РЕШЕНИЕ
№ 210
гр. София, 17.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 7-МИ НАКАЗАТЕЛЕН, в публично
заседание на пети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Димитрина Ангелова
Членове:Емилия Колева
Стефан Милев
при участието на секретаря Ирена М. Дянкова
в присъствието на прокурора Е. Ст. П.
като разгледа докладваното от Стефан Милев Наказателно дело за
възобновяване № 20241000600722 по описа за 2024 година
Осъденият В. В. И. е поискал чрез своя защитник да бъде възобновено (по реда
на гл. ХХХIII от НПК) наказателното производство по в.н.о.х.д. № 191/23 г. на
Пернишкия окръжен съд (ПОС) и отменено постановеното по него Решение №
83/16.11.23 г., с което е потвърдено признаването на И. за виновен (с Присъда №
12/28.02.17 г. по н.о.х.д. № 1744/16 г. на РС/гр.Дупнцица) за престъпление по чл. 172б,
ал.2, вр. ал.1, вр. чл. 28, ал.1 НК и наказването му с лишаване от свобода (все пак –
намалено от въззивния съд до 8 месеца; условно, с 3-годишен изпитателен срок) и с
глоба от 3000 лв.
Искането, изцяло поддържано от осъдения И. и адв. С. в откритото заседание
пред САС, е с аргументи за „съществени нарушения“ (чл.422, ал.1, т.5 НПК) на
процесуалния закон, изведени от липсата на мотиви към присъдата и въззивния
съдебен акт (чл. 348, ал.3, т.2 НПК), а конкретно направените в него оплаквания са: за
липса на самостоятелно формирано от ДРС и ПОС вътрешно убеждение относно
фактите по делото; за буквални преписи на цели пасажи от предходни съдебни актове
по същото производство; за игнориране и непроизнасяне по част от оплакванията на
защитата във връзка със субективната страна на деянието по чл. 172б, ал.1 НК от
страна на втората инстанция; за нарушение на забраната за „reformatio in peius“ при
повторното потвърждаване на кумулативно наложената от Районния съд глоба в
размер на 3000 лв.
Прокурорът от САП е на позиция, че искането на осъдения е неоснователно.
Това е четвърто поредно производство по гл. ХХХIII от НПК, инициирано от
1
осъдения И., и в неговите рамки САС отново намери основания за отмяна на влезлия в
сила въззивен съдебен акт и ново разглеждане на делото от Пернишкия окръжен съд
като втора инстанция.
Изначално погрешен е бил приложеният от съдебните инстанции процесуален
подход по установяване на фактите и анализа на доказателствата, което в
действителност (макар и поради други съображения) е довело до претендираната от
осъдения „липса на мотиви“ (чл. 348, ал.3, т.2 НПК).
И на Районния, и на Окръжния съд е убегнало правното положение, че когато
подсъдимият е направил признание по чл. 371, т.2 НПК (а конкретният случай по
н.о.х.д. № № 1744/16 г. на ДРС е именно такъв) и въз основа на него е постановено
определение по чл. 372, ал.4 НПК, оттук нататък нито първата, нито въззивната
инстанция могат да се отклоняват в мотивите си от „обстоятелствата, изложени в
обвинителния акт“ (чл. 373, ал.4 НПК) и да събират доказателства, опровергаващи
(влизащи в конфликт с) тези обстоятелства, защото подобен подход би обезсмислил
деференцираната процедура по гл. 27 НПК (подробни разяснения в този смисъл в
раздели 8.1. и 8.2. на Т.р.1/09-ОСНК). Така, че дълго продължилият правен спор по
това дело – знаел ли е осъденият, че предлага за продажба (че е използвал в
търговската си дейност) стоки с търговски марки без съгласие на маркопритежателите
и има ли доказателства, от които да се изведе именно субективната страна в
поведението му – е бил изцяло ненужен. Разрешаването му не е съпътствано от
никакви трудности, защото още в обстоятелствената част на обвинителния акт
прокурорът е инкриминирал като фактическо твърдение тезата си, че „… обв. И.
отново се снабдил по неустановен начин със стоки, носещи означения на защитени
марки, които изложил за продажба“, както и че това е станало „…без същия да е имал
изрично съгласие на притежателите на търговските марки да използва същите под
каквато и да е форма (…), въпреки че много добре е знаел, че за да продава тези
стоки би следвало да има такова.“ (ОА, л.2, гръб от н.о.х.д. № 1744/16 г. на ДРС). С
информираното си изявление по чл. 371, т.2 НПК на практика И. е признал „изцяло“
тези факти и е да дал съгласие за тях „да не се събират доказателства“. Това, че
веднага след прочитане на обвинителния акт е дал обяснения, в които по същество е
оттеглил признанието си („Наистина се оказа, че дрехите не са оригинални, след
експертизата, но това аз няма как да го знам…“ – л.28 от н.о.х.д.) няма правно
значение и няма как да бъде взето предвид, защото влиза в конфликт с
„недопустимостта изявлението на подсъдимото лице по чл. 371, т.2 НПК да бъде
оттеглено след обявяване на съдебния акт по чл. 372, ал.4 НПК“ (разд. 8.3. към
Т.р.1/09-ОСНК).
Казаното дотук е достатъчно, за да илюстрира ненужно полаганите от
съдилищата усилия да изясняват знанието на осъдения какви стоки е излагал за
продажба, да събират доказателства за това „знание“ и изобщо – да издирват всякакви
източници на информация, които биха били несъвместими с признатата
обстоятелствена част на обвинителния акт. И Районният, и Окръжният съд е следвало
единствено в мотивите си „от фактическа страна“ стриктно да се придържат към
предявените от прокурора обстоятелства (ОА, л.2, гръб – л. 3 от н.о.х.д.), без да ги
надскачат (допълват в тежест на дееца), съкращават или опровергават и - единствено в
техните рамки - да направят правната преценка „има ли извършено деяние, извършено
ли е то от подсъдимия, извършено ли е виновно … съставлява ли деянието
престъпление и правната му квалификация“ (чл. 301, ал.1, т.1-2 НПК). Именно тук
процесуалната дейност на последната въззивна инстанция е причинила съществени
пороци, които са рефлектирали върху законосъобразността на проведеното съкратено
съдебно следствие и годността на мотивите. От една страна – ако внимателно се
2
проследи какво „от фактическа страна“ е установил ПОС в решението си (л.36, гръб от
в.н.о.х.д. № 191/23 г.), е видно, че това далеч не са всички признати от И. факти, в
чийто предели е следвало да бъде извършена правната преценка за съставомерност на
деянието, защото в тях дори никъде не се споменава името на подсъдимия като автор
на това деяние (приети за установени са само обстоятелствата около извършената в
търговския обект в с. Усойка полицейска проверка и изземването на стоките, изложени
за продажба без изричното съгласие на притежателите на марките им). И така логично
се поставя въпросът как единствено в рамките на тези обстоятелства Окръжният съд е
приел, че подс. И. е извършител на престъплението по чл. 172б, ал.2, вр. ал.1 НК. В
същото време – при правната оценка на фактите въззивната инстанция е подложила на
анализ обстоятелства, които изобщо не са били предявени в обвинението, респ. –
признати от подсъдимия. Така например, неговото „признание“ е било сведено
единствено до обвинителното твърдение, че е знаел, че излага за продажба стоки с
поставени върху тях марки без съгласието на маркопритежателя, но никъде в
обвинението не се твърди, а и не е била признавана (по смисъла на чл. 371, т.2 НПК)
приетата от ПОС констатация, че „Подсъдимият е съзнавал, че инкриминираните
стоки са само имитация на оригиналните такива с посочената търговска марка
предвид ниската им стойност и качество, както и предвид обстоятелството, че
същите не са закупени от представител на търговските марки ….“. (л. 38 от
в.н.о.х.д.).
Следователно, при новото (поредно) въззивно разглеждане на делото втората
инстанция следва единствено да приеме за установени признатите от И. факти по
обвинителния акт (в тяхната цялост), да посочи кои доказателства ги подкрепят и най-
важното: да формира воля дали само в рамките на тези факти – така, както са признати
– се изпълва съставът на претендираното престъпление. Във фактическото описание на
признатото обвинение прокурорът не е инкриминирал тезата за знание, че
предлаганите за продажба стоки били „имитация“, „неоригинални“, „ментета“ и т.н.,
така че да трябва да се изследва съзнавал ли е деецът това положение на нещата.
Обвинителната концепция (като факти) е формирана на друга плоскост – че деянието
си подсъдимият е осъществил, знаейки, че продава стоки без съгласие на
маркопритежателите и че тези стоки носели „логото на защитени марки…“. И точно
тази концепция следва да бъде подложена на правен анализ, като се съобрази даденото
в Т.р.1/13-ОСНК тълкуване, че „ Оригиналността на търговската марка е в корелация
със съгласието на нейния титуляр за включването й в търговската дейност по
смисъла на ЗМГО. Тя винаги отпада при неговото отсъствие…“.
В случай, че евентуално стигне до повторен извод за съставомерност на
признатите от подс. И. факти, при определяне на наказанието новият състав на
Окръжния съд следва да съобрази и процесуалното развитие на делото, свързано с
въззивната отмяна (с Реш. № 1/04.01.19 г. по в.н.о.х.д. № 573/18 г. на КОС) на
първоначално наложената кумулативна глоба от 3000 лв., защото до този резултат се е
стигнало след негова жалба, а настъпилото по-късно възобновяване на влезлия в сила
съдебен акт (с Реш. 477/28.11.19 г. по н.д. № 834/19 г. на САС) е било инициирано от
самия осъден. И в действителност, както твърди защитата в сега разглежданото искане
по гл. ХХХIII от НПК, потвърждаването на тази глоба при последно развилото се
въззивно производство (по в.н.о.х.д. № 191/23 г. на ПОС, приключило с Реш. №
83/16.11.23 г.) е влязло в конфликт със забраната за „reformatio in peius“.
Водим от всичко изложено, като прецени за основателно искането на осъдения,
съобразно чл. 425, ал.1, т.1, вр. чл. 422, ал.1, т.5 НПК, Софийският апелативен съд,
Наказателно отделение, VII състав,
3
РЕШИ:
ВЪЗОБНОВЯВА наказателното производство по в.н.о.х.д. № 191/23 г. на
Пернишкия окръжен съд, като ОТМЕНЯ постановеното по него Решение №
83/16.11.23 г.
ВРЪЩА делото на ПОС за ново разглеждане от стадия на закритото заседание
по чл. 327, ал.1 НПК.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4