Р Е Ш Е Н И Е
№.......
гр. София, 21.10.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ - Д въззивен състав, в публичното
заседание на седемнадесети юли две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл. съдия ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Илияна Коцева, като разгледа
докладваното от мл. съдия Симеонова гр. д. № 12535 по описа на съда за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 144857
от 18.06.2019 г. по гр. д. № 11618/2018 г., Софийски районен съд, 165 -
и състав, е признал за установено на основание чл. 124 ГПК, че Д. Г.М., ЕГН **********,
не дължи на „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК ******, като погасени по давност сумите по
изпълнителен лист от 10.04.2009 г. по гр. д. № 17754/2009 г. по описа на
Софийски районен съд, както следва: сумата от 10 000 лв. - главница, сумата от
5 284,38 лв. - договорни лихви, и сумата от 505,59 лв. - разноски. Осъдено
е „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК ******, да заплати на Д. Г.М., ЕГН **********, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 1 431 лв. - разноски в производството.
В законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ответника
по делото „О.Ф.Б.“ ЕАД, чрез юрисконсулт С.А., с която се обжалва
първоинстанционното решение в цялост. Твърди се, че то е неправилно и
незаконосъобразно поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените
правила. Излагат се доводи, че неправилно районният съд е приел, че за да има
валидно изпълнително действие, годно да прекъсне давността, е необходимо
кумулативното наличие на: отправено искане на взискателя за предприемане на
изпълнително действие и предприемане от страна на съдебния изпълнител на
поисканото от взискателя изпълнително действие. В случая с молба от 30.05.2014
г. въззивникът е поискал да бъде наложен запор върху възнаграждението, което
длъжникът Д.М. получава в качеството си на управител на „С.-**“ ООД, като
самото искане е достатъчно да прекъсне както срока на перемпцията, така и срока
на погасителната давност. Сочи се, че съдът неправилно е приел, че на
17.07.2014 г. са настъпили последиците на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, въпреки че
с разпореждане на съдебния изпълнител от 14.10.2015 г. е пристъпено към
насрочване на опис на движими вещи, притежавани от длъжника. Твърди се, че не е
необходимо предприемането на действие от съдебния изпълнител в рамките на
изпълнителния способ да е задължително успешно, за да се счита давността
прекъсната. Посочва се, че последното изпълнително действие спрямо длъжника М.
е от 21.05.2018 г. - опис на движими вещи. Съдът не е съобразил и
обстоятелството, че погасителната давност за вземането е била спряна за периода
от 03.11.2009 г. - датата на образуване на изпълнителното дело, до 26.06.2015
г. - датата на постановяване на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, доколкото в случая приложимо е било ППВС № 3/18.11.1980 г. От
26.06.2015 г. отново е започнала да тече погасителна давност за вземането, като
до предявяване на иска - 19.02.2018 г. петгодишният давностен срок не е
изтекъл. На основание чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД давността за процесното
вземане е спряла да тече от 19.02.2018 г. Предвид изложеното, се моли за отмяна
на обжалваното решение и отхвърляне на предявения иск. Претендират се разноски,
включително за юрисконсултско възнаграждение.
В законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил
отговор от ищеца Д.М., чрез адвокат Д.Г., с доводи за неоснователност на въззивната жалба и
искане тя да бъде оставена без уважение. Оспорва се твърдението на „О.Ф.Б.“
ЕАД, че е активно легитимиран взискател по цесията, а следователно и по
изпълнителното дело, тъй като липсват доказателства за писмено уведомление до длъжниците
В.М.и Д.М. за прехвърляне на вземането от стария кредитор „Банка ДСК“ ЕАД на „О.Ф.Б.“
ЕАД. Оспорва се, че с подаването на молбата от 30.05.2014 г. е прекъсната
давността, доколкото исканото изпълнително действие не е било предприето и не е
изпълнено от ЧСИ, както и се явява практически неизпълнимо, предвид
обстоятелството, че трудовият договор на длъжника със „С.-**“ ООД е бил
прекратен месеци по - рано - 30.11.2013 г. Оспорва се и твърдението на
въззивника, че погасителната давност за вземането е била спряна за периода от
03.11.2009 г. до 26.06.2015 г. Твърди се, че последното валидно изпълнително
действие срещу длъжника Д.М. е наложеният запор върху всички собствени
дружествени дялове в „С.-**“ ООД, отразен в Агенцията по вписванията на
26.07.2012 г., от която дата са изминали повече от две години, през които
взискателят е бездействал. Изпълнителното производство е прекратено ex
lege на 27.07.2014 г., като
всички изпълнителни действия след тази дата са невалидни. Предвид изложеното се
моли за отхвърляне на въззивната жалба и потвърждаване на обжалваното решение
като правилно и законосъобразно. Претендират се разноски за производството пред
въззивната инстанция.
Софийски
градски съд, след като обсъди доводите във въззивната жалба и събраните по
делото доказателства, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, достигна до следните фактически и
правни изводи:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е
основателна.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради
което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в
жалбата.
Въззивната
инстанция намира, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото обаче е неправилно поради следните съображения:
Предявен е иск
с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК,
във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК.
Първоинстанционният
съд е сезиран от Д. Г.М. с искова молба, с която срещу „О.Ф.Б.“ ЕАД е предявен
отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ищецът
не дължи на ответника следните суми: 10 000 лв. - главница, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
26.03.2009 г. до окончателното плащане на вземането, 5 284,38 лв. -
договорни лихви и 505,59 лв. - присъдени разноски, за
които суми е издаден изпълнителен лист от 10.04.2009
г. по гр. д. № 17754/2009 г. по описа на Софийски районен съд, поради изтичане на погасителната
давност, тъй като взискателят не е поискал извършване на изпълнителни действия
в продължение на две години и
изпълнителното производство е прекратено на основание чл.
433, ал. 1, т. 8 ГПК. В исковата молба се твърди, че вземанията по
изпълнителния лист са прехвърлени от „Банка ДСК“ ЕАД на ответника с договор за
цесия от 23.12.2011 г. Според ищеца последното изпълнително действие е
наложеният на 17.07.2012 г. запор върху дружествените му дялове в „С.-**“ ООД,
вписан в Агенцията по вписванията на 26.07.2012 г. Изпълнителното производство
е прекратено по силата на закона на 27.07.2014 г., като всички подадени от
взискателя молби и предприети от ЧСИ изпълнителни действия след тази дата, са
невалидни. Новата петгодишна давност е започнала да тече на 27.07.2012 г. и към
момента на депозиране на исковата молба - 19.02.2018 г. е изтекла, поради което
процесното вземане се е погасило по давност. Посочва се, че до ЧСИ е постъпила
молба вх. № 106351/30.05.2014 г. от взискателя за налагане на запор върху
възнаграждението на ищеца, което получава в качеството си на управител на „С.-**“
ООД, но в рамките на посочения изпълнителен способ не е предприето изпълнително
действие, поради което давността не е била прекъсната с посочената молба. Оспорва
се активната легитимация на „О.Ф.Б.“
ЕАД с доводи, че длъжниците В.М.и Д.М., последният в
качеството си на поръчител по договор за кредит за текущо потребление от
21.12.2006 г., не са били надлежно уведомени за прехвърлянето на вземанията. Посочва
се, че спрямо длъжника В.М.последното валидно изпълнително действие е
предприето на 02.08.2011 г., от която дата са изминали повече от две години, през
които взискателят е бездействал (поради което ако изпълни дълга, ищецът не би
могъл да встъпи в правата на удовлетворения кредитор в рамките на това
изпълнително производство).
Ответникът „О.Ф.Б.“ ЕАД в
срока за отговор по чл. 131 ГПК оспорва предявения иск, като
твърди, че за процесното вземане е взискател по изпълнително дело №
20098410402727 по описа на ЧСИ В.М., по което са извършвани множество изпълнителни
действия спрямо поръчителя Д.М., прекъсващи давността, като последното такова е
от дата 21.05.2018 г. - опис на движими вещи на длъжника, поради което не е
настъпил ефектът на перемпцията по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Излагат се доводи,
че дружеството е надлежен кредитор и взискател по изпълнителното дело, тъй като
съобщения за извършената цесия са изпратени до длъжниците, но са останали
непотърсени.
Разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков
ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на
изпълнителното основание. Правно легитимирани страни по иска са страните в
изпълнителното производство, като ищецът - длъжник твърди погасяване изцяло или
частично на вземането, предмет на делото, чийто носител е ответникът -
взискател. По своя характер искът е отрицателен установителен, като се основава
на твърдението на ищеца, че не дължи престацията, за която е осъден с влязъл в
сила съдебен акт, предвид настъпили след приключване на съдебното дирене факти.
При отрицателния установителен иск в
тежест на ищеца е да установи съществуването на правен интерес от иска.
Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска и
ако в хода на делото твърденията за наличието на такъв не се установят, то
съдът следва да прекрати производството без да се произнася по основателността
на иска (в този смисъл ТР № 8/27.11.2013
г. по тълк. д. № 8/2012
г. на ОСГТК на ВКС).
С ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013
г. на ОСГТК на ВКС - т. 10, е прието, че когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и
изпълнителното производство е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова погасителна давност за вземането
започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно
изпълнително действие. Според мотивите на тълкувателното решение прекъсва
давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на
определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е
поискано от взискателя и/или е предприето по инициатива на частния съдебен
изпълнител по възлагане на взискателя, съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ) - насочването на изпълнението чрез
налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на
вземане за събиране или вместо плащане, извършване на опис и оценка на вещ,
назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и др. до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени
лица. Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на
изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение,
проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки,
набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне
непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз
основа на влязлото в сила разпределение и др. Прието е, че прекъсването на давността с предявяването на иск и др. действия по чл. 116, б. „б“ ЗЗД и прекъсването на давността с предприемането
на действия за принудително изпълнение по чл. 116, б. „в“ ЗЗД са уредени по различен начин, че
законодателят е уредил отделно хипотезата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД относно давността в принудителното
изпълнение, без да възпроизведе правилата за спиране и отпадане на ефекта на
прекъсването в исковия процес, че тези правила са неприложими при прекъсването
на давността с предприемането на действия за принудително изпълнение по чл. 116, б. „в“ ЗЗД, не защото ефектът на спирането в този случай настъпва безвъзвратно, а
защото в този случай няма спиране на давността, нито отпадане на ефекта на прекъсването. Според
тълкувателното решение при изпълнителния процес давността се прекъсва
многократно с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с
извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането
да бъде приложен отделен изпълнителен способ прекъсва давността, защото
съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на
закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително
изпълнение. Нова давност започва да тече с предприемането на всяко действие за
принудително изпълнение.
Когато
взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на
2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, прекратяването на изпълнителното
производство, поради т. нар. „перемпция“,
настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в
постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на
съответните правно релевантни факти. Без правно значение е дали съдебният
изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога
ще направи това. Прекратяването на изпълнителното производство става по право,
като новата давност започва да тече от предприемането на последното по време
валидно изпълнително действие.
В случая между
страните не е спорно и от представените по делото писмени доказателства, включително заверено
копие от изпълнително дело № 20098410402727 по описа на ЧСИ В.М.,
рег. № 841 в КЧСИ, се установява, че въз основа на
изпълнителен лист, издаден на 10.04.2009 г. по гр. д. № 17754/2009 г. по описа
на СРС, ГО, 52 състав, по влязла в сила заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК (извлечение от банкова сметка)
*** „Банка ДСК“ ЕАД, ЕИК ******, от 03.11.2009 г. е образувано посоченото изпълнително
дело. Длъжници по последното са В.С.М.и Д. Г.М., за заплащане на посочените по -
горе суми, във връзка с неизпълнение на сключен между „Банка ДСК“ ЕАД и Матев договор
за кредит за текущо потребление от 21.12.2006 г., обезпечен с договор за
поръчителство от 21.12.2006 г. между взискателя и М.. По силата на договор за
покупко - продажба на вземания (цесия) от 23.12.2011 г. „Банка ДСК“ ЕАД е
прехвърлило на „О.Ф.Б.“ ЕООД (впоследствие
преобразувано в „О.Ф.Б.“ ЕАД) процесното вземане.
В молбата от 03.11.2009 г. за образуване
на изпълнителното дело взискателят е поискал на длъжниците да бъдат връчени
покани за доброволно изпълнение, да се пристъпи към принудително събиране на
задължението чрез удръжки от трудовото възнаграждение, да се извърши справка за
имуществото на длъжниците, да се насочи принудително изпълнение срещу движимото
им имущество, като едновременно с поканите за доброволно изпълнение да бъде
насрочена и дата за опис, както и е възложено извършването на действия по чл.
18 ЗЧСИ. В хода на изпълнителното дело ЧСИ е извършил множество справки за
регистрирани трудови договори, за вписвания в Агенцията по вписванията,
Дирекция „ПАМДТ“, КАТ, Служба по вписванията, НОИ, НАП и др.
На 12.11.2009 г. на Д.М. е връчена покана
за доброволно изпълнение, с насрочен опис на движимото му имущество на адрес:
гр. София, ж. к. „******. На 26.11.2009 г. на длъжника В.М.е връчена покана за
доброволно изпълнение, с насрочен опис на движимото му имущество на адрес: гр.
София, ж.к. „******.
На 24.11.2009 г. е наложен запор върху
собствените на длъжника М. моторни превозни средства - л. а. „Рено“ 5, с рег. №
******, ремарке с рег. № ******, и л. а. „Фолксваген Пасат“, с рег. №******(съобщението
е връчено на длъжника на 21.12.2009 г., а на Столична дирекция Полиция, отдел
„Пътна полиция“ - на 25.11.2009 г.). С разпореждане от същата дата е наложен
запор върху л. а. „Фолксваген Голф“, с рег. № ******, собственост на длъжника В.М.(съобщението
е връчено на длъжника на 26.11.2009 г.).
На 20.04.2011 г. е насрочен опис на
движимите вещи на длъжника Д.М., за 31.05.2011 г., от 11:00 ч., на адрес: гр.
София, ж. к. „******, и опис на движимите вещи на длъжника Валентин Матев.
На 21.06.2011 г. е наложен запор върху
всички левови и валутни банкови сметки на длъжниците в общо 17 банки и техни
клонове в страната, и са изпратени запорни съобщения до съответните банки
(получени на 24.06.2011 г. и на 27.06.2011 г.).
На 20.07.2011 г. е наложена възбрана върху
½ идеална част от поземлен имот с идентификатор № 80371.241.919, с площ
от 754 кв. м., с адрес: гр. Чепеларе , ул. „******, заедно с ½ идеална
част от правото на строеж, учредено върху същия имот, собственост на длъжника
по изпълнителното дело Д.М., вписана в Агенцията по вписванията на 26.07.2011
г. Съобщението за наложения запор е връчено на длъжника на 21.08.2011 г.
На 19.04.2012 г. „О.Ф.Б.“ ЕООД е депозирало молба с искане да бъде
конституирано като взискател, след извършената цесия от 23.12.2011 г. С
постановление от 10.07.2012 г. на основание чл. 429, ал. 1 ГПК ЧСИ е
конституирал като взискател по посоченото изпълнително дело „О.Ф.Б.“ ЕАД в качеството му на частен правоприемник на „Банка ДСК“
ЕАД и е прекратил производството по отношение на банката.
На 17.07.2012 г. е наложен запор върху
всички дружествени дялове на М. в „С.-**“ ООД, ЕИК ******(съобщението за което
е връчено на длъжника на 02.08.2012 г.), като заявлението е получено в Агенцията
по вписванията на 19.07.2012 г.
На 30.05.2014 г. „О.Ф.Б.“ ЕАД е поискало налагането на запор върху всички левови и
валутни банкови сметки, открити на длъжника В.М.в качеството му на ЕТ „Ч.-В.М.“,
ЕИК ******, както и налагане на запор върху възнаграждението, което длъжникът Д.М.
получава като управител на „С.-**“ ООД. Данни посочените действия да са
предприети от съдебния изпълнител липсват по делото.
На 15.10.2014 г. на Д.М. е връчено
съобщение за всички предприети спрямо него изпълнителни действия.
На 14.10.2015 г. е насрочен опис на
движимите вещи на длъжниците за 11.11.2015 г. от 11:00 ч., като по делото няма
данни такъв да е проведен.
На 11.11.2015 г. „О.Ф.Б.“ ЕАД е поискало пристъпването към принудително събиране на
вземането, чрез извършване на опис на движимите вещи, находящи се в дома на
длъжниците по делото.
На 17.10.2016 г. „О.Ф.Б.“ ЕАД е поискало налагането на запор върху трудовото
възнаграждение на М. от „Т.“ ЕАД, ЕИК *****, като запорът е наложен с
разпореждане от същата дата (получено от длъжника и от „Т.“ ЕАД на 20.10.2016
г.).
На 21.05.2018 г. е насрочен опис на
движимите вещи на Д.М. за 04.07.2018 г. от 11:00 ч., на адрес: гр. София, ж. к.
„******, съобщението за което е получено от длъжника на 05.06.2018 г.
За да уважи предявения отрицателен
установителен иск, районният съд е приел, че последното извършено изпълнително
действие, което прекъсва давността, е от 17.07.2012 г. - запор върху
дружествените дялове на ищеца в „С.-**“ ООД. Изложил е доводи, че по искането
от 30.05.2014 г. не е предприето изпълнително действие, поради което давността
не е била прекъсната. Следващото изпълнително действие е на 14.10.2015 г.,
повече от три години от последното валидно изпълнително действие, като бездействието
на взискателя води до прекратяване на изпълнителното производство по силата на
закона - чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК на 19.07.2014 г. Извършените след това
изпълнителни действия са без правно значение. Съдът е приел, че по отношение на
главницата - задължение по договор за кредит, е приложим общият петгодишен
давностен срок. От последното валидно изпълнително действие, което прекъсва
погасителната давност, до предявяване на иска на 19.02.2018 г., са изтекли пет
години, поради което процесното вземане за главница е погасено по давност, като
съобразно чл. 119 ЗЗД погасени по давност са и акцесорните вземания за лихви и
разноски.
Въззивният съдебен състав приема, че в случая погасителната давност за процесните вземания е петгодишна. Съгласно разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД давността е винаги петгодишна, ако вземането е установено със съдебно решение. Заповедта за изпълнение замества съдебното решение като изпълнително основание, но при оспорването й от длъжника чрез възражение по реда на чл. 414 ГПК проверката дали вземането съществува се извършва в общия исков процес. По силата на чл. 416 ГПК, когато възражение не е подадено в срок, заповедта за изпълнение влиза в сила. Не е налице изрична правна норма, която да предвижда, че съществуването на вземането в този случай е установено със СПН. Следва да се съобрази обаче обстоятелството, че ако длъжникът не възрази в рамките на установения в нормата на чл. 414, ал. 2 ГПК преклузивен двуседмичен срок, заповедта влиза в сила, като се получава ефект, близък до СПН, тъй като единствената възможност за оспорване на вземането са основанията по иска с правно основание чл. 424 ГПК - при новооткрити обстоятелства и нови писмени доказателства (определение № 480 от 19.07.2013 г. по ч. гр. д. № 2566/2013 г., ІV г. о., ВКС). С изтичането на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта се получава крайният ефект, а именно - на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането.
По изложените съображения съдът намира, че
нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД следва да
намери приложение за процесните вземания, за които е налице постановена на 10.04.2009
г. по гр. д. № 17754/2009 г. по
описа на СРС, ГО, 52 състав,
заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, и изпълнителен лист от същата дата. Заповедта
за изпълнение по чл. 417 ГПК е влязла в сила поради неподаване на
възражение от страна на длъжника в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК, доколкото по делото това
обстоятелство е безспорно между страните, респ. липсват твърдения и представени
доказателства за подадено възражение от длъжника по чл. 414 ГПК.
Настоящият
съдебен състав не споделя довода на въззивника, че в конкретния случай не са
приложими разясненията, дадени с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. №
2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като същите се прилагат, считано от 26.06.2015
г., съгласно цитираното във въззивната жалба решение
№ 170/17.09.2018 г. по гр. д. № 2382/2017 г. на ВКС, IV г. о., както и че
съгласно приложимото според въззивника ППВС № 3/18.11.1980 г. давността е
спряла да тече през цялото време на изпълнителното производство. Налице са
множество решения на ВКС /напр. решение № 451/29.03.2016 г. по гр. д. №
2306/2015 г. по описа на ВКС, IV г. о., решение
№ 325/13.01.2016 г. по гр. д. № 2783/2015 г. по описа на ВКС, III г. о.,
решение № 42/26.02.2016 г. по гр. д. № 1812/2015 г. по описа на ВКС, ІV г. о. и
др./, съгласно които независимо, че са се осъществили факти от значение за
съществуващото между страните правоотношение, които са породили правните си
последици при действието на ППВС № 3/18.11.1980 г., за тях следва да се приложи
разрешението, дадено с т. 10 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС (т. е. разрешението на т. 10 е прилагано и отпреди 26.06.2015 г.),
което становище се споделя и от настоящия съдебен състав. В случая с молбата за образуване на
изпълнителното дело от взискателя, доколкото в нея се съдържа искане за
прилагане на определен изпълнителен способ и е осъществено възлагане по чл. 18 ЗЧСИ, давността е била прекъсната на основание чл. 116, б. „в“ ЗЗД. Следващите изпълнителни
действия, които прекъсват давността, са наложените запори и възбрана от 24.11.2009 г. (запор), от
21.06.2011 г. (запор), от 20.07.2011 г. (възбрана), от 17.07.2012 г.
(запор), като между всяко едно от тези действия не е изминал период, по - дълъг от 2
години. Спорно по делото е
обстоятелството дали с молбата от 30.05.2014 г., с която „О.Ф.Б.“ ЕАД е поискало налагането на запор върху възнаграждението,
което длъжникът Д. Г.М. получава в качеството си на управител на „С.-**“ ООД,
давността отново е била прекъсната, предвид твърденията на ищеца, че посоченият
изпълнителен способ е бил неприложим, както и липсата на данни същият да е
приложен от ЧСИ.
Въззивният съд споделя мотивите на
първата инстанция, че погасителната давност не е била прекъсната със
съдържащото се в молбата от 30.05.2014 г. искане за налагане на запор върху
трудовото възнаграждение, което длъжникът получава като управител на „С.-**“
ЕООД. С молбата от 30.05.2014
г., с която взискателят е поискал предприемане на конкретно изпълнително
действие за удовлетворение на вземането, независимо, че поисканият изпълнителен
способ е останал неприложен, както и причините за това, е прекъснат обаче започналият
да тече нов двугодишен срок от последното валидно изпълнително действие. Прекъсването
е само по отношение на перемпцията в хипотезата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, а не и
по отношение на погасителната давност, която продължава да тече и се прекъсва с
всяко ново изпълнително действие в изпълнителното производство. Без значение за
правния ефект на молбите по отношение прекъсването на двугодишния срок по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК за
прекратяване по право на изпълнителното производство, е че няма данни за реално
налагане на запор върху трудовото
възнаграждение на длъжника по това искане на взискателя. Изводът за осъществяване на
предвидените в закона предпоставки по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК
предполага установяване бездействие на взискателя да поиска извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години, като
бездействието на съдебния изпълнител относно изпълнението на действията за
които е валидно сезиран, или ефективността на изпълнителното действие, са
ирелевантни (в този смисъл
определение № 449/29.06.2020 г. по гр. д. № 2500/2019 г. по описа на ВКС, II т. о.), т. е. в периода 17.07.2012 г. - 14.10.2015 г. взискателят не е
бездействал и изпълнителното дело не се е прекратило по силата на закона,
поради което изводите на районния съд за наличие на основанието по чл. 433, ал.
1, т. 8 ГПК са неправилни.
Във връзка с прекъсването на давността
следва да се посочи, че не е необходимо предприемането на действие от съдебния
изпълнител в рамките на изпълнителния способ да е задължително успешно, за да
се счита давността прекъсната. Това следва и от разпоредбата на чл. 116, б „в“ ЗЗД, в която законодателят използва
думата „предприемане на изпълнителни действия“, а не „извършване“. В случая
няма данни по молбата от 30.05.2014 г. изобщо да са предприети изпълнителни
действия, макар и неуспешни, но годни да прекъснат давността. Същата е била
прекъсната обаче с предприемането на следващо изпълнително действие -
насрочване на опис на движими вещи в дома на длъжника (независимо от липсата на
данни описът да е извършен), както и с наложения с разпореждане от 17.10.2016
г. запор. По делото регулярно са извършвани действия, водещи
до прекъсване на давността по смисъла на ТР № 2/2013 г. ОСГТК на
ВКС. Не съществуват две отделни действия, между които да е изтекъл срок по - голям от
две години, поради което и не е настъпила перемпцията по смисъла на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Не са
налице и две действия, между които да е изтекъл петгодишен давностен срок, поради което и вземанията
на взискателя не са погасени по давност - от последното
валидно изпълнително действие до датата на подаване на исковата молба в съда -
19.02.2018 г., давността за процесното вземане не е изтекла, поради което
предявеният отрицателен установителен иск е неоснователен.
Само в
допълнение следва да се посочи, че дори и да се приеме, че е приложимо ППВС
№ 3/18.11.1980 г., то от образуването на изпълнителното дело на 03.11.2009
г. до 26.06.2015 г., давността е била спряна (като не е имало период, по - дълъг
от две години, през който кредиторът да е бездействал). Същата е започнала да
тече на 26.06.2015 г., с приемането на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, като с насрочения опис на движимото имущество на
длъжника на 14.10.2015 г. и наложения на 17.10.2016 г. запор върху трудовото възнаграждение на Д.М.,
получавано от „Т.“ ЕАД, ЕИК *****, давността е била прекъсната. Съгласно ТР № 3/10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС, запорът се счита
наложен само с разпореждането на съдебния изпълнител и с получаване на
запорното съобщение от третото задължено лице, което е видно от изричните
разпоредби на чл. 450, ал. 3 и чл. 507 ГПК по отношение на момента, от който запорът поражда
действие, като законът не свързва това действие със съществуването на
вземането. Към момента на подаване
на исковата молба - 19.02.2018 г., давността не е изтекла.
Във връзка с доводите, че длъжникът не е редовно уведомен за извършената цесия, следва да се посочи, че без значение за основателността на иска по чл. 439 ГПК срещу конституирания в изпълнителното производство нов кредитор (цесионер) е установяване на надлежното уведомяване на длъжника по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД за извършената цесия, тъй като този факт не рефлектира върху дължимостта на вземането - то съществува и следва да бъде удовлетворено принудително от съдебния изпълнител, като не освобождава длъжника от отговорност за погасяването му. Съдебният изпълнител е този, който провежда изпълнението и съответно носи отговорност за своите действия, които освен това подлежат и на съдебен контрол, така че ако изпълни, чрез него в изпълнителното производство, длъжникът се освобождава от дълга, в който смисъл е решение № 209/28.11.2018 г. по т. д. № 2530/2017 г., I т. о., ВКС.
Предвид достигането до различни изводи от
тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде отменено и
вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният иск да бъде
отхвърлен като неоснователен.
По
разноските:
С оглед този изход на спора право на
разноски има въззивникът (ответник) на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с
чл. 273 ГПК. Отмяната на обжалваното решение обуславя произнасяне по разноските
в хода на първоинстанционното производство. Предвид отхвърляне на предявения иск
ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника, на основание чл. 78, ал.
3 ГПК, във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК, сумата от 100 лв., дължима за юрисконсултско
възнаграждение, определено от съда с оглед фактическата
и правна сложност на делото.
Пред настоящата инстанция са претендирани
разноски, съгласно списък по чл. 80 ГПК, както следва: 300 лв. за
юрисконсултско възнаграждение и 315,50 лв. - държавна такса за разглеждане на
въззивната жалба, съответно на въззивника следва да му бъдат присъдени
претендираните суми от 315,50 лв., платена държавна такса, както и 100 лв. за
юрисконсултско възнаграждение, на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. с чл. 273 ГПК,
вр. с чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП, определено от съда с оглед фактическата и правна
сложност на делото.
С оглед на цената на иска и разпоредбата на чл. 113 ГПК (в настоящата й редакция
- ДВ, бр. 100 от 20.12.2019 г.), въззивното решение подлежи на касационно обжалване на
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийски градски съд,
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ изцяло решение №
144857 от 18.06.2019 г. по гр. д. № 11618/2018 г. по описа на Софийски
районен съд, 165 - и състав, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от Д. Г.М., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж. к. „******, иск с
правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване
за установено, че ищецът не дължи на „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление:***, като погасени по давност сумите по изпълнителен лист
от 10.04.2009 г. по гр. д. № 17754/2009 г. по описа на Софийски районен съд, въз
основа на който е образувано изпълнително дело № 20098410402727 по описа
на ЧСИ В.М., рег. № 841 в КЧСИ, както
следва: сумата от 10 000 лв. - главница, ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 26.03.2009 г. до окончателното изплащане на вземането, сумата
от 5 284,38 лв. - договорни лихви, и сумата от 505,59 лв. - присъдени разноски,
като неоснователен.
ОСЪЖДА Д. Г.М.,
ЕГН **********, да заплати на „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК ******, на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК, сумата от 100 лв. (сто лева) - разноски
в първоинстанционното производство за юрисконсултска защита.
ОСЪЖДА
Д. Г.М., ЕГН **********, да заплати на „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК ******, основание чл.
78, ал. 1 ГПК и чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК, сумата от 415,50 лв. (четиристотин
и петнадесет лева и петдесет стотинки) - разноски във въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните, при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.