Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 1390 14.04.2020 година град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, XVIII - ти състав, в публично заседание на тридесети януари две
хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ СТОЯНОВ
при участието на секретаря Радка Цекова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 10142 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са искове с правна
квалификация по чл. 422 ГПК, във връзка с чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл. 240, чл. 86 и
чл. 92 ЗЗД.
Ищецът “МАРЖ ТРЕЙД” ООД, ЕИК *********,
седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ул. “Порто Лагос“ № 47, ет.5,
представлявано от Ж.Й.Б., чрез пълномощника адв. Т.Д. е предявил против М.К.Т.
, ЕГН ********** , с адрес *** искове за признаване на установено, че
ответникът дължи присъдената по ч.гр. дело № 1152/2019 г. по описа на ПРС суми:
1000 лева главница по договор за кредит № ***г;
235.76 лева – договорна лихва по договор за кредит № ***г; за периода
30.11.2017г до 30.10.2018г; 93.52 лева
законна лихва за периода от 30.11.2017г до 30.10.2018г; 1057.20 лева
възнаграждение по договор № ***/30.10.2017г; 177.61 лева неустойка по чл. 12 от
договор № ***/30.10.2017г за периода от 30.11.2017г до 30.10.2018г.
Ищецът твърди, че между „РИВА КРЕДИТ“ООД, като
кредитор, и ответника, като кредитополучател, е сключен договор за потребителски
кредит на 30.10.2017 г., по силата на който посоченото дружество е предоставило
на ответника сумата 1000 лв. със срок за погасяване 30.10.2018г., при годишен
лихвен процент 41 %. Общата стойност на задължението по договора – главница и
лихва, била 1235,76 лв. Кредитът следвало да бъде върнат чрез 12 равни месечни
погасителни вноски, всяка в размер 102,98 лв. Сумата по кредита била предадена
на ответника в брой срещу разписка. Твърди, че ответникът бил в забава от
30,11,2017 г. Считано от 30.11.2017г. – падежната дата на първата погасителна
вноска, кредитът станал предсрочно изискуем на основание чл.16.2 от договора,
като ответницата дължала по договора за кредит сумата 1000 лв. – главница,
сумата 235,76 лв. – възнаградителна лихва за срока на договора – до
30.10.2017г. На основание чл.16.1 от договора кредитополучателят дължал и
обезщетение за забава в размер 93,52 лв., формирано на база законната лихва за
периода от 30.11.2017г. (датата на предсрочната изискуемост) до 31.10.2018г.
Твърди още, че на 30.10.2017г. между „РИВА КРЕДИТ“ООД, като кредитор, М.Т.,
като кредитополучател, и „МАРЖ ТРЕЙД“ООД, в качеството на гарант, е сключен
договор, с който ищецът се задължил да обезпечи пред кредитора точното
изпълнение на задълженията на кредитополучателя по горепосочения договор за
кредит. Срещу това си задължение дружеството-гарант имало право да получи от
кредитополучателя възнаграждение в размер 1057,20 лв., дължимо с оглед
поемането на риск от страна на гаранта и с оглед насрещното му задължение да
разполага с достатъчно парични средства, така че да заплати във всеки един
момент стойността на дълга по договора за кредит. При предсрочна изискуемост на
кредита възнаграждението по договора за гаранция също става предсрочно
изискуемо в пълен размер. Твърди се още, че кредиторът „РИВА КРЕДИТ“ООД
уведомил ищеца за неизпълнението на ответника по договора за кредит на
06.11.2018г., в резултат на което и в изпълнение на задълженията си по договора
за гаранция, същият ден ищецът заплатил на посоченото дружество дължимата от
ответницата сумата. На основание чл.8 от договора за гаранция, ищецът встъпил в
правата на кредитора по договора за кредит спрямо ответника. Ищецът уведомил
ответника за извършеното от него плащане и за встъпването му в правата на
кредитора с уведомление от 08.11.2018 г. Ответникът дължал на ищеца и неустойка
по договора за гаранция поради забавата в плащането на уговореното
възнаграждение за периода от датата на предсрочната изискуемост 30.11.2017г. до
31.10.2018г. (336 дни) в размер 177,61 лв. – по 0,05% дневно върху сумата
1057,20 лв. Въпреки уведомяването на ответника, последният не заплатил на ищеца
горепосочените суми. Претендират се деловодни разноски за заповедното и за
исковото производство.
В законоустановения срок ответницата, чрез особения
си представител адв. А., е депозирал отговор на исковата молба, с който оспорва
изцяло предявените искове по основание и размер.
В отговора на исковата молба се твърди, че ищецът
заедно със заемодателя били свързани лица по смисъла на ТЗ. Твърди, че договора
за гаранция е нищожен поради противоречие с добрите нрави. Навеждат се доводи,
че договорът за гаранция е сключен при неравноправни клаузи по смисъла на чл.
143, ал. 1, т.5, т. 18 и т.19 ЗЗП. Не били спазени изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 9, т. 9а ЗПК. ГПР били прекомерни.
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, след като прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл. 235,
ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното:
От приложеното ч.гр.д. № 1152/ 2019 г.
на ПдРС, се установява, че в полза на ищеца е издадена Заповед за изпълнение на
парично вземане по чл. 410 ГПК против ответника за следните суми: 1000 лева
главница по договор за кредит № ***г;
235.76 лева – договорна лихва по договор за кредит № ***г; за периода
30.11.2017г до 30.10.2018г; 93.52 лева
законна лихва за периода от 30.11.2017г до 30.10.2018г; 1057.20 лева
възнаграждение по договор № ****/30.10.2017г; 177.61 лева неустойка по чл. 12
от договор № ***/30.10.2017г за периода от 30.11.2017г до 30.10.2018г.
Заповедта за изпълнение е била връчена на ответника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК, поради това съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на
вземането си. Искът е предявен в преклузивния едномесечен срок, поради което е
допустим и подлежи на разглеждане по същество.
Установява се от приетия по делото
договор № *** г., че на 30,10,2017 г.
между „РИВА КРЕДИТ“ООД, от една страна като кредитор, и ответницата М.Т., като
кредитополучател, е сключен договор за потребителски кредит. Уговорено е
кредиторът да предостави на ответника кредит в общ размер 1000 лв. Уговорено е
погасяване на кредита чрез 12 месечни погасителни вноски, всяка в размер 102.98 лв., в това число главница и
възнаградителна лихва, определена при годишен лихвен процент 41 % и годишен
процент на разходите 49,72
%. Общата стойност на плащанията е 1235.76 лв. (1000 лв. – главница и 235.76 лв. – лихва). Според приетия
погасителен план, падежната дата на всяка погасителна вноска е 30-то число на текущия месец. Крайният
срок за връщане на кредита – 30.10.2018г. В т.6.1 е уговорено плащане на
погасителните вноски по банкова сметка ***. Уговорено е в раздел VІ от договора
обезпечение, като кредитополучателят се
задължава да осигури двама поръчители, всеки от които да се осигурява на не по
– малко от 1500лв. месечен доход и всеки от които не трябва да има необслужвани
кредитни задължения и лоша кредитна история. Всеки един от поръчителите трябва
да разполага с чист нетен доход в размер най- малко на 300лв., след като от
месечния доход се приспадне размера на месечните вноски по всички текущи лични
кредити, както и размера на месечната вноска по настоящия договор за кредит или
да представи сключен от него договор за гарантиране на задължението с
дружество-гарант. Уговорено е в чл.16.2 от договора, че при забава в плащането
на една вноска или на част от нея, кредитът става автоматично предсрочно
изискуем в пълния му размер, считано от падежната дата на непогасената вноска,
без да е необходимо допълнително уведомяване на кредитополучателя. Уговорено е
в чл.16.1, че при забава в плащането на която и да е вноска по кредита или на
част от нея кредитополучателят дължи, освен просрочената главница и лихвата
върху нея съгласно т.ІІ.10 от общите условия до окончателното изплащане на
задължението, така и неустойка върху просрочената главница съгласно т.ІІ.13 от
общите условия, считано от деня, следващ деня на падежа по погасителен план, до
окончателното плащане на задължението. Съответно в т.ІІ.10 ОУ, приложени по
делото, лихвата е определена като възнаграждение, което кредитополучателят
заплаща на кредитора за ползване на предоставената под формата на кредит сума.
В т.ІІ.13 ОУ е предвидено, че неустойката при просрочие е равна на законната
лихва за времето на забавата. Общите условия на кредитора са връчени на
кредитополучателя на 30.11.2017г., което се установява от вписването
в края на договора за кредит.
Видно от разписка /л.9/ сумата от 1000
лв. е била получена от ответницата.
От приетото по делото писмено
доказателство договор № ***/30,10,2017
г. се установява, че на 30.10.2017г.
между „РИВА КРЕДИТ“ООД, като кредитор, ответницата, като кредитополучател, и
ищцовото дружество „МАРЖ ТРЕЙД“ООД, като гарант, е сключен договор, с който
гарантът се задължава да обезпечи пред кредитора точното изпълнение на
задълженията на кредитополучателя по горепосочения договор за кредит, срещу
което кредитополучателят се задължава да заплати на гаранта възнаграждение в
размер на 1057,20 лв. Според чл.4 от този договор възнаграждението на гаранта
се заплаща от кредитополучателя на 12 равни месечни премии, всяка в размер 88,10
лв., с падеж 30-то число на всеки месец съгласно погасителен план – Приложение
№ 1. Предвиден е начин за плащане – по банкова сметка ***. Уговорено е, че възнаграждението се
дължи, независимо дали кредитополучателят е плащал редовно задълженията си по
договора за кредит или е изпаднал в забава, а в случай, че кредитът по договора
за кредит стане предсрочно изискуем, възнаграждението се счита автоматично за
предсрочно изискуемо в пълен размер. В чл.7 и чл.8 е уговорено задължение за
гаранта в 7-дневен срок от получаване на уведомление от кредитора за това, че е
налице неизпълнение от страна на кредитополучателя, да заплати на кредитора всички
суми, дължими от последния по договора за кредит, след което гарантът встъпва в
правата на кредитора спрямо кредитополучателя. В чл.12 от договора за гаранция
е уговорена неустойка в размер 0,05% за всеки ден забава, изчислена върху
неплатената сума при забавено изпълнение на задълженията по този договор.
Установява се, че на 01,08,2018 г. е
изпратено уведомление от „РИВА КРЕДИТ“ООД до ответницата, с което посоченото
дружество я уведомява, че е в просрочие по отношение вноските си по договор за
потребителски кредит № *** г., което е върнато в цялост с отбелязване-
непотърсено. Посочва се, че ответникът е
осъществил състава на чл.ІІІ.1 от Общите условия на „Рива Кредит“ ООД, което
води до възникването на неблагоприятни последици, изразяващи се в задължение за
заплащане на неустойка, както и задължение за заплащане на такса за
администриране на просрочен кредит (ако такава е уговорена в договора).
Предоставен е 7-дневен срок от датата на получаване на уведомлението за
заплащане на сумата, като ответникът е уведомен, че след този срок ще бъде
принуден да търси правата си по съдебен ред, в който случай ще бъдат начислени
допълнителни разноски.
На 06.11.2018 г. кредитодателят е
уведомил гаранта по сключения тристранен
договор, описан по - горе, че длъжникът не е изпълнил изцяло задълженията си по
договора за кредит с настъпил падеж, поради и което на основание чл. 7 от
сключения договор е поискало заплащане на дължимите суми, както следва: 1000
лв.- неплатена главница, 235,76лв.- договорна лихва за периода от 30.11.2017 г.
до 30.10.2018 г., и сумата от 93,52 лв.- законна лихва за периода от 30.11.2017
г. до 31.10.2018 г. или обща сума в размер от
1329,28 лв. Така претендираната сума е заплатена от ищцовото дружество
на РИВА КРЕДИТ ООД на 07.11.2018г., съгласно преводно нареждане на л. 16 от
делото.
На 13.11.2018 г. на ответника е изпратено
уведомление от ищцовото дружество, с
което ответникът е поканен в 7 –дневен срок да заплати на ищцовото дружество
обща сума в размер от 2564,09 лв., разпределена, както следва: 1000 лв.-
неплатена главница по договор за кредит, 235,76лв.- договорна лихва за периода
от 30.11.2017 г. до 30.10.2018 г., 93,52 лв.- законна лихва за периода от
30.11.2017 г. до 31.10.2018 г., сумата от 1057,20 лв.- неиздължено възнаграждение
по Договор № ***/30,10,2017 г. и сумата от 177,61 лв. – неустойка по чл.12 от
Договор № ***/30,10,2017 г. за периода
от 30.11.2017 г. до 31.10.2018 г., което уведомление е върнато в цялост с
отбелязване – непотърсено.
При така установената по делото фактическа
обстановка, съдът от правна страна намира следното:
Установителните искове по реда на
чл.422 ГПК са допустими, тъй като са предявени в срок в резултат на връчване на
заповедта за изпълнение по чл. 47, ал. 5 ГПК, имащо за предмет същите вземания.
Относно тяхната основателност съдът
намира следното:
Между ответника и трето за спора лице
„РИВА КРЕДИТ“ООД са възникнали правоотношения по договор за потребителски
кредит по чл.9 и сл. ЗПК. Съгласно чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Съгласно чл.10, ал.1 ЗПК
договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или
друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора
се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в
два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Съгласно чл.11, ал.2 ЗПК общите условия са неразделна част от договора за потребителски кредит и
всяка страница се подписва от страните по договора. В конкретния случай
посочените законови изисквания за форма и съдържание са спазени, поради което съдът
намира, че страните са надлежно обвързани от приложения по делото договор за
потребителски кредит и общи условия към него.
От приетите по делото доказателства се
установява, че кредиторът по горния договор за кредит е изпълнил задълженията
си по договора, като е предоставил на ответницата уговорената заемна сума в
размер 1000 лв. За ответницата е възникнало насрещно задължение
да върне заемната сума, както е предвидено в договора, а именно – чрез 12 на
брой месечни погасителни вноски с падеж на всяка вноска 30-то число на месеца,
като последната погасителна вноска е платима на 30,10,2018 г. , т.е. настъпил е
падежът на задължението на ответницата.
В договора за кредит е уговорено
задължение за кредитополучателя да осигури обезпечение в два варианта – чрез
поръчители или чрез договор за гаранция с трето лице-гарант. Установява се, че
за обезпечаване вземанията на кредитора, респективно задълженията на
кредитополучателя, е сключен договор за гаранция между ищеца, като гарант, и
страните по договора за кредит, в това число ответника. Договорът е
действителен, съдържанието му не противоречи на повелителни норми на закона и
на добрите нрави и отговаря на общото изискване по чл.9 ЗЗД. С него са
уговорени насрещни задължения на ищеца – да гарантира изпълнение задълженията
на ответника по договора за кредит, и на ответника – да заплаща възнаграждение
за това, че гаранцията е осигурена, независимо от това налице ли е или не
изпълнение по договора за кредит. Договорът е подписан от ответницата, ето защо
съдът намира, че за последната е възникнало валидно задължението да заплаща
претендираното от ищеца възнаграждение по договора за гаранция, съответно
възраженията в тази насока са
неоснователни.
Целта на двата договора – за кредит и
за гаранция, е различна – с единия се уговарят задължения на страните във
връзка с предоставяне на кредит и връщане на същия,наред с уговорена
възнаградителна лихва и неустойка за забава, а с другия – гарантиране от трето
лице на изплащане на задълженията на кредитополучателя. Последният договор по
своята същност не заобикаля закона, нито е забранен от правния ред. Подобни
уговорки са допустими между страните по договора за кредит, като кредиторът има
възможност да изисква от кредитополучателя предоставяне на гаранция – било чрез
поръчителство, залог, ипотека. Допустимо е сключване на договор за застраховка,
като застрахователят гарантира изплащане на неиздължените по кредита суми от
страна на кредитополучателя. В този смисъл уговорките за предоставяне на
обезпечение от страна на кредитополучателя или сключване на договор за гаранция
се явяват законосъобразни. Без правно значение в настоящия казус се явява
обстоятелството, че дружеството – кредитодател и дружеството – гарант са
свързани лица. От друга страна, сключването на договор за кредит от ответницат
или отказа му от сключване на такъв при посочените условия се явява относимо
към свободната му воля, като не са ангажирани доказателства в настоящото
производство волята на кредитополучателя да е опорочена. С оглед изложените
съображения, съдът намира, че сумите по договора за гаранция не се явяват част
от общия разход по кредита на потребителя по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК и
в този смисъл не е налице заобикаляне на закона.
Възраженията на ответника за
противоречие на клаузите за възнаградителна лихва на закона и добрите нрави
съдът намира за неоснователни. В договора е уговорен годишен лихвен процент 41 %,
като при главница в размер 1000 лв. лихвата е 235,76 лв. Този размер съдът не
намира за прекомерен и противоречащ на добрите нрави. Последният не противоречи
на изискванията на Закона за потребителския кредит – чл.19, ал.4, който свързва
прекомерността с надхвърляне на петкратния размер на законната лихва за просрочени
задължения, която през октомври 2017 г., когато е сключен договора, е 10,00 %
(основен лихвен процент 0,00%, обявен от БНБ, плюс 10 пункта), съответно
петкратният й размер е 50,00 %. В тези рамки е, както уговореният лихвен
процент, така и уговореният годишен размер на разходите, за това съдът намира
възраженията в тази връзка за неоснователни. Уговореният лихвен процент не
излиза от общоприетите установени в обществото критерии за норми на поведение,
които са възприети и се съобразяват от значителна част хората, като
определеният годишен лихвен процент не надвишава значително и трикратния размер
на законната лихва, в какъвто смисъл е налице съдебна практика. В постановената
в този смисъл практика са взети предвид
и други обстоятелства освен процента на надвишаване на законната лихва, а
именно: обезпечаване на кредита с ипотека и многократно надвишаващи годишни
лихвени проценти, като 60 % годишна лихва на кредит, обезпечен с договор за
ипотека или сума на възнаградителната лихва равна на главницата. (В този смисъл Решение № 1270 от 9.01.2009 г.
на ВКС по гр. д. № 5093/2007 г., II г. о., ГК и Решение № 906 от 30.12.2004 г.
на ВКС по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о.).
Не се установява в тристранния договор
№ ***/30,10,2017 г. да е уговорена
възнаградителна лихва, като лихвата за забава в размер на 0,05 % на ден или 1,
5 % не противоречи на добрите нрави и заобикалят закона.
Доказва се от ищцовата страна и
претендираната възнаградителната лихва по договора за кредит, тъй като такава е
уговорена в договора за кредит в надлежната форма.
С исковата молба се претендира главница в размер на 1000
лева, т.е. целия размер на отпуснатия заем.
В тежест на ответницата е да докаже плащане на претендираната сума.
Неблагоприятните последици от недоказването на факта на погасяване на
задълженията са за ответницата, поради което съдът приема, че ищецът има
вземане срещу ответника за главница по договора за заем в размер на 1000 лева.
Падежът и на последната вноска за главница е изтекъл на 30.10.2018 г., поради
което и цялата сума е изискуема. Искът се явява основателен до пълния предявен
размер.
Освен това ответникът дължи сумата 235,76 лева – договорна лихва по
договор за кредит № *** г. за периода от 30.11.2017 г. до 30.10.2018 г./
крайната дата на кредита/.
Досежно претенцията за заплащане
на сумата от сумата 93,52 лева – законна лихва
върху главницата от 1000 лв. за периода от 30.11.2017 г. до 31.10.2018 г.,
съдът я намира за неоснователна по следните съображения. В чл. 16, ал. 1 от договора за кредит страните по него са
постигнали съгласие, че при забава в плащанията кредитополучателят ще дължи освен главница и лихва върху нея
съгласно т.II.10 от
Общите условия , така и неустойка върху просрочената главница съгласно т.II.13 от Общите условия/ законна
лихва/, считано от дена на падежа до окончателното изплащане. При уговарянето
на една така неустойка за неизпълнение на главното парично задължение ще се
стигне до ситуация, в която кредиторът ще получи две обезщетения за едно и също
нещо- едното неустоечно, което се дължи поради неизпълнение на задължението за
връщане на заетата сума в срок, което се равнява на законната лихва и втори път
обезщетение за забавено плащане на главницата, което се равнява на договорната
лихва, уговорена между страните по кредита. Общото между тях е юридическия
факт, от който възникват –забава в плащанията на длъжника. Кредиторът обаче не
може
да иска кумулативно и неустойка, чиито размер е законната лихва и договорна
лихва, уговорена в договора за кредит в размер на 40 %, за един и същи период
на забава, тъй като би се стигнало до неоснователно обогатяване на
кредитора - за едно и също нещо ще получи две обезщетения. Двете обезщетяват
едни и същи вреди и кумулирането им не е допустимо/ в този смисъл решение
№68/09.07.2012г. по т.д.№450/2011г. на ВКС, І т.о., постановено по реда на чл.
290 ГПК/. Поради това в този случай следва да бъде присъдено обезщетението под
форма на договорна лихва.
В договора за гаранция е предвидено, че
гарантът следва да изпълни при поискване от кредитора неизпълнените задължения
на длъжника. С оглед гореизложеното, съдът намира, че в полза на кредитора по
договора за кредит са възникнали вземания за главница в размер 1000 лв., непогасена възнаградителна лихва в размер
235,76 лв. Тези вземания не са погасени чрез плащане от длъжника, поради което
с основание са били изплатени от гаранта на кредитора. В уверение на последното
е приложеното по делото нареждане за кредитен превод, неоспорено от страните. С
това плащане ищецът се е суброгирал в правата на кредитора, както по силата на
уговореното в договора за гаранция – чл.8, така и по силата на закона – чл.74 ЗЗД. Ето защо съдът намира, че в полза на ищцовото дружество са възникнали
вземания в горепосочените размери спрямо обезпечения длъжник и исковете за
главница и договорна лихва до края на срока на договора за кредит, се явяват
доказани и основателни и следва да се уважат.
Възникнали са и вземанията по договора за
гаранция – за заплащане на възнаграждение по същия и неустойка за забава. В
договора е уговорено възнаграждение в общ размер 1057,20 лв., което не е
погасено. Крайният срок за плащане на възнаграждението е изтекъл към датата на
подаване на заявлението по чл.410 ГПК, ето защо това съдът намира, че искът за
установяване на вземане в този размер е доказан и следва да се уважи. В погасителния
план към договора за гаранция е посочено, че последната вноска е на 30,10,2018
г., т.е. настъпил е падежа на задължението на ответницата.
Ответникът не е
ангажирал доказателства за това да е изпълнил това свое задължение, поради
което дължи сумата
от 1057,20 лева- възнаграждение по договор № ***/30,10,2017 г. Освен тази сума,
ответникът дължи и сумата от 177,16 лева - неустойка по договор № ***/30,10,2017
г. за периода от 30.11.2017г. до 31.10.2018г./датата на която
е настъпил крайния падеж на кредита предсрочната изискуемост на кредита/. Тази
неустойка е уговорена в
чл. 12 от договора, където страните по договора са постигнали съгласие, че в случай на забава от страна на
кредитополучателя, последният ще дължи неустойка в размер на 0,05% на всеки ден
забава, изчислена върху дължимата сума.
Установената съдебна практика по чл.
290 ГПК /р.№ 23 от 7.07.2016 г. по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, I т. о. и
др./ приема, че за неравноправния характер на клаузите в потребителския договор
съдът следи служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са
навели такива възражения или не, като служебното начало следва да се приложи и
при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от Тълкувателно
решение 1/9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Възражението на
ответника, че договор за гаранция в нищожен, тъй като клаузите му са
неравноправни и неуговорени индивидуално, съдът намира за неоснователно по
следните съображения. Разпоредбата на чл. 24 ЗПК изрично препраща към
разпоредбите на чл. 143 – 146 ЗЗП, уреждащи неравноправност на договорни
клаузи, които водят до тяхната нищожност. Съгласно разпоредбата на чл. 143 ЗЗП
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Неравноправните клаузи не са обвързващи за потребителя – по арг.
от чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13/ЕИО. Неравноправният характер на клаузи
в потребителския договор, които обосновават тяхната нищожност, съдът е длъжен
да преценява служебно. Съгласно разпоредбата на чл. 146, ал. 1 ЗЗП
неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално. Следователно, за да се приложи разпоредбата на чл. 146, ал. 1
ЗЗП, което да доведе до нищожност, освен че клаузата трябва да е
неравнопоставена, трябва да не е индивидуално уговорена между страните по
договора. По аргумент от противното на чл. 146, ал. 2 ЗЗП, индивидуално
уговорени клаузи са тези, които не са били изготвени предварително и
потребителят е имал възможност да влияе върху съдържанието им. Съгласно
разпоредбата на чл. 146, ал. 4 ЗЗП, тежестта за установяване на обстоятелството,
че договорна клауза е индивидуално уговорена, е върху кредитора. В процесния
случай ищецът не е ангажирал никакви доказателства в тази насока, поради което
съдът е ограничен в преценката си от представените такива. Съгласно чл. 1 от
процесния договор гарантът е поел задължение да обезпечи пред кредитора точното
изпълнение на задълженията на кредитополучателя по договора за кредит, както и
да заплати всички задължения на кредитополучателя, срещу което
кредитополучателят се задължил да му
заплати възнаграждение. Съгласно чл.5.1 от договора, възнаграждението се дължи
изцяло от кредитополучателя, а платеното не подлежи на връщане, независимо дали
кредитополучателят е плащал редовно
задълженията си или е изпаднал в забава, независимо дали са усвоени всички
средства по кредита, независимо от промяна на срока и/или размера на кредита,
както и независимо дали гарантът е заплатил на кредитора всички дължими от
кредитополучателя суми. Същият договор е сключен по предложение /искане/
направено от кредитополучателя, от което може да се направи извод, че му е
дадена възможност да влияе върху съдържанието на клаузите на договора.
Съдът приема, че ответникът не е бил
поставен в положение на по-слаба страна от гледна точка на степента му на
информираност и на възможностите, които му се предоставят да преговаря.
Принципът на добросъвестност изисква в
договорните отношения да бъде осигурена защитата на всеки признат от нормите на
правото интерес, а не само на индивидуалния такъв на някоя от договарящите
страни. В настоящия случай този принцип не е нарушен, тъй като в договора между
страните е фиксиран размера на възнаграждението, като то се дължи за
предоставяне на гаранция от страна на гаранта, т.е. обезпечаване на дълга от
негова страна.
Наведеното от ответника възражение, че
договорът за гаранция е нищожен поради противоречие с добрите нрави, тъй като
ответникът е следвало да заплати на гаранта ищец сумата от 1057,20 лв. , съдът
намира за неоснователно. Добрите нрави
са критерии за норми на поведение, които се установяват в обществото, поради
това че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги приемат и
се съобразяват с тях. Добрите нрави са морални норми, на които законът придава
правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с
тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Понятието
„добри нрави“, по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, е обща правна категория,
приложима към конкретни граждански, респ. търговски правоотношения, изведена от
юридическите факти, обуславящи тези правоотношения, понятие, свързано с
относително определени правни норми, при приложението на които съдът прави
конкретна преценка на обстоятелствата. Една сделка противоречи на добрите
нрави, ако с нея: се договарят необосновано високи цени; неравноправно се
третират икономически слаби участници в оборота; използва се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг; се цели
недобросъвестна конкуренция; използва се монополно положение, за да се наложи
на другата страна неизгодно условие. Съдът приема, че уговорена клауза за
възнаграждение на ищеца не противоречи на добрите нрави.
По
отношение на разноските:
Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК, заплатените от ищеца такси, разноски по производството и възнаграждение за
един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената
част от иска. Исковете на ищеца са уважени частично. Предвид това и
разпоредбите на чл. 78, ал. 1 ГПК, в полза на ищеца следва да се присъдят
направените от него съдебни разноски в хода на производството съразмерно с
уважената част от иска, а именно в размер на 1059,12 лв. Ответникът не е направил разноски
и не претендира такива. Следва да бъдат
присъдени съразмерно с уважената част от исковите и направените по ч. гр. дело
№ 1152/19 г. по описа на ПРС разноски в размер на 357,74 лева.
По изложените съображения, съдът
Р Е Ш
И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО, че със
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 692/ 23.01.2019 г., издадена по
частно гр. дело № 1152/ 2019 г. на ПдРС, М.К.Т. , ЕГН ********** , с адрес ***,
ДЪЛЖИ на „МАРЖ ТРЕЙД” ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр.
Пловдив, ул. “Порто Лагос“ № 47, ет.5, представлявано от Ж.Й.Б., следните суми:
1000 лева главница по договор за кредит № ***г;
235.76 лева – договорна лихва по договор за кредит № ***г; за периода
30.11.2017г до 30.10.2018г; 1057.20 лева възнаграждение по договор № ***/30.10.2017г;
177.61 лева неустойка по чл. 12 от договор № ***/30.10.2017г за периода от
30.11.2017г до 30.10.2018г., като ОТХВЪРЛЯ предявения иск за сумата от 93.52
лева представляваща законна лихва за периода от 30.11.2017г до 30.10.2018г., дължима
по договор за кредит № *** г.
ОСЪЖДА М.К.Т. , ЕГН ********** , с адрес ***,
да заплати на „МАРЖ ТРЕЙД” ООД, ЕИК
*********, седалище и адрес на управление гр. Пловдив, ул. “Порто Лагос“ № 47,
ет.5, представлявано от Ж.Й.Б., направените по делото разноски в размер на 1059,12
лева и сумата от 357,74 лева,
представляваща разноски по частно гр. дело № 1152/ 2019 г. на ПдРС.
Решението подлежи на обжалване пред
Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п/
Вярно
с оригинала!
РЦ