№ 616
гр. Благоевград, 17.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети октомври
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Н. Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Емилия Дончева
при участието на секретаря Герасим Ангушев
като разгледа докладваното от Емилия Дончева Въззивно гражданско дело
№ 20221200500799 по описа за 2022 година
Въззивното производство е образувано по жалба на Г... „П...“ на М..., подадена
срещу решение № 906603 от 02.06.2022 г., постановено по гражданско дело № 3314 от
2019 г. на Районен съд –Благоевград в частта, с която частично са уважени
претенциите на Н. И. С. за присъждане на възнаграждение за извънреден труд и
законна лихва.
В жалбата се твърди, че атакуваното решение е неправилно. Първата инстанция
неправилно тълкувала нормативната уредба. Неправилно било приложено
материалното право. Общата уредба на трудовите правоотношения била неприложима
към предмета на спора. Не били налице предпоставки за субсидиарно прилагане на КТ,
ЗДСл и НСОРЗ. ЗМВР съдържал специални правни норми, които били относими само
към конкретните правни субекти и правоотношенията с тях, и изключвали по
отношение на последните приложението на общите норми, съдържащи се в КТ.
Предвид качеството на ищеца на държавен служител по чл. 142, ал. 1, т. 1 ЗМВР,
съдържанието на неговото правоотношение с ответника се определяло от нормите на
ЗМВР и на издадените въз основа на него наредби, които били специални както спрямо
ЗДСл, така и спрямо КТ. За разлика от КТ, който ограничавал нощния труд до 7 часа
дневно, такова ограничение не било предвидено в ЗМВР и при него нормалната
продължителност на работното време през деня съвпадала с нормалната
продължителност на работното време през нощта - 8 часа. Различието на двете уредби
1
било обяснимо със спецификата на функционалните задължения на служителите по чл.
142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, пряко обусловена от значимостта на обществените отношения,
с които било свързано изпълнението на техните функции. В ЗМВР били предвидени
редица компенсационни механизми, допълнителни материални стимули и
нематериални блага, от които работещите по трудови правоотношения не можели да се
ползват. Положеният нощен труд, ако бил в рамките на установеното работно време от
8 часа, не се явявал извънреден. Не била налице празнота в ЗМВР и издадените въз
основа на него наредби, която да налага субсидиарно приложение на КТ, ЗДСл и
НСОРЗ. Разпоредба, идентична на тази на чл. 9, ал. 2 от НСОРЗ, с основание не била
предвидена в наредбите по чл. 187, ал. 9 от ЗМВР, защото за държавните служители
нормалната продължителност на дневния и нощния труд съвпадала. При паралелното
действие на норми, уреждащи една и съща материя, приложение намирали
специалните норми, които изключвали действието на общите. Действието на нормите
на чл. 187, ал. 1 и 3 от ЗМВР не можело да бъде дерогирано от подзаконов нормативен
акт като НСОРЗ. Нормативно основание за заплащане на нощния труд като
извънреден, освен в случаите, когато той бил положен извън рамките на установеното
работно време, нямало нито в ЗМВР, нито в КТ. Моли се за отмяна на акта на първата
инстанция в атакуваната част и отхвърляне на уважените претенции.
Не е подаден отговор от насрещната страна.
Жалбата е редовна и допустима.
Не се събираха нови доказателства.
Решението в обжалваната част е валидно и допустимо. То се явява и правилно в
обжалваната част. На основание чл. 272 от ГПК, въззивният съд препраща към
мотивите на първата инстанция и добавя следното:
В съображения 7 и 8 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 4 ноември 2003 г., касаеща някои аспекти на организацията на работното
време, изрично се подчертава неблагоприятното въздействие на нощния труд върху
човешкия организъм. В съображение 7 от Директивата се сочи, че изследванията са
показали, че човешкото тяло е по-чувствително през нощта към смущения в околната
среда и към някои тежки форми на организация на работата, както и че дългите
периоди на нощен труд могат да са вредни за здравето на работниците и да застрашат
безопасността на работното място. В съображение 8 от Директивата се изтъква, че е
необходимо да се ограничи продължителността на нощния труд, включително на
извънредния такъв. В съображение 10 от Директивата пък се подчертават потенциално
вредните последици от нощния труд и необходимостта да се ограничи неговата
продължителност, за да се гарантира по-високо равнище на опазване на безопасността
и здравето на работниците (така и т. 44 от решението на СЕС от 24 февруари 2022 г. по
дело С-262/20). В тази връзка, в т. 48 на споменатото решение на СЕС се изтъква, че
предвиденото в чл. 12, буква „а“ от Директивата задължение да се предприемат
2
необходимите мерки, така че работниците, които полагат нощен труд, и работниците
на смени да се ползват с подходяща за естеството на работата им защита, оставя
известна свобода на преценка на държавите-членки по въпроса какви подходящи
мерки да приложат. С оглед това, в т. 51 от решението си СЕС изрично подчертава, че
въпросното задължение на държавите-членки трябва да се изпълнява така, че да се
постигнат защитните цели, определени от самата директива. По-конкретно, когато
определят необходимото равнище на защита на здравето и безопасността на
работниците, които полагат нощен труд, държавите-членки трябва да следят да е
гарантирано спазването на принципите на защитата на безопасността и здравето на
работниците и в полза на полагащите нощен труд работници да има други мерки за
защита, под формата на продължителност на работното време, допълнително
заплащане, обезщетения или сходни придобивки, които да позволяват да се
компенсира особената тежест на този вид труд, подчертана и в Директива 2003/88, а
съответно и да се съобрази естеството на нощния труд. В т. 53 от решението на СЕС се
сочи, че като се има предвид по-голямата тежест на нощния труд в сравнение с труда
през деня, намаляването на нормалната продължителност на нощния спрямо тази на
дневния труд може да е подходящо решение за гарантирането на защитата на здравето
и безопасността на съответните работници, макар и това да не е единственото
възможно решение. В тази връзка, в т. 54 на решението на СЕС се припомня, че
съгласно съображение 6 от Директива 2003/88, следва да се отчитат принципите на
МОТ за организацията на работното време, включително онези, които се отнасят за
нощния труд, както и че съгласно чл. 8 от Конвенция № 171 на МОТ, компенсациите за
полагащите нощен труд работници, под формата на продължителност на работното
време, допълнително заплащане или сходни придобивки, трябва да са съобразени с
естеството на нощния труд. Ето защо, в т. 55 от решението на СЕС се прави извод, че
макар чл. 8 и чл. 12, буква „а“ от Директива 2003/88 да не налагат да се приема
национална правна уредба, която да предвижда, че нормалната продължителност на
нощния труд за работниците от публичния сектор, като полицаите и пожарникарите, е
по-кратка от предвидената за тях нормална продължителност на труда през деня, то
при всички случаи в полза на такива работници трябва да има други мерки за защита,
под формата на продължителност на работното време, допълнително заплащане,
обезщетения или сходни придобивки, които да позволяват да се компенсира особената
тежест на полагания от тях нощен труд. Именно разглежданият в настоящото
производство механизъм за преобразуване на нощния труд в дневен с коефициент
1,143 и изплащането му като извънреден е такава мярка за защита, под формата на
допълнително заплащане, която позволява да се компенсира особената тежест на
полагания от служителите на МВР нощен труд.
Не следва да се сподели възражението, че за служителите на МВР не е
предвидено преобразуване на нощния труд в дневен с коефициент 1,143 и изплащането
3
му като извънреден, защото с оглед спецификата на служебните правоотношения на
държавните служители в МВР, са предвидени редица други компенсаторни механизми,
като допълнително възнаграждение за прослужено време (чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР),
размер на основния платен годишен отпуск (чл. 189 ЗМВР), обезщетения за
неизползван платен годишен отпуск (чл. 234, ал. 1 ЗМВР), обезщетения за
прекратяване на служебното правоотношение (чл. 234, ал. 1 ЗМВР), по-благоприятен
режим на заплащане на извънредния труд според неговата продължителност (чл. 187,
ал. 5, 6 и 7 ЗМВР) и др. Тези компенсаторни механизми са дължими само на
посочените правни основания, предвидени за тази категория служители, и са напълно
различни от правното основание на процесната претенция. Това се потвърждава и от
вече цитираното решение на СЕС, в т. 51, 54 и 55 на което многократно се подчертава,
че макар намаляването на нормалната продължителност на нощния спрямо тази на
дневния труд да не е единственото възможно решение за гарантирането на защитата на
здравето и безопасността на полагащите нощен труд работници, предвид по-голямата
тежест на нощния труд в сравнение с труда през деня, то при всички случаи в полза на
полагащите нощен труд работници трябва да има и други мерки за защита.
Неоснователна се явява и позицията, според която след като за нощния труд е
заплатено допълнително възнаграждение от 0,25 лв. на час, не следва да се прави
преизчисляване и преобразуване на нощния труд в дневен, понеже се получава
дублиране на заплащането. Разпоредбите на чл. 8 и 9, ал. 2 от НСОРЗ се прилагат
едновременно, т. е. при сумирано изчисляване на работното време нощните часове се
превръщат в дневни с коефициент 1,143 и за същите тези нощни часове се заплаща и
допълнително трудово възнаграждение за нощен труд. В този смисъл е и Решение №
14 от 27.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 405/2011 г., IV г. о., ГК. Трудовото
законодателство дава право на работещите да получават, от една страна, завишено
почасово заплащане за нощния си труд, а от друга задължава работодателите да
преизчисляват нощните часове в дневни и така да съобразяват продължителността на
работния ден. Когато последната е надвишена, се касае за положен извънреден труд,
който следва да бъде компенсиран. Това са две различни основания за заплащане на
допълнителни възнаграждения. От дължимото допълнително възнаграждение за
положен извънреден труд, получен в резултат на преизчисляване на положения нощен
труд с коефициент 1,143, не следва да се приспада заплатеното възнаграждение в
размер на 0,25 лв. на час, защото тези възнаграждения са дължими на самостоятелни и
независими едно от друго правни основания.
Друг важен момент в решението на СЕС от 24 февруари 2022 г. по дело С-
262/20, на който трябва да се наблегне, са насоките, дадени относно тълкуването и
прилагането на принципа на равно третиране. Чл. 20 ХОПЕС гласи, че всички хора са
равни пред закона. В т. 58 от решението, както и многократно в постоянната си
практика, СЕС постановява, че принципът на равно третиране, закрепен в чл. 20 и 21
4
ХОПЕС, представлява общ принцип на правото на ЕС, който изисква да не се третират
по различен начин сходни положения и да не се третират еднакво различни положения,
освен ако такова третиране не е обективно обосновано. Разликата в третирането е
обоснована, когато се основава на обективен и разумен критерий, т. е. когато е
свързана с допустима от закона цел на съответната правна уредба и е съразмерна на
тази цел. Следва да се обърне внимание, че в същата тази т. 58 от решението СЕС
препраща към т. 55 и сл. от друго свое решение - това от 9 март 2017 г. по дело С-
406/15, в което подробно е разгледано нарушаване на принципа на равно третиране,
касаещо предоставянето на специфична закрила при уволнение на лица с увреждания,
работещи по трудово правоотношение, и липсата на такава закрила за държавните
служители със същите увреждания. В тази връзка, в т. 65 от решението по дело С-
262/20 СЕС отбелязва, че разликата в третирането, основана на характера на
правоотношението - същинско служебно правоотношение или договорно
правоотношение, по принцип може да се подлага на преценка от гледна точка на
принципа на равно третиране. С оглед това, в т. 67 от решението СЕС най-напред
уточнява, че за да се определи дали е налице нарушение на принципа на равно
третиране, сходството между разглежданите положения трябва да се преценява
специфично и конкретно по отношение на всички характеризиращи ги елементи, с
оглед, по-специално, на предмета и целта на националната правна уредба, която
установява съответното различие, както, евентуално, и на принципите и целите в
областта, към която се отнася тази национална правна уредба. В тази връзка е
необходимо да се подчертае, че съгласно трайната практика на СЕС, се изисква
разглежданите положения да бъдат не идентични, а само сравними, и тази сравнимост
трябва да се анализира конкретно съобразно предмета и целта на националната правна
уредба, установяваща разглежданото различие. В настоящия казус е изпълнено
изискването за сходство на разглежданите положения и е налице разлика в
третирането, която не се основава на обективен и разумен критерий, т. е. не е свързана
с допустима от закона цел на съответната правна уредба и не е съразмерна на тази цел.
Видно от принципните разяснения, съдържащи се в мотивите към т. 23 от
Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, в
МВР има служители, назначени по трудови договори, и такива по служебно
правоотношение, като тези от втората група са държавни служители по смисъла на
ЗДСл и общият закон (ЗДСл) намира субсидиарно приложение спрямо тях. Обратното
разбиране би поставило в неравностойно положение държавните служители в МВР
спрямо другите държавни служители, както и спрямо работниците и служителите,
работещи по трудови правоотношения, за които се прилага регламентацията по КТ.
Макар в действащия ЗМВР да няма законова делегация, препращаща към общия ЗДСл
(подобно на § 1а от ДР на отменения ЗМВР), доколкото няма изрично уредено нещо
друго, ЗДСл намира субсидиарно приложение. Съобразно разпоредбата на чл. 67, ал. 3
5
ЗДСл, минималните и максималните размери на основните заплати по нива и степени
за държавните служители, размерите на допълнителните възнаграждения по ал. 7, т. 1-
5, както и редът за получаването им, се определят с наредба на МС и не могат да бъдат
по-ниски от определените в трудовото законодателство. Възприемането на
становището, че спрямо държавните служители в МВР не са приложими разпоредбите
на НСОРЗ, означава същите да бъдат поставени в неравностойно положение спрямо
работниците и служителите, работещи по трудово и служебно правоотношение, чиито
правоотношения се регулират от ЗДСл, КТ и НСОРЗ. В подкрепа на този извод е и
Решение № 311 от 8.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1144/2018 г., IV г. о., ГК. В него е
посочено, че лишаването на държавните служители в системата на МВР от
допълнителни възнаграждения за нощен труд и за труд през официалните празници, ще
ги постави в неравностойно положение както спрямо останалите държавни служители,
така и спрямо работниците и служителите по трудово правоотношение, които
получават такива допълнителни възнаграждения съгласно разпоредбите на чл. 261 и
264 от КТ. Решението е мотивирано с основния правен принцип за равенство и
недопускане на дискриминация, закрепен в чл. 6 от КРБ и чл. 14 от ЕКЗПЧОС.
Разрешението, според което държавните служители в МВР не следва да бъдат
поставяни в по-неблагоприятно положение от работещите по трудово или служебно
правоотношение по КТ и ЗДСл, съответства и на чл. 7 от МПИСКП, който е въвел като
задължение за държавите-страни по него, сред които е и Република България, да
гарантират равенство на правата на лицата, предоставящи наемен труд, без оглед на
спецификите на правоотношението, в рамките на което реализират правото си на труд.
В т. 77-78 от решението си по дело С-262/20, СЕС изрично подчертава, че
аргументи от икономически и финансов порядък не могат да бъдат оправдание, тъй
като не представляват цел от общ интерес. В тази връзка, както вече се посочи, целта
на националната правна уредба, касаеща разглеждания в настоящото производство
механизъм за преобразуване на нощния труд в дневен, с коефициент 1,143, и
изплащането му като извънреден, е да представлява мярка за защита под формата на
заплащане, която позволява да се компенсира особената тежест на полагания от
служителите на МВР нощен труд, в изпълнение на предвиденото в чл. 12, буква „а“ от
Директива 2003/88 задължение на държавите-членки да предприемат необходимите
мерки, така че работниците, които полагат нощен труд, и работниците на смени да се
ползват с подходяща за естеството на работата им защита. Следователно, целта на
разглежданата национална правна уредба е да предостави закрила на работник или
служител не с оглед на правната връзка, от която е възникнало неговото
правоотношение - трудово или служебно, а с оглед да се компенсира особената тежест
на полагания от работниците или служителите нощен труд. При това положение става
ясно, че различието, което такава правна уредба провежда между лицата, полагащи
нощен труд и работещи по трудово правоотношение, и държавните служители в МВР,
6
полагащи нощен труд, не е адекватно в светлината на преследваната от тази правна
уредба цел, още повече че и двете категории лица могат да бъдат назначени на работа в
същата администрация, тъй като, както беше посочено вече, в МВР има служители,
назначени по трудови договори, и такива по служебно правоотношение, като тези от
втората група са държавни служители по смисъла на ЗДСл. В този смисъл са и т. 60-61
от решението от 9 март 2017 г. по дело С-406/15 на СЕС.
С оглед гореизложеното се налага изводът, че неприлагането на правната
уредба, касаеща механизма за преобразуване на нощния труд в дневен, с коефициент
1,143, и изплащането му като извънреден, по отношение на служителите в МВР,
представлява разлика в третирането, която не се основава на обективен и разумен
критерий, т. е. не е свързана с допустима от закона цел и не е съразмерна на тази цел.
Съгласно постоянната практика на СЕС, при установяване на наличие на
дискриминация, противоречаща на правото на ЕС, и до приемането на мерки за
възстановяване на равното третиране, спазването на принципа за равно третиране
може да се гарантира единствено, ако на категорията лица в по-неблагоприятно
положение се предоставят същите предимства като тези, от които се ползват лицата в
привилегированата категория (в този смисъл са решението от 9 март 2017 г. по дело С-
406/15, т. 66, решението от 26 януари 1999 г. по дело С-18/95, т. 57, решението от 22
юни 2011 г. по дело С-399/09, т. 51, и решението от 28 януари 2015 г. по дело С-417/13,
т. 46). Лицата в по-неблагоприятно положение трябва да бъдат поставени в същото
положение като лицата, които се ползват от съответната привилегия (решението от 11
април 2013 г. по дело С-401/11, т. 35). В тази хипотеза националният съд е длъжен да
не прилага дискриминационната национална разпоредба, без да е необходимо да иска
или да изчаква нейната предварителна отмяна от законодателя, и да приложи по
отношение на групата лица, които се намират в неравностойно положение, същия
режим като този, от който се ползват лицата от другата категория (в този смисъл са
решението от 12 декември 2002 г. по дело С-442/00, т. 43, решението от 7 септември
2006 г. по дело С-81/05, т. 46, и решението от 21 юни 2007 г. по дела С-231/06-С-
233/06, т. 39). В този ред на мисли, липсата на изрична правна уредба в ЗМВР и
наредбите по прилагането му, която да предвижда преизчисляване на положения
нощен труд в дневен през процесния период, не може да бъде в ущърб на съответните
служители в МВР. С цел избягване поставянето на служителите в МВР в
неравностойно положение спрямо останалите държавни служители и работещите по
трудово правоотношение и постигане на несправедлив резултат, в случая субсидиарно
се прилага нормата на чл. 9, ал. 2 HCОPЗ. Като акт от общото трудово
законодателство, последната намира приложение тогава, когато в другите специални
подзаконови нормативни актове, издадени по прилагане на ЗДСл или ЗМВР, са налице
празноти или са предвидени по- неблагоприятни разпоредби относно условията и
размерите на допълнителните възнаграждения и реда за получаването им. Нейното
7
приложение може да се изключи само в случай, че е налице специална правна уредба,
която дава в по-голяма степен защита на правата на работещите в системата на МВР,
но не и когато такава уредба липсва или урежда по-неблагоприятни условия.
Разгледана през призмата на горните доводи и аргументи, въззивната жалба се
явява неоснователна. Актът на първата инстанция следва да бъде потвърден в
атакуваната му част. В частта, в която предявения иск по чл. 178, ал. 1, т. 3 вр. чл. 187,
ал. 5, т. 2 ЗМВР е отхвърлен, решението е влязло в сила.
На въззиваемия трябва да се присъдят направените разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 300,00 лв. Договореното и заплатено адвокатско
възнаграждение е под минимума, фиксиран в чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от
09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, поради което
възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно.
Водим от горното, Окръжен съд – Благоевград
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 906603 от 02.06.2022 г., постановено по гражданско
дело № 3314 от 2019 г. на Районен съд- Благоевград, в обжалваната част, с която
частично са уважени претенциите на Н. И. С. за присъждане на възнаграждение за
извънреден труд и законна лихва.
ОСЪЖДА Г... „П...“ на М..., гр. С., ул. „П.“ № *, представлявана от директора
Н. С. Н., да заплати на Н. И. С., ЕГН **********, съдебен адрес: гр. Б., ул. „С. С.“ № *,
ет. *, оф. * сумата от 300,00 лева (триста лева), представляваща направените по
въззивното дело разноски за адвокатско възнаграждение.
На страните да се връчат копия на настоящия съдебен акт, който може да бъде
обжалван в едномесечен срок, считано от връчването, пред Върховния касационен съд,
с касационна жалба, подадена чрез Окръжен съд-Благоевград.
Решението е подписано с особено мнение от съдия Емилия Дончева.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8