№ 1029
гр. Варна , 08.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и
шести май, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Ирена Н. Петкова
Членове:Наталия П. Неделчева
мл.с. Лазар К. Василев
като разгледа докладваното от мл.с. Лазар К. Василев Въззивно гражданско
дело № 20213100500850 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба с вх. № 267998/02.02.2021 г., депозирана от
Г. Д. ХР. с ЕГН **********, чрез адвокат Л.П. от ВАК, с адрес на кантората
гр. Варна, ул. „Студентска“ № 13, офис 23, срещу Решение №
261766/22.12.2020 г., постановено по гр. д. № 7718 по описа на РС-Варна за
2019 г., ГО, 30 съдебен състав, с което въззивницата (ответник в
първоинстанционното производство) е ОСЪДЕНА да заплати на Р. ИВ. ХР.
с ЕГН **********, с адрес гр. Варна, бул. „Княз Борис“ № 109, ет. 10, ап. 37,
сумата от 3 575,70 евро (три хиляди петстотин седемдесет и пет евро и
седемдесет евроцента), внесени с вносни бележки от 22.05.2014г. за 2 810
евро и от 01.07.2014г. за 765.70 евро, представляваща частична претенция от
сумата от 7 807.53 евро, представляваща сбор от погасени суми на
16.04.2013г, 19.04.2013г., 20.12.2013г., 16.01.2014г., 13.03.2014г. , 22.05.2014г.
и 01.07.2014г. от ищеца в качеството му на ипотекарен гарант по Договор за
банков ипотечен кредит на физическо лице №TR1771094/13/13.04.2009г.,
сключен между Г. Д. ХР. и „Уникредит Булбанк“ АД, която сума е заплатена
на вноски, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
предявяване на иска - 21.05.2019г. до окончателното й заплащане, на
основание чл. 155, ал. 2 от ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Във въззивната жалба се навеждат подробни доводи за това, че атакуваният
съдебен акт е неправилен и незаконосъобразен, постановен в нарушение на
1
процесуалния и материалния закон, както е и необоснован.
Въззивницата намира за неправилен извода на съда, че възражението за
ненастъпил падеж на вземането на ищеца е недопустимо и преклудирано.
Сочи, че в случая възражението е срещу сумата, претендирана по настоящото
дело, като неправилно съдът е приел, че тя се домогва да установи ново
правоотношение. Твърди, че в законоустановения срок е подала отговор на
исковата молба, в който своевременно е релевирала правоотлагащо
възражение срещу претенцията на ищеца. Сочи, че в случая СПН на първото
решение по уважения частичен иск, съгласно разрешенията в т. 2 на TP №
6/22.4.2019 г., не ограничава ответника да прави правопогасяващи и
правоотлагащи възражения, като същите са допустими за разликата, която не
е била предявена с първоначалния иск. Сочи, че с отговора на исковата молба
тя не е оспорила възникването на субективното материално право, а
настъпването на неговата изискуемост. Именно с цел доказване на това
твърдение са били и всички направени доказателствени искания в отговора на
исковата молба.
Въпреки това, тъй като съдът е приел, че отговорът е подаден след изтичане
на срока по чл. 131 от ГПК, доказателствена тежест не е била разпределена на
ответника и доказателствата не са били допуснати.
Сочи, че е било налице основание за извършваните преводи от Р. ИВ. ХР. по
нейна сметка, тъй като страните са чичо и племенница, а кредитът е бил
изтеглен изцяло в полза и интерес на въззиваемия. Твърди, че договорът за
кредит и последвалата покупко-продажба са действителни и реални но са
сключени поради устната договорка с ищеца именно той да изплаща кредита
и след препродажбата на апартамента в гр. Бяла на трето лице, да си
възстанови средствата, тоест да реализира суброгационното си право.
Навежда, че в случая ищецът не изпълнява своето задължение да изплаща
вноските по кредита на ответницата, както са се договорили, поради което
кредитът е обявен за предсрочно изискуем, което от своя страна е довело до
принудително изпълнение. Заради неизпълнението на ищеца тя е упражнила
своето право на задържане относно изпълнение задължението за
възстановяване на вноските за погасяване на кредита. Твърди, че основният
ангажимент на ищеца е бил да построи и въведе в експлоатация сградата,
което да улесни препродажбите към трети лица и с получените средства да се
изплатят кредитите и да се възстановят неговите средства. Тази договорка не
е била изпълнена поради виновното поведение на Х.. Намира, че в случая
съществува поет ангажимент от Р.Х. да изплаща изтегления от нея кредит,
като си възстанови средствата едва след препродажба на въпросния
апартамент на трето лице. Поддържа, че вътрешните отношения между
страните не дават право на въззиваемия към момента да иска отстраняване на
настъпилото негово обедняване, доколкото той се е задължил към нея да
изпълни нейния дълг към банката, като възстанови средствата си след
2
препродажба на имота на трето лице и след дострояването на сградата и
въвеждането ѝ в експлоатация.
В заключение на всичко изложено сочи, че между страните съществува
правоотношение, което отлага регресните права на ищеца, който в случая не е
изпълнил свой собствен дълг към нея. Невъзможността към днешна дата да се
ползва това жилище, вкл. и да бъде продадено и със средствата да се погаси
кредита се явява отлагателното условие спрямо регресното право на ищеца.
В отговора на въззивната жалба въззиваемият моли атакуваното съдебно
решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно,
обосновано и постановено в пълно съответствие с процесуалните
правила.
Намира, че всички наведени възражения с въззивната жалба са нововъведени
факти, които не са били сочени от назначения на ответницата особен
представител в производството пред първа инстанция и в срока по чл. 131 от
ГПК. Въпреки че възраженията изложени в отговора на исковата молба,
депозиран от адвокат П. са били релевирани след горепосочения срок, съдът
все пак ги е разгледал и коментирал в мотивите си.
Намира, че правилно РС е приел, че така изразеното становище от ответника
не намира подкрепа в цитираното ТР 3/2016г. на ВКС. Сочи, че макар
правоотлагащите възражение да не се преклудират след влизане в сила на
решението по частичен иск, тези възражения не следва да бъдат разгледани,
ако са срещу общите факти, по които има формирана сила на пресъдено нещо.
Тези възражения могат да бъдат само по отношение на останалото вземане.
Предвид това сочи, че доколкото в производството по гр.д. № 5377/2018г. на
РС Варна, това възражение не е било въведено, то не следва да се допусне и в
настоящото производство. Навежда, че във влязлото в сила решение на ВРС е
прието, че цялото вземане е дължимо и изискуемо, като е осъдил ответницата
да заплати частично предявената претенция.
Сочи, че съгласно ТР 3/2016г. на ВКС е прието, че правоотлагащите
възражения по отношение на останалата част от вземането също не се
преклудират, защото е възможно да се твърдят факти, които отлагат нейната
изискуемост. В обсъжданата от ВКС хипотеза обаче се касае само до отлагане
изискуемостта на останалата част от вземането, а не на незаявени
своевременно правоотношения, които касаят изискуемостта на цялото
вземане, какъвто е процесният случай.
Моли обжалваното решение да бъде потвърдено, както претендира
присъждането на сторените съдебно-деловодни разноски.
В проведеното открито съдебно заседание въззивницата, чрез процесуалния
си представител адвокат П. поддържа въззивната жалба, като моли същата да
бъде уважена, а обжалваното решение отменено. В представена по делото
3
писмена защита поддържа твърдението си, че между страните в процеса
съществува друго правоотношение, съгласно което въззиваемият има
задължения да погасява вноските по кредита , поради което вземането му
към нея е дължимо, но не е изискуемо. Претендира присъждане на сторените
в производството разноски.
Въззиваемият, чрез процесуалния си представител адвокат Х., моли съда да
остави без уважение въззивната жалба и да потвърди атакувания съдебен акт.
Сочи, че правилно първоинстанционният съд е приел, че отговора на
исковата молба е извън срока по чл. 131 от ГПК. Намира, че правилно в
доклада на съда и в първоинстанцинното решение е прието, че възраженията
на ответната/въззивната страна се отнасят към цялото вземане, а не за частта,
която е предмет на настоящото производство, поради което са преклудирани
по смисъла на разрешението, дадено с ТР 3/2016г. а ОСГТК на ВКС.
Пледира за потвърждаване на обжалваното решение и за присъждане на
съдебо-деловодните разноски.
За да се произнесе по спора, съставът на Окръжен съд-Варна съобрази
следното:
Производството по делото е образувано по искова молба от Р.Х. срещу Г.Х.,
за осъждането да му заплати сумата от 3 575,70 евро, предявена като
частичен иск (за внесените с вносна бележка от 22.05.2014 г. и вносна
бележка от 01.07.2014 г. суми) от сумата от 7 875,70 евро, представляваща
сбор от погасени суми по Договор за банков ипотечен кредит на физическо
лице №TR1771094/13/13.04.2009 г., сключен между Г.Х. и „Уникредит
Булбанк" АД и заплатена от ищеца в качеството му на ипотекарен гарант,
ведно със законната лихва върху главницата от предявяването на иска до
окончателното ѝ заплащане.
В исковата молба ищецът твърди, че между Г.Х. и "Уникредит Булбанк" АД
гр. София бил сключен Договор за банков ипотечен кредит на физическо лице
№TR1771094/13/13.04.2009 г., по силата на който ответницата е получила
стандартен ипотечен кредит в размер на сумата от 68 000 евро за покупка и
довършителни работи на недвижим имот, при условия и срок на погасяване
20.03.2044 г. За обезпечаване на вземането на банката ищецът, като
ипотекарен гарант, учредил в полза на кредитора "УниКредит Булбанк" АД
първа по ред договорна ипотека върху собствен недвижим имот,
4
представляващ апартамент № 78 /седемдесет и осем/, находящ се в гр. Варна,
ж.к. „Нладост“, бл. 140, вх. 4, ет. 2, с площ от 78,40 кв. м., ведно с избено
помещение № 6, както и с 7, 0368% ид. части от общите части на сградата и
от правото на строеж. Ответницата не погасявала редовно и в срок
задълженията си по договора, поради което той извършвал плащания по
нейната кредитна сметка, като същите били в общ размер на 7 807,53 евро.
Сочи, че между страните било образувано и гр. д. № 5377/2018 г. по описа на
Районен съд-Варна, 25 състав, в което ищецът е предявил срещу ответницата
Г.Х. част от цялото вземане, която била в размер на 640 евро, като по делото
към момента на подаване на исковата молба е било постановено
първоинстанционно Решение № 1914/07.05.2019 г., с което ответницата била
осъдена да му заплати сумата от 640 евро, предявена като частична.
В срока по чл. 131 от ГПК, назначеният на ответника от съда особен
представител е депозирал отговор на исковата молба, в който от фактическа
страна признава обстоятелството, че между ответника и "Уникредит Булбанк"
АД е сключен Договор за банков ипотечен кредит, по силата на който Г.Х. е
получила ипотечен кредит в размер на 68 000 евро за покупка и
довършителни работи на недвижим имот. Не оспорва, че за обезпечаване на
кредита в качеството си на ипотекарен гарант ищецът е учредил в полза на
Банката първа по ред договорна ипотека върху негов собствен недвижим
имот, находящ се в гр. Варна. Оспорва твърдението на ищеца, че е внасял в
полза на Х. и по нейната кредитна клиентска сметка суми в общ размер на 7
807. 53 евро. Оспорва представените като доказателства от страна на ищеца,
седем броя вносни бележки, издадени от "Уникредит Булбанк" АД, филиал
"Подаръци" Варна 2
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба и от самата
ответница, действаща чрез адвокат Л.П., с който оспорва основателността на
иска, като моли съда да го отхвърли изцяло. Твърди, че е налице основание за
преводите, тъй като тя и ищецът са роднини - племенница и чичо, а
процесният кредит е изтеглен от нея по молба и изцяло в интерес на Р.Х..
Твърди, че договорът за кредит и последвалата покупко-продажба са
действителни и реални, но са сключени поради устната договорка с ищеца
именно той да изплаща кредита и след препродажбата на апартамента в гр.
5
Бяла на трето лице да си възстанови средствата, тоест да реализира
суброгационното си право.
Настоящият съдебен състав, като съобрази предметните предели на
въззивното производство, очертани в жалбата и отговора и като взе предвид,
събрания и приобщен по дело доказателствен материал – в съвкупност и
поотделно, на основание чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установени
следните фактически положения:
В производството пред РС Варна са отделени като безспорни и ненуждаещи
се от доказване между страните следните обстоятелства: че между Г. Д. ХР. и
"Уникредит Булбанк" АД е бил сключен Договор за банков ипотечен кредит
на физическо лице №TR1771094/13/13.04.2009 г., по силата на който
ответницата е получила стандартен ипотечен кредит в размер на 68 000 евро,
за покупка и довършителни работи на недвижим имот; че за обезпечаване на
вземането на банката, ищецът като ипотекарен гарант учредил в полза на
кредитора "УниКредит Булбанк" АД първа по ред договорна ипотека върху
свой собствен недвижим имот, представляващ апартамент № 78, находящ се в
гр. Варна, ж.к. „Младост“, бл. 140 вх. 4 ет. 2, с площ от 78,40 кв. м., ведно с
избено помещение № 6, ведно с 7, 0368% ид. части от общите части на
сградата и от правото на строеж. Между страните не е спорно, че ищецът е
извършил плащания по кредитната клиентска сметка на ответницата, като
общата платена от него сума е в размер на 7 807,53 евро, заплатени както
следва: с вносна бележка от 16.04.2013 г. - сумата от 1 148. 55 евро; с вносна
бележка от 19.04.2013 г. - сумата от 25. 52 евро; с вносна бележка от
20.12.2013 г. - сумата от 1 556. 92 евро; с вносна бележка от 16.01.2014 г. -
сумата от 650. 84 евро; с вносна бележка от 13.03.2014 г. - сумата от 850 евро;
с вносна бележка от 22.05.2014 г. - сумата от 2 810 евро и с вносна бележка от
01.07.2014 г. - сумата от 765. 70 евро.
Тези обстоятелства се потвърждават и от приетите по делото писмени
доказателства, в това число горепосочения договор за кредит, както и седем
броя платежни нареждания, удостоверяващи извършените от ищеца
плащания.
От представено по делото Решение № 1914/07.05.2019г. на РС Варна,
постановено по гр.д. № 5377/2018г. се установява, че ищецът Р.Х. е предявил
частичен иск срещу ответницата Г.Х. за сумата от 640 евро, представляващи
част от цялата дължима сума от 7 807,53 евро, представляваща платена от
ищеца сума за вноски по Договор за банков ипотечен кредит на физическо
лице №TR1771094/13/13.04.2009 г., сключен между Г.Х. и Уникредит
6
Булбанк АД. Предявеният иск е бил с правна квалификация чл. 155, ал. 2 от
ЗЗД.
Видно от решението по делото, ответната страна е възразила срещу
дължимостта на иска, като е твърдяла, че е налице привидна или прикрита
сделка, като действително задължено лице по договора е Р.Х..
Производството по гр.д. № 5377/2018г. по описа на РС Варна е приключило с
горепосоченото Решение, с което ответницата е била осъдена да заплати на
Р.Х. претендираните от него като частична претенция суми.
Видно от Решение № 1049 от 22.11.2019 г. на ОС - Варна по в. т. д. №
1247/2019 г., обжалваното първоинстанционно Решение № 1914/2019г. на РС
Варна е било потвърдено, като Решението на ОС Варна е окончателно.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд достигна до
следните правни изводи:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок,
от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес, поради
което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК в правомощията на въззивния съд
е да се произнесе служебно по валидността на решението, а по отношение на
допустимостта – в обжалваната му част.
Постановеното решение е издадено от надлежен съдебен състав, в рамките на
предоставената му правораздавателна власт и компетентност, при спазване на
законоустановената писмена форма, поради което същото е валидно.
Съдебният акт е постановен при наличието на всички положителни
процесуални предпоставки за възникването и надлежното упражняване на
правото на иск, като липсват отрицателните такива, поради което е и
допустимо в обжалваната част.
В настоящото производство съдът е сезиран с твърдения от страна на
въззивната страна, че неправилно РС Варна е приел, че отговорът на исковата
молба е бил подаден след срока по чл. 131 от ГПК, както и че неправилно
съдът не е уважил правоотлагащото възражене на ответната страна.
7
На първо място настоящият състав на съда намира, че отговора на исковата
молба, подаден от упълномощения от ответника процесуален представител, е
бил депозиран в срок. Видно от документите по делото е, че на ответната
страна е бил назначен особен представител в лицето на адвокат Ст.Д.. На
същата е връчен препис от исковата молба на 23.06.2020г., като адвокат Д. е
депозирала отговор на 23.07.2020г. – т.е. в последния ден от едномесечния
законоустановен срок.
Видно от депозирания от адвокат Л.П. отговор, същият е входиран на
27.07.2020г., но от пощенския плик, с който е бил изпратен отговора се
установява, че същият е изпратен на 23.07.2020г., или отново в последния ден
от срока. Предвид това, отговорът на исковата молба, подаден от изрично
упълномощения процесуален представител на ответната страна е в срока по
чл. 131 от ГПК.
Макар това възражение на въззивната страна да е основателно, неоснователно
е възражението , че неправилно съдът не е уважил релевираното от нея
правоотлагащо възражение. Съображенията на настоящия състав в тази
насока са следните:
Съгласно т.2 от ТР3/2016г. на ОСГТК на ВКС, решението по уважен частичен
иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно
правопораждащите факти на спорното субективно материално право при
предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до
пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. В
решението още е прието, че при уважаване на частичния иск обективните
предели на силата на пресъдено нещо обхващат основанието на иска,
индивидуализирано посредством правопораждащите факти (юридическите
факти, от които правоотношението произтича), страните по материалното
правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното
субективно материално право. Поради това, че общите правопораждащи
юридически факти са едни и същи, както за частичния иск, така и за иска за
останалата част от вземането, те се ползват от последиците на силата на
пресъдено нещо при разглеждане на иска за останалата част от вземането.
Както беше посочено по-горе, по делото се установи, че между страните е
било водено съдебно производство, в което ищецът е претендирал сумата от
8
640 евро, представляваща част от цялата му претенция от 7 807.53 евро, като
производството е приключило с влязло в сила съдебно решение, с което
ответницата е била осъдена да заплати претендиранта като частична сума, на
ищеца. Предвид това и съобразно разрешението дадено в ТР 3/016г. на ВКС,
в настоящото производство между страните следва да се приеме за
установено, че ищецът има вземане срещу ответницата, което произтича от
сключения договор за кредит, учредената ипотека и погасените вноски по
кредитната сметка на ответницата.
Предвид това и тъй като общите правопораждащи юридически факти са
установени със сила на пресъдено нещо, при защита в исковото производство
по иск за останалата част от вземането, ответната страна е можела да се
защитава единствено чрез правопогасяващи и правоотлагащи възражения.
Такова е и възражението на Г.Х., релевирано в отговора на исковата молба и
поддържано пред настоящата инстанция, а именно, че процесната сума е
дължима, но не е изискуема, доколкото ищецът не е изпълнил свое
задължение към нея. Видно от въведеното пред първа инстанция възражение,
ответница е твърдяла, че е налице основание за извършваните преводи от Р.
ИВ. ХР. по нейната кредитна сметка, тъй като страните са чичо и племенница,
а кредитът е бил изтеглен изцяло в полза и интерес на въззиваемия и макар
договорът за кредит и последвалата покупко-продажба да са действителни и
реални, те са сключени поради устната договорка с ищеца именно той да
изплаща кредита и след препродажбата на апартамента в гр. Бяла на трето
лице, да си възстанови средствата, тоест да реализира суброгационното си
право.
Съгласно гореспоменатото тълкувателно решение, правоотлагащите
възражения по отношение на останалата част от вземането не се преклудират,
защото е възможно да се твърдят факти, които отлагат нейната изискуемост.
За да е приложимо това правило обаче, следва възражението да е насочено
към останалата част от вземането, а не към цялото вземане.
В настоящия случай това не е така. Видно от въведеното възражение пред РС
Варна, ответницата е твърдяла, че вземането на ищеца към нея не е
изискуемо, защото самият той е следвало да изпълни задълженията си по
съществуващо между страните отделно правоотношение, като едва след като
9
това негово задължение бъде изпълнено, вземането по процесното
задължение би станало изискуемо. Ответницата не е конкретизирала, че това
твърдяно от нея устно правоотношение с ищеца е свързано само с
претендираните в настоящото производство суми по вноски от 22.05.2014г. и
01.07.2014г., а напротив, твърди се, че то касае всички дължими от нея вноски
за погасяване на кредита.
Тъй като изложеното правоотлагащо възражение се отнася за цялото вземане,
респективно за общите правопораждащи факти, а както беше посочено по-
горе, те вече са обвързани от силата на пресъдено нещо на решението на съда
по предходното исково производство, то и така формулираното
правоотлагащо възражение следва да бъде прието за преклудирано и
съответно оставено без уважение.
За пълнота на изложението следа да се има предвид, че това възражение е
следвало да бъде въведено пред РС Варна още в производството по гр.д. №
5377/2018г., но това не е било сторено. В това производство ответницата не е
твърдяла, че между нея и ищеца е налице неформално правоотношение,
съгласно което той ще погасява задълженията към банката, като след като
бъде препродаден апартаментът ще има право да претендира връщане на
погасените вноски по кредита. Защитната теза на ответната страна е била
друга, а именно че е налице прикрита сделка, съгласно която действителният
кредитополучател е бил Р.Х.. И двете твърдения на ответната страна се
отнасят за цялото вземане на ищеца – за всички заплатени от него вноски в
общ размер от 7 807,53 евро, поради което е следвало да бъдат въведени като
възражения още в първото съдебно производство. Въпреки това, ответницата
е твърдяла единствено прикрита или привидна сделка с подставено лице.
Въз основа на всичко изложено дотук, доколкото по делото са установени
правопораждащите юридически факти, а недоказани са останали
твърденията за ненастъпила изискуемост на претендираната сума,
настоящият състав намира предявения осъдителен иск за основателен,
поради което същият следва да бъде уважен изцяло.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции
обжалваното първоинстанционно решение следва да се потвърди.
Относно съдебно-деловодните разноски:
10
При този изход от делото, претенцията на въззиваемия за компенсация на
разноските, направени за защита във въззивното производство, следва да бъде
уважена. Същият претендира разноски за производството пред настоящата
инстанция в размер на 700 лева, представляващи заплатено в брой адвокатско
възнаграждение по Договор за правна защита и съдействие от 25.05.2021г.
Така претендираните разноски са описани в списък по чл. 80 от ГПК, приет
по делото в проведеното открито съдебно заседание. В същото съдебно
заседание от страна на въззивника е направено възражение за прекомерност
на претендираните разноски на въззиваемата страна.
Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, за процесуално представителство, защита и
съдействие по граждански дела, при интерес от 6 973 лева (какъвто е
интересът по настоящото дело, доколкото претенцията е за 3 575.70 евро, а
курсът на еврото е 1.95 BGN), минималният размер на уговореното
адвокатско възнаграждение е 678,63 лева. С оглед на действителната
фактическа и правна сложност на делото, въззивният съд счита, че
уговореният хонорар в размер на 700 лева, надвишаващ едва с 21.37 лева
минималния нормативноустановен размер, не е прекомерен, което обуславя
неоснователността на искането на въззивника по чл. 78, ал. 5 от ГПК.
Воден от изложените мотиви, СЪДЪТ
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 261766/22.12.2020 г., постановено по гр. д. №
7718 по описа на РС-Варна за 2019 г., ГО, 30 съдебен състав.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК , Г. Д. ХР. с ЕГН **********, с
адрес гр. Варна, ул. „Капитан Георги Боев“ № 4, ет. 6, ап. 54, да заплати на Р.
ИВ. ХР. с ЕГН **********, с адрес гр. Варна, бул. „Княз Борис“ № 109, ет.
10, ап. 37, сумата от 700 лв. /седемстотин лева/, представляващи сторените
от страната съдебно-деловодни разноски пред настоящата инстанция
инстанции.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС в едномесечен срок
от съобщението при условие, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 и
ал. 2 от ГПК.
Препис от решението да се впише в регистъра по чл. 235, ал. 5 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
11
2._______________________
12