Решение по дело №1306/2024 на Административен съд - Пазарджик

Производството е по реда на чл. 268, ал. 1 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК).

Образувано е по жалбата на А. В. А., [ЕГН], гр. Пазарджик, подадена чрез процесуален представител адвокат В. Ц., срещу Решение № 286/13.11.2024 г. на директора на Териториална дирекция на Национална агенция за приходите-Пловдив, в частта му с което е оставена без уважение като неоснователна подадената по административен ред жалба срещу Разпореждане изх.№ С240013-137-0007962/25.10.2024 г. на публичен изпълнител при ТД на НАП-Пловдив, офис Пазарджик в частта, с която се отказва погасяване по давност на публични вземания, установени с Декларация образец 6 № 130021701485837/20.02.2017 г. и № 130021802018113/02.03.2018 г.

Релевирани са доводи за незаконосъобразност на оспорения административен акт, по които се претендира отмяната му. Твърди се, че неправилно органът е приел, че не е налице изтекла погасителна давност на публичните задължения на А. по подадени декларации образец № 6 от 20.02.2017 г. и от 02.03.2018 г. Твърди, че не е получил постановлението за налагане на обезпечителни мерки, поради което давността не е прекъсната. Претендира присъждане на разноски по приложен списък.

Ответникът – директорът на ТД на НАП-Пловдив, чрез процесуален представител юрисконсулт М. Ч.-Д. оспорва жалбата и претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение по приложен списък.

Съдът като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното от фактическа страна:

С Молба вх.№ 17583#1/16.10.2024 г. А. А. е поискал погасяване по давност на публични задължения.

С Разпореждане изх.№ С240013-137-0007962/25.10.2024 г. публичен изпълнител при ТД на НАП-Пловдив, не е прекратил изпълнителното дело в частта му за събирането на вземания, установени с Декларации образец 6 с № 130021701485837/20.02.2017 г. и № 130021802018113/02.03.2018 г. Посочено е, че с ПНОМ от 07.08.2019 г. е наложен запор на банкови сметки, действие спиращо давностния срок, както и че съгласно чл. 162, ал. 2, т. 9 ДОПК лихвите са публични държавни вземания и като акцесорни такива следват режима и давностните срокове на главното вземане, като 10-годишната абсолютна давност не по тези две декларации не е изтекла. По отношение на Декларация образец 6 № 130021901387870/19.02.2019 г. не е изтекла 5-годишната давност.

С обжалваното Решение № 286/13.11.2024 г., като е разгледал твърденията в жалбата по отношение на задълженията за 2016 г. и 2017 г., на посочено правно основание чл. 267, ал. 2, т. 5 ДОПК, директорът на ТД на НАП-Пловдив е оставил без уважение жалбата на А. А. срещу разпореждането на публичния изпълнител като е посочил, че в рамките на 5-годишният давностен срок е наложен запор на банковата му сметка, като обезпечителната мярка спира давностния срок на основание чл. 172, ал. 1, т. 5 ДОПК, като към момента не е изтекъл и 10-годишният срок, предвиден в чл. 171, ал. 2 ДОПК.

По делото е представено уведомление от началника на Затвора-гр. Пазарджик, в което е посочено, че А. В. А. е изтърпял наказание в затвора в периода от 11.06.2019 г. до 22.10.2020 г.

От публичен изпълнител при ТД на НАП-Пловдив, офис Пазарджик са представени оригиналите на три броя известия за доставяне.

По искане на жалбоподателя по делото е допуснато и изслушано заключението по съдебно-почеркова експертиза, неоспорено от страните, което съдът кредитира като обективно дадено. В заключение вещото лице е установило, че подписите в графа „Попълва се от получателя“ в известията за доставяне, посочени като обекти на експертизата, не са положени от А. В. А..

При така установеното от фактическа страна, Административен съд-Пазарджик обуславя следните правни изводи:

Жалбата е подадена в законоустановения срок, от активно легитимирано лице - адресат на акта, за което оспорваният индивидуален административен акт е неблагоприятен, което обуславя правен интерес за подаване на жалба, поради което е допустима, а разгледана по същество – неоснователна по следните съображения:

По компетентността, формата, процедурата и материалноправните предпоставки за издаване на решението на ответника и на потвърденото с него постановление на публичен изпълнител не се установяват основания за отмяна. Както постановлението на публичния изпълнител, така и решението на директора на ТД на НАП-Пловдив са издадени от компетентни органи при спазване на процесуалните правила и са мотивирани с фактически и правни основания.

Между страните няма спор по фактите. Безспорно е, че вземанията, послужили като основание за образуване на изпълнителното дело са публични държавни вземания, установени окончателно по основание и размер. Жалбоподателят обаче счита, че към датата на внасяне на молбата до публичния изпълнител при ТД на НАП е налице изтекла погасителна давност за задълженията за периода за 2016 г. и 2017 г. Сочи, че действията, предприети от публичния изпълнител са с незавършен фактически състав, тъй като съответното процесуално действие не е стигнало до техния адресат, поради което не е налице спиране на давността.

Спорен от правна страна е въпросът настъпили ли са правнорелевантни факти, които да са годни да спрат протичането на давността за процесните задължения.

Принудителното изпълнение върху вземания като процесните може да бъде предприето, съответно въз основа на чл. 209, ал. 2, т. 2 ДОПК, както е в случая. За да бъдат предприети действия за принудително събиране на публичното вземане, първото от които е изпращане на длъжника на съобщение за доброволно изпълнение (чл. 221, ал. 1 ДОПК). Преди това компетентният публичен изпълнител е длъжен да образува изпълнително дело, ако публичното задължение не бъде платено в срок – чл. 220, ал. 1 ДОПК. С образуването на изпълнително дело на практика се поставя началото на изпълнителното производство. Независимо, че подписът върху известието за доставяне на съобщението за доброволно изпълнение на основание чл. 221 ДОПК не е положен от А. А., то същият е бил запознат, че срещу него е образувано и се води изпълнително дело, видно от приложените по делото разпореждания за разпределение на постъпили суми по ИД № *********/2018 г. Видно е също, че главницата по дължимите вземания за 2016 г. е изплатена, както и част от главницата за 2017 г.

Като общ институт, гарантиращ правната сигурност, давността поставя възникването, развитието и погасяването на правните задължения в зависимост от определен в съответния закон срок. Погасителната давност се прилага и по отношение на вземанията на държавата. По същество тя представлява период от време, в който носителят на субективното право (в случая – държавата) може да претендира събиране на публичното вземане. Разпоредбата на чл. 171, ал. 1 ДОПК постановява, че „публичните вземания се погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, освен ако в закон е предвиден по-кратък срок“. Основанията за спиране и прекъсване давността са изрично и изчерпателно изброени в чл. 172, ал. 1 и ал. 2 ДОПК. Давността: а/ спира да тече (ал. 1): 1. когато е започнало производство по установяване на публичното вземане - до издаването на акта, но за не повече от една година; 2. когато изпълнението на акта, с който е установено вземането, бъде спряно - за срока на спирането; 3. когато е дадено разрешение за разсрочване или отсрочване на плащането - за срока на разсрочването или отсрочването; 4. когато актът, с който е определено задължението, се обжалва; 5. с налагането на обезпечителни мерки; 6. когато е образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването или събирането на публичното задължение; б/ се прекъсва (ал. 2, изр. първо) с издаването на акта за установяване на публичното вземане или с предприемането на действия по принудително изпълнение. От прекъсването на давността започва да тече нова давност – ал. 3 на чл. 172.

Налагането на обезпечителни мерки, макар да не е действие по принудително изпълнение, е предвидено като самостоятелно основание (чл. 172, ал. 1, т. 5 ДОПК) за спиране на 5-годишната давност по чл. 171, ал. 1 ДОПК. Видно от приложените по делото документи, с Постановление за налагане на обезпечителни мерки с изх.№ С190013-022-0068340/07.08.2019 г. е наложен запор върху налични и постъпващи суми по банкови сметки, по депозити, вложени вещи в трезори, включително и съдържанието на касетите, както и суми, предоставени за доверително управление, находящи се в „Уникредит Булбанк“ АД за сумата от 5407,49 лв. В отговор на изпратено разпореждане за изпълнение на запорно съобщение от Уникредит Булбанк уведомяват публичния изпълнител, че запорът е наложен, като банковата сметка няма наличност. От стриктното тълкуване на чл. 172, ал. 1, т. 5 ДОПК следва да се направи извод, че за да бъде спрян давностният срок на това основание, не е достатъчно само да бъде издадено постановление за налагане на обезпечителни мерки, а следва обезпечителните мерки да са действително наложени. Моментът на налагането на обезпечителната мярка зависи от нейния вид, като съгласно чл. 202, ал. 1 ДОПК запорът върху вземания на длъжника от банки се смята наложен от часа в деня на връчване на запорното съобщение на банката. Доколкото е налице отговор от 14.08.2019 г. от Уникредит Булбанк, то следва да се приеме, че с цитираното постановление давността по чл. 171, ал. 1 ДОПК, по отношение всички посочени по-горе публични задължения е спряла да тече. В тази връзка правилно решаващият орган е приел, че по отношение на тях 5-годишният давностен срок е бил спрян преди изтичането му, на основание разпоредбата на чл. 172, ал. 1, т. 5 ДОПК.

Относно прилагането на разпоредбата на чл. 172, ал. 1, т. 5 ДОПК е налице съдебна практика, която безспорно счита, че налагането па обезпечителната мярка изисква осъществяване на всички елементи от фактическия състав на правната норма, а именно: мярката е наложена, когато има издадено постановление за налагане на обезпечителни мерки от компетентен орган, запорно съобщение, изпратено във връзка с постановлението, като изпратеното запорно съобщение е получено от органа/лицето, отговорен за изпълнението на наложената обезпечителна мярка. Връчването на ПНОМ на задълженото лице не е елемент от този фактически състав. Достатъчно е мерките реално да са наложени. В конкретния случай, с постановлението от 07.08.2019 г. е наложен запор, който е връчен на банковата институция на 14.08.2029 г. и е породил правния си ефект, независимо от уведомяването на длъжника. В тази връзка твърденията на жалбоподателя, че не е получил лично постановлението и е бил възпрепятстван да упражни права си по обжалването му са неотносими към момента на налагане на обезпечителната мярка.

В случая не е изтекъл и абсолютният 10-годишен давностен срок. Според разпоредбата на чл. 171, ал. 2 ДОПК, с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е трябвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания, независимо от спирането или прекъсването на давността. В конкретния случай за най-старите задължения по изпълнителното дело 10-годишният давностен срок е започнал да тече от 01.01.2018 г., тъй като същите е следвало да се платят до 02.05.2017 г., и към настоящия момент не е изтекъл, поради което и твърденията на жалбоподателя, че е налице основание за прекратяване на изпълнителното дело в тази му част поради изтекла давност е неоснователно.

Съгласно чл. 171, ал. 3 ДОПК, лихвите се погасяват по давност с изтичането на сроковете за главното вземане. Това, че главното задължение за 2016 г. е погасено чрез плащане е ирелевантен по отношение на лихвите. Давността за лихвите следва срока за главното задължение, но те не се погасяват автоматично с плащането на главницата, ако срокът за тяхното принудително събиране не е изтекъл. В този смисъл обстоятелството, че главното задължение е било изцяло платено, не освобождава длъжника от отговорност за неплатените лихви, ако те не са погасени по давност.

Предвид изложеното, съдът намира, че жалбата против Решение № 286/13.11.2024 г. на директора на ТД на НАП-Пловдив е неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена

С оглед изхода от спора, основателно се явява своевременно предявеното от процесуалния представител на ответника искане за присъждане на разноски. Жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати в полза на НАП сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение съгласно представен списък и на основание чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ.

Водим от гореизложеното и на основание чл. 172, ал. 2 АПК, Административен съд-Пазарджик, IХ-ти състав

 

 

Р Е Ш И:

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на А. В. А. срещу Решение № 286/13.11.2024 г. на директора на Териториална дирекция на Национална агенция за приходите-Пловдив, с което е оставена без уважение като неоснователна подадената по административен ред жалба срещу Разпореждане изх.№ С-240013-137-0007962/25.10.2024 г. на публичен изпълнител при ТД на НАП-Пловдив, офис Пазарджик в частта, с която се отказва погасяване по давност на публични вземания, установени с Декларация образец 6 № 130021701485837/20.02.2017 г. и № 130021802018113/02.03.2018 г.

ОСЪЖДА А. В. А., [ЕГН], с адрес: ***, да заплати в полза на Национална агенция по приходите сумата от 100 (сто) лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Решението е окончателно.