№ 6854
гр. София, 21.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 126 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:А. СТ. Я.
при участието на секретаря А. М. М.
като разгледа докладваното от А. СТ. Я. Гражданско дело № 20211110172329
по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е осъдителен иск с правна квалификация чл. 411, изр. 2 КЗ вр. чл. 45
ЗЗД.
Ищецът **** твърди, че на 24.7.2020 г., на автомагистрала „Тракия“, 247 км, в срока на
застрахователното покритие по договор за имуществена застраховка „Каско“, е настъпило
събитие – ПТП, в причинна връзка с което са причинени вреди на застрахования при него
лек автомобил марка Киа, рег. № ****. Поддържа, че вредите са на стойност 1638,71 лева, в
който размер е изплатил застрахователно обезщетение, както и че е сторил разходи за
определянето му в размер на 15 лева. Твърди, че ответникът е застраховател по валидна
задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на делинквента, поради което в полза
на ищеца възниква регресно вземане срещу него за платеното обезщетение и разноските по
определянето му в общ размер на 1653,71 лева. Твърди, че след покана ответникът не е
заплатил регресния дълг, поради което претендира сумата 1653,71 лева, заедно със законна
лихва от 17.12.2020 г. до погасяване на задължението. Претендира разноски.
Ответникът *** оспорва механизма на събитието, както и че същото е настъпило поради
виновното и противоправно поведение на водача на застрахования при него автомобил.
Счита, че ПТП е настъпило поради поведението на застрахования при ищеца водач. Оспорва
наличието на причинна връзка между вредите и процесното ПТП. Поддържа, че платеното
от ищеца обезщетение надхвърля размера на действителните вреди. Твърди, че е налице
съпричиняване. Моли съда да отхвърли иска. Претендира разноски.
1
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 ГПК, достигна до следните фактически и правни изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 411 КЗ с плащането на застрахователното обезщетение
застрахователят встъпва в правата на застрахования срещу причинителя на вредата или
срещу лицето, застраховало неговата гражданска отговорност, до размера на платеното
обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне. За възникване на
регресното вземане е необходимо да се установят следните факти: да е сключен договор за
имуществено застраховане между ищеца и водача на увредения автомобил, в срока на
застрахователното покритие на който и вследствие виновно и противоправно поведение на
водач на МПС, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника, да е настъпило
събитие, за което ответникът носи риска, като в изпълнение на договорното си задължение
ищецът да е изплатил на застрахования застрахователно обезщетение в размер на
действителните вреди.
В случая посочените предпоставки са налице.
С определението от 17.2.2022 г. за безспорни са обявени следните обстоятелства: че на
24.7.2020 г., на автомагистрала „Тракия“, 247 км между лек автомобил марка Киа, рег. №
****, застрахован при ищеца по застраховка „Каско”, и лек автомобил марка Мерцедес, рег.
№ *****, застрахован при ответника по застраховка „Гражданска отговорност”, е
реализирано ПТП, което е покрит риск, като в изпълнение на договорното си задължение
ищецът е заплатил застрахователно обезщетение в размер на 1638,71 лева, че
ликвидационните разноски възлизат на 15 лева. Ето защо и на основание чл. 153 ГПК съдът
приема осъществяването им за доказано.
От двустранния протокол за ПТП и гласните доказателства се установява, че събитието
е настъпило при следните обстоятелства: на 24.7.2020 г., лек автомобил марка Мерцедес,
рег. № ***** се движи по автомагистрала „Тракия“, в средната лента; в района на 247 км
водачът, който се готви да предприеме маневра за навлизане в бензиностанция, спира рязко
в средната пътна лента; поради рязкото спиране движещият се зад него лек автомобил марка
Киа, рег. № ****, водачът на който също е смятал да навлезе в бензиностанцията и се движи
със скорост от 120-140 км/ч, предприема спасителна маневра да го заобиколи отляво, като
реализира ПТП с лекия автомобил марка Мерцедес; първоначалното съприкосновение
настъпва между предна дясна броня, преден десен калник и предна дясна врата на лек
автомобил марка Киа и задна лява част на лек автомобил Мерцедес. От показанията на
свидетеля и от описаното в протокола за ПТП от водача на лекия автомобил Мерцедес се
установява по категоричен начин, че действително последният е спрял рязко в средната
пътна лента на автомагистралата, защото е объркал педалите, с които контролира
превозното средство - вместо този за увеличение на скоростта е натиснал този за
задействане на спирачната система. Доколкото признанието на този водач за причината за
предприетото спиране, обективирано в протокола за ПТП, представлява изявление, от трето
на процеса лице, което няма нарочен за процеса характер, то има доказателствена стойност,
2
която съдът преценява с оглед останалите доказателства. В случая това изявление и
показанията на свидетеля съвпадат, поради което и съдът ги кредитира, като намира за
доказана причината за спирането на лекия автомобил Мерцедес. При тези факти съдът
намира, че събитието е настъпило поради поведението на водача на лек автомобил марка
Мерцедес, който, в нарушение на разпоредбите на чл. 24, ал. 1 и чл. 58, ал. 1, т. 1 ЗДвП,
рязко, без сигнализация е спрял в средната пътна лента на автомагистралата, без да е налице
обективна причина за това и то на място, на което принципно спирането е забранено. Не се
твърдят и установяват обстоятелства, изключващи вината на този водач, поради което важи
презумпцията на чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Основателно обаче е възражението на ответника за съпричиняване. Съобразно чл. 51, ал.
2 ЗЗД основание за намаляване на размера на отговорността на делинквента е, ако и
пострадалият е допринесъл за настъпването на вредите. Такова съпричиняване е налице,
когато освен с поведението на делинквента увреждането се намира в пряка причинно-
следствена връзка и с поведението на самия увреден. Съпричиняването има обективен
характер, като от значение е единствено наличието на такава обективна причинно-
следствена връзка, а е ирелевантно субективното отношение на пострадалия /т. 7 от ППВС
№ 17/18.11.1963 г./. Принос по смисъла на чл. 51, ал. ЗЗД е налице винаги, когато с
поведението си пострадалият е създал предпоставки за възникване на вредите или е улеснил
механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди. Съгласно
правилата за разпределение на доказателствената тежест ответникът следва да докаже при
условията на пълно и главно доказване, че застрахования при ищеца водач с действие или
бездействие е допринесъл за настъпване на вредите /чл. 154 ГПК/. Предвид обективния факт
на реализиране на процесното ПТП, съдът намира и че застрахованият при ищеца водач
също е допринесъл за осъществяването му. Той не е могъл да избегне удара, макар
разпоредбата на чл. 23, ал. 1 ЗДвП да го задължава да се движи на такова разстояние от
движещото се пред него друго превозно средство, че да може да избегне удряне в него,
когато то намали скоростта или спре рязко. Според разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП
водачите са длъжни да подбират скоростта си така, че да бъдат в състояние да спрат пред
всяко предвидимо препятствие. С оглед разпоредбата на чл. 23, ал. 1 ЗДвП рязкото спиране
на движещия се отпред е всякога предвидимо препятствие. Т.е. законът изисква от водачите
във всички случаи да подбират скоростта и дистанцията си така, че да могат да избегнат
удар при рязко спиране на движещото се отпред МПС – дори и за него да няма причина,
дори и да е неправомерно. Следователно застрахованият при ищеца водач също допринесъл
за настъпване на удара – макар да се е движил с разрешена скорост, не е бил на дистанция,
позволяваща му да избегне удар при рязко спиране на движещия се пред него автомобил.
При определяне размер на съпричиняването обаче съдът вземан предвид, че лекият
автомобил марка Киа се е движил с разрешена скорост /съобр. чл. 21 ЗдвП/ и очевидно
/предвид че ударът не е силен и няма големи щети/ на немалка дистанция от другия
автомобил, като водачът е реагирал и е предприел намаляване на скоростта и маневра за
отклоняването на лекия автомобил Кия наляво, с което е избегнал настъпване на по-големи
3
щети. Предвид изложеното съдът намира, че е налице съпричиняване с 10 %.
При така установения механизъм на ПТП е изготвено заключението на съдебно
автотехническата експертиза, неоспорено от страните, според което щетите по процесния
автомобил са в причинна връзка с така описания в протокола механизъм на произшествието.
Налице е следователно основание за възникване на регресно вземане. За отговор на
въпроса в какъв размер е възникнало съдът съобразява съдебната практика, постановена по
реда на касационния контрол - решение № 52 от 08.07.2010г. по гр.д. № 652/2009г. на ВКС,
І ТО, съгласно която при съдебно предявена претенция съдът следва да определи
застрахователното обезщетение единствено по действителната стойност на вредата /без
овехтяване/ към момента на настъпване на застрахователното събитие, стига то да не е под
минималните размери, установени в Методиката. Именно стойността на вредите без
овехтяване следва да се вземе предвид при съобразяване на горепосочената съдебна
практика. Действително деликтната отговорност е насочена към обезщетяване на
негативния интерес /увреденото лице да бъде поставено в състоянието преди деликта/, но за
постигане на тази цел на увреденото лице не следва да се вменява в тежест възстановяването
на вредите с овехтени части /в някои случаи това би било и невъзможно предвид
спецификата на увредената част/. Ето защо обезщетението следва да е в размер, необходим
за възстановяване на вещта, като делинквентът/застрахователят на гражданската му
отговорност понесе и отговорността за влагането на нови части при отстраняване на щетите.
В този смисъл съдът споделя мотивите към т. 6, б. „б” от Постановление № 7/1978г. на
Пленума на ВС /съгласно които при обезщетяване по реда на деликтната отговорност за
вложените нови части не се взема предвид изхабяването на вещта/.
Съгласно заключението на САТЕ пазарната стойност на ремонта на щетите без
овехтяване възлиза на 1664,63 лева. Регресното вземане възниква в размера на по-малката от
двете суми – на действителните вреди и на извършеното плащане, а в случая - в размера на
плащането – 1638,71 лева. Съдът приема, че сумата 15 лева, претендирана като разноски,
съставлява обичаен разход за приключване на застрахователната щета по смисъла на чл. 411
КЗ, поради което същата следва да се включи в общия размер на дължимата от ответника
сума. Общият размер на дълга възлиза на 1653,71 лева, който следва да бъде намален с 10%,
колкото е приетият от съда размер на съпричиняване. Ето защо за ответника е налице
задължение за плащане на регресно вземане в размер на 1488,34 лева, което последният не
твърди и доказва да е погасил. Искът следва да бъде уважен за посочената сума, а за
разликата до пълния предявен размер от 1653,71 лева – отхвърлен.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва да бъдат
присъдени своевременно поисканите разноски, намалени съобразно отхвърлената част от
иска, в размер на 684,95 лева.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника следва да бъдат присъдени своевременно
4
поисканите разноски за юрисконсултско възнаграждение съобразно отхвърлената част от
иска в размер на 10 лева. Разноските за САТЕ не следва да се присъждат на ответника, тъй
като същите не са включени в представения от него списък по чл. 80 ГПК /съобразно
разпоредбата на чл. 6 ГПК/.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА ***, ЕИК *** да заплати на ***, ЕИК *** на основание чл. 411, изр. 2 КЗ вр.
чл. 45 ЗЗД сумата 1488,34 лева, представляваща регресно вземане за платено
застрахователно обезщетение по имуществена застраховка „Каско” за вреди на лек
автомобил марка Киа, рег. № ****, причинени от пътнотранспортно произшествие,
настъпило на 24.7.2020 г., на автомагистрала „Тракия“, 247 км, и разходи за определянето
му, заедно със законната лихва от 17.12.2021 г. до погасяване на задължението и на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 684,95 лева, представляваща разноски по делото, като
ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до пълния предявен размер от 1653,71 лева.
ОСЪЖДА ***, ЕИК *** да заплати на ***, ЕИК *** на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
сумата 10,00 лева, представляваща разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчване на препис от същото на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5