№ 294
гр. София, 04.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Бистра Николова
Членове:Тодор Тодоров
Милен Василев
при участието на секретаря Павлина Ив. Христова
като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело №
20221001000201 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 12.01.2022 г. на ответника „Енекод“ АД срещу решението от
16.12.2021 г. по т. д. № 278/2020 г. на Софийския градски съд, VІ-7 състав, с което:
ответникът е осъден да върне на ищеца „Фазерлес“ АД 28 000 европейски квоти за
въглеродни емисии /EUA/, дължими по договор за заем на европейски квоти от 31.01.2017 г.;
ответникът е осъден да заплати на ищеца сумата 81 698,42 лв. – съдебни разноски.
В жалбата се твърди, че решението е недопустимо, тъй като е постановено по недопустим иск за
реално връщане на европейски квоти за въглеродни емисии. Искът бил недопустим, тъй като се
касаело до спор, който не би могъл да решен по същество, доколкото липсвал законово уреден ред
за изпълнение на подобно осъдително решение, което обуславяло и липса на правен интерес за
иска. Твърди се, че неправилно съдът е приел, че искът е основателен. Сочи се, че процесният
договор от 31.01.2017 г. е нищожен, тъй като законодателството не допускало разпоредителни
действия с квотите под формата на заем, а единствено чрез покупко-продажба. Твърди се и, че
според данъчното законодателство квотите се третират като услуга – доставка на нематериални
активи.
Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да
отхвърли предявения иск, както и да му присъди направените разноски.
Въззиваемият „Фазерлес“ АД – ищец по иска – чрез процесуалния си представител оспорва
жалбата. Претендира разноски.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
1
убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените в жалбите пороци на атакувания
съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от „Фазерлес“ АД с искова молба от 7.02.2020 г.,
подадена по пощата на 5.02.2020 г., срещу „Енекод“ АД.
В исковата молба се твърди, че на 30.01.2017 г. страните сключили договор за заем на
европейски квоти на въглеродни емисии /EUA/ от Европейската схема за търговия с емисии
/ЕСТЕ/. В изпълнение на задължението си по договора ищецът прехвърлил на 23.02.2017 г. на
ответника 44 872 квоти от неговата партида по партидата на ответното дружество в Единния
европейски регистър. Ответникът следвало да върне квотите на или преди 31.01.2018 г., но с анекс
от 31.01.2018 г. този срок бил продължен до 31.01.2019 г. С писмо с изх. № 10-01-135/26.11.2018 г.
ответникът бил поканен да върне 16 872 квоти, което не било сторено. Вместо това ответникът
изявил желание да закупи същите квоти чрез дъщерното си дружество „Енекод Скопие“ ООД, на
което на 27.12.2018 г. били прехвърлени 16 872 квоти срещу цена от 415 894,80 евро. С
последващо писмо от 13.12.2019 г. ответникът бил поканен да върне останалите дължими по
договора за заем 28 000 квоти не по-късно от 31.01.2020 г., каквото връщане не било извършено.
Поради това се претендира ответникът да бъде осъден: 1) да върне на ищеца 28 000 европейски
квоти, или 2) при условията на евентуалност и ако квотите липсват – да заплати на ищеца сумата
666 960 евро, представляваща паричната им равностойност по цени на Европейската климатична
борса към Лондонската фондова борса към момента на затварянето й на 31.01.2020 г.
По делото е представен договор за заем на европейски квоти от 30.01.2017 г., сключен между
ищецът „Фазерлес“ АД и ответника „Енекод“ АД. Според същия ищецът – заемодател заема на
ответника – заемател 44 872 европейски квоти EUA от ЕСТЕ, за което заемателят дължи месечна
лихва в размер на 0,010 евро за квота, платима в срок до 1 месец от датата на реално получаване на
квотите по сметката на заемателя в Единния европейски регистър. Уговорено е, че предаването на
квотите ще се счита извършено с постъпването им по посочената в договора сметка на заемателя в
Единния европейски регистър. Според чл. 1, ал. 3 връщането на квотите от заемателя на
заемодателя следва да се осъществи на или преди 31.01.2018 г. по партидата на заемодателя, въз
основа на искане за прехвърляне, като заемателят незабавно уведомява заемодателя, когато
искането за прехвърляне бъде подадено в съответния регистър. Според чл. 3 ако заемателят не
възстанови полученото количество квоти, се прилагат следните възможности: 1) заемателят
прехвърля обратно по партидата на заемодателя брой европейски квоти, равен на броя и вида
квоти, които е получил по сметката си от заемодателя, заедно с неустойка в размер на 2 % от
европейските квоти, но не по-късно от 2 работни дни от възникване на неизпълнението, като
стойността на неустойката се изчислява на база цената при затваряне на лондонската борса в деня
на възникване на неизпълнението на годишна база; 2) при неизпълнение на т. 2 заемателят дължи
лихва от 0,2 % за всеки ден забавяне на предаването върху общото количество квоти; и 3)
заемодателят може да прекрати сделката, като уведоми писмено заемателя, в който случай
заемателят следва да възстанови по сметка на заемодателя липсващото количество квоти до
пълния им размер и да заплати обезщетение по т. 1 и т. 2. Според чл. 4, ал. 1 ако някоя от страните
е възпрепятствана да изпълни едно или повече от своите задължения по този договор поради
събитие, което е извън нейния контрол – форсмажор, се освобождава от тези задължения до
степента, до която е възпрепятствана да ги спази, при условие, че уведоми другата страна по
телефона за форсмажорното събитие веднага, след като узнае за него, и още веднъж в писмена
форма при първа възможност. Според чл. 4, ал. 2 не се счита, че е налице форсмажорно
2
обстоятелство, ако прехвърлянето на квоти не може да се осъществи поради следните причини: 1)
в партидата на заемодателя няма достатъчно европейски квоти, 2) в партидата на заемателя няма
достатъчно квоти, и 3) невъзможността да се извърши прехвърляне се дължи на неуспешно
създаване на сметка в Регистъра на държавата на заемодателя или заемателя. Според чл. 6
договорът влиза в сила от датата на подписването му и изтича на 31.01.2018 г., като срокът се
продължава автоматично за същия срок, ако никоя от страните не уведоми другата в писмена
форма за прекратяването му в срок от 30 дни преди изтичането му. Предвидено е и, че договорът
може да се прекрати по взаимно съгласие или едностранно, от всяка от страните, с едномесечно
предизвестие, което да бъде изпратено по електронна поща или на адрес с куриер с обратна
разписка.
От представеното извлечение от партида на ищеца в Единния европейски регистър за
европейски квоти на въглеродни емисии е видно, че на 24.02.2017 г. ищецът е прехвърлил по
партида на ответника общо 44 872 европейски квоти.
С анекс от 30.01.2018 г. страните са продължили срока за връщане на квотите до 31.01.2019 г.
С писмо с изх. № 10-01-135/26.11.2018 г. ищецът е поканил ответника да върне част от заетите
квоти – 16 872 европейските квоти.
Представен и договор от 27.12.2018 г. за извършване на спот сделка с EUA, с който продавачът
„Фазерлес“ АД се е задължил да продаде на „Енекод Скопие“ ООД 16 872 европейски квоти с
единична цена 24,65 евро или общо за 415 894,80 евро, платима до 31.01.2019 г. Уговорено е, че
прехвърлянето на квотите ще се извърши веднага след превеждане на сумата по банкова сметка на
продавача. За сделката е издадена от ищеца и фактура № 8/28.12.2018 г.
С тристранно споразумение от 27.12.2018 г., сключено между ищеца, ответника и „Енекод
Скопие“ ООД, е уговорено, че ищецът не дължи доставка на квотите по сметката на купувача
„Енекод Скопие“ ООД, а цялото дължимо количество ще бъде приспаднато от количеството по чл.
1, ал. 1 от договора от 30.01.2017 г., сключено между ищеца и ответника. Уговорено е, и, че в
резултат на това договорът от 30.01.2017 г. се изменя, като негов предмет остават 28 000 квоти.
С писмо с изх. № 10-01-165/13.12.2019 г. и писмо с изх. № 10-01-08/28.01.2020 г. ищецът е
поканил ответника да върне останалите дължими 28 000 европейски квоти не по-късно от
31.01.2020 г.
Представени са и фактури № 36849/29.11.2019 г., № 36897/31.12.2019 г. и № 36936/31.01.2020
г.; 2 бр. писма от електронна поща; счетоводен баланс и отчет да доходите на ищеца; извлечение
от Интернет страницата на Европейската климатична борса към Лондонската фондова борса към
31.01.2020 г.; решение от 19.07.2019 г. по адм. д. № 3270/2019 г. на АССГ; решение от 13.11.2019
г. по адм. д. № 9360/2019 г. на АССГ; 2 бр. запорни съобщения на НАП; разрешения за неотложни
плащания от 30.07.2019 г., 30.08.2019 г., 30.09.2019 г. и 8.11.2019 г. на НАП; счетоводни справки
от счетоводството на ответника.
Други доказателства не са ангажирани.
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество е
неоснователна.
І. По предмета на делото и допустимостта на обжалваното решение
3
Предмет на делото са: 1) главен осъдителен иск за връщане на 28 000 европейски квоти на
въглеродни емисии /EUA/ от Европейската схема за търговия с емисии /ЕСТЕ/, и 2) евентуален
осъдителен иск за заплащане на сумата 666 960 евро, представляваща паричната равностойност на
същите квоти.
Ответникът поддържа, че главният иск е недопустим, тъй като липсвал законово уреден ред за
изпълнение на подобно осъдително решение, което обуславяло и липса на правен интерес за иска.
Въззивният съд не споделя това становище.
Възможността за предявяване на осъдителен иск произтича от общата разпоредба на чл. 124, ал.
1 ГПК, според която всеки може да предяви иск, за да възстанови правото си, когато то е
нарушено. За разлика от установителния иск, за чието предявяване е необходим правен интерес,
при осъдителния иск този интерес се предполага от естеството на самото защитавано право, което
следва да е неизпълнено изискуемо притезателно право, т.е. такова, което изисква изпълнение
/престиране/ от задълженото лице. В общия случай винаги когато ищецът твърди, че е носител на
подобно притезателно право спрямо ответника, е налице и правен интерес и процесуална
легитимация за предявяването и отговарянето по осъдителен иск. По изключение осъдителен иск
може да се предяви и в защита на чуждо притезателно право – в случаите на процесуална
субституция /напр. по чл. 134 ЗЗД/. Ирелевантно за допустимостта на осъдителен иск е
обстоятелството дали евентуалното осъдително решение би могло да се изпълни чрез способите за
принудително изпълнение. Последното е проблем на изпълнителния процес, а не на исковия
процес. Ако възможността за изпълнение на решението би била определяща за допустимостта на
исковия процес, то това би направило недопустими и искове за парични суми, ако длъжникът не
разполага със секвестируемо имущество, което е очевидно абсурдно. При това преценката за
изпълнение може да се направи едва в бъдещ момент – когато решението се предяви за
изпълнение пред органа по изпълнение, а не в значително предхождащия момент на разглеждане
на исковия спор. Исковият процес може да даде защита на всяко нарушено притезателно
материално право, без значение от начините и възможността за изпълнение на бъдещото решение.
При това процесуалното право на иск е обусловено от защитаваното материално право. По
принцип ако материалният закон урежда едно материално право, то процесуалният закон следва да
предвиди процесуалната форма за защита на същото. В материята на облигационните отношения
основно материално право на всеки кредитор е правото му при неизпълнение от длъжника да иска
реално изпълнение – чл. 79, ал. 1 ЗЗД. С подобно право на реално изпълнение кредиторът
разполага при всякакъв предмет на престацията, защитата на което материално притезателно право
кредиторът може да упражни чрез осъдителен иск. В случая ищецът е предявил именно
осъдителен иск за реално изпълнение на задължение, произтичащо от сключен с ответника
договор, който по изложените съображения е напълно допустим.
Само за пълнота следва да се отбележи, че изпълнителният процес е предвидил способи за
принудително изпълнение на осъдителни решения за всякакви задължения – парични или
непарични /дял ІІ и дял ІІІ от част 5 от ГПК/. Процесното претендирано притезание по главния иск
е непарично, като въпрос на конкретна преценка от органа по изпълнение е кой от предвидените в
дял ІІІ на част от 5 от ГПК изпълнителни способи би бил приложим за неговото принудително
изпълнение. Според настоящия съдебен състав /без да е обвързващо мнението му по този въпрос/ в
случая е приложим способът по чл. 526 ГПК относно изпълнение на задължение за заместимо
действие, доколкото действията по набавяне на процесните въглеродни квоти могат да се извършат
4
не само от длъжника, т.е. задължението не е intuitu personae.
Ето защо главният осъдителен иск за реално изпълнение е допустим.
ІІ. По правилността на обжалваното решение
Между страните не се спори, а това се установява и от доказателствата, че: 1) между тях на
30.01.2017 г. е бил сключен процесния договор, наименован от тях „за заем на европейски квоти“,
с който ищецът се е задължил да предостави на ответника 44 872 европейски въглеродни квоти
EUA от ЕСТЕ срещу задължение на ответника да плаща месечна лихва в размер на 0,010 евро за
квота, и да върне на ищеца квотите в срок до 31.01.2018 г., който е бил продължен до 31.01.2019 г.
с анекс от 30.01.2018 г.; 2) квотите са били прехвърлени на 24.02.2017 г. от партидата на ищеца по
партидата на ответника в Единния европейски регистър за европейски квоти на въглеродни
емисии; 3) задължението за връщане на част от тези квоти е било уредено с подписаните на
27.12.2018 г. договор за продажба между ищеца и „Енекод Скопие“ ООД и тристранно
споразумение, сключено между ищеца, ответника и „Енекод Скопие“ ООД, с които е уговорено, че
16 872 квоти се продават от ищеца на „Енекод Скопие“ ООД, като те се приспадат от дължимото
от ответника количеството по договора от 30.01.2017 г., който остава в сила за останалите 28 000
квоти; 4) с писмо с изх. № 10-01-165/13.12.2019 г. и писмо с изх. № 10-01-08/28.01.2020 г. ищецът е
поканил ответника да върне останалите дължими 28 000 европейски квоти не по-късно от
31.01.2020 г., което не е изпълнено.
Основният спорен въпрос по делото е за валидността на процесния договор от 30.01.2017 г., за
който ответникът поддържа, че е нищожен. В това отношение въззивният съд констатира
непоследователност в поведението на ответника, навеждаща на съмнения за недобросъвестност,
тъй като ответникът сам е сключил процесния договор, усвоил е прехвърлените му въглеродни
квоти, а впоследствие е сключил и тристранното споразумение от 27.12.2018 г. за изменение на
договора, като нито в един момент до завеждане на делото не е твърдял недействителност на
договора. Такова възражение не е било заявено и в отговора по чл. 131 ГПК /в който не се оспорва
валидността на договора и неизпълнението, което се дължало на запорирането на банковите
сметки от НАП/, а едва в писмената защита пред първата инстанция и впоследствие във
въззивната жалба. Доколкото обаче съдът е длъжен и служебно да следи за валидността на
сделката, ако това е от значение за решаване на делото, и ако нищожността произтича пряко от
сделката или от събраните по делото доказателства /така ТР № 1/27.04.2022 г. на ВКС – ОСГТК/,
то това възражение подлежи на разглеждане, тъй като е основано именно на съдържанието на
процесния договор. По този спорен въпрос въззивният съд намира следното:
1. Според ответника процесният договор от 30.01.2017 г. е нищожен, тъй като според него
въглеродните квоти не могат да бъдат предмет на договор за заем, а могат да се прехвърлят
единствено чрез покупко-продажба. Преценката за основателност на това възражение изисква
кратък анализ на относимата правна уредба.
2. Касае се за специфичен инструмент на общата политика на Европейския съюз за борба с
климатичните промени, в частност – за ограничаване на емисиите на парникови газове с цел
намаляване на изменението на климата вследствие на човешката дейност, и най-вече на глобалното
затопляне. Същият е въведен в изпълнение на задължения, произтичащи от международни
договори, сключени в рамките на ООН, по които ЕС също е страна – Рамковата конвенция на
5
Обединените нации по изменение на климата от 1992 г., Протокола от Киото от 1997 г., изменен в
Доха през 2012 г. и Споразумението от Париж от 2015 г. към същата конвенция. Според чл. 2 от
Рамковата конвенция крайната й цел и на свързаните с нея правни актове е да постигне
стабилизация на концентрациите на парникови газове в атмосферата на ниво, което би
предотвратило опасна антропогенна намеса върху климатичната система.
Конкретната цел на протокола от Киото е редуциране на антропогенните емисии на парникови
газове, изброени в анекс А /въглероден диоксид, метан, диазотен оксид, флуоровъглеводороди,
перфлуоровъглероди, серен хексафлуорид/ с поне 5 % под нивата от 1990 г. в периода 2008 – 2012
г. В чл. 3, ал. 1 и анекс Б е въведен диференциран подход спрямо задълженията на различните
държави, като се прави разделение между развитите и развиващите се страни, изхождайки от това,
че развитите страни са отговорни за сегашните високи нива на парникови газове в атмосферата, в
резултат на повече от 150 години индустриална активност. Поради това, протоколът изисква
повече от развитите нации, отколкото от по-малко развитите. Това намира израз в решението да се
наложат ограничения във въглеродните емисии само на развитите страни, които поемат
ангажимент да намалят своите въглеводородни емисии средно с 5,2 % до 2012 г., което би
представлявало около 29 % от световните емисии от парникови газове. Всяка държава има
различна цел за постигане до 2012 г. – напр. за страните-членки на Европейския съюз е заложено
намаляване на емисиите с 8 %, за САЩ – със 7 %, за Канада със 6 % и т.н. За развиващите се
страни са предвидени задължения да инвестират в проекти, целящи да намалят емисиите, като за
изпълнение на подобни проекти получават „въглеродни кредити“ /квоти/, които могат да продават
на развитите страни. С изменението от Доха от 2012 г. се поставят нови цели за редуциране на
емисиите за втория договорен период (2013 – 2020 г.), а именно – намаляване на общите емисии на
такива газове с поне 18 % под равнищата от 1990 г. Протоколът установява конкретен механизъм,
по който се определя за всяка държава допустимото количество емисии на парникови газове,
които нейната икономика може да отделя през всеки от двата договорни периода. За измерител на
поетите количествени задължения протоколът въвежда понятието „единица емисии“, равняваща се
на един тон еквивалент на въглероден диоксид, като предвижда възможност тези единици да са
търгуеми и прехвърлими между икономическите субекти в рамките на вътрешната и на
международната търговия – чл. 6 и чл. 17.
Съобразно чл. 3 от протокола Европейският съюз и Исландия са уведомили, че за втория период
(2013 – 2020 г.) ще изпълняват съвместно задълженията си за количеството емисии. С декларация
съобразно чл. 24, ал. 3 от протокола от Киото Европейският съюз е декларирал, че неговото
количествено задължение за намаляване на емисиите за същия период ще бъде изпълнено чрез
действия на ЕС и неговите държави членки в рамките на съответната им компетентност, за което
вече са в сила правно обвързващи актове, приети съобразно чл. 191 и чл. 192 ДФЕС.
Протоколът от Киото е заменен от Споразумението от Париж от 2015 г., чиято цел е задържане
на покачването на средната температура в световен мащаб до значително под 2 °C над нивата от
прединдустриалния период и полагане на по-нататъшни усилия за ограничаване на покачването на
температурата до 1,5 °C над нивата от прединдустриалния период, което ще доведе до значително
намаляване на рисковете и въздействието на изменението на климата /чл. 2/. Парижкото
споразумение създава и рамка за наблюдение и открити доклади относно климатичните цели на
всяка страна. Освен това, споразумението предоставя и начин за развитите нации да съдействат на
развиващите се страни в техните усилия да се адаптират към климатичния контрол. Основната
6
идея е да се подсили способността на развиващите се страни да се справят с въздействието от
климатичните промени. Европейският съюз се е присъединил и към Парижкото споразумение.
3. В изпълнение на горните международноправни ангажименти в рамките на ЕС са приети
редица наднационални регулации, като част от съюзната политика в областта на околната среда.
Нормативната основа за това произтича от учредителните договори. Така в чл. 191 ДФЕС е
предвидено, че преследваните за тази област цели са опазване, защита и подобряване на
качеството на околната среда; защита на здравето на хората; разумно и рационално използване на
природните ресурси; насърчаване, на международно равнище, на мерки за справяне с регионални
или световни проблеми на околната среда, и по-специално борбата с изменението на климата. За
постигане на тези цели в чл. 192 ДФЕС е предвидена и съответна законодателна компетентност,
въз основа на която е прието разгърнато вторично законодателство, вкл. в областта на
регулирането на емисиите от парникови газове. Същевременно, ЕС си е поставил цели, които дори
надхвърлят упоменатите международноправни ангажименти. Така в заключенията си от 23 – 24
октомври 2014 г. относно рамката на политиката в областта на климата и енергетиката за 2030 г.
Европейският съвет е одобрил задължителна цел за постигане към 2030 г. на намаление с най-
малко 40 % на вътрешните емисии на парникови газове от цялата икономика на ЕС спрямо
равнищата от 1990 г., което следва да бъде постигната колективно от ЕС при възможно най-голяма
разходна ефективност, за което следва да допринесат всички икономически сектори и всички
държави членки следва да участват в тези усилия, като се намери баланс между съображенията за
справедливост и солидарност.
Основен инструмент в политиката на ЕС за борба с изменението на климата е въведената през
2005 г. и постоянно подобрявана система /до 2018 г. наречена „схема“/ за търговия с емисии /СТЕ
на ЕС или ЕСТЕ/. Това е най-голямата система в света за ограничаване и търговия за емисиите на
парникови газове. На цялостните емисии от промишлените сектори с високо ниво на емисии и на
авиационните дейности е наложено ограничение или таван, който с течение на времето намалява.
Таванът ограничава емисиите на повече от 11 000 енергоемки инсталации на територията на ЕС,
които обхващат приблизително половината емисии на парникови газове. Тези инсталации
получават безплатно квоти за емисии или ги купуват на търгове, а освен това могат да търгуват
квоти, ако е необходимо. Всяка една квота съответства на правото на емитиране на еквивалента на
един тон въглероден диоксид. Всяка година инсталациите следва да върнат определен брой квоти,
равен на количеството емитиран еквивалент на въглероден диоксид. На европейско ниво
екологичната цел на СТЕ на ЕС не е само да намали емисиите в съответствие с тавана, но също
така да определи цена за въглерода и да даде финансова стойност на всеки спестен тон парникови
газове. Цената се определя от пазара на квоти. Това насърчава инсталациите да прилагат най-
добрите разходно-ефективни мерки за намаляване на емисиите, както и инвестициите в
нисковъглеродни технологии, особено в случаите, когато цените на квотите са високи.
В изпълнение на задължението по чл. 17 от Протокола от Киото е прието и европейско
законодателство, регулиращо търговията с емисии в рамките на ЕС, основните актове на които са
следните:
Директива 2003/87/ЕО на Европейския парламент и на Съвета за установяване на схема за
търговия с квоти за емисии на парникови газове в рамките на Общността и за изменение на
Директива 96/61/ЕО на Съвета; впоследствие наименованието на същата е променено с
7
директива (ЕС) 2018/410, в сила от 8.04.2018 г., на „ за установяване на система за
търговия с квоти за емисии на парникови газове в рамките на Съюза и за изменение на
Директива 96/61/ЕО на Съвета;
Регламент (ЕС) № 1031/2010 на Комисията от 12.11.2010 г. относно графика, управлението и
други аспекти на търга на квоти за емисии на парникови газове;
Решение (ЕС) 2015/1814 на Европейския парламент и на Съвета от 6.10.2015 г. относно
създаването и функционирането на резерв за стабилност на пазара към схемата на Съюза за
търговия с емисии на парникови газове и за изменение на Директива 2003/87/ЕО;
Решение 2011/278/ЕС на Комисията за определяне на валидни за целия ЕС преходни
правила за хармонизираното безплатно разпределяне на квоти за емисии съгласно член 10а
от Директива 2003/87/ЕО;
Делегиран регламент (ЕС) 2019/331 на Комисията от 19.12.2018 г. за определяне на валидни
за целия Съюз преходни правила за хармонизирано безплатно разпределяне на квоти за
емисии в съответствие с член 10а от Директива 2003/87/ЕО;
Делегирано решение (ЕС) 2019/708 на Комисията от 15.02.2019 г. за допълнение на
Директива 2003/87/ЕО на Европейския парламент и на Съвета по отношение на
определянето на отраслите и подотраслите, за които се счита, че са изложени на риск от
изместване на въглеродни емисии, за периода 2021—2030 г.;
Регламент (ЕС) № 389/2013 на Комисията от 2.05.2013 г. за създаване на Регистър на ЕС
съгласно Директива 2003/87/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и решения №
280/2004/ЕО и № 406/2009/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на
регламенти (ЕС) № 920/2010 и (ЕС) № 1193/2011 на Комисията;
Делегиран регламент (ЕС) 2019/1122 на Комисията от 12.03.2019 г. за допълване на
Директива 2003/87/ЕО на Европейския парламент и на Съвета по отношение на
функционирането на Регистъра на ЕС;
Регламент (ЕС) № 525/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 21.05.2013 г. относно
механизъм за мониторинг и докладване на емисиите на парникови газове и за докладване на
друга информация, свързана с изменението на климата, на национално равнище и на
равнището на Съюза и отмяна на Решение № 280/2004/ЕО;
Регламент (ЕС) 2018/842 на Европейския Парламент и на Съвета от 30.05.2018 г. за
задължителните годишни намаления на емисиите на парникови газове за държавите членки
през периода 2021 – 2030 г., допринасящи за действията в областта на климата в изпълнение
на задълженията, поети по Парижкото споразумение, и за изменение на Регламент (ЕС) №
525/2013;
Решение 2010/634/ЕС на Комисията за уточняване на количеството квоти в Европейския
8
съюз, които следва да бъдат издадени за 2013 г. по Европейската схема за търговия с
емисии;
Решение 2013/162/ЕС на Комисията от 26.03.2013 г. за определяне на годишните
разпределени количества емисии за държавите членки за периода от 2013 до 2020 г.
съгласно Решение № 406/2009/ЕО на Европейския парламент и на Съвета
Решение 2013/448/ЕС на Комисията относно националните мерки за изпълнение за
преходното безплатно разпределяне на квоти за емисии на парникови газове в съответствие с
член 11, параграф 3 от Директива 2003/87/ЕО.
4. Въз основа на горепосочената международна и европейска правна уредба е прието през 2014
г. и българско законодателство по материята – Закона за ограничаване изменението на климата
/ЗОИК/, в сила от 11.03.2014 г., и Наредбата за реда и начина на администриране на Националния
регистър за търговия с квоти за емисии на парникови газове /НРТКЕПГ/, в сила от 5.09.2014 г.
В резюме правният режим относно емисиите парникови газове предвижда следното:
по силата на Протокола от Киото и Споразумението от Париж за всяка договаряща държава
са установени лимити за съответните периоди /годишни и многогодишни/ за обемите
антропогенни парникови газове, отделяни в атмосферата от определени икономически
дейности по приложение А към протокола, които всяка страна се е задължила да постигне с
низходяща тенденция;
количественият измерител на емисиите парникови газове в рамките на определен период е
„тон еквивалент на въглероден диоксид “, на колкото е равна една емисионна единица по
Протокола от Киото, наречена в правото на ЕС – „квота“, с което се означава и правото на
отделяне на подобно количество и което право е прехвърлимо /чл. 3, буква „а“ от Директива
2003/87/ЕО, § 1, т. 26 от ДР на ЗОИК/;
държавите членки на ЕС са приели да изпълнят съвместно ангажиментите си за намаляване
на антропогенните емисии от парникови газове, като за целта в рамките на ЕС е създадена
система /първоначално наречена „схема“ до изменението от 2018 г./ за търговия с квоти за
емисии, т.е. единен европейски пазар за квоти, за да се стимулира намаляването на емисии
на парникови газове по икономичен и икономически ефективен начин /чл. 1 от Директива
2003/87/ЕО/;
европейската система за търговия с емисии /ЕСТЕ/ се прилага за определени икономически
дейности – за авиационни дейности и за дейности от стационарни инсталации, включени в
приложение І към Директива 2003/87/ЕО /респ. чл. 30 ЗОИК и приложение № 1 и 2 от
същия/, които могат да се осъществяват само въз основа на получени от компетентния орган
на съответната държава разрешителни за емисии на парникови газове;
в ЕСТЕ могат да участват физически и юридически лица от държавите – членки на ЕС,
9
както и на физически лица и юридически лица от трети страни, с които ЕС е сключил
споразумения за взаимно признаване на квоти между ЕСТЕ и други схеми за търговия с
емисии на парникови газове;
общият обем емисии от стационарни инсталации по приложение І към Директива
2003/87/ЕО за целия ЕС е лимитиран, като с решение 2010/634/ЕС на Комисията е установен
на 2 084 301 856 квоти за 2013 г. , което съобразно чл. 9 и чл. 9а от Директива 2003/87/ЕО
следва да намалява за всяка следваща година в линейна прогресия с коефициент от 1,74 %, а
от 2021 г. нататък линейният коефициент е 2,2 %;
квотите, издадени от 1.01.2013 г. нататък, са с безсрочна валидност; квотите, издадени от
1.01.2021 г. нататък, съдържат указание, показващо през кой 10-годишен период, считано от
1.01.2021 г., са издадени, и са валидни за емисии от първата година на този период нататък
/чл. 13 от Директива 2003/87/ЕО/;
общото количество квоти в ЕС от 2019 г. и нататък са разпределя, както следва: 1) част от
квотите се включват в резерва за стабилност на пазара, създаден с Решение (ЕС) 2015/1814
на Европейския парламент и на Съвета; 2) 2 % от квотите за периода 2021 – 2030 г. се
продават чрез търг, а приходите постъпват във фонд за подобряване на енергийната
ефективност и модернизиране на енергийните системи на някои държави членки
(„Модернизационен фонд“) – чл. 10, ал. 1 и чл. 10г от Директива 2003/87/ЕО; 3) останалите
квоти се разпределят между държавите членки;
от 2021 г. и нататък делът на квотите, подлежащи на продажба чрез търг, се определя на 57
% – отредените на държавите и отредените за Модернизационния фонд /чл. 10, ал. 1 от
Директива 2003/87/ЕО;
общото количество квоти за периода 2013 – 2020 г. е разпределено между държавите членки
на ЕС с решение 2013/162/ЕС на Комисията;
спрямо отредените за всяка държава квоти са установени два основни способа за
разпределение между отделните оператори на дейности: 1) безплатно разпределение – за
част от квотите, и 2) разпределение чрез търг – за всички останали квоти;
безплатното разпределение на квоти е с ограничено приложно поле и в ограничен обем за
инсталации, които: 1) са включени в одобрен от Европейската комисия списък с инсталации
/чл. 43, ал. 1, т. 1 ЗОИК/, което е приложимо за: 1.1) отрасли и подотрасли, изложени на риск
от изместване на въглеродни емисии, определени в Делегирано решение (ЕС) 2019/708 на
Комисията /чл. 43а ЗОИК/; 1.2) топлопреносните мрежи, както и на топлоелектрическите
централи с високоефективно комбинирано производство на електрическа и топлинна
енергия съгласно Закона за енергетиката за икономически оправдано търсене по отношение
на производството на топлоенергия или енергия за охлаждане, което количество намалява с
10
посочения линеен коефициент за годините след 2013 г.; 1.3) производство на електрическа
енергия – за периода до 2013 – 2019 г. за инсталации, започнали работа до 31.12.2008 г. или
в процес на инвестиране към същата дата, а за периода 2021 – 2030 г. – за всички инсталации
за производство на електрическа енергия, като обемът не надхвърлят повече от 40 на сто от
квотите, които са разпределени на Република България за същия период; и 2) отговарят на
определението за нов участник, за които се запазва резерв за нови участници – в размер на 5
% от общото количество квоти за ЕС до 31.12.2020 г., а за периода след това –
неразпределеното до 2020 г. количество безплатни квоти заедно с 200 милиона квоти от
резерва за стабилност на пазара съгласно Решение (ЕС) 2015/1814 /чл. 43, ал. 1, т. 2 и чл. 44,
ал. 1 ЗОИК/;
останалите отредени квоти за всяка държава членка се продават от съответната държава чрез
търгове, които се организират и осъществяват на обща за ЕС тръжна платформа, определена
в съответствие с Регламент (ЕС) № 1031/2010 на Комисията от 12.11.2010 г. относно
графика, управлението и други аспекти на търга на квоти за емисии на парникови газове;
за Република България тръжен продавач по смисъла на чл. 22 от Регламент (ЕС) №
1031/2010 е министърът на околната среда и водите, който може да възлага част от
функциите му на изпълнителния директор на Изпълнителната агенция по околна среда ОС
/чл. 54 от ЗОИК/;
до пряко офериране в търговете се допускат само лицата по чл. 18, ал. 1 от Регламент (ЕС)
№ 1031/2010 /чл. 53, ал. 1 ЗОИК/;
придобитите чрез търгове квоти впоследствие могат да се прехвърлят свободно и на
вторичен борсов или извънборсов пазар между лица в рамките на ЕС или между лица от ЕС
и лица в трети страни, където тези квоти се признават /чл. 12 от Директива 2003/87/ЕО/;
всички издадени след 1.01.2012 г. квоти се вписват в централизиран електронен регистър на
ЕС, поддържан от Централен администратор, определен от Европейската комисия, и част от
който са националните раздели на партиди, управлявани от държавите членки, в който се
вписват и всички разпределения, трансакции, връщане и отмяна на квоти /чл. 19, ал. 1 от
Директива 2003/87/ЕО/;
регистърът на ЕС се води съобразно Регламент (ЕС) № 389/2013, който считано от 1.01.2021
г. е заменен от Делегиран регламент (ЕС) 2019/1122 на Комисията, но Регламент (ЕС) №
389/2013 продължава да се прилага до 1.01.2026 г. по отношение на всички необходими
операции във връзка с периода на търгуване 2013 – 2020 г., на втория период на задължения
по Протокола от Киото и на периода на изпълнение на задълженията съгласно
определението в член 3, параграф 30 от същия регламент /1.01.2013 – 31.12.2020 г./;
част от този регистър е и българския Националния регистър за търговия с квоти за емисии
11
на парникови газове (НРТКЕПГ), като изпълнителният директор на Изпълнителната агенция
по околна среда е компетентен орган по администриране на регистъра и национален
администратор по смисъла на Регламент (ЕС) № 389/2013 /чл. 59 ЗОИК/;
квотите съществуват само в електронна форма, като притежанието върху тях се установява
чрез наличието им в съответната партида в регистъра на СЕ.
Видно от горното „квотата“ е право за отделяне в атмосферата на един тон еквивалент на
въглероден диоксид в рамките на определен период, което е валидно единствено за целите на
ЕСТЕ и може да бъде прехвърляно в съответствие с нормативните правила на ЕСТЕ. Първичен
притежател на това право е Европейският съюз, който може да го прехвърли /разпредели/ на
отделна държава членка. Същевременно, както ЕС, така и държавите членки могат да прехвърлят
това право на отделни икономически субекти, упражняващи дейност в ЕС – както чрез безплатно
разпределение, така и чрез продажба на търг по определени правила. Впоследствие,
икономическите субекти могат да търгуват с квоти на вторичния пазар. Следва да се има предвид,
че макар Директива 2003/87/ЕО да е приета през 2003 г., то в първоначалната й редакция не е било
предвидено централизирано издаване и разпределение на квотите от самия ЕС – правото на
първично разпределение на квотите е принадлежало на отделните държави членки, всяка от които
сама е взимала решение за общото количество квоти, които ще разпредели през двата периода
/1.01.2005 – 31.12.2007 г. и 1.01.2008 – 31.12.2012 г./, за която цел е следвало да разработи
Национален разпределителен план /чл. 10 и чл. 11 в тогавашната редакция/. В настоящия си вид
ЕСТЕ се прилага от 1.01.2013 г., от когато първичен разпределител на квотите се явява самият ЕС.
По тази причина в обжалваното решение на СГС неточно квотите са приравнени с
„предписаните емисионни единици“, които в чл. 16, ал. 2 ЗОИК са обявени за частна държавна
собственост на българската държава, представляващи особен вид права – обект на международна
търговия, съгласно чл. 17 от Протокола от Киото. Видно от § 1, т. 46 и 47 от ДР на ЗОИК
предписаните емисионни единици са тези, които са издадени в полза на държавата за периода
1.01.2008 – 31.12.2012 г . За тях именно са приложими правилата на раздел ІІ от глава 3 от ЗОИК и
те могат да бъдат обект на международна търговия, страна по която е българската държава.
Търговията се извършва чрез продажба и замяна на ПЕЕ по предвидената процедура по чл. 19
ЗОИК, която се финализира с договор, подписан от министъра на финансите, министъра на
околната среда и водите и министъра на енергетиката и съответно от упълномощените
представители на страната-приобретател. По Протокола на Киото съществуват различни видове
единици за емисии – ПЕЕ (AAU), единици редуцирани емисии (ERU), сертифицирани единици
редуцирани емисии (CER), единици погълнати емисии (RMU), дългосрочни сертифицирани
единици редуцирани емисии (lCER), временни сертифицирани единици редуцирани емисии (tCER)
и др. Квотите от ЕСТЕ са аналог в рамките на ЕС на единиците по Протокола от Киото, издадени
за периода след 1.01.2013 г. и техен първоначален притежател е ЕС, а за техният правен режим и
търговията са приложими други правила – тези на ЕС и на глава 4 от ЗОИК.
Квотата от ЕСТЕ е дефинирана като „ накърним, нематериален инструмент, търгуем на
пазара“ в чл. 40, ал. 1 от Регламент (ЕС) № 389/2013 и чл. 36, ал. 1 от Делегиран регламент (ЕС)
2019/1122. Разяснено е, че нематериалното естество на квотите означава, че записът в Регистъра на
ЕС представлява prima facie и достатъчно доказателство за право на собственост върху дадена
квота, както и по всякакъв друг въпрос, за който с настоящия регламент се указва или разрешава
12
записването му в Регистъра на ЕС /чл. 40, ал. 2 от Регламент (ЕС) № 389/2013 и чл. 36, ал. 2 от
Делегиран регламент (ЕС) 2019/1122/. Накърнимостта на квотите означава, че всякакви
задължения за обезщетение или реституция, които могат да възникнат съгласно националното
право по отношение на дадена квота, се прилагат само към квотата в натура /чл. 40, ал. 3 от
Регламент (ЕС) № 389/2013 и чл. 36, ал. 3 от Делегиран регламент (ЕС) 2019/1122/.
Следователно, безспорно е, че квотите от ЕСТЕ са прехвърлими права, които първоначално и
оригинерно се придобиват от ЕС, но впоследствие се прехвърлят на държави членки и
икономически оператори. Европейското законодателство въвежда стриктен ред, по който
придобитите от ЕС и държавите членки квоти могат да се прехвърлят на икономически оператори
– безплатно или възмездно, като последното може да стане само чрез регулиран търг и покупко-
продажба.
Противно на поддържаното от ответника обаче не съществуват никакви ограничения за
способите за прехвърляне на квоти при т.нар. вторичен пазар на квоти – този между самите
икономически оператори. Този вторичен пазар може да бъде както борсов, така и извънборсов –
чрез пряко договаряне от всякакъв вид между отделните частноправни субекти. Това
недвусмислено следва от изричната разпоредба на чл. 12, ал. 1 от Директива 2003/87/ЕО, според
която държавите членки осигуряват възможност за прехвърляне на квоти между: а) лица в рамките
на ЕС; и б) лица от ЕС и лица в трети страни, където тези квоти се признават по процедурата,
упомената в член 25, без други ограничения освен тези, които се съдържат или са приети в
съответствие с настоящата директива. Способите за прехвърляне се уреждат от националното
право на всяка държава членка. В българското право не съществува ограничение на тези способи
по отношение на квотите – такова ограничение не е предвидено в специалния ЗОИК или друг
нормативен акт. Ето защо допустими са всички способи за универсално и частно правоприемство,
уредени в българското право. По-специално при частно правоприемство са допустими всички
транслативни сделки. Несъстоятелна е тезата на ответника, че квотите могат да бъдат предмет
само на договор за продажба, но не и на други транслативни договори. Не става ясно какъв
общественозначим резултат би преследвало подобно ограничение, но по-важното е, че нормативна
опора за същото не съществува. Никакъв аргумент в тази насока не може да се изведе от
регулациите за Регистъра на ЕС или Националния регистър за търговия с квоти. Предназначението
на тези регулации е да уредят процедурите по водене на регистрите за трансакциите на квоти, а не
да ограничат видовете допустими прехвърлителни сделки от вторичния пазар за тези трансакции.
Ето защо несподелима е основната теза на ответника за нищожност на процесния договор от
30.01.2017 г., поради това, че той не представлява договор за покупко-продажба. Що се отнася до
второто му възражение /свързано с първото/ – че квотите не могат да бъдат предмет на договор за
заем, същото е основателно, но това не обуславя нищожност на договора. По българското право
предмет на заем могат да бъдат пари или вещи – чл. 240 и чл. 243 ЗЗД. Това обаче не означава, че
ако е уговорено предоставяне на определен друг актив срещу задължение за връщане на актив от
същия вид, това сочи на недопустимост на договора. Договорът е допустим съобразно общата
свобода на договаряне /чл. 9 ЗЗД/, но той няма характера на договор за заем, а представлява
ненаименован договор. Сключването на подобен договор не противоречи на повелителните норми
на закона и на добрите нрави, тъй като не накърнява с нищо обществения интерес, поради което е
валиден. По тази причина процесният договор от 30.01.2017 г. по правното си естество не е
договор за заем по смисъла на чл. 240 ЗЗД, а е валиден ненаименован договор, с който ищецът се е
задължил да прехвърли на ответника определено количество квоти, а ответникът се е задължил да
13
върне същото количество в определен срок и да заплати определено възнаграждение на ищеца.
Поставеното от страните наименование на договора представлява правна квалификация, която не
определя правното му естество и не обвързва съда. Следователно, договорът не е нищожен, поради
което и възражението на ответника е неоснователно.
При това положение предявеният главен иск за реално изпълнение на задължението на
ответника за връщане на процесното количество квоти се явява основателен. Ирелевантно за
основателността на този иск е дали по партидата на ответника са налични подобни квоти.
Правилно е приетото от СГС, че квотите са заместими родовоопределени активи, а не
индивидуално определени, поради което не съществува обективна или правна невъзможност
такива да бъдат придобити от ответника по общия ред и върнати на ищеца.
Предвид уважаването на главния иск не следва да се разглежда евентуалния иск за заплащане на
паричната равностойност на квотите.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по
отношение на предявения иск въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като
неоснователна, а обжалваното с нея решение – потвърдено.
ІІІ. По разноските
При този изход на спора право на разноски има само ищеца. Същият е заявил претенция и е
доказал такива в размер на 29 520 лв. – за заплатеното адвокатско възнаграждение с ДДС за
въззивното производство по представения договор за правна защита и съдействие от 7.02.2022 г.
Ответникът е направил възражение за прекомерност на така уговореното възнаграждение, което
е неоснователно. Спрямо материалния интерес на делото /възлизащ на 1 304 460,30 лв. – левовата
равностойност на заявената стойност в евро на процесните квоти – 666 960 евро/ размерът на
възнаграждението, изчислен на осн. чл. 7, ал. 2, т. 6 от Наредба № 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждение, възлиза на 24 574,61 лв. без ДДС или 29 489,53 лв. с
ДДС. Уговореното възнаграждение в размер на 29 520 лв. с ДДС надвишава незначително
минималния размер, поради което не подлежи на редуциране.
Така мотивиран Софийският апелативен съд,
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 16.12.2021 г. по т. д. № 278/2020 г. на Софийския градски съд,
VІ-7 състав.
ОСЪЖДА „Енекод“ АД с ЕИК – *********, със седалище и адрес на управление – гр. София,
район „Витоша“, ул. „Вихрен“ № 10, ет. 3, да заплати на „Фазерлес“ АД с ЕИК – *********, със
седалище и адрес на управление – гр. Силистра, п.к. 7500, Промишлена зона Запад, на осн. чл. 78,
ал. 1 от ГПК сумата 29 520 лв. – разноски за производството пред САС.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280
ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
14
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15