№ 39
гр. Пловдив, 05.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и четвърти февруари през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Галина Гр. Арнаудова
Членове:Мария П. Петрова
Румяна Ив. Панайотова-Станчева
при участието на секретаря Стефка Огн. Тошева
като разгледа докладваното от Галина Гр. Арнаудова Въззивно гражданско
дело № 20255000500035 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Подадена е въззивна жалба от С. Й. Й. чрез процесуалния му
представител адвокат С. Д. против решение № 1422/29.11.2024 г., постановено
по гр.д. № 1019/2024 г. по описа на Пловдивския окръжен съд – ІІ гр.с.
Жалбоподателят твърди, че решението е неправилно, незаконосъобразно и
немотивирано, тъй като окръжният съд неправилно е преценил характера на
отношенията между жалбоподателя и починалия му брат и произтеклите за
него от смъртта му душевни болки и страдания, като от събраните по делото
доказателства се установява, че той е легитимиран като правоимащо лице да
получи обезщетение за неимуществени вреди от неговата смърт, за което
излага подробни съображения, като моли съда да отмени обжалваното
решение и вместо него да постанови друго, с което да уважи изцяло
предявения иск като доказан по основание и размер. Претендира разноски.
Въззиваемият А. Г. Г. оспорва въззивната жалба и моли съда да я
остави без уважение и да потвърди атакуваното решение като правилно,
законосъобразно и постановено при правилен анализ на всички събрани по
1
делото доказателства.
Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Съдът намира, че жалбата е подадена в срок против подлежащ на
обжалване съдебен акт от лице, имащо право на жалба, изпълнени са и
останалите законови изисквания по отношение на нея и същата като
ДОПУСТИМА следва да бъде разгледана по същество.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявените от С. Й. Й.
против А. Г. Г. обективно кумулативно съединени искове по чл. 45 от ЗЗД и чл.
86, ал. 1 от ЗЗД. Ищецът твърди, че с влязла в сила присъда ответникът е
признат за виновен за това, че на 04.09.2022 г. причинил по непредпазливост
смъртта на О. Й. Й. вследствие на умишлено нанесени леки телесни повреди,
като починалият бил негов брат, с когото имал изключително силна връзка на
привързаност и обич, двамата се виждали почти всеки ден, споделяли, ищецът
се допитвал до него за съвети, покойният бил негова опора, знаел, че винаги
може да разчита на него, смъртта му била изненадваща и преждевременна,
тъй като бил само на 47 години, от момента, в който разбрал за смъртта на
брат си, ищецът бил неутешим и болката му ставала все по-силна с всеки
изминал ден, изпаднал в шок, изживял силен стрес, в първите дни след
смъртта се затворил в себе си и не разговарял с никого, а тази смърт му
причинила изключителна болка, не можел да спи повече от 4-5 часа на
денонощие, а единствените му мисли били насочени към спомена за брат му.
Предвид изложеното ищецът моли съда да постанови решение, с което да
осъди ответника да му заплати обезщетение за причинените му
неимуществени вреди - болки и страдания, вследствие смъртта на брат му О.
Й. в размер на 30 000 лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от
04.09.2022 г. до окончателното й заплащане. Претендира разноски.
Ответникът А. Г. Г. оспорва исковете като неоснователни и недоказани
и моли съда да ги отхвърли. Оспорва наличието на трайна и дълбока
емоционална връзка между ищеца и починалия, както и понасяне от него на
морални болки и страдания от загубата на брат му с такава продължителност и
интензитет, за да обосноват присъждане на исканото обезщетение. Счита
също, че обезщетението за неимуществени вреди е в завишен размер и в
противоречие с принципа за справедливост и съществуващите в страната
2
икономически условия на живот.
С обжалваното решение са отхвърлени предявените искове и С. Й. е
осъден да заплати на адвокат В. В. адвокатско възнаграждение за осъществена
безплатно адвокатска помощ в размер на 3 050 лв.
Решението е обжалвано от ищеца изцяло, поради което в своята цялост
то е предмет на въззивното производство.
При служебната проверка на решението по реда на чл. 269 от ГПК не се
установиха пороци, обуС.ящи неговата нищожност или недопустимост.
По отношение на правилността на обжалваното решение съдът
съобрази ограниченията на въззивната дейност съгласно чл. 269 ГПК и ТР №
1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС за извършване
проверка само в обжалваните части /в случая изцяло/, на оспорените в жалбата
фактически констатации и на изрично въведените в жалбата процесуални
нарушения от първоинстанционния съд.
Видно от препис от влязла в сила присъда № 47/18.05.2023 г.,
постановена по н.о.х.д. № 227/2023г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, А. Г.
е признат за виновен за това, че на 04.09.2022 г. в землището на с. М., П.
област е причинил по непредпазливост смъртта на О. Й. Й. вследствие на
умишлено нанесени леки телесни повреди.
Доколкото влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна
за граждански съд, който разглежда гражданските последици от деянието,
относно това дали е извършено деянието, неговата противоправност и
виновността на дееца /чл. 300 от ГПК/, съдът приема за доказано, че на
посочените дата и място ответникът е извършил виновно описаното
противоправно действие.
От удостоверение за родствени връзки на Община С. – Кметство с. М.
се установява, че ищецът С. Й. е брат на починалия О. Й..
Един от основните спорни въпроси е дали ищецът е от кръга на
правоимащите да получат обезщетение от настъпилия деликт, при който е
настъпила смъртта на неговия брат.
В ТР № 1/21.06.2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС е
прието, че материалноправно легитимирани да получат обезщетение за
неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата,
3
посочени в ППВС № 4/25.05.1961 г. и ППВС № 5/24.11.1969 г. /т.е. съпруг или
лице, с което починалото лице е било в съжителство на съпружески начала,
дете, включително осиновено или отглеждано дете, и родител, включително
осиновител или отглеждащ/ и по изключение всяко друго лице, което е създало
трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт
продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо
да бъдат обезщетени, а обезщетение в тази хипотеза се присъжда при доказани
особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му
вреди, като в мотивите на тълкувателното решение е прието, че
привързаността трябва да е много по-силна от характерната за традиционните
за българското общество семейни отношения и смъртта на единия от
родствениците трябва да е причинила на другия морални болки и страдания,
надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за
съответната родствена връзка.
Посоченото тълкувателно решение е последващ етап в тълкувателната
практика на ВС и на ВКС, намерила отражение в задължителните за
приложение от съдилищата ППВС № 4/1961 г., приемащо, че обезщетение за
неимуществени вреди могат да получат само най-близките на пострадалия в
случай на неговата смърт, посочени изрично - низходящи, съпруг и
възходящи, ако действително са претърпели такива, и ППВС № 5/1969 г., с
което този кръг лица е допълнен с включване на отглежданото, но
неосиновено дете, съответно отглеждащият го, и лицето, което е
съжителствало на съпружески начала с починалия, без да е бил сключен брак,
ако това съжителство не съставлява престъпление и не противоречи на
правилата на морала.
При приемане на посочените две постановления, както и на ТР №
1/21.06.2018 г. водещ е бил принципът на справедливост, според който следва
да бъдат обезщетявани само лицата, които най-пряко са засегнати от смъртта
на близките си и загубата на морална опора и подкрепа, като за такива са
приети низходящите, съпругът и възходящите на починалия или лицата, които
фактически са имали такова качество, без да го облекат в съответната законова
форма, а с тълкувателното решение - и всяко друго лице, което е създало
трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт
продължителни болки и страдания, които във всеки конкретния случай следва
справедливо да бъдат обезщетени.
4
На база на посочената задължителна практика на Върховния съд и на
Върховния касационен съд може да се направи извод, че за да бъде
основателна претенцията за обезщетение за неимуществени вреди от смърт на
родственик от лице извън посочения кръг, трябва да бъде установена не
просто създадена близка връзка между тях, а трайна и дълбока емоционална
такава, много по-силна от традиционните семейни отношения за българското
общество, и от друга страна - продължителни болки и страдания, които
ищецът търпи от смъртта на починалия, надхвърлящи по интензитет и
времетраене нормално присъщите за тази родствена връзка.
В конкретния случай искът за обезщетение за неимуществени вреди е
предявен от брат на починалото лице, като за установяване на отношенията
между тях в първоинстанционното производство са събрани гласни
доказателства чрез разпит на свидетелите А. Й. /племенник на ищеца, син на
починалия О. Й./ и М. Й.а /племенница на ищеца, дъщеря на О. Й./.
Според свидетеля Й. покойният и ищецът били братя, отношенията им
били много добри, виждали се често, тъй като живеели в едно село, макар и на
различни места, до някое време живеели заедно, но преди години се отделили
в различни къщи, събирали се по празници, говорили си за децата и за живота,
никога не се карали, помагали си взаимно, давали си пари в заем, след смъртта
на О. ищецът се променил, станал друг човек, казвал, че животът му вече няма
смисъл, че едната му ръка си е отишла, не излизал навън, не се срещал с
приятели, само работел и след това се прибирал вкъщи, живеел със
семейството си – жена и дете.
В същата насока са и показанията на свидетелката Й.а, която твърди, че
С. Й. и О. Й. били братя, разбирали се добре, помагали си и си услужвали с
пари, по празници се събирали заедно с целите си семейства, не се карали,
живеели в отделни къщи, макар и в едно село, ищецът имал жена и деца, за
които се грижил, след смъртта на брат си помагал на племенниците си,
доколкото можел, и често си говорил с тях, не се чувствал добре след тази
смърт, не можел да забрави брат си и още му било тежко.
Въз основа на всички събрани гласни доказателства и имайки предвид
разпределението на доказателствената тежест между страните, в частност
задължението на ищеца да докаже фактите, от които черпи благоприятни за
себе си правни последици, съдът приема, че не е установено при условията на
5
пълно главно доказване, че е съществувала трайна и дълбока емоционална
връзка на С. Й. с починалия, която е по-силна от обичайната, водеща до
приравняване по сила на тази между прекия кръг лица, подлежащи на
обезщетяване, не е имало и т.нар. заместваща грижа, както и не е доказано че
в резултат на неговата смърт за Й. са настъпили сериозни като интензитет и
продължителност морални болки и страдания.
При мотивиране на този извод съдът има предвид традициите в
българското общество, при които братята и сестрите обикновено са израснали
заедно и след това продължават връзките помежду си, като изпитват чувство
на обич, доверие, привързаност и подкрепа, понякога и материална, които
продължават през целия им живот. Кръвната връзка и създадените близки
отношения обаче не са достатъчни според задължителната съдебна практика,
за да приравнят преживелия роднина по съребрена линия автоматично до
лицата от тесния роднински кръг, като те трябва да установят изключително
дълбока и трайна емоционална връзка с починалия, за да имат право на
обезщетение за неимуществени вреди от смъртта му, каквато в случая не се
доказа.
Предвид гореизложените мотиви съдът намира, че от една страна не се
установи ищецът да е от кръга на правоимащите да получат обезщетение от
настъпилото непозволено увреждане, а от друга страна не се доказа той да е
претърпял претендираните неимуществени вреди от деликта със засилен
интензитет и продължителност.
Доколкото липсва един от кумулативно изискуемите елементи от
фактическия състав на правото по чл. 45 от ЗЗД, искът е неоснователен и
недоказан и като такъв следва да бъде отхвърлен.
С оглед отхвърляне на главния иск като неоснователен следва да бъде
отхвърлен и акцесорният иск по чл. 86 от ЗЗД.
Поради отхвърляне на главния иск като неоснователен и недоказан
следва да бъде отхвърлен и акцесорният иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
присъждане на законната лихва за забава върху вземането, считано от датата
на увреждането до датата на завеждане на делото, както и законна лихва върху
сумата, считано от датата на предявяване на исковете до окончателното й
изплащане.
Доколкото окръжният съд е стигнал до същите правни изводи,
6
решението му е правилно и следва да бъде потвърдено.
Въззиваемият не е претендирал разноски за въззивното производство и
не е представил доказателства за извършени такива, поради което разноски не
се присъждат.
Ето защо съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1422/29.11.2024 г., постановено по гр.д.
№ 1019/2024 г. по описа на Пловдивския окръжен съд – ІІ гр.с.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7