Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 09.07.2020 г.
СГС, VI-4 състав, в открито съдебно заседание на първи юли две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ВРАНЕСКУ
ЧЛЕНОВЕ: ПЛАМЕН КОЛЕВ
НИКОЛА
ЧОМПАЛОВ
при участието на секретар Стефка
Александрова, като разгледа докладваното
от съдия Чомпалов гр. д. № 2311/2020
г., за
да се произнесе,
взе предвид следното:
СГС е сезиран с жалба по чл.435 ал.5 ГПК, подадена от В.Й.В. в качеството на трето за изпълнението лице, срещу извършен от ЧСИ Г.К.на 28.01.2020 г. въвод във владение по изп.дело N 20199240401396. Според жалбоподателя въводът е незаконен, защото от 17.07.2009 г. владее процесния имот и заявява самостоятелни права, които изключват правата на взискателя. Поддържа се, че на 17.07.2009 г. жалбоподателят е придобил собствеността върху имота по силата на нот.акт N 62, том III, дело N 427/2009 г., от която дата е установил владение. След това на 18.12.2009 г. е продал имота на И.П.В. по силата на нот.акт N 134, том I, дело N 121/2009 г., но е запазил право на ползване и е продължил да ползва имота явно, трайно и необезпокоявано, а жалбподателят не е участвал като страна по гр.дело N 734/2014 г. на СРС, 35 с-в, по което е издаден изп.лист за предаване на владението, поради което не е обвързан от формираната сила на присъдено нещо. Освен това не са вписани вещни права, които да се противопоставят на правото на ползване и повече от 10 години упражнява явно и трайно своето право на ползване. Навеждат се и доводи за това, че взискателят не е придобил собствеността върху имота. Иска се от жалбоподателя да се отмени извършеният въвод.
Ответникът по жалбата Д.И.Б., който има качеството на взискател в изпълнението, е подал отговор, с който оспорва жалбата с довода, че жалбоподателят не е владелец, защото в нот.акт N 134, том I, дело N 121/2009 г. е посочено, че е предал владението на купувача на имота.
И.П.В., която има качеството на длъжник в изпълнението, е подал отговор, в който сочи, че жалбата е основателна, защото жалбоподателя е запазил право на ползване върху имота и го е владял от 2009 г. до извършване на въвода.
Изложени са мотивите на съдебния изпълнител.
Представен е нот.акт N 62, том III, дело N 427/2009 г., от който се установява, че В.Й.В. е придобил собствеността върху апартамент N 43, находящ се в гр.София, ж.к.“******, с площ от 88,39 кв.м.
Представен е нот.акт N 134, том I, дело N 121/2009 г., от който се установява, че В.Й.В. е продал на И.П.В. собствеността върху апартамент N 43, находящ се в гр.София, ж.к.“******, с площ от 88,39 кв.м., но е запазил правото на ползване върху имота пожизнено.
Представен е препис от искова молба от 08.01.2014 г., с която Д.И.Б. е предавил срещу И.П.В. иск по чл.108 ЗС по отношение на процесния имот.
Представен е препис от искова молба, от която се установява, че И.П.В. е предявила срещу В.Й.В. иск по чл.72 ЗС за извършени през периода 2010 г. – 2013 г. подобрения в имота в качеството на добросъвестен владелец.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:
Предмет на производството пред съда е жалба на трето за изпълнението лице срещу извършен въвод във владение.
По допустимостта на жалбата. Жалбата е подадена в срок и срещу подлежащо на обжалване действие на съдебния изпълнител. В жалбата са повдигнати фактически твърдения, че жалбоподателят е владял имота преди предявяване на иска, решението по който се изпълнява, от които твърдения произтича легитимацията на жалбоподателя да обжалва процесния въвод. По основателността на жалбата е дали в действителност жалбоподателят има качеството на владелец и от кога точно е установил владение върху имота.
Според съда жалбата по същество е неоснователна. Това е така, защото дори не са повдигнати твърдения за факта, че от жалбоподателя, който твърди да е носител на ограничено вещно право на ползване, са извършени действия, с които отрича правата на лицето, с което е договорял при учредяване на вещното право на ползване с нот.акт N 134, том I, дело N 121/2009 г. - И.П.В., както и че е отблъснал владението на това лице и го е уведомил за промяна на намерението и превръщането на държането във владение /“interversio possessionis“/.
Жалбоподателят В.Й.В. и И.П.В., която е длъжник по изпълнението, са сключили договор за продажба на процесния имот във формата на нот.акт N 134, том I, дело N 121/2009 г., с който жалбоподателят е прехвърлил правото на собственост и е запазил ограниченото вещно право на ползване върху имота. Носителят на ограничено вещно право на ползване върху имота има право да използува вещта съгласно нейното предназначение и правото да получава добиви от нея – чл.56 ЗС, но в тази хипотеза ползвателят е „държател“, а не „владелец“. Носителят на вещното право на ползване упражнява фактическа власт на правно основание, но лицето, с което е договарял учредяване на вещното право, владее вещта чрез ползвателя.
В нот.акт N 134, том I, дело N 121/2009 г. е уговорено, че владението върху имота се предава от жалбоподателя В.Й.В. /продавач/ на купувача И.П.В. в деня на подписване на нот.акт. В този случай нот.акт не може да служи за доказване на факта, че към деня на сключване на договора за продажба купувачът е бил във владение, но установява, че жалбоподателят в качеството на продавач е поел задължението да предаде на купувача владението още същия ден. След като В.Й.В. е поел задължението да предаде владението върху имота, то няма никакво съмнение, че той, дори и да е упражнявал фактическа власт и след изповядване на сделката по нот.ред, е държал имота за купувача И.П.В., която е владяла имота чрез него. Извън предмета на спора е дали е възникнало валидно вещно право на ползване, доколкото предпоставка за това е този, който го учредява, да притежава правото на собственост.
В решение № 65 от 13.07.2018 г. по гр.д. № 2424/2017 г., Г. К., ІІ Г. О. на ВКС е прието, че в съдържанието ограничено вещно право на ползване се включва възможността за лично ползване на имота /обитаване/ и да се събират плодовете /наемите/ от него, както и че макар това състояние да е близко до обективния елемент на владението, не се покрива с него, тъй като фактическата власт на ползвателя върху имота включва само правото да ползва вещта лично или чрез отдаване под наем, като той не може да формира анимус за придобиване правото на собственост в това си качество.
Жалбоподателят твърди, че е носител на вещно право на ползване, от което следва че има качеството на държател, а не на владелец. Не са повдигнати фактически твърдения, че той е променил държането във владение и е демонстрирал /“манифестирал“/ спрямо И.П.В. промяна в намерението /“interversio possessionis“/. Промяната в намерението на първо място предполага отричане на правата на И.П.В., защото тя се е съгласила жалбоподателят да ползва имота и да го държи за нея, но няма данни за отричане на нейното право на собственост върху имота.
Когато ползващият имота е допуснат в него като държател, презумпцията на чл. 69 ЗС се счита
за оборена и страната, която се позовава на
придобивна давност трябва да докаже,
че е променила намерението си, но не скрито,
а чрез предприемане на явни действия срещу правата на лицето, което е допуснало ползвателя в имота /решение № 136 от 16.06.2014 г. по гр.д. № 436/2014 г., Г. К., І Г. О. на ВКС, решения № 291 от 09.08.2010 г. по гр. д. № 859/2009 г. на ВКС, ІІ г.о. и № 12 от 19.02.2014 г. по гр. д. № 1840/2013 г. на ВКС, І г.о./.
След като дори не се твърди, жалбоподателят да е отричал правата на И.П.В., съдът приема, че жалбоподателят е държал имота за И.П.В., която го е владяла чрез него. Индикация за това фактическо обстоятелство е и предявеният от нея иск по чл.72 ЗС, с който В. в качеството на добросъвестен владелец претендира от взискателя по изпълнението суми за сторените от нея в това качество подобрения в имота.
По делото има данни, че жалбоподателят е
син на длъжника И.П.В., поради което съдът приема, че ако са сторени от
жалбоподателя действия, надхвърлящи правата по чл.56 ЗС, то те са „търпими“, защото почиват
на лични отношения и са извършени с изричното или предполагаемо съгласие на владелеца В. / В., П., „Ново вещно право“, 1995 г., стр.
45/.
След като жалбоподателят в отношенията с длъжника по изпълнението И.П.В. е бил държател на имота, който е владян от В. чрез него, съдът приема, че и спрямо взискателя жалбоподателят не е владелец на имота, а държател.
В жалбата многократно третото лице се опира на твърдението, че му е учредено ограничено вещно право на ползване, което той е упражнявал трайно, явно и необезпокоявано, а това по същество сочи, че той не е владелец на вещта, а нейн държател и че твърди владение на ограниченото вещно право на ползване – чл.85, вр. с чл.55 ЗС, при което от обективна страна владението се характеризира с извършването на фактически действия, които съответстват на съдържанието на това ограничено вещно право. С право на защита по чл.435 ал.5 ГПК срещу въвод във владение на недв.имот се ползва владелецът на имота, а не неговият държател, респ. лицето, което извършва фактически действия, които съответстват на съдържанието на ограничено вещно право.
С оглед на изложеното съдът намира, че жалбата следва да се остави без уважение. Тъй като жалбоподателят е станал причина за образуване на настоящето производство, следва да понесе направените от ответника по жалбата /взискател/ съдебни разноски за адвокатско възнаграждение за един адвокат – 400 лв. Жалбоподателят е бил представляван от двама адвокати и е уговорено общо адвокатско възнаграждение от 800 лв., но няма основание да му се присъжда платеното на двамата адвокати възнаграждение. Освен това сумата от 400 лв. отговаря на правната и фактическа сложност на делото.
Мотивиран съдът
РЕШИ:
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ жалбата на В.Й.В. в качеството на трето за изпълнението лице срещу
извършен от ЧСИ Г.К.на 28.01.2020 г. въвод във
владение на недвижим имот по изп.дело N 20199240401396.
ОСЪЖДА
В.Й.В. ЕГН **********,***, да заплати на
Д.И.Б. ЕГН **********,*** N **, съдебни разноски в размер
на 400 лв.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.