РЕШЕНИЕ

гр. София, 26.07.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ „А” въззивен състав, в публичното заседание на единадесети юни двехиляди и осемнадесета година, в състав:

                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА

                                                                 ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА  

                                                                                     МАРИЯ БОГДАНОВА

при секретаря Емилия Вукадинова, като разгледа докладваното от съдия Йовчева гр. дело № 2173 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на „М.“ ЕАД срещу решение от 27.10.2017г., постановено по гр. дело № 11806/2017г. на СРС, 29 състав, с което е уважен предявения иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, като е признато за установено спрямо въззивното дружество, че ищцата А.Е. М. –М.не дължи сумата 911. 73 лв., представляваща стойността на незаплатени електронни далекосъобщителни услуги по договор № М1133373/18.08.2010г. , като погасена по давност.

В жалбата се поддържат оплаквания за недопустимост и неправилност на атакуваното решение, поради противоречие с материалния и процесуалния закон. Жалбоподателят поддържа, че искът е процесуално недопустим, поради липса на правен интерес, тъй като липсва негово извънпроцесуално поведение, с което да е претендирал порцесната сума. Сочи, че позоваването на погасителна давност от страна на ищцата е преждевременно, тъй като дружеството не е претендирало заплащане на процесната сума по исков ред. Отделно поддържа, че СРС недопустимо се е произнесъл за недължимост на вземането поради погасяването му по давност, въпреки отказа му да допусне искано изменение на иска в тази връзка. Сочи, че е признал наличието на изтекла давност и евентуално поддържа ,че не дължи разноски, в случай, че съдът приеме иска за основателен. Моли въззивния съд да обезсили първоинстанционното решение изцяло и да прекрати производството, евентуално да го отмени и отхвърли предявени иск. Претендира  присъждане на направените разноски по делото.

Въззиваемата – ищца А.Е. М. –М.е депозирала писмен отговор, с който оспорва жалбата. Твърди, че търсената защита е допустима, тъй като съгласно представеното по делото писмо, ответникът претендира процесната сума като дължима и в същото се съдържа изявление, че е предприле действия за събиране на сумата. Моли съда да потвърди решението, с присъждане на разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:

При извършената служебна проверка по чл. 269, изреч. 1 от ГПК, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение е валидно и процесуално допустимо.

По същество първоинстанционното решение е правилно и следва да бъде потвърдено.

Предявен е иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК – за установяване недължимост на сумата 911. 73 лв., начислена като дължима от ответника по договор № М1133373/18.08.2010г., съгласно фактури, издадени за периода 29.10.2010г. – 28.06.2011г. за предоставени мобилни услуги и неустойки, като две от фактурите обективират вземания за неустойки – фактура от 25.01.2011г. за сумата 49. 50 лв. и фактура от 28.06.2011г. за сумата 16. 58 лв.

В исковата молба са наведени доводи за недължимост на процесните вземания, поради липса на облигационно правоотношение между страните. С протоколно определение от 27.09.2017г. на СРС е допуснато уточнение на обстоятелствената част на исковата молба съгласно изявление на процесуалния представител на ищцата, а именно, че не дължи сумите по отделните фактури, поради погасяването на вземанията по давност и в същото съдебно заседание по този начин е докладвана исковата молба и разпределена доказателствената тежест. Предвид изложеното, не е налице процесуално нарушение от първоинстанционния съд, което да рефлектира на допустимостта на производството.

СРС е уважил иска, като е приел, че приложимият давностен срок е тригодишен и е изтекъл изцяло преди предявяването на исковата молба на 24.02.2017г.

По доводите в жалбата за недопустимост на производството, поради липса на правен интерес:

Настоящият съдебен състав намира, че е налице правен интерес от исканото установяване недължимост на процесните вземания. Нормата на чл. 124, ал. 1 ГПК изрично предвижда възможност спор по съществуването на едно право или правоотношение да бъде разрешен по исков ред по искане на страната, която отрича правото или правоотношението. Правният интерес на тази страна произтича и само от наличието на спор относно отричаното право, респективно възможността за разрешаването му по исков ред със сила на пресъдено нещо. Изрични в този смисъл са и мотивите на ТР № 8/2013г. по т.д. № 8/2012г. на ВКС, ОСГТК, което, макар и образувано по въпроси относно допустимостта на отрицателни установителни искове с предмет, различен от предмета на процесния иск, в мотивната си част обективира безусловно становище на инстанцията с правомощия по върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите, че наличието на правен спор е достатъчно, за да се приеме наличие на интерес за страната от предявяване на отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за несъществуване на оспорваното право или правоотношение. Настоящият съдебен състав не споделя доводите на жалбоподателя, че не е налице правен интерес от исканото установяване, поради липса на негово извънпроцесуално поведение, с което да е претендирал порцесната сума, респ. на правен спор. При наличие на издадени фактури за процесните вземания в полза на въззивното дружество, е налице правен спор, респ. интерес за ищцата да установи несъществуването на процесните вземания, поради погасяването им по давност, тъй като липсва друг начин за съдебна защита, с цел осуетяване на евентуално изпълнително производство срещу нея. Отделно от това, по делото е представено писмо, с което ответното дружество е заявило, че е пристъпило към предприемане на съответни мерки за събиране на процесната сума. Ето защо искането за обезсилване на решението, поради недопустимост на иска, е  неоснователно.

По същество решението е правилно.

Съгласно константната съдебна практика на ВКС, давността е материалноправен институт. Давността не се прилага служебно /чл. 120 ЗЗД/, поради което, когато страната се позове в рамките на съдебен исков процес на погасителна давност, независимо дали чрез иск или възражение, при установен в процеса изтекъл давностен срок, следва, че искът за установяване несъществуването му, е основателен.

В случая е безспорно по делото и правилно прието от районния съд, че претендираните вземания за главници и неустойки са погасени с изтичането на тригодишен давностен срок. Задълженията за плащане на цената на доставените услуги  представляват задължения за периодично плащане по смисъла на чл. 111, б. „в”, пр. 3 от ЗЗД и се погасяват с изтичане на кратката тригодишна погасителна давност. В този смисъл е и задължителната практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, обобщена с ТР № 3/2012г. на ОСГТК на ВКС. Този извод се налага от еднородния и периодичен характер на задълженията, които се дължат на месечни вноски. Погасяването на вземанията по давност изрично е признато и от ответника. По делото не се твърди и доказва да са налице действия, които да са довели до спиране или прекъсване на давността по смисъла на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД. Ето защо към 24.02.2017г. всички процесни вземания с претендиран период до 28.06.2011г. са погасени по давност. По изложените съображения, предявеният отрицателен установителен иск е  изцяло основателен.

Предвид съвпадението на изводите на двете инстанции, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода на спора, въззиваемата  – ищца има право на разноски за настоящата инстанция и доказва направени такива в размер на 300 лв. – заплатено в брой адвокатско възнаграждение, които следва да й бъдат присъдени. Възражението на ответника, че не дължи разноски, тъй като не е дал повод за завеждане на делото, е неоснователно, с оглед обсъденото по-горе писмо и издадените фактури, съгласно които ответното дружество е начислило и претендира процесната сума общо то 911. 73 лв. Обстоятелството, че сумата не е претендирана по исков ред, не обосновава приложение на чл. 78, ал. 2 ГПК според настоящия съдебен състав, а отговорността за разноски следва да бъде разпределена съобразно общите правила.

Така мотивиран, Софийски градски съд

 

                  РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА  решение от 27.10.2017г., постановено по гр. дело № 11806/2017г. на СРС, 29 състав.

 ОСЪЖДА „М.“ ЕАД, ЕИК ******* да заплати на А.Е. М. – М., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 300 лв. – разноски за въззивното производство.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК.

 

     

 

       ПРЕДСЕДАТЕЛ:                         ЧЛЕНОВЕ: 1.                      2.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ПОТВЪРЖДАВА  решение от 27.10.2017г., постановено по гр. дело № 11806/2017г. на СРС, 29 състав.  ОСЪЖДА „М.“ ЕАД, да заплати на А.Е. М. – М., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 300 лв. – разноски за въззивното производство.