ОПРЕДЕЛЕНИЕ
ВРАЧАНСКИЯТ РАЙОНЕН
СЪД,
четвърти граждански състав, в закрито съдебно заседание на 10.08.2018 г., в състав:
Районен съдия: Иван Иванов
като разгледа гражданско дело № 3168
от 2018 г., за да се произнесе,
съобрази следното:
Делото е получено по
подсъдност от Административен съд гр. В., съгласно определение № 8958 от
02.07.2018 г., постановено по адм. дело № 7113/2018 г. по описа на Върховния
административен съд.
Производството е образувано по искова молба, подадена
от Ц.Г.Р. с ЕГН **********, понастоящем в Затвора гр. В., срещу Прокуратурата
на Република Б. за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на
10 000,00 лева.
С разпореждане от 17.07.2018 г. съдът е
оставил исковата молба без движение и е указал на ищеца да посочи и
конкретизира в какво се изразяват настъпилите за него неимуществени вреди; да посочи точно и недвусмислено кои са конкретните
действия или бездействия на Прокуратурата на Република Б., които са му
причинили неимуществени вреди, като съобрази че същите е изложил по неясен и
противоречащ си начин, едновременно от действия и от бездействия, които твърди
да са свързани с поддържаните в исковата молба фактически обстоятелства; да формулира искане към съда, съответстващо на изложените
основания за претенцията, като му е указано, че при неизпълнение на указанията
в срок и цялост производството по делото подлежи на прекратяване.
С молба с вх. № 11446/02.08.2018 г. и с
молба с вх. № 11606/06.08.2018 г. на Врачански районен съд ищецът частично е
изпълнил дадените му указания.
С двете уточнителни молби ищецът поддържа, че спрямо
него е постановена влязла в законна сила присъда на съд на страна-членка на
Европейския съюз – присъда от 30.11.2009 г. с № GZ: 701 HV 1/09X на Окръжен съд гр. К., Република А., но ответната
Прокуратура на Република Б. незаконосъобразно бездейства от месец октомври 2010
г. до момента и не прави предложение за признаване в Република Б. на
горепосочената влязла в сила австрийска присъда. При тези фактически твърдения
ищецът сочи, че е незаконосъобразно задържан във Врачанския затвор в пълна
изолация, което противоречи на чл. 4, ал. 2 от НПК. Счита, че бездействието на
ответника е довело до разстройство на здравето му, че е подложен на нечовешко и
унизително отношение, на психически тормоз, на незаконно изпълнение на
наказание, задържан е 24 часа на денонощие в една килия с размери два на два
метра, под изкуствено осветление и изолиран, хранят го с невкусна храна и е
получил морални и духовни щети и психическо разстройство на здравето си.
Въпреки дадените му указания, ищецът не е уточнил
какви конкретно са физическите и психическите разстройства на здравето му,
каква е причинно-следствената връзка между бездействието на ответната
Прокуратура на Република Б. и получените от ищеца разстройства на здравето, на
какво правно основание, различно от изпълнението на влязлата в сила австрийска
присъда е задържан в Затвора гр. В. и счита ли за законосъобразно това правно
основание, как би се променило правното и фактическото положение на ищеца, в
случай че изтърпява влязлата в сила австрийска присъда, в сравнение със
сегашното му правно и фактическо положение.
Съдът намира, че исковата молба е процесуално
недопустима и подлежи на връщане, като съображенията за това са следните:
Искът на ищеца се основава на твърдения за причинени
му неимуществени и имуществени вреди от незаконни актове и действия на държавни
органи и длъжностни лица. За подобни вреди отговорност носи държавата съгласно
общия принцип на чл. 7 от Конституцията на Република Б., чиито норми имат непосредствено
действие – чл. 5, ал. 2. Отговорността е имуществена, като целта на
разпоредбата е да очертае най-общо основанието и да посочи в чия правна сфера и
в чий имуществен патримониум настъпва задължението за обезвреда – този на
държавата. Същевременно, разпоредбата не следва да се тълкува буквално, а
разширително, така както и всички конституционни норми, предоставящи права на
правните субекти. Тя не ограничава възможния ответник по подобен иск единствено
до държавата като частноправен субект. Конституционно допустимо е ответник по
иск за реализиране на тази отговорност да бъде и всяко държавно учреждение –
юридическо лице, към което организационно се числи длъжностното лице, извършило
съответния незаконен акт. Това е така, защото държавата съществува и
осъществява функциите си единствено чрез системата от държавни учреждения, като
отговорността на държавните учреждения е идентична с тази на държавата в
материалноправен аспект. Държавните учреждения не притежават собствено
имущество, а стопанисват и управляват държавно имущество, чрез което
осъществяват дейността си, поради което именно държавата отговаря имуществено
за задълженията на държавните учреждения. Следователно, отговорността по чл. 7 от Конституцията може да се реализира както пряко срещу държавата като
частноправен субект, така и срещу съответното държавно учреждение, тъй като и в
двата случая задължението за обезвреда настъпва единствено в имуществения
патримониум на държавата.
Всички предвидени в обикновеното законодателство
хипотези, при които може да се ангажира отговорността на държавата или
държавните учреждения за незаконни актове и действия на длъжностни лица,
представляват частни случаи на проявление на общия принцип по чл. 7 от Конституцията.
Част от тези хипотези са уредени в специалния Закон за отговорността на държавата и
общините за вреди (ЗОДОВ), който в чл. 1 и чл. 2 разграничава
основанията за отговорност според вида на държавната дейност - за дейността на
администрацията е предвидена отговорност за всички незаконни актове, действия
или бездействия, а за дейността на правозащитните органи е предвидена
отговорност само за описаните в чл. 2 действия. За тези хипотези ЗОДОВ урежда
условията и реда, по който се осъществява отговорността, както и нейния обем,
като предвижда, че по тези искове процесуално легитимирани да отговарят са съответните
държавни учреждения (чл. 7). Доколкото в чл. 1 и чл. 2 изрично е предвидено, че
материалноправната отговорност е на самата държава, а това следва и от
заглавието на закона, то без съмнение в тези случаи държавните учреждения
участват с процеса като нейни процесуални субституенти – в този смисъл и
решение № 430/23.09.2009 г. по гр. д. № 6017/2007 г. на Върховния касационен
съд, IV г. о.
Извън хипотезите на чл. 1
и чл. 2 от ЗОДОВ,
отговорността за други незаконни актове и действия на държавни органи може да
се реализира по реда на общото гражданско законодателство (чл. 49 от ЗЗД),
тъй като в най-широкия конституционен смисъл може да се приеме, че държавата е
възложила на съответните длъжностни лица да упражняват държавни функции, но
това възлагане е опосредено чрез възлагане от съответните държавни учреждения,
с които посочените длъжностни лица се намират в конкретни правоотношения, по
силата на които престират работната си сила срещу заплащане (така и т. 6 от
Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 г. на ОСГК на Върховния касационен съд,
решение № 579/10.12.2010 г. по гр. дело № 377/2009 г. на Върховния касационен
съд, IV г. о. и др.). Следователно, допустимо е отговорността по чл. 7 от Конституцията да се осъществи и по реда на чл. 49 от ЗЗД,
както срещу държавата, така и срещу съответното държавно учреждение. На
практика ЗОДОВ и чл. 49 от ЗЗД
покриват всички (или почти всички) случаи на отговорност по чл. 7 от Конституцията, но за теоретично необхванатите от тези или други
закони случаи няма пречка отговорността на държавата да се ангажира и по силата
на пряко приложимата конституционна норма (друг е въпросът кои законови
разпоредби ще се приемат за приложими по отношение на неуредените в Конституцията, но твърде
съществени въпроси относно обема на отговорността, основанията за намаляване
или изключването й и пр.).
Според чл. 49 от ЗЗД
този, който е възложил на друго лице някаква работа, отговаря за вредите,
причинени от него при или по повод изпълнението на тази работа. Става дума за
уреден от закона случай на гаранционно-обезпечителна отговорност за вреди,
причинени виновно от другиго, за разлика от деликтната отговорност за лични
виновни действия по чл. 45 от ЗЗД.
Отговорността по чл. 49 от ЗЗД
е обективна в смисъл, че тя не произтича от вината на възложителя на работата,
а от тази на изпълнителя на същата.
Поради изложеното до тук, съдът приема, че е сезиран с
иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД.
Всички изложени в исковата молба и двете уточнителни
молби действия и бездействия на съда и прокуратурата имат характер на
процесуални действия, които подлежат на инстанционен контрол, който следва да
бъде проведен в предвидените от закона срокове и бездействието от страна на
лицето, което има право да ги оспори, не може да бъде основание за
преразглеждането им в рамките на отделно исково производство. Самият ищец
поддържа, че цитираните от него актове са влезли в сила и подлежат на
изпълнение, като не е възможна тяхната отмяна по реда на ЗОДОВ или в рамките на
производство по чл. 49 от ЗЗД. Не е налице основание за разглеждане на делото
по реда на чл. 5, т. 1, т. 2, т. 3 и т. 4 от Конвенцията за защита на правата
на човека, тъй като е налице законова възможност за обжалване на постановените
актове, въз основа на които лицето е задържано и е предвиден ред за неговата
защита в случай на незаконосъобразно постановен акт, въз основа на който е
задържан.
С оглед гореизложеното, за ищеца липсва правен интерес
от провеждането на настоящия иск.
Съществува и още една абсолютна процесуална пречка за
разглеждането на делото, тъй като при извършена служебна справка в деловодната
система на Врачански районен съд съдът установи, че преди образуването на
настоящото дело по искова молба на Ц.Г.Р. срещу Прокуратурата на Република Б. е
образувано гр. дело № 1783/2018 г. на Врачански районен съд, I-ви граждански състав, което е със същия предмет.
Производството по гр. дело № 1783/2018 г. не е приключило с влязъл в сила
съдебен акт, по същото е постановено определение от 03.07.2018 г. за
прекратяване, което е обжалвано и не е влязло в сила, поради което е налице хипотезата
на чл. 126, ал. 1 от ГПК и по-късно образуваното гр. дело № 3168/2018 г.
подлежи на прекратяване.
Предвид изложените
съображения, предявеният иск се явява недопустим, а образуваното по него производство следва да бъде прекратено.
По разноските:
Право на разноски възниква само за ответника, но
същият не е заявил претенция за разноски, поради което съдът не присъжда
разноски на страните.
Водим от гореизложеното и на основание чл. 130 от ГПК,
съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ВРЪЩА на ищеца Ц.Г.Р. исковата молба, по която е образувано
делото, като процесуално недопустима.
ПРЕКРАТЯВА производството по гр. дело № 3168/2018 г. на Врачански районен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Врачанския
окръжен съд в едноседмичен срок от получаване на препис от него от ищеца.
ПРЕПИС от него
да се изпрати на ищеца, чрез Началника на Затвора гр. В..
Районен съдия: