Р Е Ш Е Н
И Е
гр. София, 14.04.2022г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, І-1 състав, в публичното заседание на осми февруари през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
СЪДИЯ: Екатерина Стоева
при секретаря Весела Станчева разгледа
гр.д. № 17188 по описа за 2018г. на
съда и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба
на „Р.1“ ООД *** с предявен
против Р.Б., представлявана
от министъра на финансите, осъдителен
иск за сумата
26 398.79лв. на основание
чл.49 вр. чл.45 ЗЗД, при условията на евентуалност
за сумата 3427.38лв. на основание чл.55 ЗЗД, при условията на
евентуалност за сумата 3427.38лв. на основание чл.59 ЗЗД, ведно със законната лихва
от подаване на исковата молба
до изплащането.
В исковата молба се излага, че ищецът е производител на електроенергия от възобновяем източник-вятърна електроцентрала
в местността „Целините“ в землището на с.Байкал,
общ.Долна Митрополия, изградена и въведена в експлоатация от 24.11.2009г., а от 01.12.2010г. има сключен договор с „ЧЕЗ Е.Б.“ АД за изкупуване на
произведената електрическа енергия. През 2013г. с §6, т.2 и
3 от Заключителните разпоредби към Закона за държавния
бюджет на Р.Б. за 2014г. били създадени чл.35а, чл.35б, чл.35в и чл.73 в Закона
за енергията от възобновяеми източници /ЗЕВИ/, като с чл.35а от този закон
въведена 20% такса върху приходите от електроенергия, произведена от слънчеви и вятърни централи. Тези разпоредби са обявени
за противоконституционни с Решение № 13/31.07.2014г. на КС и
на основание чл.22, ал.4
ЗКС породените правоотношения
до влизането му в сила е трябвало
да бъдат преуредени от Народното
събрание, което не е било направено.
Твърди с въвеждането на 20% такса с посочените норми от ЗЕВИ да са
били нарушени чл.63 и
чл.107 от ДФЕС, Договора за енергийна харта
и Директива 2009/72/ЕО на
ЕП и Съвета от 13.07.2009г.
за насърчаване използването на енергия от възобновяеми
източници. Твърди за периода
01.01.2014г.-10.08.2014г., в който са действали посочените
норми от ЗЕВИ, да му е била
удържана ежемесечно такса от 20% в общ размер на
26 398.79лв. от сумата,
дължима на дружеството като цена за произведената
енергия от „ЧЕЗ Е.Б.“ АД, което от своя
страна я внасяло в държавния бюджет. Поддържа така удържаната
сума да съставлява
имуществена вреда, под формата на пропусната полза, намираща се в пряка причинна връзка с действията на Народното събрание
по приемането на чл.35а и сл. от ЗЕВИ в нарушение правото на Европейския
съюз, както и неизпълнение на
задължението да уреди правните последици от обявяването й за
противоконституционна, поради което претендира
осъждането на държавата за нейното
заплащане като обезщетение по чл.49 вр.чл.45 ЗЗД. Твърди удържаната му такса за
периода 01.07.2014г.-10.08.2014г. от
3427.38лв. да е била преведена от „ЧЕЗ Е.Б.“ АД към държавния бюджет
след датата на отмяна на
противоконституционните норми,
поради което е налице липса на
основание и в условията на евентуалност претендира връщането на тази сума
по чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, а ако
съдът не приеме да е дължима
на това правно
основание в условията на евентуалност я претендира по чл.59 ЗЗД с доводи за настъпило
имуществено разместване, при което държавата
се е обогатила за негова сметка.
Ответникът оспорва да е надлежен ответник по
исковете и оспорва тяхната основателност по съображения подробно изложени в отговора на исковата
молба. Противопоставя възражение за изтекла
погасителна давност на вземанията.
Съдът, като взе предвид
становищата на страните и прецени доказателствата по делото, намира следното:
От фактическа
страна не се спори, че ищецът е производител на електрическа енергия от вятърна
електроцентрала, находяща се в поземлен имот 02227.93.64
в землището на с.Байкал, общ.Долна Митрополия, местността „Целините“, за която
е издадено разрешение за ползване № СТ-05-1422/24.11.2009г. на ДНСК и е в
експлоатация.
Представен е договор
№ 83/01.12.2010г. сключен между ищеца, в качеството на производител и
продавач, и „ЧЕЗ Е.Б.“ АД, в качеството
на купувач, с предмет изкупуване на произведената от вятърната централа електрическа
енергия за срок до 31.03.2014г., срещу заплащането на определена в договора
цена.
С §6, т.2 и т.3 от ЗР на ЗДБРБ за
2014г., приет от Народното събрание през м.12.2013г. и обн.ДВ
бр.109/2013г., в Закона за енергията от възобновяеми
източници /ЗЕВИ/ са създадени чл.35а-чл.35в и чл.73, с които въведена такса за
производство на електрическа енергия от вятърна и слънчева енергия в размер на
20% , определена по формула посочена в чл.35а, ал.2. Според новата уредба
задължени за таксата лица са производителите на енергията, а по силата на
чл.35б се удържа от обществения доставчик, съответно от крайния снабдител.
Впоследствие с Решение № 13/31.07.2014г.
по к.д.№ 1/2014г. на Конституционния съд разпоредбите на §6, т.2 и 3 от ЗР на ЗДБРБ
и приетите с тях чл.35а-чл.35в и чл.73 ЗВЕИ са обявени за
противоконституционни. Решението е обнародвано в ДВ № 65/06.08.2014г. и съобразно чл.14, ал.3 ЗКС, съответно
чл.151, ал.2 КРБ е влязло в сила на 10.08.2014г.
От представените по
делото удостоверения за удържана такса по чл.35б, ал.1 ЗЕВИ, издадени от „ЧЕЗ Е.Б.“
АД, писмо изх.№ Е-12-00-607/22.12.2021г. на КЕВР заедно с извлечение от
справка, фактури и протоколи, както и от заключението на вещо лице по изслушана
ССч.Е се установява, че от стойността на произведената от ищеца енергия
за периода 01.01.2014г.-10.08.2014г. „ЧЕЗ Е.Б.“ АД е удържало
такса 20 % на основание чл.35а ЗВЕИ в общ размер на 26 398.79лв., която е била
превеждана по сметка на енергийния регулатор КЕВР. Не е спорно, че в изпълнение
на чл.35б, ал.4 ЗЕВИ след това сумата е постъпила в държавния бюджет.
Съгласно чл.151,
ал.2, изр.3 КРБ актът, обявен за противоконституционен, не се прилага от деня
на влизане решението на КС в сила, а съгласно чл.22, ал.4 ЗКС възникналите
правни последици от него се уреждат от органа, който го е постановил. В случая
това е законодателният орган Народното събрание, който не е предприел действия
в съответствие със задължението по чл.22, ал.4 ЗКС.
При така
установеното от фактическа страна съдът намира от правна следното:
Ищецът претендира
обезщетение за вреди от държавата в резултат на дейността на законодателната власт
основано на чл.7 КРБ. Съгласно чл. 31, ал. 1 ГПК държавата се представлява от
министъра на финансите, освен когато в закон е предвидено друго. В хипотезите
на искове за обезщетение за вреди по ЗОДОВ участието на държавата се
осъществява от процесуален субституент и това са
органите, от чиито незаконни актове, действия или бездействия са причинени
вредите-чл.7, ал.1 ЗОДОВ. При иск по общия исков ред /чл.49 ЗЗД/, какъвто е
настоящия случай, надлежен ответник е държавата и тя се представлява от своя
законен представител посочен в чл.31, ал.1 ГПК. Предвид това възражението на
ответника, че държавата чрез министъра на финансите не е надлежен ответник е
неоснователно.
По отправени по
аналогични правни спорове преюдициални запитвания от
ВКС и Софийски районен съд в СЕС са образувани дело С-818/19 и дело
С-878/2019г. за тълкуване на чл.3, §3, ал.1, б.“а“ от
Директива 2009/28/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2009г. за насърчаване
използването на енергия от възобновяеми източници и
за изменение и впоследствие за отмяна на Директива 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО, на
чл.16 и чл.17 от Хартата на основните права на ЕС, както и на принципите за
недопускане на дискриминация, правна сигурност и защита на оправдани правни
очаквания. Двете дела са съединени и по тях СЕС се е произнесъл с Определение
от 30.04.2020г., с което приел, че чл.3, §3, ал.1,
б.“а“ от Директива 2009/28/ЕО на ЕП и на Съвета от 23.04.2009г. за насърчаване
използването на енергия от възобновяеми източници и
за изменение и впоследствие за отмяна на Директива 2001/77/ЕО и 2003/30/ЕО
трябва да се тълкува в смисъл, че същият допуска национална правна уредба,
въвеждаща такса за производството на енергия от възобновяеми
източници. За останалата част от запитването приел, че не е компетентен да се
произнесе, защото отнесените до него въпроси са изцяло вътрешни, тъй като
отсъства какъвто и да е презграничен елемент, а от
друга страна Директива 2009/28 не е приложима към национална правна уредба,
въвеждаща такса за производство на енергия от възобновяеми
източници. Това предпоставя неоснователност доводите
на ищеца приемането на чл.35а ЗЕВИ да е в противоречие с правото на ЕС.
От разпоредбата на чл.151, ал.2,
изр.3 КРБ, според която обявеният за противоконституционен акт не се прилага от
деня на влизане на решението в сила, е изведено действие на решенията на КС
занапред. Това тълкуване е дадено в Решение № 22/31.10.1995г. по к.д.№
25/1995г. / обн. ДВ
бр. 105/1995 г./ постановяващо, че когато Конституционният съд обяви за
противоконституционен закон, с който се отменя или изменя действащ закон,
последният възстановява действието си в редакцията преди отмяната или
изменението от влизане в сила на решението на съда. Това означава, че от този
момент противоречащата на основния закон правна норма престава да бъде част от
обективното право и губи своя регулативен ефект за бъдещите правоотношения. За
предходно развилите се отношения тя запазва действието си при задължение за
органа, който го е постановил да уреди възникналите правни последици-чл.22,
ал.4 ЗКС.
От правилото, че правните
последици на решението на КС настъпват от влизането му в сила се поставя
въпроса какво е действието му за заварени правоотношения и висящи съдебни
производства, съответно дали при разрешаването на правни спорове по такива
правоотношения съдилищата следва да зачетат действието занапред и да приложат
обявената за противоконституционна норма. Отговорите са дадени в Решение № 3/28.04.2020г.
по к.д.№ 5/2019г. на Конституционния съд, с което е дадено тълкуване на чл.151,
ал.2, изр.3 КРБ и разяснения относно действителния смисъл на тази
конституционна разпоредба и чл.22, ал.4 ЗКС.
В т.2 от мотивите е приповторено
даденото в предходното решение от 1995г. тълкуване, че установеното с разпоредбата на чл.151, ал.2, изр.3
КРБ действие на решение на КС, с което се обявява противоконституционност на закон като
нормативен акт, е занапред /ex tunc/. Правният ефект
на решението е в неприлагане на обявения за противоконституционен
закон от деня на влизане
на решението на Конституционния съд в сила. От
този момент насетне той престава
да действа и да регулира обществени
отношения, предмет на неговата уредба. Докато Конституционният съд не обяви
един закон за противоконституционен, се презюмира, че той
е в съответствие с Конституцията и валидно регулира обществените отношения, за чието уреждане
е създаден. Неприлагането на противоконституционния закон само занапред
брани правната сигурност и доверяването на адресатите на
закона, че той е съобразен с основния закон. Обявените за несъответни
на Коституцията закони губят своето
действие занапред, а възникналите от прилагането им правни последици в рамките на правоотношения,
приключили до влизане в сила на решението на
Конституционния съд, се запазват, освен
ако Народното събрание не постанови
друго по реда на чл.22, ал.4 ЗКС. Ефектът от решението
на Конституционния съд не може
да се разпростре
върху вече уредените по окончателен
начин от обявения за противоконституционен
закон правоотношения. То не въздейства
пряко върху тези правоотношения.
Но правилото на
чл.151, ал.2, изр.3 КРБ не е абсолютно и търпи изключения, които се обосновават с цялостната
конституционноправна уредба и задължителната сила на
решенията на КС спрямо всички по чл.14, ал.6 ЗКС, включително органите на
съдебната власт. Затова вложения в тази разпоредба
смисъл е тълкуван в съчетание с чл.150, ал.2 КРБ, уреждащ контрола за конституционосъобразност, упражняван по конкретен повод.
Съгласно чл.150, ал.2 КРБ, когато установят несъответствие между закона,
приложим по висящото пред тях дело, и Конституцията, ВКС или ВАС спират
производството по делото и внасят въпроса в Конституционния съд. Целта е да се осуети
решаването на висящото дело съобразно един твърдян противоконституционен,
порочен закон и затова постановява то да бъде спряно, за да се изчака
произнасянето на Конституционния съд. Спирането би било лишено от смисъл, ако
делото трябва да се реши съобразно противоконституционен закон. Утвърденият в Конституцията принцип на справедливост /материалният елемент на
принципа на правовата държава/, както и разпоредбата, че правораздаването се осъществява от съдилищата /чл.119, ал.1 КРБ/ означава, че конституционна
ценност представлява не толкова постановяването
на самото решение от съд,
а по-скоро постановяването на справедливо съдебно решение. Формалното правораздаване от съд не
е справедливостта, която е утвърдена в Конституцията и се
защитава и закриля от нея. Цялостната
конституционна уредба цели противоречащият на Конституцията закон да не бъде
приложен, да не възникнат противоконституционни
и в този смисъл несправедливи правни последици от прилагането
на такъв правен акт и да
не бъдат нарушени правата на личността. С оглед на това е
прието, че конституционните разпоредби на чл.151, ал.2, изр.3 КРБ и чл.150,
ал.2 КРБ имплицитно съдържат
идеята, че правилото за действие
"занапред" се прилага, освен ако не води
до крайна несправедливост. В крайна сметка правната сигурност не се
отнася до релативна стабилност на правния ред,
основана на законност, а е сигурност, основана единствено на валиден закон. Ако спрямо висящите
съдебни производства решението на Конституционния
съд действа според общото правило
"ex tunc", съдебните
състави ще са обвързани да
разрешат спора съобразно обявения за противоконституционен материален закон. За да не
се стигне до такъв несправедлив
изход на съдебния процес, от разпоредбата на чл.150, ал.2 КРБ се извежда изключение от общото правило
на чл.151, ал.2, изр.3 КРБ. Въз основа на това крайният в
т.2 извод е, че по отношение на заварените от решението на КС неприключили
правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства,
противоконституционният закон не се прилага.
От така даденото
тълкуване следва, че когато съдът е сезиран със спор основан на закон, който е
обявен за противоконституционен с решение на КС, той е длъжен да приеме, че не
е имал валидно регулаторно действие и да не го прилага независимо от това, че
правоотношението се е развило в минал момент.
Разглежданият случай
е такъв. От ищеца,
като производител на електрическа енергия от вятърна централа, е била удържана
такса от 20% в общ размер на 26 398.79лв. Удържането започнало на 01.01.2014г. с влизане в сила разпоредбата на чл.35а ЗЕВИ и
продължило до 10.08.2014г. с влизане в сила на Решение 13/31.07.2014г. по к.д.№
1/2014г. на КС. С оглед разрешенията дадени в т.2 от Решение № 3/28.04.2020г.
по к.д.№ 5/2019г. на КС правните последици от действието на нормата в този
период не могат да бъдат зачетени, тъй като поради обявяването й за противоконституционна вече не
е част от правната система и не съставлява приложимо право. Това предпоставя правото на ищеца да търси отговорност от
държавата за удържаната сума.
По въпроса кое е основанието за реализиране
отговорността на държавата съдът констатира противоречие в съдебната практика
по аналогични случаи. В едни решения на ВКС се приема, че е деликтна
по чл.49 ЗЗД. Деликтът е осъществен чрез
законодателния орган-Народното събрание с приемането на противоречаща на
Конституцията правна норма и неизпълнение задължението по чл.22, ал.4 ЗКС да
отстрани настъпилите от приложението й
неблагоприятни правни последици /Решение № 244/26.01.2021г. по гр.д.№
1732/2019г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 72/21.04.2020г.
по гр.д.№ 2377/2019г. на ВКС, IV г.о; Решение № 249/15.01.2021г. по гр.д.№
4069/2019г. на ВКС, IV г.о; Решение № 202/19.01.2021г. по гр.д.№ 4474/2018г. на
ВКС, ІV г.о., Решение № 71/ 06.04.2019г. по гр.д.№ 3804/2019г. на ВКС, ІV г.о. и др./. Според
други решения отговорността
е по чл.55, ал.1 ЗЗД и държавата дължи връщане на събраната въз основа
обявената за противоконституционна норма в хипотезата на начална липса на
основание, респ. по чл.59 ЗЗД /Решение № 22/18.02.2021г. по гр.д.№ 664/2019г.
на ВКС, III г.о.; Решение № 184/21.01.2021г.
по гр.д.№ 2686/2019г. на ВКС, IV г.о.; Решение №
60054/15.07.2021г. по т.д.№ 1802/2019г. на ВКС, I т.о.; Решение № 123/18.12.2020г. по гр.д.№ 4892/2019г. на ВКС, III г.о.; Решение № 84/10.06.2021г. по гр.д.№ 2696/2020г. на
ВКС, III г.о.; Решение № 207/06.01.2020г. по гр.д.№ 4662/2019г. на ВКС, ІІІ г.о. и др./. За
преодоляване противоречието в практиката е образувано тълк.д.№
1/2022г. по описа на ВКС, Гражданска и Търговска колегии, по което към момента
няма постановено тълкувателно решение.
Настоящият съдебен
състав споделя второто становище и приема, че отговорността на държавата следва
да се реализира на основание чл.55, ал.1 ЗЗД. Възприема аргументите за
приложимост правните последици на решението на КС по обявяване противоконституционността на чл.35а ЗЕВИ и спрямо заварените
към влизането му в сила правоотношения, изцяло основани на тълкуването на
чл.151, ал.2, изр.3 КРБ с Решение № 3/28.04.2020г. по к.д.№ 5/2019г. на КС.
Поради противоречието с Конституцията тази правна норма не е имала валиден
регулативен ефект /не е приложимо право/ още с приемането от законодателния
орган и в този смисъл не е била годно правно основание за получаване от
държавата на предвидената в нея такса. Следователно настъпилото имуществено разместване по
удържане от ищеца на таксата с постъпването й в републиканския бюджет е при
начална липса на основание, поради което подлежи на връщане от държавата.
При горното
предявеният на деликтно основание по чл.49 ЗЗД
осъдителен иск за сумата 26 398.79лв., отнасяща се за периода 01.01.2014г.-10.08.2014г. следва да се отхвърли, но да се
уважи евентуалния иск за сумата 3427.38лв. отнасяща се за периода
01.07.2014г.-10.08.2014г. на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД. С оглед този
резултат съдът не дължи произнасяне по другия евентуален иск с правно основание
чл.59 ЗЗД.
Възражението за погасяване по давност е
неоснователно. Вземанията на ищеца произтичат от неоснователно обогатяване и
както е посочено в т.7 от ППВС № 1/1979г. спрямо тях е приложима общата
петгодишна давност по чл.110 ЗЗД, която в хипотезата на чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД започва
да тече от деня на получаването на престацията. В
случая това е станало в периода 01.07.2014г.-10.08.2014г., а исковата молба е
подадена на 21.12.2018г., т.е. в рамките на давностния
срок.
Следва да се присъди законната лихва върху
главницата по уважения иск от деня на подаване на исковата молба до
изплащането.
При този изход на
делото и на основание чл.78 ал.1
ГПК ответникът следва да заплати на ищеца разноски от 2895.95лв. за платена
държавна такса, депозит за вещо лице и заплатено възнаграждение за процесуално
представителство от адвокат. Възражението по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на
адвокатското възнаграждение е неоснователно предвид фактическата и правна
сложност на делото.
Водим
от горното съдът
Р Е
Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Р.1“ ООД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление ***, срещу Р.Б., представлявана от министъра
на финансите, гр.София, ул.******, осъдителен иск за сумата 26 389.79лв. с
правно основание чл.49 ЗЗД, представляваща обезщетение за имуществени вреди,
изразяващи се в пропуснати ползи от приход от цена на произведена електрическа
енергия в периода 01.01.2014г.-10.08.2014г., ведно
със законната лихва от подаване на исковата молба до изплащането.
ОСЪЖДА Р.Б., представлявана от
министъра на финансите, гр.София, ул.******, да заплати на „Р.1“ ООД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление ***, сумата 3427.38лв. на основание чл.55,
ал.1, пр.1 ЗЗД, представляваща получена без основание такса върху произведена
електрическа енергия за периода 01.07.2014г.-10.08.2014г., ведно със законната
лихва от подаване на исковата молба-21.12.2018г. до изплащането.
ОСЪЖДА Р.Б., представлявана от
министъра на финансите, да заплати на „Р.1“ ООД, ***, разноски по делото на
основание чл.78, ал.1 ГПК от 2895.95лв.
Решението
подлежи на обжалване в двуседмичен срок пред Софийски апелативен съд от
връчване препис на страните.
СЪДИЯ: