№ 19894
гр. София, 02.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 173 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Б.Р.
при участието на секретаря В.К.
като разгледа докладваното от Б.Р. Гражданско дело № 20231110140046 по
описа за 2023 година
Производството е по общия съдопроизводствен ред на ГПК.
Образувано е въз основа на Искова молба, вх. № 204928/18.07.2023г. на СРС,
подадена от М. В. В. срещу „***********“ ЕООД.
Ищцата М. В. В. чрез адв. А. Д. – АК-София, е предявила срещу ответника
„***********“ ЕООД иск с правно основание по чл. 55, ал. 1 ЗЗД за осъждането на
ответника да му върне сумата от 1043,91 лева, платена на ответника без основание във
връзка с Договор № 1203790/11.10.2022г. за предоставяне на потребителски кредит, ведно
със законната лихва от подаването на исковата молба /18.07.2023г./ до окончателното ù
изплащане.
Ищцата твърди, че на 11.10.2022г. сключила с „***********“ ЕООД посочения
договор за потребителски кредит, по силата на който ответникът като заемодател ù отпуснал
в заем 4000,00 лева, а тя като заемател следвало да му върне сумата от 5400,00 лева -
главницата и 1400,00 лева лихва /при лихвен процент 35%/. Плащанията следвало да се
направят на 18 вноски по изготвен погасителен план в периода 10.11.2022г.-03.04.2024г.
ГПР бил посочен като 49,66%. Съгласно чл. 5 от Договора същият се обезпечавал с
поръчителство в полза на заемодателя, предоставено от Мултитуде Банк, за което се
начислявала и такса гарант в размер на 4040,00 лева. На 02.12.2022г. ищцата погасила
предсрочно задълженията си по кредита, като платила 5043,91 лева по банков път /били
приспаднати лихвите, неустойките и таксите след м.12.2022г./, като след това ищцата
нямала задължения към ответника. Сочи се, че ищцата има качеството на потребител по
договор за потребителски кредит, сключен по реда на ЗПФУР. Този договор обаче бил
недействителен поради противоречие с разпоредбите на ЗПКр. Не било посочено кои точно
разходи формирали ГПР, а посоченият в договора такъв не бил реалният, прилаган в
отношенията между страните. Потребителят бил поставен в положение да не знае колко
точно е оскъпяването на кредита. Сключването на акцесорния договор за поръчителство
било поставено като условие за сключване на договора за кредит, като липсвала обективна
възможност договорът за кредит да бъде сключен без да бъде избрано обезпечение на
1
посоченото дружество – гарант. Таксата за гарант не била включена в ГПР, а следвало да
бъде включена. Самият договор за поръчителство бил нищожен. Договарянето, че
кредитополучателят ще заплати възнаграждение на поръчителя вместо заемодателя
противоречало на добрите нрави и внасяло неравноправие в отношенията, а престациите
били нееквивалентни – отпуснатият кредит бил 4000,00 лева, а таксата за гарант – 4040,00
лева. Заемодателят и поръчителят били свързани лица. Нямало и посочен лихвен процент на
ден. При това положение, щом договорът за кредит е нищожен, то ищцата следва да заплати
само главницата по него и надплатените 1043,91 лева се явявали платени без основание и
подлежали на връщане. В насроченото по делото публично съдебно заседание ищцата не се
явява, като се представлява от адв. Д., който поддържа предявения иск, включително в хода
на устните състезания.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „***********“ ЕООД чрез адв. Е. Ц. – АК-
София, е депозирал Отговор на исковата молба, вх. № 259223/19.09.2023г. на СРС, с който
оспорва предявения иск като неоснователен. Заявява, че ищцата изразила съгласие със
сключването на договора при посочените в него условия, които ù били предварително
предоставени за запознаване и известни. Възнаграждението на поръчителя въобще не се
дължало на „***********“ ЕООД, поради което нямало как да бъде посочвано в
погасителен план, тъй като не съставлявало нито главница, нито лихва. Как се формирал
ГПР било нормативно и императивно определено, като изискванията за конкретния договор
били спазени. Обратно на твърденията в исковата молба, ищцата можела да избере и друг
тип обезпечение, като сключването на договор за поръчителство с Мултитуде Банк не било
задължително условие за сключване на кредита. Затова заемодателят не само не е бил
длъжен да включи в ГПР сумата, договорена между потребителя и третото лице в договора
за поръчителство, но и нямал право да стори това. Ищцата била информирана по ясен и
разбираем начин предварително за условията по кредита, като изразила съгласие с тях. Тя,
освен това, имала право да се откаже от договора без да посочва причина за това, като не
дължала за това такси и неустойки. Сключването на договор за гаранция не било
задължително условие за сключване на договора за кредит, а съответната уговорка се
явявала индивидуално уговорена. Обосновава се, че не са налице нарушения на ЗЗПотр. В
насроченото по делото публично съдебно заседание ответникът се представлява от адв. Ц.,
който оспорва предявените искове, включително в хода на устните състезания.
Софийският районен съд, като взе предвид подадената искова молба и
предявения с нея иск, становището и възраженията на ответника в отговора ù,
съобразявайки събраните по делото доказателства, основавайки се на релевантните
правни норми и вътрешното си убеждение, намира следното:
Исковата молба е подадена от надлежно легитимирана страна при наличие на правен
интерес от производството, като предявеният с нея иск е допустим и следва да бъде
разгледан по същество. Не са налице предпоставки за решаване на делото с неприсъствено
решение или решение при признание на иска.
Съобразно нормата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказателствената тежест по иска с правно
основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД е и за двете страни. Ищецът следва при условията на пълно и
главно доказване да установи наличието на описаното в исковата молба плащане, както и че
не съществува основание за плащане или същото е недействително. Ответникът следва да
установи, че за него е налице основание да задържи внесената сума. Извън това в тежест на
всяка от страните е да установи фактите и обстоятелствата, от които черпи благоприятни за
себе си правни последици. При извършване преценка относно действителността на договора
за кредит съдът не е обвързан от посочените от ищеца основания, доколкото нормите,
уреждащи нищожността при договори с потребителски характер, са от императивен
характер и за тях съдът следи служебно.
Страните не спорят, а и от представената разпечатка на договора се установява, че
2
между тях е сключен Договор № 1203790/11.10.2022г. за предоставяне на потребителски
кредит при посочените в исковата молба условия: отпусната в заем сума в размер на 4000,00
лева и годишен лихвен процент от 35%, като общо дължимата възнаградителна лихва
възлиза на 1400,00 лева, изплащане на задълженията на 18 вноски по погасителен план с
падеж на първата вноска на 10.11.2022г. В чл. 5 от Договора е посочено, че кредитът се
обезпечава с поръчителство, предоставено от Мултитуде Банк в полза на заемодателя. С
одобряването на предоставеното поръчителство уговорката става неотменима, а заемателят
заявява, че сам и недвусмислено е посочил при кандидатстването за кредит избрания
поръчител, като е можел да посочи и физическо лице за поръчител. В т. 4.3 от
предоставената на ищцата преддоговорна информация, е посочено, че при избор да се
сключи договор за поръчителство с гарант, предложен от кредитора, очакваните разходи за
това за заемателя ще бъдат 4040,00 лева, които няма да се включват при изчисляването на
ГПР.
Видно от представеното заверено копие от платежно нареждане, на 02.12.202г. в
полза на заемополучателя е преведана сумата от 5043,91 лева. Като основание на превода е
посочено „ПЪЛНО ПП М. В. В.“, а наредител е В.Д.В.. Разпитан пред съда като свидетел,
същият заявява, че е баща на ищцата. Тя дължала пари и, тъй като била с малко дете, което
боледувало много, му дала в брой пари, за да ги внесе по сметка на „********“ за пълно
предсрочно погасяване, накуп. В. му дала парите в брой, а той извършил плащането чрез
собствената си банкова сметка. Показанията на свидетеля съдът няма основание да не
кредитира. Те се потвърждават от представената от ответника справка за получени
плащания, според които по договора за кредит са получени 4449,55 лева, а по допълнително
избрана незадължителна услуга 594,36 лева, т.е. общо 5043,91 лева.
По делото е изслушано заключение на вещо лице по съдебно-техническа експертиза,
което съдът кредитира като изготвено от компетентно вещо лице, при пълно, ясно и
изчерпателно дадени отговори на поставените въпроси и без индикации за тяхната
неправилност. Вещото лице е установило, че при попълването онлайн, както е в конкретния
случай, на формата за кандидатстване за кредит от ответника, потребителите могат да
избират гарант /поръчител/, като изборът е или Мултитуде Банк, или посочен от кандидата
личен гарант поръчител. В съдебно заседание вещото лице уточнява, че не е възможно да се
завърши попълването на формата без да е избрана едната от двете опции, т.е. без да е
посочен поръчител. Установено е, че на ищцата е изпратена преддоговорна информация,
договор за потребителски кредит, идентичен с разпечатката по делото, както и общи
условия. Получаването на документите е потвърдено чрез текстово съобщение от телефона,
посочен при кандидатстването за кредит. Размерът на използвания шрифт в договора за
кредит е 12 пункта.
На първо място за ищцата не е налице задължение за заплащане на
такса/възнаграждение за гарант. Такова задължение не фигурира нито в сключения договор,
нито в погасителния план към него. Сумата е посочена единствено в предоставената на
заемателката преддоговорна информация. При положение, че по делото не са представени
доказателства от никоя от страните за сключен договор за възмездно поръчителство с
Мултитуде Банк, то остава недоказано и основанието, на което ответникът е получил сумата
от 594,36 лева като сума за допълнителна незадължителна услуга /л. 100/. Не бива да се
пропуска обстоятелството, че според т. 5.1 и т. 5.2 от Общите условия преди сключване на
договора заемодателят оценява кредитоспособността на кандидат-заемателя, като при
оценката на кредитоспособността взема предвид и предложените в негова полза
обезпечения. Според т. 5.3, за да повиши кредитоспособността си, заемателят може да
предложи обезпечение, предоставено от гарант-поръчител, одобрен от заемодателя, или да
предложи физическо лице – поръчител, също одобрен от заемателя. В същото врече обаче в
предоставената на ищцата преддоговорна информация в т.4.3 изрично е посочено, че
предоставянето на обезпечение не увеличава възможностите на кредитополучателя за
3
отпускане на кредит. Следователно предоставянето или не на обезпечение от страна на
искащото заем лице за кредитора няма пряка връзка с повишаването оценката на неговата
кредитоспособност. Оттук, доколкото исканият договор за поръчителство реално няма
полезен обезпечителен ефект, същият се явява единствено инструмент за генериране на
допълнителни разноски за потребителя. Ако действително от ищцата се изисква да заплаща
възнаграждение за поръчителство в указания в преддоговорната информация размер, то това
би имало пряко отражение върху действителността на договора за кредит. На
заемополучателя е известен неговият размер при избраната форма на обезпечение, поради
което това възнаграждение, което надхвърля размера на самата предоставена в заем сума,
съставлява част от разходите по кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПКр и § 1, т. 1 ЗПКр,
следва да се включи в ГПР, поради което реалният ГПР по договора няма как да бъде този,
който е посочен в договора, и със сигурност надхвърля установения по чл. 19, ал. 4 ЗПКр
лимит.
По действащото българско право максималният размер на договорната лихва,
независимо дали възнаградителна или компенсаторна, е ограничен единствено от добрите
нрави (арг. от чл. 9 ЗЗД), като страните са свободни да уговорят размер на
възнаградителната лихва по свое усмотрение. Тази тяхна свобода обаче се простира до
пределите, определени с чл. 10, ал. 2 ЗЗД, който допуска размерът на лихвите да може да се
уговаря до размер, предвиден от Министерския съвет, а ако уговореният е по-голям, то той
да се намалява по право до този размер. Тъй като към настоящия момент Министерският
съвет не е определил такъв размер, критерият за извършването на съответната преценка
следва да намери своята опора в размера на законната лихва (по аналогия с чл. 19, ал. 4
ЗПКр), но без непременно да е необходимо да се равнява по нея. С оглед изискването на
закона при договаряне между страните да не се накърняват добрите нрави следва да се
приеме, че именно те налагат максималният размер, до който съглашението за плащане на
възнаградителна лихва е действително. Добрите нрави са критерии за норми за поведение,
които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората според
вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. За противоречащи на добрите
нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в
оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване
на друг. Съдебната практика приема, че противоречи на добрите нрави възнаградителна
лихва, която е в размер на повече от два до три пъти размера на установената законна лихва
за забава. В този смисъл е и практиката на Върховния касационен съд – р.378/08.05.2006г.-
гр.д.315/2005г.-ІІг.о., р.1270/09.01.2009г.-гр.д.5093/2007г.-ІІг.о., опр. 901/10.07.2015г.-
гр.д.6295/2014г.-ІVг.о., както е и налице практика на Софийския градски съд -
опр.260283/17.09.2020г.-ч.гр.д.9521/2020г.-СГС,ТО-VІ, опр.266415/17.12.2020г.-
ч.гр.д.10945/2020г.-СГС-ІІ-Г, опр.266852/29.12.2020г.-ч.гр.д.7204/2020г.-СГС-І-24с-в,
опр.260551/12.01.2021г.-ч.гр.д.12338/2020г.-СГС-ІV-Д, опр.261885/29.01.2021г.-
ч.гр.д.10946/2020г.-СГС-І, опр.264704/11.03.2021г.-ч.гр.д.842/2021г.-СГС-І,
опр.267499/22.04.2021г.-ч.гр.д.3671/2021г.-СГС, ТО-VІ, опр.268991/20.05.2021г.-
ч.гр.д.5247/2021г.-СГС-ІІІ-В, опр.1227/16.07.2021г.-ч.гр.д.8622/2021г.-СГС,ІV-Е,
опр.1614/09.08.2021г.-ч.гр.д.9449/2021г.-СГС-ГК, опр.2820/30.09.2021г.-ч.гр.д.10400/2021г.-
СГС-ГО-ІV-А, опр.2810/01.10.2021г.-ч.гр.д.11619/2021г.-СГС-ЧЖ-І-К,
опр.3352/14.10.2021г.-ч.гр.д.5828/2021г.-СГС-ГО-ІV-Е, опр.275245/29.10.2021г.-
ч.гр.д.5236/2021г.-СГС-ІV-В, опр.3737/29.10.2021г.-ч.гр.д.11615/2021г.-СГС-ІІ-Д,
опр.3689/28.10.2021г.-ч.гр.д.11629/2021г.-СГС-ІІ-Б, опр.5127/15.12.2021г.-
ч.гр.д.14401/2021г.-СГС, опр. 260474/21.01.2022г.-ч.гр.д.2624/2021г.-СГС-ІІ-Д, опр.
1161/15.02.2022г.-ч.гр.д.890/2022г.-СГС-І-К, опр.6623-12.07.2022г.-ч.гр.д.898/2022г.-СГС-І,
опр.6309/01.07.2022г.-ч.гр.д.190/2022г.-СГС-ГО-ІVГ, опр.6150/28.06.2022г.-ч.гр.д.
1249/2022г.-СГС-ГО-ІІД, опр.7483/02.08.2022г.-в.ч.гр.д.3669/2022г.-СГС-ГО-ЧЖ-ІІ-Д, и
много други. Законната лихва за забава за периода на договора е около 10% годишно.
4
Следователно уговореният размер от 35% за година, който надхвърля над три пъти размера
на законната лихва за забава, е в противоречие с добрите нрави, а съответната клауза в
договора е нищожна – следва да се приеме, че възнаградителна лихва не е уговорена и
такава не се дължи (арг. р.378/08.05.2006г.-гр.д.315/2005г.-ІІг.о.).
Съдът обаче приема, че целият договор за кредит е нищожен. От една страна при
съпоставка на представената преддоговорна информация и сключения договор за
потребителя остава неясно дължи ли или не сума за възнаграждение по договора за
поръчителство /а такъв по делото не е представен/, кому трябва да е плаща и в какъв размер
всъщност е тя. В същото време, видно от справката на л. 100 от делото, кредиторът-ответник
задържа суми за „допълнително избрана незадължителна услуга“. Така потребителят не
може да разполага с обективна представа за задълженията си. От друга страна потребителят
не може да формира реална представа относно това каква е цената на кредита и какъв е
размерът на задълженията му, тъй като е налице разминаване между преддоговорната
информация и сключения договор за кредит досежно реалния ГПР и подлежащите на
плащане суми. На следващо място размер на възнаграждението за поръчителство в размер,
надхвърлящ дадената в заем сума, противоречи на добрите нрави, а начинът, по който е
установена конструкцията за обезпечаване на заема, реално съставлява механизъм за
заобикаляне на нормите за защита на потребителите и допълнително натоварване на
заемателя с допълнителни плащания. Сетне уговореният размер на договорната лихва също
е нищожен поради противоречие с добрите нрави.
При това положение, доколкото редица клаузи от договора за кредит, които засягат
същината на отношенията между страните, са недействителни, то това влече до
недействителност на целия договор за кредит. В този случай съгласно чл. 23 ЗПКр
заемателката ще дължи връщане само на главницата по кредита, т.е. 4000,00 лева, а
горницата до 5043,91 лева, т.е. 1043,91 лева, е недължимо платена и подлежи на връщане.
Предявеният иск е основателен и следва да бъде уважен изцяло.
По разноските:
Съгласно чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК, право на разноски има само страната, в полза на
която е постановен съдебният акт. Съобразно изхода от делото право на разноски има само
ищцата, която своевременно е заявила претенция в тази насока, като е представен и списък
по чл. 80 ГПК.
Ищцата е доказала разноски за държавни такси в размер на 54,10 лева /50,00 лева за
държавна такса по предявения иск и 4,10 лева за държавна такса по чл. 102з, ал. 3 ГПК/.
Тази сума следва да се присъди в нейна полза. Горницата до 60,00 лева за държавни такси е
недължимо платена, поради което не следва де се възлага в тежест на насрещната страна, а
подлежи на връщане, ако това бъде поискано.
Доколкото ищцата е представлявана безплатно на основание чл. 38, ал. 1 ЗАдв от адв.
А. Д., в негова полза следва да се присъди възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв, което съдът
определя в съответствие с чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ на 404,39 лева. Според настоящия
съдебен състав за съда не е налице нито задължение, нито основание, да присъжда сума за
данък върху добавената стойност върху посочената сума. Съгласно чл. 2 ЗДДС с данък
върху добавената стойност се облагат всяка възмездна облагаема доставка на стока или
услуга, всяко възмездно вътреобщностно придобиване с място на изпълнение на
територията на страната, извършено от регистрирано по този закон лице или от лице, за
което е възникнало задължение за регистрация, всяко възмездно вътреобщностно
придобиване на нови превозни средства с място на изпълнение на територията на страната,
всяко възмездно вътреобщностно придобиване с място на изпълнение на територията на
страната на акцизни стоки, когато получателят е данъчно задължено лице или данъчно
незадължено юридическо лице, което не е регистрирано по ЗДДС, както и вносът на стоки.
Видно от законовата уредба, безвъзмездните доставки на стоки и услуги не се облагат с
5
данък добавена стойност. Правната помощ, която адвокат или адвокат от Европейския съюз
може да оказва по реда на чл. 38, ал. 1 ЗАдв, е безплатна и по смисъла на чл. 9, ал. 1 вр. чл. 8
ЗДДС представлява безвъзмездна доставка на услуга, а по аргумент от чл. 2, т. 1 ЗДДС и чл.
2, § 1, б. „в“ от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28.11.2006г. безвъзмездните доставки
на услуги не подлежат на облагане с данък върху добавената стойност. Тази услуга не може
да се счете за възмездна на основание чл. 38, ал. 2 ЗА по съображения, че възмездяването
става впоследствие - с акта на съда, с който насрещната страна, при наличие на
предвидените в нормата предпоставки, бива осъдена да заплати адвокатско възнаграждение
на оказалия безплатната правна помощ адвокат. Това е така, тъй като, съгласно чл. 25, ал. 2
ЗДДС данъчното събитие възниква на датата, на която услугата е извършена. Последващи
този момент действия не могат да имат значение за възникване на данъчно задължение.
Постановяването на съдебен акт, с който насрещната страна е осъдена да заплати
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ, не съставлява облагаема стока или
услуга по смисъла на ЗДДС. Правоотношението, по което безплатната правна помощ е
оказана, и това, създадено със съдебния акт, са между различни страни и с различно
съдържание. По първото за адвоката, оказал правната помощ, не възниква право да получи
възнаграждение, а второто е между адвоката и насрещната страна, по което адвокатът има
само права, но не и задължения. Съдържанието на създаденото със съдебния акт
правоотношение се изчерпва със задължението на оказалия безплатната помощ адвокат да
бъде платена определена парична сума от насрещната страна. Съдът не е нито
данъчнозадължено лице по смисъла на чл. 3 ЗДДС, което да издаде фактура и да начисли
ДДС по нея, нито е страна по правоотношението, възникнало от постановения от него
осъдителен акт. Затова той не може да начислява ДДС върху дължимото за оказаната
безплатна правна помощ адвокатско възнаграждение без това да е изрично предвидено в
закона. Нито ЗДДС, нито ЗАдв, въвеждат такава изрична нормативна уредба, която да се
отклонява от общите правила за облагане с данък върху добавената стойност. Не следва
нещо различно и от разпоредбата на § 2а НМРАВ. Разпоредбата няма отношение към
дължимия данък върху добавената стойност при осъществяване на безвъзмездна доставка на
услуга, каквато е безплатната правна помощ по чл. 38, ал. 1 ЗАдв. Тя урежда начисляването
на ДДС върху възнагражденията на регистрираните по ЗДДС адвокати и го определя като
неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, но не установява
задължение за начисляване на ДДС при оказана безплатна правна помощ. Такова
съдържание разпоредбата не би и могла да има, защото няма законова делегация, която да
овластява Висшия адвокатски съвет да регламентира данъчни правоотношения. Това
становище се възприема изрично и в практиката на Върховния касационен съд –
опр.917/02.05.2023г.-ч.гр.д.1323/2023г.-ВКС, IVг.о.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА "***********" ЕООД, ЕИК ***********, със седалище в град София, да
заплати на М. В. В., ЕГН **********, от град София, на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД,
сумата от 1043,91 лева, платена на ответника без основание във връзка с Договор №
1203790/11.10.2022г. за предоставяне на потребителски кредит, ведно със законната лихва
от подаването на исковата молба /18.07.2023г./ до окончателното ù изплащане.
ОСЪЖДА "***********" ЕООД, ЕИК ***********, със седалище в град София, да
заплати на М. В. В., ЕГН **********, от град София, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК,
сумата от 54,10 лева, представляваща разноски по делото на първа инстанция (гр.д. №
40046/2023г. на СРС).
ОСЪЖДА "***********" ЕООД, ЕИК ***********, със седалище в град София, да
6
заплати на адв. А. З. Д., л.№***********, от АК-София, на основание чл. 38, ал. 2 ГПК,
сумата от 404,39 лева, представляваща възнаграждение за оказана на ищцата безплатна
правна помощ в производството на първа инстанция (гр.д. № 40046/2023г. на СРС).
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд с въззивна жалба,
подадена чрез Софийския районен съд в двуседмичен срок от съобщението.
Решението, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК, да се съобщи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7