Р Е
Ш Е Н
И Е
№…….....................
гр. София, 21.01.2021г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, IV- Б състав, в публичното заседание на десети
декември, две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ:СТАНИМИРА ИВАНОВА
мл.с.ЛОРА ДИМОВА
при
секретаря К.Лозева, като разгледа докладваното съдия Станимира Иванова въззивно гр. дело № 16910 по описа за 2019г.
на СГС, за да се произнесе взе предвид следното.
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение №
242129/14.10.2019г. по гр.д. № 16709 по описа за 2018г. на Софийски районен
съд, 41-ви състав :
1. е
отхвърлен като неоснователен иск, предявен с искова молба вх. №
2006385/12.03.2018г. на Х.З.В., ЕГН **********
със съдебен адрес: адв. В.,*** срещу „В.К.”ООД,
ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, АТЦ „Силвър Център”, ет.******и
съдебен адрес: адв. А.Н.,***, офис 104 с правно основание чл. 26, ал., пр.1 от ЗЗД за прогласяване за нищожен поради противоречие
със закона договор за паричен заем №
„Вивакредит ипотека” от 27.01.2017г.;
2. е прогласен
за нищожен на основание на чл. 26, ал.1,пр.3 от ЗЗД поради противоречие с
добрите нрави договор за паричен
заем № „Вивакредит ипотека” от 27.01.2017г. по предявен иск от Х.З.В., ЕГН ********** срещу „В.К.”ООД, ЕИК ******;
3. „В.К.”ООД,
ЕИК ****** е осъдено да заплати на Х.З.В.,
ЕГН ********** на основание на чл. 55,
ал.1 пр.1 от ЗЗД сумата от 11 848,66лв.,
представляващи платена в периода от 27.01.2017г. до 22.12.2017г. без основание
по нищожен договор за паричен заем № „Вивакредит ипотека” от 27.01.2017г. сума;
4. е отхвърлен като неоснователен иск,
предявен с искова молба вх. № 2006385/12.03.2018г. на Х.З.В., ЕГН ********** срещу „В.К.”ООД,
ЕИК ****** с правно основание чл. 49 вр.
с чл. 52 от ЗЗД за заплащане на сумата от
5000лв., представляващи обезщетение за претърпени в периода от 27.01.2017г.
до 22.12.2017г. неимуществени вреди
– стрес, притеснение, неудобства и унижение, в резултат на сключения нищожен
договор за паричен заем № „Вивакредит ипотека” от 27.01.2017г;
като В.К.”ООД, ЕИК ****** е осъдено да
заплати на Х.З.В., ЕГН **********
съдебни разноски от 1307,61лв., а Х.З.В.,
ЕГН ********** е осъдена да заплати на В.К.”ООД,
ЕИК ****** съдебни разноски от 351,80лв.
Срещу така постановено решение е депозирана въззивна жалба вх.№ 5188403/13.11.2019г. по регистъра на СРС от ответника по исковете – „В.К.”ООД, ЕИК ****** в частта, в която
исковете са уважени. Изложило е
съображения, че решението е неправилно, постановено при нарушение на
съдопроизводствени правила и на материалния закон. Посочило е, че по делото
било установено сключване на договора за кредит, предоставяне на сумата по него
и предсрочното й погасяване от ищеца, правилно районният съд бил приел, че
договора съответства на разпоредбите на закона. Неправилно районният съд бил приел,
че уговорената възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави и че същото
води до нищожност на целия договор, съответно че се дължи връщане на платената
по договора сума. Ищцата била запозната
с условията по договора за кредит и се била съгласила с посочения в чл. 4 от
договора размер на договорната лихва, това била цената на услугата по
предоставянето на заема, а не само възнаграждение за ползването на главницата.
В случая предоставените средства не били набрани с публично привличане на
влогове и други възстановими средства, поради което и уговорения размер на
лихвата не противоречал на добрите нрави. Достъпът на ищеца до заемните
средства бил бърз и лесен, тези ползи имали своята цена и същата била уговорена
от страните. Учредяването на ипотека, плащането на сумите по договора
установявали съгласието на ищеца с така уговорената лихва. Убеждението на ищеца, че лихвата противоречи
на добрите нрави следвало да я препятства да сключи договора, но това не било
направено. Нямало ограничение на максималния размер на договорната лихва,
ограничение имало само за годишния процент на разходите, част от които е
договорната лихва, но в случая не бил превишен максималния размер на ГПР.
Договорната свобода позволявала уговаряне на лихва от 40,56%. Съдебната
практика посочена от СРС била за правоотношения, които не се регулират от ЗПК
след измененията му от 28.07.2015г. и не била приложима. Паричните средства по
договора ищецът използвал за да погаси свои задължения по други договори, както
и да получи банков заем при по-ниски лихвени проценти, поради което и не можело
да се приеме, че има злоупотреба с права и неоснователно обогатяване от
ответника. Да се приеме, че договор, който е в съответствие със закона
противоречи на добрите нрави било житейски нелогично. Предоставянето на
потребителски кредит от търговец, който извършва тази дейност по занятие била с
цел печалба и същата може да се уговаря съобразно срока на предоставеното
ползване на главницата. Уговорената лихва от 40,56% не генерира свръхпечалба за
сметка на икономически по-слаб субект, защото същото е направено на свободен
пазар при свободно достъпна информация за оферти за лихва, ясно разписани
клаузи по договора. Ограниченията по ЗПК на ГПР са съобразени със
застрашеността за небанковите институции от висока степен на несъбираемост на
сумите, като приходите от лихвите следва да покрият загубата от същото.
Подчиняването на договорната лихва със законната лихва за забава било правен
абсурд, защото същите били несравними правни институти. Възнаградителната лихва
като цена за ползване на паричните средства се определяла от разходите на
търговеца за предоставяне на сумата, конкуренцията на пазара, ниво на
обслужване, риск от неизпълнение на кредитополучателя. Собствените средства на
търговеца също имали своята цена. Ускорената и опростена процедура по
предоставянето на заема водело до повишаване на риска от невръщане на сумата и
увеличавали цената му. Дори да се приемело че тази клауза е нищожна, то същата
не влечала нищожност на целия договор, защото можела да бъде заместена с
посочената от районния съд съдебна практика, сочеща че не противоречи на
добрите нрави възнаградителна лихва в размер на двукратния размер на законна
лихва за забава. По аргумент от по-силното основание от чл. 4,ал.1, т. 5 от ЗПК
недопустимо било небанкова финансова институция да предоставя кредити без
възнаградителна лихва или срещу такава в размер на законната лихва, а нарушение
на правилата на Закона за защита на конкуренцията би било да предоставя кредити
при възнаградителна лихва в размер на двукратния размер на законната лихва.
Законодателят можел да ограничи размер на възнаградителната лихва до двукратния
размер на законната лихва за забава, но това не било направено, ограничението
било за годишния процент на разходите /ГПР/, който включвал възнаградителната
лихва, така реално законодателят ограничил и размер на възнаградителна лихва. В
случая ГПР бил по-нисък от законово определения максимален размер, което
обосновавало извод, че уговорената възнаградителна лихва не е прекомерна.
Неправилно било прието, че нищожна е клаузата за неустойките по договора за
кредит по същите съображения. Ищецът бил запознат предварително с условията по
договора и се бил съгласил с тях, тези клаузи не водели до неоснователно
обогатяване, съответствали на типичните функции на неустойката по чл. 92 от ЗЗД. Претендирало е разноски. Оспорил е
поради прекомерност претенцията на ищеца за разноски за адвокат.
Въззиваемият-ищец
Х.З.В., ЕГН **********
, в предоставения срок е оспорила
жалбата. Посочила е, че решението в обжалваната част е правилно. Договорът не
съдържал разбивка на всяка погасителна вноска показваща погасяването на лихвата
и на главницата, на други задължения. Договорът противоречал на добрите нрави,
защото противоречал на разходите на заемодателя, риска , който той носи, размер
на добросъвестно очакваната от сделката печалби, че вземането е обезпечено с
ипотека. Претендирал е разноски.
Съдът, след
като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства, приема
за установено от фактическа страна следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба вх. №
2006385/12.03.2018г. на Х.З.В., ЕГН **********
със съдебен адрес: адв. В.,*** срещу „В.К.”ООД,
ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, АТЦ „Силвър Център”, ет.******и
съдебен адрес: адв. А.Н.,***, офис 104 с която
е поискала от съда на основание чл.
26, ал., пр.1 от ЗЗД да прогласи за нищожен поради противоречие със закона
договор за паричен заем № „Вивакредит ипотека” от 27.01.2017г.; да прогласи за
нищожен на основание на чл. 26,
ал.1,пр.3 от ЗЗД поради противоречие с добрите нрави договор за паричен
заем № „Вивакредит ипотека” от 27.01.2017г. ; да осъди ответника да й заплати
на основание на чл. 55, ал.1 пр.1 от ЗЗД
сумата от 11 848,66лв.,
представляващи платена без основание по нищожен договор за паричен заем №
„Вивакредит ипотека” от 27.01.2017г. сума за периода от 27.01.2017г. до
22.12.2017г.; да осъди ответника да й заплати на основание чл. 49 вр. с чл. 52 от ЗЗД сумата от 5000лв., представляващи обезщетение
за претърпени в периода от 27.01.2017г. до 22.12.2017г. неимуществени вреди
–стрес, притеснение, неудобства и унижение, в резултат на сключения нищожен
договор за паричен заем № „Вивакредит ипотека” от 27.01.2017г. Навела е твърдения,
че сключила договора с ответника, но не й била дадена възможност да се запознае
със съдържанието му и да направи възражения срещу клаузи по него, договорът бил
предварително подготвен, като не й било позволено да променя клаузите, едва при
сключването на договора за ипотека за обезпечение на задължението при
прочитането на същия от нотариуса разбрала, че условията били неизгодни и била
измамена от ответника, чиито служители и посочили, че лихвата и договора са
изгодни. Клаузите, формиращи задължението по договора били неравноправни и
нищожни, целият договор бил такъв. Размерът на договорената лихва противоречал
на добрите нрави и на добросъвестността, предпоставка на нееквивалентност на
престациите. Задължението да осигури и допълнително обезпечение освен ипотеката
било реално неизпълняемо, за същото не била уведомена предварително,
неустойката за неизпълнение на това задължение била нищожна поради прекомерност
и противоречие със закона и добрите нрави. Месечната вноска се оказало че била
по-голяма от посоченото в договора, странно било как се отпуска кредит с
месечния вноска от 591,50лв. за първите 12 месеца и 1076,08лв. за следващите 24
месеца при доход на кредитополучател по 300-400лв. месечно. Започнала да
изпълнява задълженията по договора, независимо че се чувствала измамена, защото
ежемесечно била уведомявана от служител на ответника, че неизпълнението ще
доведе до образуване на заповедно съдебно дело, в края на 2017г. погасила
предсрочно задълженията, за да пресече възможност за да бъде осъдена и да й
бъде продадено единственото жилище без да разбере. Уговорената възнаградителна
лихва и неустойката за неосигуряване на
солидарен длъжник били нищожни, защото престациите били нееквивалентни, размер
бил прекомерен. Не били спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т. 7-12 от ЗПК,
чл. 24, ал.1, т. 7-9 от Закона за кредитиране на недвижими имоти на потребителя. По договора платила 29 348,66лв., а
получила 17500лв., поради което и разликата между тези суми от
11 848,66лв. била платена без основание.
Претърпяла неимуществени вреди от сключването на договора и необходимостта
да осигурява средства за погасяване на задълженията, справедлив размер на
обезщетение за същите бил 5000лв. Претендирала е разноски. Оспорил е поради
прекомерност претенцията на ищеца за разноски за адвокат.
Ответникът „В.К.”ООД,
ЕИК ****** в предоставения му срок за отговор е оспорило иска. Посочил е, че
договора и клаузите по него са валидни, платените суми имали своето
основание. Преди сключването на договора
на ищеца била предоставена необходимата информация съгласно изискванията на
ЗПК, ищецът имал възможност да се запознае със същите и да вземе решение дали
да сключи договора, дори ищецът признавал, че нотариусът му е прочел
съдържанието на договора за ипотека, инкорпориращ клаузите на договора, тоест
можел е да откаже да сключи договор за ипотека, но въпреки това го сключил,
получил и сумата по кредита, което
доказвало че е знаел и е бил съгласен с договора. За размер на договорната
лихва, неустойките , разходите било постигнато съглашение между страните, ГПР,
включващ договорната лихва бил в рамките
за законоустановения размер и тези клаузи били валидни. Договорната свобода
позволявала съглашение със съдържание по оспорените клаузи. Предоставянето на
потребителски кредит от търговец, който извършва тази дейност по занятие
била с цел печалба и същата можело да се
уговаря съобразно срока на предоставеното ползване на главницата. Уговорената
лихва от 40,56% не генерирала свръхпечалба за сметка на икономически по-слаб
субект, защото същото е направено на свободен пазар при свободно достъпна
информация за оферти за лихва, ясно разписани клаузи по договора. Ограниченията
по ЗПК на ГПР били съобразени със застрашеността за небанковите институции от
висока степен на несъбираемост на сумите, като приходите от лихвите следва да
покрият загубата от същото. Валидни били уговорените неустойки по договора,
защото били съобразени с типичните функции на неустойката. Не дължал плащане на
обезщетение за неимуществени вреди, защото поведението му било добросъвестно.
Претендирало е разноски. Оспорил е
поради прекомерност претенцията на ищеца за разноски за адвокат.
По делото е приет договор за заем „Вивакредит
ипотека”, носещ подписи положени за страните, съгласно който на 27.01.2017г. „В.К.”ООД се е задължило да предостави на Х.З.В. кредит от 17500лв., които да се преведат за погасяване на задължения на
заемателя от 15 339,20лв. към
УникредитБулбанк”АД по договор от 20.02.2007г.,
Профикердит България”ЕООД по договор **********; Провидент Файненшъл
България”ООД по договор от 16.12.2016г.; Креди Йес”ООД по договор от
05.01.2017г., Изи Финанс”ЕООД ; „Фератум България”ЕООД по договор № 10142345;
„Аксес Файненс”ООД по договор от 18.05.2016г.;
сумата от 2160,80лв. за задължения на заемателя за разноски по договора
за ипотека, а остатъкът ще се плати по банкова сметка ***получателя да върне
сумата и да заплати възнаградителна лихва от 40,56% с левова равностойност за срока на договора от 15 423,92лв. на вноски за срок
от 36 месеца при годишен процент на разходите / ГПР/ от 49,85%. Съгласно
чл. 1 и чл. 2 от договора същият се сключва въз основан на предложение за сключване на договор за паричен заем от 18.01.2017г., като преди сключването
на договора заемателят е получил от заемодателя
обща информация за предлагания продукт , европейски стандартизиран
формуляр по чл. 6 от ЗПК, разяснения по същия
и проект на договора за заем, като е запознат с всички условия на
договора за заем, обезпечен с ипотека.
Съгласно чл. 6 от договора погасителните вноски за първите 12 месеца са от по
591,50лв., а за следващите 24 месеца са от по 1076,08лв. Съгласно чл. 8 от
договора при плащане на суми по договора първо се погасяват неустойките, след
това се погасяват разходите за сбиране на вземанията, след това се погасява
лихва за забава, след това – договора лихва и накрая-главница. Съгласно чл. 5
от договора заемателят се задължил да
предостави обезпечение в срок от 20 дни от предаване на сумата като осигури ФЛ-солидарен длъжник на задълженията му по
договора, което е над 21 години и с нетно трудово възнаграждение от поне
1000лв. по безсрочен трудов договор, по
който работи поне от 6 месеца, няма задължения към банки и други небанкови
финансови институции или ако има, то кредитния статут за 1 година назад е със
статус „редовен”, няма неплатени осигуровки за последните 2 години, не е
съдлъжник или кредитополучател по друг активен договор за заем с В.К.”ООД, като
съгласно чл. 5, ал. 3 от договора при
неизпълнение на задължението заемателят дължи неустойка от 9028,80лв. и
същата ще се плаща разсрочено заедно с всяка погасителна вноска с добавка към
нея от по 318,50лв. за първите 12 месечни вноски, а за останалите 24-месечни
вноски – с добавка от по 216,95лв. Съгласно чл. 6 от договора заемателят се е
задължил да учреди за обезпечаване на задълженията по договора договорна ипотека върху имот по договор от
05.04.1991г.апартамент в гр. Самоков на разноски за негова сметка. Съгласно чл.
11 от договора при забава на плащанията на задълженията по договора заемателят
дължи законна лихва за забава върху просрочена сума за всеки ден на забавата.
Съгласно чл. 11, ал.2 от договора
при забава на плащанията на задълженията
с повече от 3 дни заемателят дължи на заемодателя стойността на разходите за събиране на задълженията, като размер на
същите е посочен в Тарифата на заемодателя, част от договора, с която
заемателят е запознат. Съгласно чл. 11,
ал. 3 от договора при просрочие с повече от 55 дни на вноска заеметалят е
задължен да предостави съгласие за директен дебит и в банковата сметка по
същото да има парични средства, достатъчни за удовлетворяване на задълженията в
противен случай дължи неустойка от 500лв.
Съгласно чл. 11, ал. 5 от договора
заемателят дължи неустойка от 10% от
размер на целия заем, ако допусне забава с повече от 90 дни и не представи
в срок от 10 дни удостоверение от НАП за липса на задължения по чл. 87, ал. 6
от ДОПК, справка за образувани изпълнителни дела, установяващи че няма
задължения и липса на изпълнителни дела, съответно ако представи такива в срок,
но от тях се установи, че има задължения към държавата и/или изпълнителни дела.
По делото е прието предложение за сключване на паричен
заем от 18.01.2017г., европейски стандартизиран формуляр по чл. 6 от ЗПК от
25.01.2017г., декларации на ищеца от 25.01.2017г., носещи подпис за ищеца, съгласно които на 18.01.2017г. ищецът е поискал от
ответника да сключат договор за заем за 25 000лв. за срок от 36 месеца при
месечна вноска от 845лв. първите 12 месеца и 1537,26лв. следващите 24 месеца по
продукта „Вива Кредит ипотека” за да покрие задължения по друг кредит, предоставена
му е информацията, че задълженията по
договора следва да се обезпечат с ипотека, като
ще й се предостави за 17500лв. , като в т.2, раздел ІІІ от формуляра е
посочено, че първите 12 месеца се погасява само договорна лихва, а следващите
24 вноски погасяват пропорционална част от лихвата и главницата, лихвата е
фискирана на 40,56% годишно, ГПР е 49,85%, общ размер на задълженията е
32923,92лв. като във формуляра е
инкорпориран погасителен план, сочещ размер на лихва и на главница, формиращи
всяка вноска. В този формуляр са посочени задълженията за предоставяне на
допълнителното обезпечение със солидарен длъжник, отговарящ на изискванията
посочени и в договора, както и неустойката за неизпълнение на задълженията за
същото , задължението да се плаща законна лихва за забава при просрочие на
задълженията, както и за плащане на разходи по събиране на вземанията по
Тарифата, на 25.01.2017г. ищецът е получила проект на договора.
Приет е нотариален акт №
6/27.01.2017г. носещ подпис за страните и за съставилия го нотариус М.З., рег.
№ 439 на Нот.К., съгласно който Х.в. е учредила в полза на В.К.”ООД договорна
ипотека върху апартамент в гр. Самоков,
с идентификатор 65231.914.114 за обезпечаване на задълженията й по
договор за заем „Вивакредит ипотека” от 27.01.2017г., по който е предоставена
сума от 17500лв. при договорна лихва от 40,56% в левов размер от 15423,92лв.,
срещу задължение да се върне сумата и плати лихвата за 36 месеца с размер на
погасителните вноски за първите 12 месеца са от по 591,50лв., а за следващите
24 месеца са от по 1076,08лв. и задължение на заемателя да предостави
обезпечение в срок от 20 дни от предаване на сумата като осигури ФЛ-солидарен
длъжник, което е над 21 години и с нетно трудово възнаграждение от поне
1000лв. по безсрочен трудов договор, по
който работи поне от 6 месеца, няма задължения към банки и други небанкови финансови
институции или ако има, то кредитния статут за 1 година назад е със статус
„редовен”, няма неплатени осигуровки за последните 2 години, не е съдлъжник или
кредитополучател по друг активен договор за заем с В.К.”ООД, като съгласно чл.
5, ал. 3 при неизпълнение на задължението заемателят дължи неустойка от
9028,80лв. и същата ще се плаща разсрочено заедно с всяка погасителна вноска с
добавка към нея от по 318,50лв. за първите 12 месечни вноски, а за останалите
24-месечни вноски – с добавка от по 216,95лв. В нотариалния акт е посочено, че данъчна оценка на имота е
12398,50лв.
Представени са неоспорени разписки за плащане на суми
по договора.
С прието по делото заключение по съдебно-счетоводната
експертиза вещото лице след запознаване с документи по делото и проверка при
ответника е посочило, че по договора ищцата е платила на ответника общо 30 133,66лв.
в периода от 01.03.2017г. до 22.12.2017г., от тази сума общо 5211,03лв. били отнесени за погасяване на неустойки,
както следва: 1750лв. било неустойка по чл. 11, ал. 5 от договора защото имало
забавени плащания с повече от 90 дни в периода от 30.04.2017г. до 28.08.2017г.,
забавени били и останали вноски, но с по-малко от 90 дни; 3461,03лв. била за неустойка за неосигурен поръчител по чл. 5, ал.3
от договора. От общата платена сума частта
от 995лв. били разходи за
събиране на сумата (495лв. по чл. 111, ал.2 и 500лв. по чл. 11, ал. 3 от
договора за ангажиране на служител който да извършва дейността по събиране на
вземанията), 6427,63лв. била платена
възнаградителна лихва, погасена била и главница от 17500лв.
Разпитан по делото свидетелят А.В.е заявил, че е
съпруг на ищеца, живеели в гр. Самоков и през 2017г. ищцата изтеглила кредит от
ответника, за да обзаведат апартамента, бил заедно с ищеца при сключването на
договора било някъде в кв. Младост, гр. София договорът бил на готова бланка,
ищцата прочела договора, но в него не се
сочело размер на лихвата, не й била
казана крайната сума, не били обсъждани размер на вноски и брой на същите, срок
на договора, главница била 17500лв. , ищцата подписала договора, сумата била
предоставена. Не бил чул, че трябва да осигурят поръчител. Получавали писма от
ответника за задълженията, ищцата се поболяла от притеснение, от необходимостта
за вземат заеми от познати за да плащат задълженията по договора. Придружил
ищцата до нотариуса, но не присъствал на
самото сключване на договора за ипотека пред нотариус, след излизането от
нотариуса ищцата му казала, че едва сега разбрала колко много пари трябва да
върне и тогава ищцата се притеснила.
Разпитан по делото св.
П.Б.е заявила, че през 2017г. работела в офис на ответника в ж.к.” Младост
4”, гр. София като кредитен консултант, ищцата дошла и кандидатствала за кредит
за по-висока сума – около 30 000лв. доколкото помнела, помнела случая,
защото обезпечени с ипотека кредити били малко. Предложила й ипотечен кредит,
дала на ищеца европейския сертификат, описващ параметрите на кредита, посочила
й размер на вноска с поръчител и без поръчител, ищцата казала, че няма
поръчител иска максимално бързо да й предостави сумата, свидетелят й обяснила
какви документи следва да представи за ипотеката, показала й таблицата с
вноските и ищцата се подписала на предложението за кредит.
Разпитана по делото св. Д.Л.е заявила, че работела пир ответника от 2012-2013г. като
разглежда исканията за кредит, основният фактор , който се изследвал били
доходите на клиента, вкл. и допълнителните такива по информация на клиента ,
извън тези по документи. По процесния договор за кредит основната цел била да
се погасят задължения по други кредити, тоест задълженията да се обединят в
едно с по-нисък размер на вноската. Заявила е, че не помни ищеца, но помни
договора и фамилията на ищеца, която била по-специфична и защото ищцата
многократно се обаждала по телефона с молби да й помогнат да обедини
задълженията, това било преди одобряването на кредита. При разговорите с ищеца
свидетелят повтаряла информацията по европейския формуляр, условията по
договора, клаузите били типови за всеки отделен продукт в стандартния
европейски формуляр и не можело да се предоговарят, информацията клиента
получавал устно и писмено.
Разпитана по делото св. В.Т.е заявила, че през 2017г. работела като регионален мениджър
при ответника, представлявала го при сключване на договори за кредит за
кв.Младост, гр. София, няколко пъти ходела в гр.Самоков за изповядване на
сделки пред нотариус . Посочила е, че
бегло помни ищеца като клиент, нотариусът в гр. Самоков прочел съдържанието на
нотариалния акт пред страните, не се било случило нищо необичайно тогава, след
сключването на договора ищцата само попитала кога ще си получи парите, същия
ден няколко пъти задавала този въпрос и в телефонен разговор със свидетеля, свидетелят не била останала с
впечатление, че ищцата не е разбрала
клаузи от договора или не е съгласна с тях. Не била имала случай за корекция на
клаузи по договора. Преди подписването на договора на ищеца били разяснение
вноските по договора и ищцата казала, че може да ги плаща, защото
получавала пенсия, но и работела.
С оглед на така
установената фактическа обстановка, съдът намира от права страна следното:
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивния съд се произнася служебно по
валидността на решението а по допустимостта му – в обжалваната част. По
останалите въпроси въззивния съд е ограничен от посоченото в жалбата.
В конкретния
случай постановеното по делото решение е
валидно и в обжалваната част е допустимо.
По правилността на решението в обжалваната част:
Предявените искове са с правно чл. 26, ал.1 пр. 3 от ЗЗД и чл. 55, ал.1 пр. 1 и чл. 86 от ЗЗД – иск за прогласяване за нищожен като противоречащ на
добрите нрави договор за кредит поради
нищожност на клауза за възнаградителна лихва и за неустойки и иск за връщане на
платени без основание суми за възнаградителна лихва и за неустойки, разходи.
За да се уважат така предявените искове в тежест на ищеца по делото е да установи, че оспорените клаузи по
договора страдат от пороците, за които е навел твърдения и същите са от
естество до обосноват извод за нищожността им, че тази нищожност на клаузите
води до нищожност на целия договор, че е платил
процесните суми по нищожни клаузи от договора и към момента на
извършване на плащането не е имало основание за същото.
При така депозирания отговор в тежест на ответника е
да докаже, че основанието на което е
извършено плащането, е съществувало към момента на престацията, че е изпълнил
задълженията си за преддогворони и договорни отношения.
По делото не се спори, а и от приетите по делото
писмени доказателства се установява, че на 27.01.2017г. страните са сключили
писмен договор за кредит, съгласно който „В.К.”ООД се е задължило да предостави на Х.З.В. кредит от 17 500лв. които да се преведат за
погасяване на конкретни задължения на
заемателя в общ размер от
15 339,20лв. ; сумата от 2160,80лв. е за задължения на заемателя за
разноски по договора за ипотека, а остатъкът ще се плати по банкова сметка ***получателя
да върне сумата и да заплати възнаградителна лихва от 40,56% с левова равностойност за срока на договора от
15 423,92лв. на вноски за срок от 36 месеца при ГПР от 49,85%. погасителните вноски за първите
12 месеца са от по 591,50лв., а за следващите 24 месеца са от по 1076,08лв.
Установява се, че страните са постигнали съглашение заемателят да предостави обезпечение в срок от 20 дни от
предаване на сумата като осигури ФЛ-солидарен длъжник, което е над 21 години и
с нетно трудово възнаграждение от поне 1000лв.
по безсрочен трудов договор, по който работи поне от 6 месеца, няма
задължения към банки и други небанкови финансови институции или ако има, то
кредитния статут за 1 година назад е със статус „редовен”, няма неплатени
осигуровки за последните 2 години, не е съдлъжник или кредитополучател по друг
активен договор за заем с В.К.”ООД, като
съгласно чл. 5, ал. 3 при неизпълнение на задължението заемателят дължи
неустойка от 9028,80лв. и същата ще се плаща разсрочено заедно с всяка погасителна
вноска с добавка към нея от по 318,50лв. за първите 12 месечни вноски, а за
останалите 24-месечни вноски – с добавка от по 216,95лв. Установява се, че
страните са постигнали съглашение : по чл. 11,
ал.2 от договора при забава на плащанията на задълженията с повече от 3 дни заемателят да
дължи на заемодателя стойността на разходите за събиране на задълженията, като
размер на същите е посочен в Тарифата на заемодателя, част от договора, с която
заемателят е запознат; по чл. 11, ал. 3 от договора при просрочие
с повече от 55 дни на вноска заемателят да предостави съгласие за директен
дебит и в банковата сметка по същото да има парични средства, достатъчни за
удовлетворяване на задълженията в противен случай дължи неустойка от 500лв.; по чл.
11, ал. 5 от договора заемателят да дължи неустойка от 10% от размер заем, ако допусне забава с повече от 90
дни и не представи в срок от 10 дни удостоверение от НАП за липса на задължения
по чл. 87, ал. 6 от ДОПК, справка за образувани изпълнителни дела установяващи
че няма задължения и липса на изпълнителни дела, съответно ако представи такива
в срок, но от тях се установи, че има задължения към държавата и/или
изпълнителни дела.
Приетите по делото предложение за сключване на паричен
заем от 18.01.2017г., европейски стандартизиран формуляр по чл. 6 от ЗПК от
25.01.2017г., декларации на ищеца от 25.01.2017г., изявления на ищеца по чл. 1 и чл. 2 от
договора, показания на св.Боева, св.Лазарова, св.Токова установяват, че договорът е сключен по предложение от 18.01.2017г.
на ищеца, като преди сключването на договора заемателят е получил от
заемодателя обща информация за
предлагания продукт , европейски стандартизиран формуляр по чл. 6 от ЗПК сочещ
задълженията на заемателя, разяснения по същия
и проект на договора за заем и ищецът се е съгласил с тях. Писмените
доказателства носят подпис, положен за ищеца и са му противопоставими, същите
не са опровергани по делото. Съдът кредитира показанията на свидетелите като
еднозначни, резултат от личните впечатления на свидетелите, неопровергани от
останалите събрани по делото доказателства. Европейският формуляр съдържа
погасителен план, сочещ как е формирана вноската – каква част е лихва и каква
част е главница.
Установява се от приетия нотариален акт, че за
обезпечаване на задълженията по договора за кредит ищецът е учредил в полза на
банката договорна ипотека върху имот с данъчна
оценка от 12398,50лв.
Установява се от приетото заключение по счетоводната
експертиза, което съдът кредитира изцяло като неоспорено от страните,
неопровергано от останалите събрани по делото доказателства, че по договора за
кредит кредитодателят е изпълнил задълженията си, ищцата е платила на
ответника общо 30 133,66лв. в периода от 01.03.2017г. до 22.12.2017г., от
тази сума общо 5211,03лв. са неустойки, както следва: 1750лв. неустойка по чл. 11, ал. 5 от договора
защото имало забавени плащания с повече от 90 дни в периода от 30.04.2017г. до
28.08.2017г.,; неустойка от 3461,03лв.
за неосигурен поръчител по чл. 5 от договора. Платената сума от
495лв. е по по чл. 11, ал.2 от договора , платената сума от 500лв. е по чл. 11, ал. 3
от договора ; 6427,63лв. е платена възнаградителна лихва, погасена
е и главница от 17500лв.
Решението на СРС в частта в която е прието, че
договора за кредит не противоречи на закона е влязло в сила поради което и
страните и съдът са обвързани със силата на пресъдено нещо на решението на СРС
в тази част и спорът за същото не може да бъде пререшаван.
Спорен въпрос по делото е дали клаузата за
възнаградителна лихва противоречи на
добрите нрави и дали нищожността на същата и на неустойките водят до
нищожност на целия договор за кредит,
съществуване на основание за плащане суми на основание на същите :
Кредитополучателите-физически лица
по договор за кредит, които не придобиват средствата за осъществяване на
търговска дейност, са потребители на
финансова услуга и за тях разпоредбите на Закона за защита на
потребителите (ЗЗП) намират приложение – аргумент от § 13,т.1 от ДР на ЗЗП. В случая кредитът е предоставен на ищеца за
задоволяване на лични нужди, поради което и разпоредбите на ЗЗП са приложими.
Съдът следи служебно за нищожността на клаузи в договор за кредит поради
тяхната неравноправност. При констатирано наличие на обстоятелства по делото,
обуславящи такава неравноправност съдът – както първа, така и втора инстанция,
дължат с оглед принципа на състезателност уведомяване на страните че ще се
произнесе по неравноправния характер на тези клаузи, като им даде възможност за
изразят становище и да ангажират доказателства. Само ако потребителят при тази
хипотеза изрично посочи, че не желае съдът да се произнася по неравноправния
характер на клаузата, то съдът е освободен от задължението да го направи.
Съгласно разпоредбата на чл. 143 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП),
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова
вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като примерно са посочени
някои неравноправни клаузи.
Законодателят е посочил и че клауза, която е индивидуално уговорена , дори и да
е неравноправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП, то същата не е нищожна.
Останалите неравноправни клаузи, обаче, са нищожни съобразно разпоредбата на
чл. 146, ал.1 от ЗЗП.
За да се приеме, че нищожността на отделни клаузи от
договора води до нищожност на целия договор следва да се установи, че
прилагането на договора без тези клаузи е невъзможно съобразно чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Под прилагане на договора без нищожните клаузи следва да
се разбира възможността за изпълнение на останалите условия по договора като не
се променя характера на договора. Преценката дали договорът може да се приложи
без нищожните клаузи включва обсъждане
на евентуално предположение дали договорът би
бил сключен и без нищожните му клаузи от гледна точка на възможността на
средния потребител да съобрази икономическите последици от сделката съответно нищожните
клаузи да могат да бъдат заместени по право от повелителни законови
разпоредби или от диспозитивни правни норми. Заместването с императивна
разпоредба е уредено изрично в чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Диспозитивните норми в облигационното право намират
приложение при липса на уговорка между страните, поради което след като клауза
от договора е нищожна, тя не се счита за част от договорното съдържание, като
за уреждане на отношенията между страните се прилага законовата норма. Договор,
който не може да се изпълнява без нищожните клаузи е нищожен в своята цялост. (
В този смисъл Решение № 146/01.11.2017г. по т.д. № 2615/2016г. на ВКС, І-во
Т.О).
Договорът за заем с
уговорена възнаградителна лихва е двустранен и възмезден. Клаузата за
възнаградителната лихва по договор за кредит е съществен елемент от него,
защото урежда възнаграждението за кредитодателя. Премахването
изцяло на клаузата за определяне на възнаградителната лихва по договора за
кредит би променило възмездния му характер. Следва да се посочи, че в случая
съгласно приложимия закон за кредитиране на потребители за недвижими имоти
/ЗКПНИ/ лихвата е задължителна част от съдържанието на договора. При така възприето
съдът приема че не може да се обоснове извод, че договорът би се сключил и без да е уговорено такова възнаграждение. Този
извод се налага при съобразяване на събраните доказателства по делото, от които
се установява, че ответникът е търговец, който по занятие предоставя кредити,
тоест целта на договора за кредитодателя е
печалба. Съглашението за възнаградителна лихва по договор е съществено за договора защото е за
основен елемент по него – насрещна престация на заемате. Това съглашение не може да бъде заместено от норми на
закона, защото такива не са въведени от законодателя, включително и такива на основание на
разпоредбата на чл. 10, ал.2 от ЗЗД. При така възприето съдът приема, че ако по
делото се установи нищожност на клаузата от договора, уговарящ размер на
възнаградителната лихва ( в случая е в абсолютна
стойност като процент и с посочена левовата му равностойност към момента на сключване на договора) , то договорът ще е нищожен
в своята цялост.
Съглашения в договор за кредит,
които определят основния предмет на договора и които са ясни и разбираеми, независимо дали са индивидуално уговорени, не
създават неравнопоставеност между страните по договора. Клаузата за
възнаградителната лихва по договор за кредит е съществен елемент на договора за
кредит, защото урежда възнаграждението за кредитодателя. Изискването на яснота
и разбираемост на същата е изпълнено,
ако цената е посочена ясно от граматическа гледна точка и ако от съдържанието й може точно да бъде
разбран обхватът на поетото задължение и средният
потребител (относително осведомен и в разумна степен наблюдателен и
съобразителен) разполага с възможност да разбере икономическите последици от
сключването на договора. При договори, при които размерът на възнаграждението
на търговеца е изразен в абсолютна стойност като процент към момента на
сключване на договора е спазено
изискването за яснота и разбираемост. Заплащането на лихвата представлява
насрещна престация на кредитополучателя за ползването на предоставените парични
средства. Посочването на задължение за лихва в отнапред известен размер не
нарушава изискването за добросъвестност и не води до значително неравновесие
между правата и задълженията на банката и на заемополучателя. (В този смисъл
Решение№ 9/27.02.2020г. по т.д. № 62/2019г. на ВКС, І-во Т.О.; Решение №
384/29.03.2016 г. по т.д. № 2520/2016 г. на ВКС, IІ –ро Т.О.; Решение № 205/ 07.11.2016 г. по т.д. № 154/2016
г. на ВКС, ТК, І-во Т.О.; Решение № 144/08.11.2017 г. по
т.д. № 2155/2016 г. на ВКС, ТК, ІІ-ро Т.О., Решение № 87/06.11.2019 г. по
т.д. № 848/2017 г. на ВКС, ТК, Т.О.)
Договорната свобода позволява страните да
уговарят възнаградителна лихва , включително и над размера на законната лихва
за забава. Ограничение на договорната свобода е посочено в чл. 9 от ЗЗД –
съглашението да не противоречи на закона
и на добрите нрави. Волята на страните е меродавна, само ако тя не
надвишава най-високия размер, допустим от закона според чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, но до момента такъв не е регламентиран в
нашето законодателство. За процесния договор обаче, приложими са разпоредбите на Закона за кредитиране недвижими имоти на
потребители /ЗКПНИ/, поради което и ограничението по закон е да не се
надвишава ГПР от 50%.
Добрите
нрави са морални норми, на които законът
е придал правно значение, като е
предписал за нарушаването им правна последица, идентична с тази при нарушението
на закона. Добрите нрави съществуват като общи принципи или произтичат от тях и
за спазването им съдът следи служебно. Един от тези принципи е принципът на справедливостта,
който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и
защитава всеки признат от закона интерес. Условията и предпоставките за валидност на
договорна клауза за възнаградителна лихва
произтичат от нейните функции,
както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските
правоотношения. Преценката за нищожност на
възнаградителната лихва поради накърняване на добрите нрави следва да се
прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. По същността си възнаградителната лихвата представлява цена на парите
като капитал, но и цена на времето, през което търговецът е лишен от
ликвидността на този капитал. Така възнаградителната лихва е капитал, чиято
стойност нараства с времето. Затова и при преценка за съответствието на
уговорената лихва с добрите нрави може да
се съобразява размера на законната лихва
за забава. Следва да се съобрази обаче и
пазарната цена на този капитал,
както и другите фактори които влияят върху цената на предоставянето на капитала
– риска от невъзстановяването му,
включително и с оглед на дадените обезпечения; дали има неравноправно третиране на
икономически слаби участници в оборота; дали е използван недостиг на материални средства на един
субект за облагодетелствуване на друг и
др. Уговорената възнаградителна лихва
следва да се приеме за нищожна, ако излиза извън присъщите й функции.
Съдът приема, че правилно районният съд е приел, че в случая уговорената възнаградителна лихва е нищожна поради
противоречие с добрите нрави. Това е така, защото по делото се установи
несъответствие на уговорената лихва в размер на 40,56% годишно с типичните функции на възнаградителната лихва,
посочени по-горе. В случая договорът е сключен за сравнително кратък срок – 3
години, задълженията по него са обезпечени с ипотека върху недвижим имот с данъчна оценка от 12398,50лв. към
2017г., среден размер на лихви по банкови кредити към 2017г. /по статистика на
БНБ, оповестена официално на сайта на БНБ/ е над 4 пъти по-нисък от уговореното с процесния договора, размер на уговорената лихва
надвишава 4 пъти размер на законната лихва за забава, ищецът
е икономически по-слабия субект и е установено по делото от събраните
гласни доказателства, че не е могъл да влияе върху съдържанието на клаузата,
като същевременно е установено от тези доказателства, че ищецът е имал недостиг
на средства. Съдът кредитира събраните гласни доказателства като еднозначни в
тази им част, резултат от личните впечатления на свидетеля, неопровергани от
другите доказателства по делото. При така установеното съдът приема, че при
сключването на договора ответникът като
икономически по-силния субект се е облагодетелствал за сметка на ищеца като е
уговорена лихва в размер от 40,56% годишно без същата да съответства на типичните
функции на възнаградителната лихва, при установените в конкретния случай
обстоятелства. Действително, предоставянето на заема е било бързо и сравнително
опростена. Доколкото обаче задължението е било обезпечено с ипотека, като
съобрази и събраните доказателства, установяващи представянето на необходими
документи с оглед на сключването й, съдът приема, че процедурата по сключването
на договора не може да се приеме, че е била значително опростена в сравнение с обичайните
такива в банките. Житейски неоправдано при така установеното по делото е да се
приеме, че съответства на добрите нрави съглашение за договорна лихва, размер
на 40,56%, който за 3 годишен срок на договора е 15339,20лв. при главница от
17500лв. и то в хипотеза на учредена ипотека върху недвижим имот за
обезпечението на задълженията с данъчна оценка от 12 398,50лв. За този
извод, съдът съобрази общоизвестното обстоятелство, че пазарната цена на
имотите значително надвишава данъчната им оценка.
Неоснователни са доводите на въззивника, че неправилно районният съд
се бил позовал на съдебна практика, постановена по приложението на ЗЗД в която трайно е прието, че противоречи на
добрите нрави да се уговаря
възнаградителна лихва по обезпечен кредит с ипотека, надвишаваща двукратния размер на законната лихва.
Оплакванията на въззивника са , че тази практика била постановена преди
измененията на Закона за потребителския кредит от 2015г., съответно и че
договор който не противоречи на закона не може да противоречи на добрите нрави.
В случая договора за заем е от 27.01.2017г.
за сумата от 17500лв., но задълженията по него са обезпечени с ипотека, поради което и правилно
районният съд е приел, че съгласно чл.
4, ал.1 т.2 от Закона за
потребителския кредит (ЗПК) в приложимата за процесния случай редакция към
ДВ, бр. 59/2016г., за процесния договор не се прилага Закона за потребителския
кредит. Същевременно съдът съобрази,
че за случая приложими са разпоредбите на Закона за
кредитиране за недвижими имоти на потребители в приложимата редакция към ДВ, бр.97/06.12. 2016г., (ЗКНИП),
които в частта за годишния процент на разходите по кредита са идентични с тези на ЗПК. Съдът приема, че
посочените основанията за нищожност на договорите по чл. 26, ал.1 от ЗЗД са няколко и самостоятелни, като и няма пречка клауза, която не противоречи на закона, да противоречи
на добрите нрави. При възнаградителната лихва при договор, за който е приложим
ЗКНИП, необходимо условие за валидността
на възнаградителна лихва с оглед съответствие със закона е същата да е в размер,
който увеличен с останалите разходи по кредита, да не надхвърля петкратния размер на законната лихва – аргумент от чл. 29, ал. 9 и ал.
10 от ЗКНИП . Това условие, обаче не е достатъчно, за да
се приеме, че клаузата за възнаградителна лихва е валидна. Това е така, защото
съществува ограничението по чл. 9 от ЗЗД, а и по чл. 37 от ЗКНИП същата да не противоречи на добрите нрави, което е самостоятелно
условие, различно от това клауза да не противоречи на закона. Валидността на
клаузата за възнаградителна лихва с оглед съответствието й с добрите нрави се
определя от факторите, посочени от съда по-горе. Няма пречка да се приеме, че
ГПР е в рамките на изискванията на закона и така размер на възнаградителната
лихва да не противоречи на закона, но същевременно може да се приеме, че уговорена
възнаградителна лихва не съответства на типичните й функции , че при
сключването й е ползван недостига на средства за постигане на съглашение в
ущърб на икономическата по-слаба страна, че пазарните условия са били различни и
т.н. и така противоречи на добрите нрави. С оглед гореизложеното съдът приема, че
не следва да се приеме, че при спазени
изисквания да не се надвишава годишния процент на разходите, то уговорената възнаградителна лихва е в размер,
който не противоречи на закона и на добрите нрави.
При така
възприето и по съображения изложени по-горе съдът приема, че уговорената клауза
за възнаградителна лихва е нищожна, тази
нищожност води до нищожност на целия договор за кредит, поради което и
платената възнаградителна лихва по договора за кредит е платена без основание. По делото се установи, от приетото
заключение по съдебно-счетоводната експертиза, че за погасяване на
задълженията, възникнали на основание на
клаузата за възнаградителна лихва ищецът е платил на ответника сумата от
общо 6427,63лв. , поради което правилно районният съд е приел че следва да уважи иска за нищожност на договора
на основание на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД и че тази сума е платена без
основание и е уважил иска по чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за връщането й.
С оглед
гореизложеното и поради нищожност на договора платени без основание са и
останалите суми по договора начислени като неустойки
по чл. 5, чл. 11, ал. 2, ал. 3, ал. 5
от договора и разходи за извънсъдебното им събиране. Следва да се добави за пълнота на
изложението, че така уговорените неустойки и разходи са нищожни, защото не
съответстват на типичните за неустойките обезщетителна, обезпечителна и санкционна
функция, уговорените разходи и неустойка по чл. 11 от договора противоречат на
закона и на добрите нрави. Разпоредбите на императивни и материално правни и за
спазването им съдът следи служебно. Съображения за тези изводи на съда са следните:
Приложими за процесния договор са разпоредбите на Закона за кредитиране за недвижими имоти на потребители в
приложимата редакция към ДВ, бр.97/06.12.2016г. (ЗКНИП) – аргумент от чл. 1,
ал.2 от закона.
Съгласно чл.
27, ал. 1 и ал. 2 от ЗКНИП кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит но не може да изисква заплащане
на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита.
Съгласно
чл. 43, ал. 2 от ЗКНИП когато потребителят забави дължимите от него
плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава законната
лихва.
Неустойката за неосигурен
солидарен длъжник така, както е договорена
не съответства на типичните за неустойката обезщетителна, обезпечителна
и санкционна функция. В случая задължението за изпълнение на което е сключена
неустойката, е осигуряване на обезпечение чрез
договор с който като солидарен длъжник да се ангажира физическо лице,
което да отговаря на специални условия. Неизпълнението на това задължение би
могло да доведе до затруднения при събиране на вземанията по договора за заем и
от там за претърпяване на вреди. Характер и размер на тези вреди са определящи
при преценката за валидността на клаузата за неустойка с оглед на типичните й
функции по чл. 92 от ЗЗД. В случая не са наведени твърдения, от които да може
да обоснове извод за съответствие на уговорения размер на неустойката от 9028,90лв с тези вреди, поради което и
съдът приема, че така уговорената неустойка е нищожна като излизаща извън
присъщите й функции. Съглашението
заемателят да дължи неустойка на заемодателя при
неосигуряване на обезпечение е уговорена във вреда на заемателя и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Кредиторът е длъжен да направи преценка на възможността на
кредитополучателя да върне кредита, съответно да даде надлежно обезпечение на
предоставения му кредит. Предвиждането на санкция за потребителя, ако не намери
поръчители и то които да отговарят на конкретни условия, всъщност цели освобождаване на кредитодателя от
изпълнение на задължението по чл. 8 от Директива 2008/48 а и на тези по глава 5
от ЗКПНИ и прехвърляне на същото в
отговорност на потребителя. Директивата и разпоредбите на глава 5 от ЗКПНИ поставят
в тежест на кредитодателя да проучи предварително финансовото състояние на
потребителя, да изиска обезпечение на задълженията по договора за кредит
най-късно към сключването му и така се постигне целта на и съображение 26 от
Директивата да не се допуска предоставяне на кредити без предварителна оценка
на кредитоспособността. Прехвърлянето на неблагоприятните последиците от
неизпълнение на това задължението на
кредитодателя в патримониума на потребителя е неравноправна клауза , водеща до
значително неравновесие между правата на търговеца и потребителя, тази клауза
противоречи на типичните за неустойката санкционна, обезщететилна и
обезпечителна функция, поради което и правилно районният съд е приел, че тя е
нищожна.
По същите съображения нищожни са и клаузите на чл. 11, ал.2 от договора - при забава на
плащанията на задълженията с повече от 3
дни заемателят да дължи на заемодателя стойността на разходите за събиране на
задълженията, като размер на същите е посочен в Тарифата на заемодателя, част
от договора, с която заемателят е запознат; по
чл. 11, ал. 3 от договора -
при просрочие с повече от 55 дни на вноска заемателят да предостави съгласие за
директен дебит и в банковата сметка по същото да има парични средства,
достатъчни за удовлетворяване на задълженията в противен случай дължи неустойка от 500лв.; по чл. 11, ал. 5 от договора - заемателят
да дължи неустойка от 10% от размер заем,
ако допусне забава с повече от 90 дни и не представи в срок от 10 дни
удостоверение от НАП за липса на задължения по чл. 87, ал. 6 от ДОПК, справка за
образувани изпълнителни дела установяващи че няма задължения и липса на
изпълнителни дела, съответно ако представи такива в срок, но от тях се
установи, че има задължения към държавата и/или изпълнителни дела. Така
уговорените клаузи излизат извън присъщите за неустойката функции. Отделно тези
клаузи противоречат на чл. 27 и на чл.
43 от ЗКПНИ. В неустойките и и
разходите са уговорени и направени поради забава
на плащанията по договора за кредит, поради което приложими са както чл. чл. 27
и чл.43 от ЗКПНИ. Последните са императивни правни норми и нарушението им с
клаузи от договор води до
нищожността на тези клаузи поради
нарушение на закона, за което съдът следи служебно. В случая съдът приема, че
уговорените неустойки и такси не са за допълнителни услуги по договора за
кредит. Извънсъдебното събиране на задълженията изобщо не е услуга, която се
предоставя на потребителя. Това е дейност, извършвана от кредитодателя в негов
интерес и за охраняване на неговите интереси , която дейност е свързана с
управлението на кредита. Основанието на
тези суми е забавата на изпълнението на задължения на потребителя. Законодателят
с разпоредбата на чл. 43 от ЗКПНИ е ограничил възможните неблагоприятни
последици при такива хипотези за потребителя. При забава на изпълнение на
задължения е възможно за потребителя да възникне само задължение за плащане на обезщетение за забава в размер
на законната лихва за забава. В случая претенцията е с основание „забава“,
но не е за законна лихва за забава, а за
направени разходи и такси за извънсъдебно събиране на просрочени
задължения, за неустойки, уговорени по
съглашение по договор за потребителски кредит. При така установеното съдът
приема че това съглашение противоречи на императивната разпоредба на чл. 43 от
ЗКПНИ. С оглед гореизложеното съдът приема, че клаузите по договора за заем, уговарящи
при забава за изпълнение на задължения от потребителя да дължи плащане на такси
и разходи за извънсъдебно събиране на просрочени задължения , неустойки за
непредставяне на доказателства, че няма задължения към държавата и по
изпълнителни дела, да предостави директен дебит към банкова сметка ***чност, противоречат на императивните разпоредби на чл.
27 и на чл. 43 от ЗКПНИ, поради което са нищожни.
По делото се установи, от приетото заключение по
съдебно-счетоводната експертиза, че за погасяване на задълженията, възникнали
на основание на тези клаузи ищецът е платил на ответника сумата от общо 6206,03лв. , поради което правилно районният съд е приел че тази сума е
платена без основание и е уважил иска по чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД за връщането
й.
При така възприето решението на районния съд в
обжалваната част следва да се потвърди.
По
отговорността за разноски:
С оглед изхода на делото разноските следва да се поставят в тежест на въззивника и на въззиваем следва
да се присъдят разноски за възнаграждение за адвокат в размер на 2000лв.
Възражението на въззивника за прекомерност на претендираното от въззиваемия
възнаграждение за адвокат е основателно, защото претендирания размер от 4000лв.
не съответства на сложността на делото пред въззивната инстанция, надхвърля
значително размерите по Наредба № 1/2004г. Оправданият размер на възнаграждение
за адвокат на въззиваемия за въззивната инстанция което следва да се постави в
тежест на въззивника при съобразяване на горепосочените обстоятелства съдът приема,
че е 2000лв.
Така мотивиран, Софийският градски съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 242129/14.10.2019г. по гр.д. № 16709 по описа за 2018г. на Софийски районен съд, 41-ви
състав в обжалваната част.
ОСЪЖДА „В.К.”ООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***, АТЦ
„Силвър Център”, ет.******и съдебен адрес: адв. А.Н.,***, офис 104 да заплати
на Х.З.В., ЕГН ********** със
съдебен адрес: адв. В.,*** срещу на основание на чл. 78, ал.1 от ГПК сумата от 2000лв. (две хиляди лева), представляващи разноски по делото за
възнаграждение за адвокат за производство пред Софийски градски съд.
Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен
срок от съобщението до страните при условията на чл. 280 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.