Р Е Ш Е Н И Е
№ 85/13.1.2023г.
гр. Пловдив, 13.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд – Пловдив, II отд., VII състав, в открито заседание
на четиринадесети декември през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИАНА ШОТЕВА
при секретаря Христина Николова, като разгледа докладваното от председателя
Мариана Шотева адм. дело № 2313
по описа за 2022 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на Дял трети, Глава десета, Раздел първи от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл.
118 от Кодекса за социално осигуряване (КСО).
Образувано е по жалба на И.В.Й., ЕГН ********** ***, чрез пълномощник адв. Я.К., против Решение № 2153-15-245 от 18.08.2022 г. на
Директора на ТП на НОИ – Пловдив, с което е отхвърлена жалбата й и е потвърдено
Разпореждане № 151-00-5285-3 от 07.07.2022 г. на
Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Пловдив, с което
на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 11, § 3, б.“а“ и чл. 65, §
2 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. е отказано отпускане на парично обезщетение за
безработица (ПОБ) по чл. 54а от КСО.
В жалбата са наведени доводи за незаконосъобразност на обжалвания
административен акт и се иска неговата отмяна от съда. Допълнителни съображения
са изложени в депозирана по делото писмена защита. Претендират се и сторените
разноски.
Ответникът – Директор на ТП на НОИ – Пловдив чрез процесуален представител юриск. С. оспорва жалбата като неоснователна. Претендира
присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Допълнителни съображения излага в депозирано по делото становище.
Административен съд – Пловдив, II отд., VII
състав, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото
производство доказателства, намира за установено следното.
Решението е обжалвано от лице с правен интерес и в предвидения за това
14-дневен срок, поради което жалбата е ДОПУСТИМА. Разгледана по същество същата
е ОСНОВАТЕЛНА, поради следните съображения.
Не е спорно между страните, че със Заявление вх. № 601-682/07.06.2022 г. (рег.
№ 151-00-5285/07.06.2022 г.) Й. поискала отпускане на ПОБ, като в него е
посочено, че последната й заетост е в Германия за периода 01.07.2012 г. – 01.06.2022
г. при работодател Medicus GmbH
и желае служебно удостоверяване на осигурителния период
и/или доход за този период при този осигурител. Към заявлението е приложен Акт
за прекратяване на правоотношението, ведно с други документи, свързани с
упражняваната от лицето трудова дейност на немски език (л. 79 и сл., представени
в превод на български език от ответника на л. 119 и сл.).
Във връзка с така подаденото заявление до Й. е изпратено Уведомително писмо
изх. № У-151-00-5285-1/10.06.2022 г. от Ръководителя на осигуряването за
безработица при ТП на НОИ – Пловдив, с което е изискано представянето на
Декларация относно определяне на пребиваването във връзка с прилагане на чл. 65,
§ 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. (л. 76), което задължение е изпълнено от жалбоподателката на 17.06.2022 г. (л. 70 и сл.).
С оглед подаденото заявление и приложените към него доказателства и предвид
започнало производство по изясняване на пребиваването на лицето по време на
осъществяваната от него трудова дейност в Германия във връзка с прилагане на
чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. е издадено Разпореждане №
151-00-5285-1/24.06.2022 г. от Ръководител на осигуряването за безработица при
ТП на НОИ – Пловдив, с което на основание чл. 54г, ал. 4 от КСО е спряно
производството по отпускане на ПОБ, образувано по заявлението на Й..
Разпореждането е редовно връчено на 28.06.2022 г. (л. 66-67).
На 04.07.2022 г. в ТП на НОИ – Пловдив е входиран
формуляр СЕД Н006 - Отговор на искането
за информация за пребиваване (л. 63-65).
В тази връзка
и с Разпореждане № 151-00-5285-2/05.07.2022 г. на Ръководителя на осигуряването
за безработица при ТП на НОИ – Пловдив е възобновено производството по
заявлението на Й. за отпускане на ПОБ (л. 61). Разпореждането е редовно връчено
на лицето на 05.07.2022 г. (л. 57).
След извършен преглед на представените към заявлението доказателства,
служебно извършени проверки и данните, постъпили по електронния обмен на
социално-осигурителна информация между България и ЕС, е констатирано, че съгласно
разпоредбите на Регламент (ЕО) 883/2004 НОИ не е компетентната институция по
отпускането на ПОБ, както и че изключението на чл. 65, § 2 от същия регламент в
конкретния случай не е приложимо.
За да достигне до тези изводи, органът е приел, че съгласно декларираните
обстоятелства през периода на последната потвърдена заетост от 22.04.2013 г. до
31.05.2022 г., съгласно преносим документ U1, представен от Й., същата: няма съпруг/партньор,
а детето/децата са живели/учили в Германия; преобладаващата част от роднините и
социалните й контакти са в Република България; декларира, че не притежава
собствено жилище в Република България и възнамерява да се установи в страната.
С оглед на това, че в декларацията за определяне на пребиваването във връзка с
прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. не се доказва по
безспорен начин пребиваването на Й. в Република България, е изпратено искане за
информация за пребиваване за извършване на проверка и изясняване на данните
относно пребиваването на лицето в съответствие с чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО)
№ 897/2009 г., като в получения СЕД Н006 – Отговор на искането за пребиваване с
вх. № 3206-15-114/29.06.2022 г. се сочи, че компетентната институция на
държавата-членка е потвърдила, че по отношение на Й., Германия се явява държава
по пребиваване. Мотивирано е, че с оглед постъпилите документи и установените
обстоятелства, следва да се приеме, че лицето не попада в обхвата на
разпоредбата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. на Европейския
парламент и Съвета от 29.04.2004 г., тъй като държавата-членка по пребиваване и
държавата-членка, чието законодателство се е прилагало по време на последната
му заетост, съвпадат. При така установеното и предвид разпоредбата на чл. 11, §
3, б. „а“ от Регламент (ЕО) 883/2004 г. органът е достигнал до извода, че
спрямо жалбоподателката следва да се приложи
законодателството на Германия, което означава, че преценката на правото на ПОБ
трябва да се извърши от компетентната институция на държавата-членка по
последната заетост, тъй като изключението на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО)
883/2004 г., е неприложимо. При
тези данни е издадено процесното Разпореждане № 151-00-5285-3/07.07.2022 г., с което на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във
връзка с чл. 11, § 3, б. “а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. е
постановен отказ за отпускане на ПОБ по подаденото от Й. заявление (л. 41).
Недоволна, същата го е оспорила пред горестоящия в йерархията административен орган, като към
жалбата си е приложила: заверени копия на удостоверения за постоянен и настоящ
адрес, от които се установява, че считано от 05.12.2001 г. е с постоянен адрес ***,
а считано от 18.12.1994 г. с настоящ такъв в гр. А., ул. „***“ № *; част от извлечение
от справка ИКАР; разпечатки на самолетни билети и резервации (л. 37-40, л.
42-53).
Във връзка с постъпилата жалба и представените
към нея доказателства, ответният административен орган с писмо изх. №
1012-15-332#1/26.07.2022 г. е изискал от Директор на ОД на МВР – Пловдив справка за
датите на излизане и влизане в България през ГКПП на И.Й., считано от 01.01.2013 г. до 26.07.2022 г. (л. 54), в отговор на което на
04.08.2022 г. е входирана изисканата справка, от която се установяват четири излизания и пет
влизания в Република България, последното от което е на 02.06.2022 г., като
няма данни след тази дата лицето да е напускало страната (л. 36).
Въз основа на събраните в хода на
административното обжалване доказателства, с Решение № 2153-15-245/18.08.2022 г.
Директорът на ТП на НОИ – Пловдив е отхвърлил жалбата на Й. и е потвърдил Разпореждане
№ 151-00-5285-3/07.07.2022 г. на Ръководителя на
осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Пловдив (л. 30-33).
За да постанови този резултат, ответният
административен орган е приел, че видно от съдържащите се в административна
преписка документи, безспорно жалбоподателката е
осъществявала трудова дейност в Германия, съгласно, представен от самата нея ПД
U1 от
22.04.2013 г. до 31.05.2022 г., а според декларираното в представената
декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65,
§ 2 от Регламент № 883/2004 г., последният й период на заетост е от 01.07.2012
г. до 31.05.2022 г., т.е. за един значителен период време, като целта на
заминаването й и напрактика целта на преместването й
в тази държава-членка, е прието, че е била да живее и работи там. Посочено е,
че намерението на лицето се обективира от
релевантните обстоятелства към момента на последната й заетост, като
декларираното намерение за в бъдеще, не е относимо
към оценката за обстоятелствата по чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004,
още повече, че няма данни (в постъпилия СЕД Н006 не е удостоверен край на
периода на местоживеене в държавата-членка) жалбоподателката
да е прекратила адресната си регистрация в Германия. Във връзка с възраженията
в жалбата и представените към нея доказателства е посочено, че в рамките на
административното производство по отношение на Й. е получен документ Н006, с
който КИ на чуждата държава е удостоверила, че именно Германия се явява страна
по пребиваване, като е посочен и конкретен адрес, като при издаване на
получения документ Н006, от страна на КИ на чуждата държава-членка са взети
предвид и декларираните от лицето с Декларация относно определяне на
пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004
г. обстоятелства, свързани с гражданско състояние, жилищно положение,
включително и намерението на лицето, доколкото същите са посочени в искането за
информация за пребиваване (Н005), в отговор на което е получен и СЕД Н006.
Цитирана е разпоредбата на чл. 5, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 г. и е
прието, че при наличието на валиден документ по смисъла на цитираната
разпоредба, удостоверяващ по надлежен ред, че именно Германия се явява държава
по пребиваване по отношение на Й., правилно Ръководителят на осигуряването за
безработица при ТП на НОИ – Пловдив е достигнал до извод, че лицето не попада в
обхвата на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., тъй като очевидно
държавата-членка по пребиваване и държавата-членка, чието законодателство се е
прилагало по време на последната заетост на лицето съвпадат и в този смисъл
правилно е отказано търсеното ПОБ.
С тези съображения е обоснована
законосъобразността на Разпореждане № 151-00-5285-3 от 07.07.2022
г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Пловдив, с
което на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във връзка с чл. 11, § 3, б.“а“ и чл.
65, § 2 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. е отказано отпускане на парично
обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО на жалбоподателката.
В хода на съдебното производство като свидетел е разпитана В. С. Й. –
племенница на жалбоподателката. От показанията на
същата се установява, че жалбоподателката е
пребивавала в Германия от 2011 г. и през 2022 г. се е прибрала, като през
времето, когато е била в Германия, са поддържали връзки – писали са си, тя се е
връщала в България и пак е отивала в Германия, където е работела, но след
пандемията е била съкратена и е решила да се върне в България и сега живее в
Пловдив под наем. Твърди, че жалбоподателката няма
съпруг, но има син, който е на около 32 години, който не живее с нея, бил е
семеен, но е в България – заедно са се върнали. Посочва също така, че Й. не
притежава имот в Германия, като там също е била под наем и никога не е мислила
да остава да живее в Германия. Съдът приема свидетелските показания за логични,
последователни и почиващи на непосредствени впечатления и спомени на
свидетелката, като същите ще се преценяват от съда, с оглед на всички други
данни по делото.
Други доказателства не са ангажирани от страните.
При така установеното от фактическа страна, съдът
формира следните правни изводи.
Оспореният административен акт е постановен от
материално компетентен орган, в изискуемата от закона форма и при спазване на
административнопроизводствените правила. Оспореното решение и потвърденото с
него разпореждане на Ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ
- Пловдив, обаче са постановени при неправилно приложение на материалния закон,
водещи до тяхната отмяна.
Фактическата обстановка не е спорна между
страните. Настоящият състав намира, че спорът в случая е за правото, като касае
компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица. За
неговото разрешаване е необходимо да бъде съобразено следното.
Република България е част от ЕС и като такава е
длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална
сигурност на държавите-членки на Съюза, като всяка членка е свободна да решава
кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство;
кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви
условия; как се изчислява размерът на обезщетенията и т.н. Но разпоредбите на
ЕС определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от
всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при
прилагането на националните закони, като към настоящия момент тези общи правила
и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и
на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в
сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския
парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за
прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г.
Като източник на вторичното право на ЕС
регламентът се прилага пряко, т.е., съдържащите се в регламента правила като
нормативни разпоредби с обща правна сила са пряко приложими във всички държави
– членки (чл. 288 от ДФЕС) и са задължителни за спазване от националните органи
и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата и имат
приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните
законодателства.
Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.
разпоредбите му се прилагат към всички законодателства (по смисъла на чл. 1,
б.„л“) относно посочените клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи),
в т.ч. и относно обезщетенията за безработица (чл. 3, § 1, б.“з“).
Няма спор по делото, че Й. е гражданин на
Република България, респективно е гражданин на държава-членка на ЕС, поради
което и е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004 г. (чл.
2 от Регламента), с който регламент са въведени материалноправните
правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за
социална сигурност на държавите-членки. Механизмът на координация на системите
за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на
четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в
третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и
износ на обезщетения.
По отношение на обезщетенията за безработица
общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице,
упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална
сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето.
Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че
държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за
предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от
Регламент (ЕО) № 883/2004 г., сред които е и правилото на § 2, в който е
уредено, че напълно безработно лице, което по време на последната си дейност
като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка,
различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази
държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на
службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване.
Легална дефиниция на понятието „пребиваване“ се
съдържа в чл. 1, § 3, б.„й“ от цитирания Регламент, а именно - мястото, където
лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се
определя съгласно чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 г. (Регламента по
прилагането), с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на
цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти -
продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните
държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното
му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните
характеристики на упражняваната дейност, в т.ч. постоянният характер на
дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където
обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма.
Съгласно разпоредбата на чл. 11, § 2 от
Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното
място на обичайно пребиваване на дадено лице, е намерението на лицето, което
произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за
преместването на лицето.
В чл. 1, б.„й“ и б.“к“ от Регламент (ЕО) № 883/2004
пък се прави разграничение между „пребиваване“ и „престой“. А в изготвения
съвместно с държавите-членки наръчник се изясняват понятията „обичайно
пребиваване“, „временно пребиваване“ и „престой“. Тези определения, посочени в
законодателството на ЕС са необходими, за да се установи коя държава-членка е
отговорна за предоставянето на обезщетения по социалноосигурителни
схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави-членки.
Съгласно правото на ЕС, може да има само едно
обичайно място на пребиваване и съответно само една държава-членка, която
отговаря за плащанията на обезщетения по социалноосигурителните
схеми, отпускани по местожителство. Заетите и самостоятелно заетите лица
отговарят на условията за социална сигурност в държавата по месторабота, а
неактивните (напр. пенсионери и студенти) - в държавата-членка по обичайно
пребиваване. Определянето на държавата-членка по обичайно пребиваване на лицата
е важно и по отношение на лицата, които работят в повече от една
държава-членка. В наръчника се разглеждат специфичните критерии, които трябва
да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване
на дадено лице, като например: семейното положение и роднинските връзки на
лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната
държава-членка; състоянието на трудова заетост (по-специално мястото, където
обичайно се упражнява съответната дейност, постоянният й характер, както и
продължителността на договора за работа); упражняването на неплатена дейност; в
случай на студенти - източникът на доходите им; доколко постоянно е жилищното
положение на лицето; държавата-членка, в която лицето плаща данъци; причини за
преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и
подкрепени с конкретни доказателства. При необходимост могат да се вземат
предвид и други факти. Наръчникът предоставя също така конкретни примери и
насоки за случаите, в които е трудно определянето на мястото на пребиваване,
като например при погранични, сезонни или командировани работници, студенти,
пенсионери, както и при неактивни хора, за които е характерна голяма мобилност.
В случая, съдът намира, че е неправилна
преценката на административния орган при определяне мястото на обичайното пребиваване
на жалбоподателката.
Не е спорно между страните, че Й. е осъществявала
през периода 01.07.2012 г. – 31.05.2022 г. трудова дейност на територията на
Германия и трудовият й договор с работодателя е прекратен, както и че към
момента на подаване на заявлението за отпускане на безработица е безработно
лице.
От данните по делото е видно, че след
прекратяване на трудовото правоотношение в Германия на 31.05.2022 г. (така Акт
за прекратяване на трудовото правоотношение л. 83 в превод на български език на
л. 125), същата се е завърнала в Република България на 02.06.2022 г. (т.е. два
дни след прекратяване на трудовото правоотношение), където е родена, заедно със
сина си (така справка за задгранични пътувания на л. 36 и показанията на
разпитаната по делото свидетелка). Декларирала е, че през периода на последната
й заетост в Германия, преобладаващата част от роднините й са живели в Република
България, което обстоятелство се подкрепя от изготвена от административния
орган справка от НБД „Население“, видно от която майката на жалбоподателката
живее в България (л. 58). Действително, посочила е, че не притежава собствено
жилище в Република България, но такова се установи, че не притежава и в Германия,
доколкото е обитавала жилище под наем. Тук е мястото да се посочи обаче, че за
разлика от Германия, в Република България Й. притежава недвижимо имущество
(макар и в идеални части), видно от представената разпечатка от Агенция по
вписванията (л. 13 и сл.). Нормално също така и през този период
преобладаващата част от социалните й контакти да са в държавата по последната
заетост, т.е. Германия, въпреки това същата декларира, че преобладаващата част
от социалните й контакти са в Република България, където и възнамерява да се
установи трайно. Така декларираното се потвърждава в пълна степен от събраните
по делото доказателства.
Достатъчно в тази връзка е да се посочи, че както
от представените от жалбоподателката удостоверения за
постоянен и настоящ адрес (л. 42-43), така и от представените от ответника
доказателства в тази връзка, а именно Справка за ЕГН от НБД „Население“ (л. 58)
се установява, че както постоянният, така и настоящият адрес на Й. са на
територията на Република България, което потвърждава намеренията й рано или
късно да се завърне в родината. Отделно от това, от показанията на разпитаната
по делото свидетелка се установи, че и синът на жалбоподателката,
който макар и пълнолетен, също се е завърнал на територията на Република
България. Тези данни сочат, че центърът на интересите на Й. е именно в
Република България, в която тя е заявила категорично намерение да се установи.
Това е и мястото на обичайно й пребиваване по смисъла на чл. 11 от Регламент
(ЕО) № 987/2009.
Не е спорно и също така, че Й. е напълно
безработно лице. Същата е пребивавала за времето на трудовата си заетост в
държава-членка, различна от компетентната държава-членка, а именно в Германия.
Безспорно установено е обаче, че оспорващата не продължава да пребивава в тази
държава-членка, нито се е върнала в тази държава-членка (т.е. в Германия), на
чието законодателство за последно е бил подчинена, за това същата не се е
регистрирала (т.е. не се е поставила на разположение) в службите по заетостта в
държавата-членка по пребиваване (за времето на трудова заетост) в Германия, а
се регистрира в България, където тя се е върнала и обичайно пребивава с
намерение да остане да живее в България, като си намери работа, което се
подкрепя от събраните по делото доказателства.
Приложимото законодателство в настоящия казус е
това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на жалбоподателката,
на която държава тя е и гражданин, а именно - законодателството на Република
България. Обезщетението за безработица, претендирано
от Й., следва да бъде поискано именно по реда и при условията на действащото
българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти
за това. В този смисъл е т. 3 от Решение № U3 от 12.06.2009 г. на
Административната комисия за координация на системите за социална сигурност,
съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно
договорно отношение дадено лице вече не поддържа никаква връзка с
държавата-членка на заетост (например понеже трудовоправното
договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда
като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения
регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване. Все
в тази насока следва да се посочи, че за разлика от националното ни
законодателство, европейските правила за координация на системите за социална
сигурност на държавите членки на Съюза не предвиждат възможност дори за спиране
производствата по отпускане на обезщетение (още по-малко пък за отказ) в случаи
от категорията на процесния. За сметка на това
уреждат правила за временно прилагане на законодателството и предварително
предоставяне на обезщетения, които са регламентирани в член 6 от Регламент (ЕО)
№ 987/2009. В параграф 2 на цитирания член 6 от Регламент (ЕО) № 987/2009 е
предвидено, че когато има различия в становищата на институциите или органите
на две или повече държави-членки относно това коя институция следва да
предостави парични обезщетения или обезщетения в натура, съответното лице,
което би могло да претендира за обезщетения, ако нямаше спор, има право
предварително да получава обезщетенията, предвидени в законодателството,
прилагано от институцията по мястото му на пребиваване, или, ако това лице не
пребивава на територията на нито една от съответните държави-членки,
обезщетенията, предвидени в законодателството, прилагано от институцията, до
която първо e било подадено искането. С други думи казано, правото на ЕС
предвижда дори предварително получаване на обезщетение от трета страна. И
всичко това е с оглед спазване целта на социалното осигуряване - получаване на адекватно
на размера на внасяните осигуровки обезщетение за осигуреното лице при
настъпването на съответното осигурително събитие.
Настоящият съдебен състав не споделя становището
на ответния административен орган, че в рамките на административното производство
по отношение на жалбоподателката е получен документ
Н006, с който КИ на чуждата държава е удостоверила, че именно Германия се явява
страна по пребиваване, като в случая е посочен и конкретен адрес. Това е така,
защото, видно от отправеното до Германия искане с формуляр Н005 (л. 68-69) в
графа „Подробна информация за искането“, е отразено следното: „For decision based on Art. 65 (2) of Regulation
883/2004, please send us SED H006 with information for residence for the period
from 22/04/2013 to 31/05/2022. Type of address during“, т.е. изискана е информация за пребиваването на
лицето за периода 22.04.2013 г. – 31.05.2022 г., поради което и отговорът на
КИ, че държавата на пребиваване е Германия, следва да се приеме, че касае
единствено и само този период (за времето на трудовата й заетост), което
обстоятелство не е спорно между страните, но не и мястото на обичайно
пребиваване.
Ето защо и по изложените съображения, съдът
намира, че оспореното решение на Директора на ТП на НОИ – Пловдив и
потвърденото с него разпореждане са неправилни, като постановени в нарушение на
закона и следва да бъдат отменени. Доколкото естеството на акта не позволява
делото да се реши по същество, същото следва да се върне като преписка на Ръководителя
на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Пловдив за ново произнасяне по заявлението
на И.В.Й. при съобразяване с мотивите на настоящото решение.
При посочения изход на спора, на основание чл. 120,
ал. 2 от КСО, на жалбоподателката се дължат
извършените разноски по производството. Те се констатираха в размер на 400 лева,
представляващи възнаграждение за един адвокат.
Ето защо и поради мотивите, изложени по-горе,
Административен съд – Пловдив, ІІ отд., VІІ състав,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 2153-15-245 от 18.08.2022 г. на Директора на ТП
на НОИ – Пловдив и потвърденото с него Разпореждане № 151-00-5285-3 от 07.07.2022 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица
при ТП на НОИ – Пловдив, с което на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО, във връзка
с чл. 11, § 3, б.“а“ и чл. 65, § 2 от Регламент 883/2004 г. на И.В.Й., ЕГН **********
***, е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО.
ИЗПРАЩА административната преписка на
Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Пловдив за
постановяване на административно решение по направеното пред него искане по Заявление вх. № 601-682/07.06.2022 г. (рег. № 151-00-5285/07.06.2022 г.) от И.В.Й. ***, съобразно даденото в мотивите
на настоящото съдебно решение тълкуване по прилагане на закона.
ОСЪЖДА Национален осигурителен
институт – София с адрес гр. София, бул. „Александър Стамболийски“ № 62-64 да
заплати на И.В.Й. ***, сумата от 400 (четиристотин) лева разноски по делото.
Решението, съгласно разпоредбата на чл. 119 от КСО във вр. с чл. 117, ал. 1, т. 2, б. “б“ от КСО, е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване или протест.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: