№ 102
гр. Варна, 15.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на
деветнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Марин Г. Маринов
Членове:Магдалена Кр. Н.а
Диана Д. Митева
при участието на секретаря Дарина Б. Баева
като разгледа докладваното от Марин Г. Маринов Въззивно търговско дело №
20253001000060 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК, образувано е по въззивна
жалба на „ЗД ЕвроИнс“ АД представляван от юрисконсулт Й. С. срещу
решение № 72/12.11.2024 година по търг. дело № 23/2024 година на Окръжен
съд – Търговище с което„ЗД ЕвроИнс“ АД е осъден да заплати на С. А. С.
обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лв. за причинените
му болки и страдания от смъртта на брат му С. А. С., б.ж. на с.с., род.*****г.,
настъпила в резултат на ПТП на 24.11.2019 година до разклона за с.Руец,
общ.Търговище, предизвикано от А.А.К., неспазил правилата за движение по
пътищата при управление на л.а. “Фолксваген Кади“, рег.№ *****, чиято
гражданска отговорност е застрахована в ответното дружество, при условията
на съпричиняване, на основание чл.432, ал.1 от КЗ ведно със законната лихва
върху главницата от 16.04.2020г. до окончателното изплащане на
задължението.
Въззивникът определя обжалваното решение като незаконосъобразно.
Основните възражения на застрахователя са свързани с легитимацията на
ищеца да търси обезщетение; определеният принос за настъпилите вреди;
оттам размера на сумите определи за обезщетение. По първия пункт от
възраженията и с оглед данните по делото определя връзката между ищеца и
неговия брат като не особено силна. Единственото обстоятелство на общо
съжителство на ищеца с пострадалия не може да обоснове силна емоционална
връзка, за да може да се приеме прекомерна и усложнена реакция вследствие
произшествието, която ищецът да не може да преодолее. Не споделя изводите
за нарушение разпоредбите на ЗДвП вменени на управлявалия превозното
1
средство. Напротив, определя поведението на увредения като основен повод
за настъпването на произшествието. Според въззивника пострадалият се е
движил по средата на пътя като не е имал намерение да прекосява пътното
платно. Набляга върху употребата на алкохол от пострадалия и състоянието в
което се е намирал движейки се по пътното платно. Оттам не споделя извода
за осъществен принос едва в размер на 1/3 от увредения. Иска отмяна на
обжалваното решение и претендира разноски направени в производството.
Насрещната страна е подала отговор на жалбата, в който се обосновава
позиция за нейната неоснователност и се иска същата да се остави без
уважение. Присъединява се към извода за нарушение правилата за движение
по пътищата, наблягайки на намалената видимост по време на
произшествието. Съставът на отговорността намира за осъществен. Връзката
между пострадал и ищец определя като силна и дълбока, като сочи че смъртта
на пострадалия зародила в ищеца тъга и довела до емоционален срив. Иска
присъждането на разноски в производството.
В проведеното съдебно заседание на 19.03.2025 година страните
изразяват становища посредством писмени молби. Направени са насрещни
волеизявления за поддържането, съответно оспорването на жалбата,
претенции за присъждането на разноски.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
становищата на страните, съдът приема за установено следното от фактическа
и правна страна:
Решението на първоинстанционния съд е действително (по критериите,
възприемани в мотивите към ТРОСГТК №1/2011 г. на ВКС) и съответства на
предявена от пострадало от ПТП лице пряка претенция срещу застраховател
на автомобилист, причинил вреди подлежащи на обезщетение.
Решението на първоинстанционния съд, съдържа реквизитите по чл. 236
ГПК, произнасянето съответства на предявените искания и правото на иск е
надлежно упражнено. Решението е допустимо. Сбъднала се е абсолютната
процесуална предпоставка по чл. 380, ал. 1 КЗ.
Решението на първата инстанция е обжалвано в цялост. Като възражения
на въззивника, поддържани и пред първата инстанция, са сведени до
легитимацията на ищеца да търси обезщетение; определеният принос за
настъпилите вреди; оттам размера на сумите определи за обезщетение. В тези
предметни рамки следва да се осъществи и решаващата функция на
настоящата инстанция, чл. 269, изр. 2 ГПК.
По възражението касаещо материалната легитимация на ищеца на
правото му на обезщетение:
Ищецът е брат на пострадалото лице. Поради това той е извън кръга на
лицата изброени в ППВС № 4/61 г. и ППВС № 5/69 г. с право на обезщетение
за неимуществени вреди от причинена при деликт смърт на техен близък. За
да се прецени основателността на възражението следва да се отговори на
2
въпроса дали е налице изискуемата по т. 1 от Тълкувателно решение №
1/21.06.2018 г. по тълк. д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, особено близка
връзка между ищеца и починалия брат, което е предпоставка за уважаване на
предявения иск. В решение № 92/17.11.2020 г. по т. д. № 1275/2019 г. на ВКС,
ІІ т. о., разрешенията в което настоящият състав изцяло споделя е прието, че от
посочените в мотивите на Тълкувателно решение № 1/2016 г. от 21.06.2018 г.
на ОСНГТК на ВКС разяснения следва категоричният извод, че обезщетение
за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки на лица, извън
кръга на лицата, очертан в двете ППВС, се присъжда само по изключение.
Предпоставките, за да се приложи това изключение, са две: 1. / създадена
особено близка връзка между починалия и претендиращия обезщетението и 2.
/ действително претърпени неимуществени вреди, които надхвърлят по
интензитет и времетраене вредите, нормално присъщи за съответната връзка;
Особено близка, трайна и дълбока емоционална връзка е налице, когато
поради конкретни житейски обстоятелства привързаността между починалия
и претендиращия обезщетението е станала изключително силна, т. е. такава,
каквато се предполага, че е привързаността между починалия и най-близките
му, активно легитимирани да претендират обезщетение за неимуществени
вреди съгласно Постановление № 4 от 25.05.1961 г. и Постановление № 5 от
24.11.1969 г. на Пленума на Върховния съд; При преценката за наличието им в
тази хипотеза следва да се отчете обстоятелството, че традиционно за
българския бит отношенията между посочените роднини се характеризират с
взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост; Поради
това, за да се приеме, че между изброените роднини е налице особено близка
връзка е необходимо освен формалното родство с произтичащата от него
близост между лицата, също така и да са се проявили конкретни житейски
обстоятелства, обусловили създаването на близост, по-голяма от считаната за
нормална за съответната родствена връзка;
Въззивната инстанция, за да изгради изводите си, прецени събраните в
първоинстанционното производство гласни доказателства, от които
непротиворечиво се установява особено силна връзка между ищеца и
загиналия вследствие на ПТП негов брат. За да приеме това обстоятелство
съдът съобрази данните, събрани от разпита на свидетелите А. и Н., които не
просто са се познавали с ищеца и загиналия му брат, но от изложеното от тях в
съдебно заседание може да се заключи, че са придобили непосредствени
впечатления за отношенията помежду им, в течение на дълги години.
Доколкото няма никакви доказателства в противен смисъл, които да дават
основание да не се кредитират показанията на двамата цитирани свидетели,
съдът ги възприема изцяло и приема, че връзката между ищецът и
пострадалия С. е била особено силна, разкриваща изключителност на случая,
по смисъла на цитираната тълкувателна практика. Обстоятелствата на които
съда гради тези свои изводи са свързани с конкретни установени по делото
житейски моменти, от които се изяснява, че ищецът е понесъл морални болки
и страдания, по-интензивни и продължителни от нормалните за тези
3
отношения, подлежащи поради това на обезщетяване.
В конкретния случай, починалият по-голям брат на ищеца е бил на
възраст от 64г. Между двамата са съществували отношения на обич, уважение
и разбирателство, отраснали са заедно, като починалият е бил водещата
фигура и опора на другия. В последните години от съвместния им живот
двамата са живеели заедно в наследствената от родителите им къща,
поддържали са общо домакинство и имали общ поминък. Няма данни да са
създавали собствени семейства. Родителите им са починали преди повече от
20 години, след което двамата братя са останали да разчита основно един на
друг и поради факта, че не поддържали връзки с роднини или други лица от
близкия им кръг, както сочат свидетелите. Свидетелствата за това как никога
не се карали, не изпадали в конфликтни ситуации и общуването им оставало
ненакърнено през годините, говори за особено близката им връзка и развитите
братски хармонични отношения на взаимопомощ и човешка подкрепа.
Особено важен в тази връзка е фактът, че починалият е останал единственият
близък човек от родния семеен кръг на ищеца, с когото е поддържал
ежедневна връзка и е замествал липсващите членове на собствено семейство.
За това свидетелства и факта, че след осъзнаване на загубата, ищецът
тежко приемал кончината на брат си, често го споменавал, направил му хубав
надгробен паметник и редовно посещавал гроба. Установява се загубата на
жизненост и мотивация в ищеца, очевидна била обхваналата го апатия.
Допълнителни обстоятелства, подчертаващи тежката сполетяла го съдба са
изгарянето на общата къща, в която живеели с брат му, което съдът отразява
като щрих, но намира за ирелевантно за спора. Като последица от загубата
ищецът продал животните, които били основен поминък на него и брат му,
като живеел сам в оцеляла от пожара пристройка. Ищецът и неговия брат са
нямали сродници в живота си. Живеели са заедно в удинение и са нямали
връзка с други техни роднини. Именно това, че братята са си били единствена
подкрепа в битието им разкрива връзката като изключителна. Тези житейски
обстоятелства безспорно са довели до интензитет и времетраене на вредите,
надхвърлящ нормално присъщи за съответната връзка. В този смисъл са
изпълнени допълнителните предпоставки, за да може ищеца да осъществи
материалното си право на обезщетение.
По възражението за размера на обезщетението:
Съгласно нормата на чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди
се определя от съда по справедливост. Поначало, причинените неимуществени
вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални
блага, не биха могли да бъдат възстановени или поправени, а само да бъдат
възмездени чрез парично обезщетение за доставяне на други блага, което
придава на обезщетението характер не на компенсаторно, а на заместващо
такова. Тази заместваща облага във всеки конкретен случай е различна,
зависеща от характера и степента на конкретното субективно увреждане,
поради което причинените вреди следва да бъдат определени по тяхната
4
афектационна стойност.
Съгласно ППВС № 4 / 1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на
чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица
конкретни, обективно съществуващи обстоятелства, произтичащите от
увреждането физически и психически последици, личността на пострадалия –
възраст, неговото обществено и социално положение, среда и занятия.
Преживелият ищец е останал сам, без единствения си близък човек,
даващ му подкрепа и опора. В ищеца се е развило чувство за самота, безпътие,
тревожност. След като лицата са живели продължителен период единствено
двамата /над двадесет години/, това безспорно е формирало общи навици,
дейности, чувство на привързаност. Съвсем естествена е продължаващата при
ищеца тъга и униние. В резултат на загубата ищеца променил отношението си
към живота въобще, дезинтересирал се дори от общия поминък, който имали с
починалия брат. Тези обстоятелства водят до извод за тежко и продължително
състояние на емоционално разстройство, продължаващо до настоящия
момент. Може да се приеме, че освен житейска подкрепа ищецът загубил и
морална такава, което сочи за действително претърпени неимуществени
вреди, които надхвърлят по интензитет и времетраене вредите, нормално
присъщи за съответната връзка.
При прилагането на критерия по чл. 52 ЗЗД за определяне на справедлив
размер на обезщетение за неимуществени вреди, лимитите на застраховане
нямат самостоятелно значение. Те могат да бъдат взети предвид само при
отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за
формиране на критерия за справедливост. С оглед на този отговор и за
прилагане на точната мяра за обществена справедливост съдът съобразява и
съдебната практика при определяне на обезщетения при загуба на единствени
брат/сестра. Така например в решение № 163 от 17.10.2024 г. на ВКС по т. д.
№ 1925/2023 г., I т. о., ТК, за ПТП настъпило през 2016 година, за загуба на
сестра е присъдено обезщетение в размер на 50000 лева; решение № 721 от
3.12.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3905/2023 г., III г. о., ГК, за ПТП настъпило
през 2022 година е присъдено обезщетение от 50000 лева, при хипотеза, в
която ищеца има други братя и сестри; решение № 304 от 23.05.2024 г. на ВКС
по гр. д. № 1514/2023 г., IV г. о., ГК, за ПТП настъпило през 2019 година е
изплатено обезщетение в размер на 50000 лева, в ситуация, в която сестрата
има и преживели родители. Следва да се съобрази и обстоятелството на
променена икономическа ситуация в страната.
При тези стойности, наложени от съдебната практика за случаи, в които
се губи родственик от индентична съребрена степен, но при наличие на други
живи роднини, следва да се прецени конкретното справедливо обезщетение, с
оглед спецификите на случая. Доколкото ищецът е загубил единствения си
родственик и е останал съвсем сам, вследствие на инцидента, настоящата
инстанция достига до извод за несъстоятелност на оплакванията във
въззивната жалба за необосновано завишен размер на главницата по
5
обезщетението за неимуществени вреди. Дори въззивната инстанция намира,
че когато ищецът е загубил единствения си родственик, с когото живеят
заедно и са си взаимна опора, обезщетение в размер от 60 000 лева би било
минимално справедливо, спрямо особено силната житейска и емоционална
връзка между починалия и неговия брат-ищец, както и предвид преживяните
впоследствие страдания. Следва да се отбележи и факта, че в първоначалната
претенция, отправена до застрахователя, ищецът е заявил за изплащане
обезщетение в размер на 80000 лева, което съдът приема като по-близко до
един справедлив размер, за случай като настоящия. Очевидно при сезирането
на съда ищецът сам е редуцирал размера на предявения иск, който е близък до
дължимото справедливо обезщетение и след съобразяване с приноса на
жертвата. С оглед релевираното възражение за съпричиняване на настъпилите
увреждания и след съобразяване с приноса на пострадалия, съдът счита
следното :
Информация за механизма на настъпването на произшествието носят
констативния протокол от ПТП, ползващ се с материална доказателствена
сила предвидена в чл. 179 ГПК и съдебните експертизи допуснати пред
първата инстанция. От съвкупния анализ на цитираните доказателства се
установява пътната обстановка по време на настъпването на ПТП и
обстоятелствата на инцидента. Произшествието е настъпило на 24.11.2019г. до
разклона за с. Руец, общ. Търговище. Максимално разрешената скорост на
движение в участъка е 90 км/ч, но скоростта на движение на автомобила от
71.57 км/ч не е била съобразена с конкретната пътна обстановка-в тъмната
част на денонощието, при намалена видимост, дъждовно време и мокра
настилка, така, както изисква чл.20, ал.2 от ЗДвП, което довело до
невъзможност водача на лекия автомобил своевременно да възприеме другия
участник в движението и въпреки отклоняването на автомобила в ляво на
около 34 м от пешеходеца, настъпил удар с предна дясна на лекия автомобил и
предната част на тялото на пешеходеца. Но и ударът не би настъпил и ако
пешеходецът не се бе движил към средата на пътното платно, в близост до
осевата линия. Установява се употребата на алкохол от страна на пешеходеца,
която е повлияла на адекватното му поведение, преди инцидента.
Тези постановки се установяват и от разпита на свидетеля Х.Х., който
макар и да не е станал свидетел на настъпването на произшествието, разказва
как е минал по същия пътен участък с автомобила си, минути преди
катастрофата и е възприел движението на пешеходец, който си бутал колелото.
Същият се движел в насрещната лента, поради което на колите, които са
идвали насреща свидетеля е сигнализирал с използване на къси и дълги
фарове, за да засили вниманието им, че в тяхната лента има пешеходец .
Съгласно разясненията, дадени от ВКС с ТР № 1/2014 г по т. д. №
1/2014г. на ОСТК, за да се приеме съпричиняване следва да се установи
наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и
настъпилия вредоносен резултат, но не и вина. Приносът на увредения може
да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да
6
е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го
обуславя в някаква степен.
Обстоятелствата около приноса са установени в производството от
ответната страната, носеща доказателствена тежест за това. Безспорно е, че
произшествието не би настъпило ако пешеходецът не се бе движил на средата
на пътното платно, в близост до осевата линия, а на банкета или най-вдясно на
платното за движение, така, както го задължават разпоредбите на чл.108, ал.1
и чл.110 от ЗДвП. Може да се направи извод, че той не е сторил това поради
въздействието на употребеното количество алкохол, препятстващо
адекватната му преценка за пътната обстановка. Самото му пияно състояние
не е допринесло пряко за инцидента, а само за преценката му къде да се
движи, която преценка се е оказала косвен фактор.
Но отчитайки глобално приноса на пострадалия, следва да се отчете, че
произшествието не би настъпило и без противоправното поведение на
шофьора на лекия автомобил, който макар и да се е движил със скорост, в
рамките на разрешената за мястото на произшествието, според изслушаните
експерти по делото, тя не е била съобразена с конкретната пътна обстановка.
Инцидентът е в тъмната част на денонощието, при намалена видимост,
дъждовно време и мокра настилка, при които условия шофьорът трябва да
избере адекватна скорост, позволяваща му да намали или да спре, както
изисква чл.20, ал.2 от ЗДвП. Самите обстоятелства на инцидента сочат, че
избраната скорост за движение се явява несъобразена, след като водачът нито
е успял да спре навреме, нито да извърши маневра на заобикаляне през
насрещното платно, за да избегне препятствието пред себе си, каквото се е
явил в този момент пострадалият С.. Въпреки тази маневра, скоростта е била
такава, че водачът не е успял да реализира изцяло спасителната маневра като
се изнесе изцяло в насрещното платно и дясната част на автомобила е
останала в попътното му платно за движение, блъскайки пострадалия.
Доколкото законът е категоричен, че задължението на водачите при избиране
на скоростта е да преценяват възможностите си да намалят или да спрат пред
всяко препятствие, неправилната му преценка в случая е факт и няма как
същата бъде оневинена с поведението на самия пострадал.
Както става ясно от данните от експертизата, пред шофьора на лекия
автомобил е стояла възможността за предотвратяването на ПТП, като това е
можело да стане или при избрана скорост до 67 км/ч или при движение с
неговата скорост, но при използването на дълги светлини, при своевременно
възприемане на пешеходеца и задействане на аварийно спирателната система
на автомобила. Нищо от това не е било съобразено и сторено от водача. По
тези съображения и двете лица, шофьора и пешеходеца, са нарушили
правилата за движение и са допринесли за настъпването на произшествието.
Поради това въззивната инстанция приема процент принос за всеки от
участващите в настъпилото произшествие от 50 %. Определения размер на
приноса съответства на извода на съда за невъзможността произшествието да
настъпи и да се реализира без поведението, както на водача, така и на
7
пешеходеца.
Коментирания по-горе справедлив размер на обезщетение от около
80000 лева, съобразен с изключително близките отношения между двамата
братя, чиято връзка може да се характеризира като изключителна и силно
емоционална, и последвалите страдания на преживелия ищец, следва да бъде
намален, съразмерно с приетия процент на принос от ½ на пострадалото лице,
като се присъди сумата от 30000 лева обезщетение за неимуществени вреди,
колкото е предявена от ищеца.
Макар и при определен завишен принос от настоящата инстанция на
пострадалото лице, крайните изводи на двете съдебни инстанции съответстват
като размер на справедливо обезщетение, в рамките на предявения иск.
Поради изложеното решението на първата инстанция следва да бъде
потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора не се налага ревизирането на разноските
присъдени в първата инстанция.
Пред въззивната инстанция жалбата на въззивника е оставена без
уважение. Той е направил възражение за прекомерност на претендираните от
насрещната страна разноски за адвокатско възнаграждение. Въззиваемия
търси разноски за предоставена правна помощ по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА.
Въззивната инстанция намира възражението за прекомерност за
основателно. С оглед както и на практиката на СЕС по дело С - 432/2022 г.,
така и на въведения спорен предмет, установяването на общи факти за двете
страни в производството, провеждането му в едно съдебно заседание, главно
посредством размяна на книжа, неявяването на страните в открито съдебно
заседание. С оглед ниската степен на правни особености на спора, то на
адвокат В. П. Н. следва да се определи адвокатско възнаграждение в размер на
2000 лева.
По изложените правни изводи, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 72/12.11.2024 година по търг. дело №
23/2024 година на Окръжен съд – Търговище.
ОСЪЖДА ЗД“Евроинс“АД-гр.София, ЕИК:********* да заплати на
адвокат В. П. Н. от САК, адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗАдв в
размер на 2000 лева /две хиляди лева/ за представителството на С. А. С.,
представляващи разноски сторени във въззивното производство, на осн.чл.78,
ал.3 от ГПК.
Решението може да бъде обжалвано пред Върховен касационен съд на
РБ в едномесечен срок от връчването му на страните, по реда на чл. 280, ал. 1,
8
респ. ал. 2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9