СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІI "Б" въззивен състав, в публично съдебно
заседание на двадесет и втори октомври през две хиляди и осемнадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА
при участието на
секретаря Донка Шулева, разгледа докладваното от мл. съдия Миразчийска въззивно
гражданско дело № 2858 по описа на съда
за 2018 г. и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение
№ 272894 от 20.11.2017 г., постановено по гр.д. № 40548/2016 г. по описа на
СРС, ГО, 82 с-в, са отхвърлени като неоснователни предявените от С.К.К.,
действаща като законен представител на А. П. С. срещу ** СОУ „В.Ю.“ и срещу А.М.П.
субективно пасивно съединени осъдителни искове с правна квалификация чл. 49,
вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 45 ЗЗД, вр чл. 52 ЗЗД в условията на солидарна отговорност
за заплащане на сумата от 1500 лв., представляваща обезщетение за причинени на
малолетния ищец неимуществени вреди на 11.11.2014 г., около 18 ч., във фоайето
до входната врата на ** СОУ „В.Ю.“, гр. София, изразяващи се в причинени болки
и страдания, изпитване на обида и унижение, страх и притеснение в продължение
на два месеца и нежелание да ходи на училище в резултат на силно стискане на
лявото ухо от втория ответник А.М.П., портиер, служител на първия ответник,
което причинило кръвонасядане и охлузване на лявата ушна мида, ведно със
законната лихва за забава, считано от датата на исковата молба – 20.07.2016
г.до окончателното заплащане.
Срещу
постановеното решение в срока по чл. 259 ГПК е подадена въззивна жалба от С.К.К.,
действаща като законен представител на А. П. С., в която са развити съображения
за неправилност на решението. Посочва се, че първоинстанционният съд не е
мотивирал в решението си защо кредитира едни свидетелски показания за сметка на
други. Сочи, че извлечението от дневника е недопустимо писмено доказателство,
тъй като е било преклудирано към момента на представянето му. Аргументира, че
се установява по делото, че ответникът А.П. е причинил неимуществени вреди на
ищеца.
Ответникът по жалбата **
СОУ „В.Ю.“ е подал в законоустановения срок отговор на въззивната жалба, с
който я оспорва като неоснователна.
Ответникът по жалбата А.П. не е депозирал
отговор на въззивната жалба в законоустановения срок.
Софийски градски съд,
след като обсъди събраните по делото доказателства, становищата на страните,
съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа и правна страна:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК,
поради което е допустима, но се явява неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо.
Решението на СРС е правилно, като на
основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС.
Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да
се добави и следното:
СРС е бил сезиран със субективно съединени
осъдителни искове с правна квалификация чл. 49, вр. чл. 45 ЗЗД и чл. 45, вр чл.
52 ЗЗД.
За да постанови обжалваното решение
първоинстанционният съд е приел, че е безспорно установено по делото, че ищецът
А.С. през учебната 2014/2015 година е бил ученик в четвърти клас в ** СОУ „В.Ю.“,
гр. София, както и че ответникът А.П. към 11.11.2014 г. е работил като портиер
в същото училище.
Неоснователно е възражението във
въззвината жалба, че първоинстанционният съд не е мотивирал в решението си защо
кредитира едни свидетелски показания за сметка на други. СРС, видно от мотивите
на решението, кредитира свидетелските показания на всички свидетели по делото.
От показанията на Р.К., баба на ищеца, и П. С., баща на ищеца, които са
логични, последователни и вътрешно непротиворечиви и съдът им дава вяра, се
установява, че на 11.11.2014 г. А.С. се е прибрал от училище със силно
зачервено и одраскано отзад ухо. Този факт се установява и от приетата и
изслушана по делото съдебно-медицинска експертиза, която не е оспорена от
страните и съдът кредитира като обективно дадена и компетентна. От показанията
на горепосочените двама свидетели е видно, че ищецът им е споделил, че
охранител в училището му е издърпал ухото. Относно факта за лицето, което е
извършило телесното увреждане, показанията на бабата и бащата на ищеца са
косвени доказателства, които съпоставени с останалите доказателства по делото,
не водят до еднозначен и категоричен извод, че ответникът А.П. е издърпал ухото
и причинил вредата на ищеца, както правилно е приел и СРС.
От останалите доказателства по делото –
свидетелските показания на Б. – класен ръководител на ищеца към 11.11.2014г. и Х.–
директор на ** СОУ към процесната дата, както и от писмените обяснение на
портиера П., се установява, че е имало оплакване от родителите на ищеца за
грубо отношение от страна на портиера към детето им и мнението на майката и
портиера били коренно различни. Свидетелите не са чули или видели нещо във
връзка с инцидента. Не са узнали от другите деца, очевидци на инцидента, какво
се е случило. Единствено са запознати с версиите на едната и другата страна и
ги пресъздават пред съда. За да бъде уважен искът на ищеца, същият следва при
условията на пълно и главно доказване да установи, че се е осъществил
фактическият състав на чл. 45 ЗЗД. Единствените доказателства по делото, че А.П.
е издърпал ухото на ищеца са свидетелските показания на неговата баба и баща,
които обаче са косвени доказателства, тъй като двамата свидетели пресъздават
думите на ищеца и не са достатъчни да установят при условията на пълно и главно доказване,
че ответникът А.П. е причинил неимуществени вреди на ищеца А.С..
Възражението в жалбата, че не е спазено
изискването на закона свидетелите да се изведат от залата преди пристъпване на
разпита им на 04.04.2017 г. е неоснователно. Съдът има право да разпитва
свидетели, които са били в залата и при преценка дали да даде вяра на
показанията им взима това обстоятелство в предвид. Свидетелите, които не са
изведени от зала преди разпита им, са свидетелите на ищцовата страна, на чиито
показания ищецът се позовава във въззивната жалба. Следователно, за въззивника
липсва правен интерес да оспорва техните показания поради неспазена процедура.
Настоящият въззивен състав счита възражението за процесуално нарушение за
неоснователно и също обоснова изводите си въз основа на показанията на
свидетелите К. и С., които са логични, последователни и вътрешно
непротиворечиви.
Съдът не споделя доводите във въззивната
жалба, че не е типично за децата да се дърпат за ушите, а това е практика на
учителите или други служители в училището, поради което може да се направи
извод, че увреждането по ухото на ищеца е извършено от портиера. От съдебно-медицинската
експертиза, приета и неоспорена по делото, която съдът кредитира като обективно
и компетентно дадена, не се установява от интензитета на използваната сила дали
телесното увреждане на ухото на ищеца може да бъде причинено от друго дете или само
от възрастен човек. Съдът не може да изгради изводите си въз основа на
обичайните стълкновения между деца и между възрастен и дете.
Относно възражението в жалбата за
установяване на факти по делото от недопустимо доказателство – извлечение от
дневник, представен след преклузивния срок, съдът счита, че същото е
неоснователно. Извлечението е представено в първото по делото открито съдебно
заседание, когато е допустимо да се
представят доказателства с оглед доклада на съда. Съдът счита за необходимо да посочи,
че обстоятелството, че ищецът не е отсъствал от учебни занятия и не си е
развалил успеха след инцидента се установява и от свидетелските показания на Б.
– негов класен ръководител към 11.11.2014 г.
Основателно е възражението във въззивната жалба,
че от доказателствата по делото – свидетелските показания на бабата и бащата и
от констатациите в социалния доклад, се установява, че ищецът е претърпял болки
и страдания. Установяването на този факт обаче не води до извод, че тези
неимуществени вреди са му причинени от А.П., за които да отговарят солидарно
той в лично качество и неговия работодател към този момент.
Съобразно обстоятелството, че правните
съждения, до които въззивната инстанция е достигнала, изцяло съответстват на
крайните правни изводи на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва на
основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, предл. 1 ГПК да бъде потвърдено.
По разноските.
При този изход на правния спор, предмет на
настоящото съдебно производство, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл.
273 ГПК разноски се дължат на въззиваемата страна, като ** СОУ своевременно е
направил искане за заплащането им и е представил доказателство, че същите са
платени. Другият ответник по въззивната жалба А.П. не претендира разноски. Ето
защо, следва да се присъдят разноски в размер на 300 лв. за латено адвокатско
възнаграждение за защита във въззивното производство на ** СОУ „В.Ю.“.
С оглед на цената на иска въззивното
решение не подлежи на касационно обжалване по правилата на 280, ал. 2 ГПК, във
вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 272894 от 20.11.2017 г., постановено по гр.д. № 40548/2016 г. по
описа на СРС, ГО, 82 с-в.
ОСЪЖДА А. П. С., ЕГН **********, действащ
лично и със съгласието на майка си С.К.К. да заплати на ** СОУ „В.Ю.“, Булстат *******,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр.
с чл. 273 ГПК, сумата в размер на 300 лв., представляваща разноски за
въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.