Р Е
Ш Е Н
И Е
№ …
гр. София, 04.09.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в публичното заседание на
двадесет и шести юни две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ГАБРИЕЛА
ЛАЗАРОВА
при секретаря
Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №10574 по описа на СГС за 2019 г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на
ответника М.на о.срещу решение от 07.02.2019 г., поправено с решение от
21.06.2019 г., по гр.д. №72575/2016 г. на Софийския районен съд, 36 състав, с
което е признато за установено по предявените от М.С.П., Н.И.П., Н.И.П., А.М.С.,
Д.Г.Л., Д.Д.Л. и М.Д.Л. срещу жалбоподателя установителни искове с правно основание чл.124 ал.1 ГПК, че
ищците са собственици на 2/3 ид.ч. от следния
недвижим имот: ливада в м. „Кърлежа“, Княжевско землище – манастира „Св. Кирил
и Методий“ - Люлин извън регулация – част от общ имот с площ от около 6 дка, а
измерени по частна скица – 6662 кв.м., при съседи на целия имот: наследници на С.М.,
от двете страни - ливади на манастира „Св. Кирил и Методий“, братя М.и
наследници на братя П., съгласно нот. акт №171,
т.ХХІ, регистър №4171, дело №3861/1942 г. на І Нотариус при Софийски областен
съд, а понастоящем представляващ реална част от имот с идентификатор
68134.4203.9198, при граници: черен път, от три страни – имот с идентификатор
68134.4203.9198, показана по букви А-Б-В-Г-Д-Е-А на графичното приложение към
основното заключение на вещото лице по допуснатата техническа експертиза на
л.102 от делото, като ответникът е осъден да заплати на ищците разноски по
делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е недопустимо,
неправилно поради нарушение на материалния закон и необосновано. Поддържа, че
не е пасивно легитимиран да отговаря по предявения иск, тъй като съгласно
разпоредбата на чл.31 ал.1 ГПК по дела, които се отнасят до недвижими имоти –
държавна собственост, държавата се представлява от министъра на регионалното
развитие и благоустройството. Сочи, че процесният
недвижим имот е публична държавна собственост и не подлежи на възстановяване.
Твърди също, че неправилно първоинстанционният съд не
е уважил възражението за изтекла в негова полза придобивна
давност. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния
съд да отмени изцяло обжалваното решение и да отхвърли предявения иск.
Претендира разноски.
Въззиваемите М.С.П., Н.И.П., Н.И.П.,
А.М.С., Д.Г.Л., Д.Д.Л. и М.Д.Л. в срока за отговор по чл.263
ал.1 ГПК не вземат становище жалбата, в о.с.з. - оспорват същата. Не
претендират разноски.
Съдът, като
обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно
разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо. Неоснователни са твърденията на ответника, че не е пасивно
легитимиран да отговаря по предявания установителен иск за собственост. Трайна е практиката на
ВКС, вкл. и цитираното от първоинстанционния съд
решение, че с предоставяне на управлението на имота, публичното тяло, което
упражнява правото на държавна собственост, се явява процесуален субституент на държавата във формата на процесуална суброгация, който може да брани това право чрез иск и да
претендира от свое име последиците от лишаването му от ползване на имота, а
като титуляр на правото на собственост, държавата може да участва в
производството по делото при условията на чл.226 ал.2 ГПК.
Решението е и правилно по следните съображения:
По делото е представен нот.
акт за продажба на недвижим имот №171, т.ХХІІ, н.д. №3861/23.10.1942 г., от
който се установява, че С.Б.К.е продала на Н.И.П., И.Н.П. и М. С.С. следния недвижим имот: ливада, находяща
се в землището на София – Княжево, м. „Кърлежъ“, с
площ от около 6 дка.
От представеното
удостоверение №15483/10.11.1948 г., издадено от СНС, се установява, че имотът
по описания по-горе нот. акт се намира вън от
регулационния план на София-Княжево, но в обсега на общия градоустройствен
план, според който мястото е отредено за земеделски терен.
По делото е представен акт
за завземане на недвижим имот за държавен, б.с. на И.Н.П., №1411 от 03.10.1949
г. на основание ЗОЕГПНС за празно място – ливада в м. „Кърлежа“, Княжевско
землище от 2200 кв.м.
По делото е представено
разпореждане №Р-2637/12.11.1951 г. на МС за отчуждаване и предаване на МНО на
основание чл.11, чл.26 и чл.31 ЗДИ вр. чл.4, чл.5,
чл.6, и чл.32 ППЗДИ полски имоти, находящи се в м.
„Кърлежа“, „м. „Смиловица“ и м. „Конарски
рид“ в землището на с. Княжево с обща площ от 1151 дка, подробно описани в
приложения парцеларен план №12442 и полска имотна
ведомост, издадена от VІ районен съвет при СГНС.
Представен е също протокол
от 31.07.1953 г. на Общинска комисия на
ТНС за замяна на отчуждени частни земи на основание 151-во постановление на МС
от 16.12.1952 г.
Представен е и трасировъчен
протокол от 28.07.1969 г. за учебен полигон в района на м. „Кърлежа“ - Горна
баня.
Представена е молба от М. С.С. до председателя на VІІ район, вх. №427/14.07.1972 г., в
която сочи, че притежава недвижим имот – празно място от 2200 кв.м. в м.
„Кърлежа“ - Люлин, който не е отчуждаван.
Видно от представеното по
делото удостоверение за наследници, изх. №407/25.10.2016 г., издадено от СО,
район „Лозенец“, М. С.С. е починал на 28.10.1988 г. и
е оставил следните наследници по закон: 1. Л.П.С.-съпруга, починала на
16.03.2006 г., 2. А. М.С.-син, 3. Л.М.Л.-дъщеря, починала на 02.02.2016 г. и оставила следните законни наследници: Д.Г.Л.-съпруг,
Д.Д.Л.-дъщеря и М.Д.Л.-син.
Представени са още
заявление от И.Н.П. до кмета на СО, вх. №ДИ-0600-203/15.07.1992 г. по чл.1
ЗВСОНИ за следния недвижим имот: празно дворно място – ливада в м. „Кърлежа“,
Княжевско землище, от 2200 кв.м., ведно със справка към него, както и протокол
на комисията по разпореждане с държавни имоти за взето решение за отписване от
актовите книги за държавни и общински имоти в ТОА „Овча купел“ на ливада от
2200 кв.м. в м. „Кърлежа“, Княжевско землище – манастира „Св. Кирил и Методий“
- Люлин извън регулация, част от общ имот от 6000 кв.м. на наследниците на И.Н.П.,
и писмо №Р-ГР-07-389/19.08.1994 г. от СО, управление „Архитектура и
градоустройство“, в което е посочено, че няма пречка за деактуване
и за възстановяване на собствеността върху посочения по-горе имот, б.с. на И.Н.П..
Видно от представеното по
делото удостоверение, изх. №ДИ-9400-23/21.02.1995 г., издадено от ТОА „Овча
купел“ на наследниците на М. С.С., имот от 1/3 ид.ч. от 6692 кв.м. в м. „Кърлежа“ - Горнобанско землище,
по нот. акт №171, т.ХХІІ, н.д. №3811/1942 г. няма
общински и държавен произход и не е актуван за държавна собственост.
Видно от представеното
удостоверение за наследници, изх. №РОБ16-УГ01-5902/24.10.2016 г., издадено от
СО, район „Оборище“, И.Н.П. е починал на 09.03.1993 г. и е оставил следните
наследници по закон: М.С.П.-съпруга, Н.И. Пелов-син и Н.И.П.-син.
По делото е представена
заповед №РД-57-1452/.01.12.1994 г. на кмета на СО, с която е наредено да се
отпише на основание чл.1 ЗВСОНИ и чл.88 ал.4 НДИ от актовите книги за държавни
и общински недвижими имоти в ТОА „Овча купел“ акт №1411/03.10.1949 г. и да се
предаде на наследниците на И.Н.П. владението на следния недвижим имот: ливада
от 2200 кв.м. в м. „Кърлежа“, Княжевско землище – манастира „Св. Кирил и
Методий“ - Люлин извън регулация, част от общ имот от 6000 кв.м. Представено и
удостоверение №ДИ-06-00-203/08.12.1994 г., издадено от ТОА „Овча купел“, от
което е видно, че на основание чл.1 ЗВСОНИ и чл.88 ал.4 НДИ недвижим имот -
ливада от 2200 кв.м. в м. „Кърлежа“, Княжевско землище – манастира „Св. Кирил и
Методий“ - Люлин извън регулация, част от общ имот от 6000 кв.м., е предаден на
наследниците на И.Н.П..
По делото е представен акт
за публична държавна собственост №0330, т.VІ, стр.№33 от 05.02.2002 г. за
поземлен имот от 1493,138 дка, застроен с 91 бр. сгради с №№ от 6 до 96 с общ
застроена площ от 52 000,69 кв.м., находящ се в СО,
район „Овча купел“ и район „Витоша“, в землищата на кв. „Горна баня“ и кв.
„Княжево“, като върху имота са предоставени права в управление на М.на о.на
основание: указ №2/29.01.1942 г. - 280,036 дка, указ №29/12.12.1946
г. - 61,102 дка и разпореждане на МС №Р2637/12.11.1951 г. - 1151 дка.
От приетото по делото
заключение на СТЕ, което настоящият съдебен състав кредитира напълно, се
установява, че отчужденият на И.Н.П. с акт за завземане №1411/1949 г. имот от
2200 кв.м. представлява част от по-голям имот, който съществува реално в
границите и размера, описани в нот. акт №171/1942 г.,
като при огледа, извършен на място, вещото лице е установило, че имотът, така
както е отразен на ръчна скица на л.11 от делото, съществува реално на място и
се идентифицира точно, а към настоящия момент имотът попада на територия с
трайно предназначение – земеделска, и с начин на трайно ползване – ливада, т.е.
характерът на отчуждения имот не е променян. От заключението се установява още,
че от техническа гледна точка не съществуват пречки за урегулиране на имота при
съобразяване с нормативните изисквания, както и че върху имота няма извършено
строителство на сгради и съоръжения, а границите на имота не са материализирани
на място и достъпът до тях не е ограничен по никакъв начин. Вещото лице сочи
още, че манастирът „Св.Св. Кирил и Методий“ е на
приблизително разстояние по права линия е около 1400-1500 м., като процесният недвижим имот попада в границите на имот с
идентификатор 68134.4203.9198 по КККР, но не може да даде заключение за
идентичност с отчуждените по протокол от 31.07.1953 г. на ТПС комисия земи. В
о.с.з. вещото лице сочи също, че имотът е бил част от учебен полигон, но в него
няма изградени сгради и съоръжения и към настоящия момент не са ползва.
От приетото по делото
допълнително заключение на СТЕ, което съдът кредитира напълно, се установява,
че процесният имот не е отразен в парцеларния
план.
От показанията на свид. Л.П.се установява, че през 1970-1971 г. на място е
имало табела, на която е бил написан номера на нот.
акт, в процесния имот е имало фиданки, имотът е бил
ограден, а през 1998 г. е имало остатък от оградата, пътят към имота вече е бил
асфалтиран.
От показанията на свид. З.М.се установява, че в м. „Кърлежа“ се е намирало
тактическо учебно поле, където са се водели занятия по тактика и е имало
изградени инженерни съоръжения, като такива дейности са се осъществявали до
2005-2006 г.
От показанията на свид. Х.Я.се установява, че в м. „Кърлежа“ има
фортификационни съоръжения, които личат и в момента, като на полигона са водени
полеви занятия по тактическа подготовка, инженерна подготовка и др. полеви
занятия, като полигонът е бил ограден, а последно са провеждани занятия през
2010-2011 г.
От показанията на свид. М.Г.се установява, че през 2008-2009 г. процесният
имот е бил ливада и по него не е имало следи от учебни дейности на танковото
поделение.
Други относими
доказателства не са ангажирани.
При тези данни и с оглед на
събраните по делото доказателства настоящият въззивен
състав споделя решаващия извод, че ищците се явяват съсобственици на 2/3 ид.ч. от процесния недвижим имот.
А.М.С., Д.Г.Л., Д.Д.Л. и М.Д.Л. са собственици на 1/3 ид.ч.
от процесния недвижим имот по наследство, останало от
общите им наследодатели М. С.С. и Л.М.Л..
М.С.П., Н.И.П., Н.И.П. са
собственици на 1/3 ид.ч. от процесния
недвижим имот по наследство, останало от общия им наследодател И.Н.П., и
реституция по чл.1 ал.1 ЗВСОНИ.
Неоснователни са
твърденията на ответника, че процесният недвижим имот
е публична държавна собственост. Съгласно трайната практика на ВКС /напр.
решение №403/25.05.2010 г. по гр. д. №5024/2008 г. на I ГО/, публичната собственост се отличава от
частната по субектите на тази собственост и по предназначението на вещите:
публична собственост имат само субектите, които упражняват властнически
правомощия /държавните и общинските органи и ведомства/ и то само по отношение
на вещи, които служат за удовлетворяване на обществени интереси. Статутът на
имотите като публична държавна собственост не се определя от това, дали за тези
имоти има издаден акт за публична държавна собственост или не, тъй като
съгласно чл.5 ал.1 и ал.3 ЗДС актовете за държавна собственост не пораждат права, а само
констатират и удостоверяват такива права. Публична държавна собственост са само
онези вещи на държавата, които са определени като такива с решение на МС или
със закон. С предоставените на държавните учреждения
вещи публична държавна собственост са тези от тях, които служат за изпълнение
на функциите на тези държавни учреждения, т.е. за
упражняване на предоставените им със закон или акт на МС властнически
правомощия.
Съгласно чл.26 Закона за
държавна собственост /ДВ., бр. 194/1950 год./, отчуждаването на недвижими
имоти, вещни права върху тях и движими имоти за държавна нужда, може да се
извършва от МС, срещу обезщетение или замяна с друг имот. Решението за
отчуждаване се взема по доклад на министъра, който управлява ведомството, към
което се числи учреждението или предприятието, за
нуждите на което се отчуждава имота. Нормата на чл.27 ЗДИ отм. сочи, че
отчуждените имоти стават държавни от датата на обнародването на постановлението
на МС в „Държавен вестник“. Ето защо и доколкото по делото липсват ангажирани
доказателства за обнародване на разпореждане №Р-2637/12.11.1951 г., настоящият
състав приема да е налице незавършен фактически състав на отчуждаването. Не се
ангажирани и доказателства за евентуално обезщетяване с парична равностойност
на бившите собственици. Освен това в разпореждането от 1951 г. е посочен само
общият размер на подлежащите на отчуждаване земи и местности, като не се
съдържа индивидуализация на имотите.
Поради изложеното, съдът
намира, че от страната на държавата не е проведена отчуждителна
процедура за частта на М. С.С. от процесния
имот, въз основа на която последният да е станал държавна собственост.
Съгласно
разпоредбите на чл.1 и чл.2 ЗВСОНИ вр. чл.2 ал.1 ЗОСОИ и решение №4/11.03.1998 г. по к.д. №16/1997 г.
на КС, не подлежат на възстановяване одържавените имоти, представляващи
публична държавна собственост, като е без значение кога имотът е станал
публична държавна собственост. Отчужденият недвижим имот не може да се
възстанови, ако към момента на влизане в сила на КРБ и приетите след нея закони
във връзка със собствеността е променил предназначението си и е започнал трайно
да задоволява обществени потребности от национално или от общинско значение
/решение №107/02.10.2013 г. по гр.д. №514/2012 г. на І ГО на ВКС/. Трайна и
непротиворечива е практиката на ВКС, че публичният характер на държавната
собственост е пречка за реалното връщане на отчуждения имот. Освен това, за да
бъде реституиран имота по ЗВСОНИ следва да са налице три кумулативни
предпоставки: да е одържавен недвижим имот; имотът да е одържавен по ЗОЕГПНС и
да съществува реално и до размерите, в които е бил отчужден.
В процесния случай от събраните по делото доказателства е
установено безспорно и категорично, че частта от процесния
имот, собственост на наследодателя И.Н.П., е бил отчуждена по ЗОЕГПНС, както и
че към влизане в сила на реституционния закон процесният
недвижим имот е бил част от ливада с общ площ от 70 702 кв.м., но не се
установява да е бил предоставен за обслужване функциите на М.на о.и да е бил
обект със специално предназначение и стратегически обект на националната
сигурност, т.е. същият да е публична държавна собственост по смисъла на чл.2
ал.2 т.4 ЗДС. Актът за държавна собственост принципно сочи на легитимация
относно правото на собственост на държавата или общината, но само доколкото при
оспорване се установи да е реализиран фактическия състав на придобивен
способ за придобиване на вещно право. В тази връзка не са ангажирани
доказателства, спорният имот да е определен със закон или акт на МС за публична
държавна собственост, или да е предоставен на Министерството на о.за изпълнение
на функциите му. Установи се и че процесният недвижим
имот съществува във вида и обема, в който е бил отчужден - към настоящия момент имотът попада на
територия с трайно предназначение – земеделска, и с начин на трайно ползване –
ливада, т.е. след отчуждаването имотът не е променил функционалното си
предназначение.
Поради
изложеното, настоящият въззивен състав намира, че са
налице предпоставките за реституция по смисъла на чл.3 ал.1 ЗВСОНИ и
съответната част от процесния недвижим е възстановен
в полза на наследниците на И.Н.П..
Възражение за изтекла придобивна давност може да бъде уважено, когато са налице
елементите на фактическия състав на чл.79 ал.1 ЗС по отношение на
претендиращото лице и то установени при пълно и пряко доказване в процеса. За
да се признае на едно физическо лице правото на изключителна собственост по
отношение на един недвижим имот, разпоредбата на закона установява, че
претендиращият следва да е упражнявал в период по-дълъг от 10 години
фактическата власт по отношение на конкретната вещ /corpus/,
без противопоставяне от страна на титуляра на правото
на собственост, както и да е демонстрирал по отношение невладеещия собственик
на вещта поведение на пълноправен собственик /аnimus/,
т.е. поведение, което безсъмнено сочи, че упражнява собственическите правомощия
в пълен обем единствено за себе си. Владението е законно, когато съдържа 6
признака: постоянно, непрекъснато, спокойно, явно, несъмнително и с намерение
да се държи вещта, като своя собствена /чл.68 и сл. ЗС/.
Въззивният съд споделя изводите на СРС, че възражението за придобивна давност, релевирано от
ответника, е неоснователно. С оглед разпоредбата на чл.5 ал.2 ЗВСОНИ, по
отношение наследниците на И.Н.П. давност би могла да тече, считано от 22.11.1997 г. От показанията на разпитаните
по делото свидетели на ответника се установява единствено, че имотът, част от
който е процесният недвижим имот, е ползван за учебен
полигон от бившето „Поделение 34340“ през периода от 1992 г. до към 2011 г., но
не и че държавата чрез М.на о.е упражнявала фактическа власт върху имота, т.е.
липсва поведение, което да сочи безсъмнено, че държавата е упражнявала
собственически правомощия. Освен това свидетелите не сочат категорично, че
точно процесният недвижим имот е бил част от сочения
военен полигон. От показанията на разпитаните по делото свидетели на ищците се
установява, че наследниците на И.Н.П. след 1998 г. редовно са посещавали имота
като негови собственици, т.е. дори и да се приеме, че ответникът е владял
имота, то неговото владение не е било постоянно, непрекъснато и спокойно.
Поради съвпадането на
крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното
решение на СРС – потвърдено.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №34249/07.02.2019 г., поправено с
решение №147413/21.06.2019 г., постановено по гр.д. №72575/2016 г. по описа на
СРС, ГО, 36 състав.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от
съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.