№ 75
гр. Пловдив, 28.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 3-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Вера Ив. Иванова
Членове:Катя Ст. Пенчева
Тодор Илк. Хаджиев
при участието на секретаря Мила Д. Тошева
като разгледа докладваното от Катя Ст. Пенчева Въззивно търговско дело №
20235001000546 по описа за 2023 година
Производството е въззивно по реда на чл.258 и сл. ГПК.
С решение №95/14.07.2023г., постановено по т.д. №25/2023г. по описа
на окръжен съд П., „К.“ ООД, ЕИК***, гр. П. е осъдено да заплати на „Х.Х.“
АД, ЕИК***, гр. С., сумата от 30 092, 65 евро - главница, представляваща
обезщетение за причинени вреди за цялостна липса на товар по чл.17, т.1 вр.
чл.23 от Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на
стоки /СМR/, както и сумата от 1 994 евро - обезщетение за забавено
изпълнение на основание чл.27, т.1 от Конвенцията за договора за
международен автомобилен превоз на стоки /СМR/ върху главницата в
размер на 30 092, 65 евро, в размер на 5 процента лихва годишно, считано от
датата на рекламацията /претенцията/ 25.09.2021г. до 01.02.2023г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на
исковата молба - 01.02.2023г. до окончателното плащане.
„К.“ ООД е осъдено да заплати на „Х.Х.“ АД сумата в общ размер на 9
290,64лв., представляваща направени по делото съдебно-деловодни разноски,
включващи сумата в р-р на 6 780лв. - адв.възнаграждение на адв.Т. Г. от ВАК
и сумата в р-р на 2 510,64лв.- държавна такса.
1
Срещу постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника
в първоинстанционното производство – „К.“ ООД. Жалбоподателят счита, че
решението е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон,
при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е
необосновано. Изложени са подробно доводи и съображения, свеждащи се до
несъгласие с изводите на първоинстанционния съд за наличие на
предпоставките по чл.17 от Конвенцията за договора за международен
автомобилен превоз на стоки /СМR/, аргументирани с доводи за липса на
качеството на превозвач по отношение на „К.“ ООД. Наведени са доводи и за
недопустимост на предявения иск, основани на разпоредбата на чл.36 от
Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки.
Иска се отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с което
исковете да бъдат отхвърлени като неоснователни, евентуално –
недопустими. С въззивната жалба не са предявени доказателствени искания.
В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор от въззиваемата
страна „Х.Х.“ АД, с който въззивната жалба се оспорва изцяло. С постъпилия
отговор е заявено доказателствено искане – за допускане на гласни
доказателства, прието за основателно от въззивната инстанция при
хипотезата на чл.266 ал.3 от ГПК.
Страните претендират сторените по делото разноски.
Подадената въззивна жалба е допустима, като депозирана в
законоустановения срок от надлежна страна и с предписаното от закона
съдържание.
Апелативният съд, след като съобрази оплакванията, изложени в
жалбата и доводите на страните, с оглед разпоредбите на чл.271 от ГПК и
след преценка на събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, на основание чл.235 от ГПК, прие за установено следното:
Производството пред Окръжен съд – Пловдив е образувано по
обективно съединени осъдителни искове с правно основание чл.17 и чл.27 от
Конвенцията за договора за международен автомобилен превоз на стоки
/СМR/ /Конвенцията/.
Ищецът в първоинстанционното производство, въззиваема страна в
настоящето – „Х.Х.“ АД, основава претенцията си срещу „К.“ ООД на
следните обстоятелства: По силата на писмена заявка от 16.09.2020г. ищецът
2
е възложил на „К. ООД“ извършване на международен транспорт на стоки с
дата на товарене 21.09.2020г. и място на товарене – И., и място на доставка Р.
Б., гр. П., с посочени координати, с вид на товара: сладкарски материали. „К.“
ООД е възложило извършването на превоза на друг превозвач – „С.“ ООД. За
извършване на международния превоз е изготвена и подписана международна
товарителница от 21.09.2020г. Издадена е фактура №*********/21.09.2020г.
от продавача /дружество, със седалище И./ за закупената от ищеца стока на
стойност 30 092,65евро, заплатена съгласно електронно платежно нареждане
от 20.11.2020г. На 24.09.2020г. ищецът бил уведомен на електронна поща от
„К.“ ООД, че товарният автомобил, собственост на „С.“ ООД, с който се
осъществява транспортът, се е запалил и изгорял на магистралата в Република
Х., като целият товар бил унищожен. Със същото писмо му било изпратено
копие от товарителницата, както и сключената от ответника застраховка
„отговорност на превозвача“ по полица № 02058332/13082010010060, в която
било включено и извършилото превоза МПС по процесния договор за
международен транспорт. За произшествието е издадено удостоверение изх.
№511-11-05-2/36- 33/309- 20 от РПУ Славонски борд - МВР на Република Х..
Въпреки отправената претенция до „С.“ ООД за заплащане на сумата от 30
092, 65 евро, представляваща стойността на натоварената и погинала стока,
последното дружество не удовлетворило тази претенция. Такава претенция е
отправена и до ответното дружество в качеството му на първоначален
превозвач. Ищецът се позовава на разпоредбата на чл.34 от Конвенцията,
тълкувайки я в смисъл, че двамата превозвачи носят солидарна отговорност
за вредите. Отделно от отговорността за стойността на погиналия товар,
превозвачите дължат на основание чл.27 от Конвенцията и обезщетение за
забавено плащане в размер на 5% годишно върху неизплатеното обезщетение
по претенцията по чл.17 от Конвенция. Изложени са и фактически твърдения
за успешно проведено исково осъдително производство срещу превозвача
„С.“ ООД - т.д. №285/2021г. по описа на ОС- Бургас. В това производство, на
основание чл.219 ал.1 от ГПК, ответното дружество „К.“ ООД било
контитуирано като трето-лице помагач на страна на ищеца „Х.Х.“ АД. В
депозирания отговор на исковата молба третото лице - помагач „К.“ ООД
изразило становище, че предявеният от ищцовото дружество иск срещу
ответника - превозвач „С.“ ООД е основателен, като ищецът счита това за
признание от страна на настоящия ответник относно основателността на
3
предявената искова претенция, което е направено пред орган на държавна
власт. С решение №185/28.07.2022г. по т.д. №285/2021г., влязло в сила на
12.10.2022г., поправено с решение №203/12.09.2022г., влязло в сила на
12.10.2022г., постановено при участието на настоящия ответник, в качеството
му на трето лице - помагач, Окръжен съд Бургас приел предявените от „Х.Х.“
АД искове по договора за международен превоз на товари за основателни и
осъдил ответника „С.“ ООД да заплати а ищцовото дружество
претендираните суми - 30 092, 65 евро - обезщетение за вреди за цялостна
липса на товар, както и сумата от 1 003 евро - обезщетение за забавено
изпълнение, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
23.06.2021г. Наведени са доводи, че съгласно чл.223 от ГПК решението
обвързва третото лице-помагач, за това което съдът е установил в мотивите
на решението си е задължително за третото лице в отношенията му със
страната, на която помага или която го е привлякла, като то не може да го
оспорва. Ищецът твърди, че до настоящия момент „С.“ ООД не е заплатило
сумите, за които е осъдено с решението по посоченото т.д. на ОС- Бургас, на
което основава правния си интерес от завеждането на настоящия иск срещу
„К.“ ООД. Искането, с което е сезиран съдът, е да се постанови решение, с
което ответното дружество „К.“ ООД да бъде осъдено да заплати на „Х.Х.“
АД сумата от 30 092,65 евро - обезщетение за причинени вреди - цялостна
липса на товар, представляващо стойността по фактура на погиналата стока
по договор за международен превоз от 16.09.2020г. и удостоверен с
международна товарителница от 21.09.2020г. по маршрут И. - Б., както и
сумата от 1994 евро - обезщетение за забавеното изпълнение за заплащане на
обезщетението размер на 30 092,65 евро, считано от датата на рекламацията -
17.09.2021г. до датата на завеждане на иска, ведно със законната лихва
считано от датата на завеждане на исковата молба до окончателното плащане.
В постъпилия в срока по чл.367 ал.1 от ГПК отговор на исковата молба
ответникът „К.“ ООД е оспорил изцяло предявените искове. Основното
възражение се свежда до доводи, че при възникналите между страните
правоотношения „К.“ ООД няма качеството на превозвач. Не се оспорват
останалите фактическите обстоятелства, изложени в ИМ, но са въведени
възражения, че в случая няма последователни превозвачи. Превозвачът е само
един - „С.“ ООД; той е вписан като такъв в товарителницата от 21.09.2020г.;
негов е камионът, на който е натоварена стоката в И. и превозена до
4
Република Х., на чиято територия е избухнал пожарът, унищожил товара.
Твърди се, че „К.“ ЕООД е действало като спедитор, а не като превозвач, тъй
като след получаване на заявката от 16.09.2020г., „К.“ ЕООД не е извършвало
физически превоз на стоките, нито ги е получавало от изпращача. Действайки
като спедитор от свое име, но за сметка на ищеца, то е възложило транспорта
на „С.“ ООД на 18.09.2020г., с представения с ИМ имейл от същата дата.
Въведено е и възражение за погасителна давност, като ответникът се е
позовал на разпоредбата на чл.366 от ТЗ. Тези възражения и твърдения се
поддържат и с въззивната жалба.
С представената в срока по чл.372,ал.1 от ГПК допълнителна искова
молба ищецът възразява срещу твърдяното от ответника качество на
спедитор, позовавайки се на трайни търговски отношения между страните по
повод международни договори за превоз на стоки с превозвач – ответното
дружество. Позовава се на правоотношения между последователни
превозвачи по смисъла на чл.34 от Конвенцията.
В представения в срока по чл.373 от ГПК отговор на допълнителната
искова молба се поддържат възраженията по основателността на претенцията.
При така наведените твърдения и възражения от страните, след като
съобрази оплакванията, изложени в подадената въззивна жалба, съдът прие за
установено следното:
Доколкото се касае за автомобилен превоз на стоки с място на приемане
на стоката и място на доставяне на същата в две различни държави /И. – Б./
очертаният правен спор попада в приложното поле на Конвенцията за
договора за международен автомобилен превоз на стоки /СМR/.
Независимо че в първоинстанционното производство не е изразено
възражение по допустимостта на иска от страна на ответника, доколкото
такова се поддържа във въззивната жалба и с оглед вмененото служебно
задължение за проверка допустимостта на иска, на първо място следва да се
посочи, че така предявеният осъдителен иск е допустим. Жалбоподателят
обосновава възражението си с разпоредбата на чл.36 от Конвенцията, с
аргументи, че исковете срещу посочените в разпоредбата субекти следва да
бъдат предявени едновременно, а това не е сторено в проведеното пред
Бургаския окръжен съд срещу „С.“ ООД осъдително исково производство –
по т.д. №285/2021г. Съгласно цитираната разпоредба, освен ако се касае до
5
насрещен иск или до възражение, формулирано в някоя инстанция относно
иск, основан върху същия превозен договор, търсенето на отговорност за
липса, повреда или закъснение може да бъде извършено само срещу първия
превозвач, последния такъв или превозвача, изпълняващ тази част от превоза,
по време на която е възникнала липсата, повредата или закъснението; искът
може да бъде насочен едновременно и срещу няколко от тези превозвачи.
Ясен е смисълът на нормата – предвиденото в предложение второ -
едновременно предявяване на иск срещу няколко превозвачи /на което се
основава възражението за недопустимост на иска/ е предвидено само като
субективна възможност, но не и като условие за допустимост на иска.
С оглед съвпадащите насрещни твърдения на страните, ищецът е
оправил до ответника на 16.09.2019г. заявка за международен транспорт от
транспортен пункт на територията на И. до разтоварен пункт на „Х.Х.“ АД,
находящ се в гр. П. на територията на Република Б. /с предмет сладкарски
материали с посочено бруто тегло и дата на товарене 21.09.2020г./.
Транспортът е извършен с товарен автомобил собственост на неучастващо по
делото лице – „С.“ ООД, който товарен автомобил се е запалил на
територията на Република Х. /представено е и удостоверение от РПУ
Славонски брод към МВР на Република Х./, което е довело до тотална загуба
на превозвания товар – собственост на ищеца или цялостна липса на стоката
по смисъла на чл.17 от Конвенцията. Съгласно цитираната правна норма
превозвачът е отговорен за цялостната или частична липса или повреда на
стоката от приемането й за превоз до доставянето й.
Очертаният спорен въпрос се свежда до установяване качеството на
ответното дружество – сега жалбоподател - „К.“ ООД, в създадените между
страните правоотношения, а именно – това качество съответства ли на
фигурата на превозвач по смисъла на чл.17 от Конвенцията, по - конкретно
възникналото правоотношение обективира ли фигурата на „последователни
пътни превозвачи“ по смисъла на чл.34 от Конвенцията, в която
последователност ответното дружество да има качеството на „първи
превозвач“, за да се ангажира неговата отговорност, произтичаща от чл.17,
във вр. с чл.34 от Конвенцията. В случая е налице усложнена фактическа
обстановка, тъй като превозът на процесната стока е възложен от „К.“ ООД на
неучастващото по делото юридическо лице - „С.“ ООД. Следва да се има
предвид, че договорът за превоз е неформален консенсуален договор, като за
6
установяването му са допустими всички доказателствени средства. Касаейки
се обаче за двустранна сделка, преди всичко следва да се установи
съвпадението на насрещните волеизявления на страните, насочено към
постигане на обща цел. За възникването на този договор е необходима
изявена воля, която обаче следва да съдържа елементите от фактическия му
състав. В този смисъл самата заявка за международен транспорт, съдържаща
само волеизявлението на ищеца, адресирано към ответника „Въз основа на
референция …. с настоящето ви възлагаме извършването на транспорт по
релация И. – Б.“ не съдържа достатъчна информация за волята на
възложителя – за извършване на превозна или спедиционна услуга. На още
по-малко основание това едностранно изявление може да доведе до извод за
насрещна съвпадаща воля от страна на адресата – „К.“ ООД да встъпи в
правоотношение на превозвач. С оглед неспорния факт обаче, че „К.“ ООД е
приело заявката и е възложило извършването на превоз на друг търговец, при
тези си действия „К.“ ООД е извършило посредническа дейност – в по-голяма
степен очертаваща правните характеристики на спедиционна дейност
отколкото правните характеристики на преки правоотношения, произтичащи
от договор за международен превоз. Основание да се приеме, че такива
правоотношения са възникнали между ищеца и трето лице - „С.“ ООД, е
представената от самия ищец международна товарителница от 21.09.2020г., в
която, като превозвач е посочено „С.“ ООД. Международната товарителница,
съставена по реда на чл.4- чл.6 от Конвенцията и по смисъла на чл.9 от
същата, е доказателство за съществените елементи на превозното отношение,
не само относно изпращача на стоката, получателя, но и превозвача до
доказване на нещо различно. В случая не може да се приеме нещо различно от
съдържанието на товарителницата, като твърденията на ищеца – настоящ
въззиваем, че „К.“ ООД е участвало като превозвач при възникналите
правоотношения, не намират опора в доказателствата по делото и са в
несъответствие с рагламентацията, съдържаща се в Конвенцията относно
комплексните, усложнени правоотношения, възникващи при последователни
пътни превозвачи по смисъла на чл.34 от Конвенцията. Съгласно цитираната
норма, когато един превоз, извършван в изпълнение на един-единствен
договор, се осъществява от последователни пътни превозвачи, всеки от тях
поема отговорността за изпълнението на цялостния превоз, като вторият и
следващите превозвачи стават страна по договора с приемането на стоката и
7
товарителницата, при условията, посочени в товарителницата. За да е налице
хипотезата на последващи превозвачи, следва „К.“ ООД не само да е приело
заявката, но едновременно с това - и да е участвало фактически в превоза на
стоката, тъй като по смисъла на Конвенцията /чл.35 и чл.36/ фигурата на
последващия превозвач изисква приемане на стоката и вписване на името
на превозвача в товарителницата.Нормата на чл.35, пар.1 от Конвенцията
ясно регламентира: Превозвачът, приемащ стоката от предшестващия го
превозвач, издава на същия датирана и подписана разписка. Той трябва да
впише името и адреса си на втория екземпляр на товарителницата. В случая
не само не са ангажирани доказателства, но не са наведени и твърдения, че
„К.“ ООД фактически е приело стоката. Ето защо не може да се приеме тезата
на ищеца, че с подаването на заявка за международен превоз и нейното
приемане от ответника е сключен договор за международен автомобилен
превоз на стоки. Такъв правен извод не може да се изведе и от цитираното в
писмената защита на въззиваемата страна решение №135/05.10.2011г. по т.д.
№1103/2010г. на ВКС, 2-ро т.о. Интерпретираният цитат от това решение „с
подаване на заявката за международен превоз от ищеца и нейното приемане
от ответника е сключен договор за международен автомобилен превоз“ е
посочен изолирано. Това решение съдържа отговор на въпрос, различен от
спорния в настоящето производство и като такова не е съдебна практика,
относима към настоящия спор.
Извод в подкрепа на твърденията на ищеца, че между него и ответника
са възникнали правоотношения на плоскостта на договор за международен
автомобилен превоз не може да се направи и от депозираните във въззивното
производство гласни доказателства. Показанията на свидетеля В. установяват
само наличието на трайни търговски отношения между страните,
включително и такива, произтичащи от международен автомобилен превоз,
но не установяват възникването именно на такъв вид правоотношения в
процесния случай. Ето защо не би могла да възникне и да се ангажира
отговорността на „К.“ ООД по смисъла на чл.36 от Конвенцията в качеството
му на „първи превозвач“.
Що се отнася до позоваването от страна на ищеца на успешно
проведеното исково осъдително производство срещу превозвача „С.“ ООД -
т.д. №285/2021г. по описа на ОС- Бургас и по тази причина - и ангажиране
солидарна отговорност на „К.“ ООД, следва да се посочи, че от разпоредбите
8
на чл.34 и чл.36 от Конвенцията не може да се изведе солидарна отговорност
за превозвачите, когато са повече от един. Разпоредбата на чл.36 от
Конвенцията регламентира, че търсенето на отговорност може да се
реализира „само“ срещу първия превозвач, последния такъв или превозвача,
изпълняващ тази част от превоза, по време на която е настъпила повредата.
Не намират процесуална опора и доводите на ищеца в насока, че участвайки
като трето лице – помагач на негова страна, „К.“ ООД е направил
„признание“ на иска, рефлектиращо и към настоящия иск. Вярно е, че в
проведено съдебно заседание пред Бургаския окръжен съд по т.д. №285/2021г.
процесуалният представител на „К.“ ООД е направил изявление за
основателност на предявения от „Х.Х.“ АД против „С.“ ООД иск:
„Поддържам исковата молба на ищеца и моля да бъде уважена“. Така
направеното изявление е становище по основателността на иска, предявен от
„Х.Х.“ АД против „С.“ ООД и не може да се приеме, че ангажира
отговорността на „К.“ ООД спрямо „Х.Х.“ АД. Вярно е, че съгласно чл.223
ал.2 от ГПК, установеното в мотивите на решението е задължително за
третото лице в отношенията му със страната, която го е привляква, но в
мотивите на решение №185/28.07.2022г. по т.д. №285/2021г. липсва каквото и
да е произнасяне по повод създадени между страните в настоящето
производство правоотношения. В този смисъл и няма как да се породи
действието на обвързващата сила на мотивите по смисъла на чл.223 ал.2 от
ГПК в отношенията между привлеченото трето лице и страната, която го е
привлякла. Освен това привличането е право на привличащата страна, с което
тя цели да улесни защитата си срещу противната страна, а по отношение на
привлечената страна, в каквото качество е участвал ответникът „К.“ ООД в
производството по т.д. №285/2021г. на БОС – да я подчини на задължителната
сила на мотивите в един бъдещ процес по заведен от привличащата срещу
привлечената страна обратен иск, но при неблагоприятен за привличащата
страна изход от делото. Това е и вложеният в разпоредбата на чл.223 ал.2 от
ГПК смисъл за задължителност на установеното в мотивите на решението в
отношенията между третото лице и страната, която го е привлякла. А в случая
изходът от т.д. №285/2021г. на БОС е благоприятен за ищеца. Ето защо
неоснователни са доводите на ищеца, настоящ въззиваем, относно правното
действие по смисъла на чл.223 ал.2 от ГПК на постановеното решение по т.д.
№285/2021г. по описа на БОС.
9
По изложените съображения въззивната жалба се явява основателна.
Обжалваното решение, като неправилно, следва да бъде отменено и да се
постанови друго, с което предявените осъдителни искове - главен и
акцесорен, следва да бъдат отхвърлени.
При този изход на спора ищецът дължи на ответника, на основание
чл.78 ал.3 от ГПК, направените разноски в първоинстанционното
производство. Съгласно представен списък на разноските /л.140/ същите са в
размер на 7 000лв. – адвокатско възнаграждение, заплатено при подписване
на договора за правна защита и съдействие от 02.03.2023г. /лист 92, стр.2-ра/.
Ищецът е направил възражение за прекомерност на така заплатеното и
претендирано адвокатско възнаграждение, което следва да бъде обсъдено от
настоящата инстанция, предвид присъждане на разноски в полза на ответника
от тази инстанция. Възражението по чл.78 ал.5 от ГПК е неоснователно.
Материалният интерес по двата иска – главен и акцесорен е съответно
58 856,11лв. и 3 899,93лв. /курс евро – лев 1.95583/. Минималното адвокатско
възнаграждение по чл.7, ал.2, т.4 и т.2 от Наредба №1/09.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения е съответно
4 958,49лв. и 690лв. Адвокатското възнаграждение от 7 000лв. надвишава, но
не значително, минималното такова /5 648,49лв./. Адвокатското
възнаграждение от 7 000лв. обаче следва да се съобрази с действителната
фактическа и правна сложност на делото и не се явява прекомерно, като съдът
не е длъжен при възражение по реда на чл.78 ал.5 от ГПК да намали
адвокатското възнаграждение до минимално предвиденото такова с Наредба
№1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Като последица от отхвърляне на иска, следва да бъде отменено
обжалваното решение и в частта, с която в тежест на ответника са присъдени
разноски в размер на 9 290,64лв.
При този изход на делото и на основание чл.273 от ГПК, във вр. с чл.78
от ГПК въззиваемата страна дължи на жалбоподателя направените разноски
пред тази инстанция, които, съгласно представен списък на разноските по
чл.80 от ГПК /л.34/ са общо 8 256лв. - 1 256лв. – ДТ и 7 000лв. – адвокатско
възнаграждение, заплатено в брой съгласно договор за правна защита и
съдействие /л.24, стр. 2-ра/. Процесуалният представител на въззиваемата
страна възразява за прекомерност на така заплатеното и претендирано
10
адвокатско възнаграждение. Възражението по чл.78 ал.5 от ГПК е
неоснователно по гореизложените съображения и като се има предвид, че
въззивното производство е протекло в две съдебни заседания при уважено
доказателствено искане на въззиваемата страна.
Водим от изложеното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК, Пловдивският
апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №95/14.07.2023г., постановено по т.д. №25/2023г.
по описа на окръжен съд Пазарджик, с което „К.“ ООД, ЕИК***, гр. П. е
осъдено да заплати на „Х.Х.“ АД, ЕИК***, гр. С., сумата от 30 092, 65 евро -
главница, представляваща обезщетение за причинени вреди за цялостна липса
на товар по чл.17, т.1 вр. чл.23 от Конвенцията за договора за международен
автомобилен превоз на стоки /СМR/, както и сумата от 1 994 евро -
обезщетение за забавено изпълнение на основание чл.27, т.1 от Конвенцията
за договора за международен автомобилен превоз на стоки /СМR/ върху
главницата в размер на 30 092, 65 евро, в размер на 5 процента лихва
годишно, считано от датата на рекламацията /претенцията/ 25.09.2021г. до
01.02.2023г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на предявяване на исковата молба - 01.02.2023г. до окончателното плащане,
както и в частта, с която „К.“ ООД е осъдено да заплати на „Х.Х.“ АД
раезноски в общ размер на 9 290,64лв., вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Х.Х.“ АД, ЕИК***, гр. С. срещу „К.“
ООД, ЕИК***, гр. П. иск за сумата от 30 092, 65 евро - главница,
представляваща обезщетение за причинени вреди за цялостна липса на товар
по чл.17, т.1 вр. чл.23 от Конвенцията за договора за международен
автомобилен превоз на стоки /СМR/, както и сумата от 1 994 евро -
обезщетение за забавено изпълнение на основание чл.27, т.1 от Конвенцията
за договора за международен автомобилен превоз на стоки /СМR/ върху
главницата в размер на 30 092, 65 евро, в размер на 5 процента лихва
годишно, считано от датата на рекламацията /претенцията/ 25.09.2021г. до
01.02.2023г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на предявяване на исковата молба - 01.02.2023г. до окончателното плащане.
11
ОСЪЖДА „Х.Х.“ АД, ЕИК*** да заплати на „К.“ ООД, ЕИК***
разноски за първоинстанционното производство в размер на 7 000лв., както и
разноски за въззивното производство в размер на 8 256лв.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12