№ 114057
гр. София, 10.08.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 35 СЪСТАВ, в закрито заседание на
десети август през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ИВА ЦВ. НЕШЕВА
като разгледа докладваното от ИВА ЦВ. НЕШЕВА Частно гражданско дело
№ 20241110120598 по описа за 2024 година
Заявителят „ПКБ” ЕООД е поискал издаването на заповед за изпълнение
за сумите по договор за потребителски кредит № **********, включително
главница, лихви и неплатено възнаграждение за пакет от допълнителни
услуги.
В заявлението е посочено, че вземането произтича от сключен между
заявителя и длъжника договор за потребителски кредит, по силата на който на
длъжника е предоставена в заем парична сума в определен размер, която той
следва да върне на вноски за срок от 24 месеца и дължи договорно
възнаграждение /лихва/ върху заетата сума. Посочва се, че длъжникът е
сключил и споразумение за предоставяне на допълнителни услуги срещу
съответно възнаграждение, което става дължимо с подписването на
споразумението.
Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК съдът отказва да издаде заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК когато искането е в
противоречие със закона или с добрите нрави, а според чл. 411, ал. 2, т. 3 от
ГПК и когато искането се основава на неравноправна клауза в договор,
сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това. Съдът
извършва преценка за съответствие на заявлението със закона и с добрите
нрави, при която съпоставя твърденията за обстоятелствата, от които
произтичат вземанията, предмет на заявлението със закона и с добрите нрави.
Когато се претендира вземане от договор сключен с потребител, съдът
преценява наличието на неравноправни клаузи в договора. При установяване
на нищожност на договора или на отделна негова клауза поради
1
противоречието им със закона или добрите нрави или поради наличие на
неравноправна клауза, съдът отхвърля заявлението за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение на основание чл. 411, ал. 2, т. 2 или т. 3 от
ГПК.
Сключеният между „ПКБ“ ЕООД и длъжника договор, представлява
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, поради
което са приложими разпоредбите на този закон. Заявителят е претендирал
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги. Според чл. 10а, ал.
1 от ЗПК кредиторът може да събира такси /т.е. възнаграждение/ за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, но тези дейности не
може да са свързани с усвояването и управлението на кредита и освен това
трябва да са точно и ясно определени в договора. Освен това таксата може да
се събира само веднъж за едно действие. В заявлението заявителят е
посочил, че пакетът допълнителни услуги дава възможност на
кредитополучателя да си осигури приоритетно разглеждане и отпускане на
кредита и възможност за едностранна промяна на погасителния план, тоест за
отлагане на плащането на определен брой вноски, да може да намали
вноските си по кредита или да промени техния падеж. Тази формулировка,
води до извод, че посочените услуги всъщност са свързани със самото
усвояване, управление и администриране на кредита, а както беше посочено
според чл. 10а, ал. 2 от ЗПК не може да се изисква плащане на такси и
комисионни за действия, свързани с усвояването и управлението на кредита.
Освен това потребителят заплаща такса не за ползвани услуги, а за една
бъдеща и евентуална възможност да ги използва. Отделно от това таксата
става изискуема не при ползването на някоя от услугите, а още при
подписването на договора. Поради това следва да се приеме, че посочените
суми са уговорени извън разрешените хипотези на чл. 10а от ЗПК и
следователно тази уговорка е нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от
ЗЗД като противоречаща на повелителни норми на закона, съответно и сумата,
представляваща възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги не
се дължат от длъжника. В случая става въпрос за нищожност на уговорки в
договора за потребителски кредит поради противоречие със закона,
предоставящ защита на потребителите /ЗПК/, като съдът следва да съобрази
тази нищожност в заповедното производство, тъй като както беше изяснено
според чл. 411, ал. 2, т. 2 от ГПК заповед за изпълнение не се издава, ако
2
претенцията на заявителя, противоречи на закона.
Отделно от това с въвеждането на подобен тип такси и разходи се
постига заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 от ЗПК,
която предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на
лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Към главницата
по кредита се добавят допълнителни суми, които го оскъпяват за сметка на
потребителя, независимо от това, че той сам е избрал тези услуги, за които
всъщност кредитодателят не следва да събира такса /възнаграждение/. На
следващо място следва да се отбележи и явното противоречие на уговорката
за заплащане на възнаграждение за тези допълнителни услуги с добрите
нрави. Отделно от това претендираните възнаграждения за услугите водят до
неоснователно голямо увеличение на дълга на длъжника. Възнагражденията,
които се е задължил да заплати потребителят за услугите се явяват
прекомерни и не отговарят на изискванията на закона. Посочените
възнаграждения създават предпоставки за неоснователно обогатяване на
кредитора за сметка на потребителя. Това е още един аргумент за
недължимостта на посочените суми.
В тази връзка следва да се посочи още, че съгласно чл. 11 ЗПК
задължителен реквизит от договора за кредит е лихвеният процент по кредита.
Именно лихвата по договора е възнаградителна – за ползване на дадената
парична сума. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите
(ГПР) не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва и
клауза, надвишаваща този размер, се счита за нищожна. В конкретния случай в
т. VІ – Параметри е уговорен ГПР 49,90 % и годишен лихвен процент (ГЛП)
41,17 %.
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Съобразно § 1, т. 1 ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
3
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. Предвид
изложеното, е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
кредитополучателят трябва да заплати, а не същият да бъде поставен в
положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще
дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,90 %, но от
съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно
разходи се заплащат и по какъв начин се формира същият. Предвид
предпоставките, при които се предоставя пакета от допълнителни услуги, то
същите са с характер на възнаграждение и е следвало стойността им да бъде
включена изначално при формирането на ГПР (те са сигурен разход за
потребителя). В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест
на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за
ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че това е следвало да
се включи в процента на разходите по кредита.
С включването на възнаграждението по пакета допълните услуги,
разписани в раздел VI от договора за кредит, размерът на ГПР надхвърля пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с ПМС на Република България, но невключването на тези
такси в размер на ГПР, с оглед и последната практика на СЕС, не е основание
за частична недействителност на договора, а за цялостна такава.
Съгласно член 3, буква ж) от Директива 2008/48 понятието „общи
разходи по кредита за потребителя“ обхваща всички разходи, включително
лихви, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят
следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на
кредитора, с изключение на нотариалните такси. Съгласно тази разпоредба
посочените разходи включват и разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, ако сключването на договор за услугата е задължително
условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите
условия. Еквивалентна е и легалната дефиниция на понятието „общи разходи
по кредита за потребителя“, дадена в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
Съгласно Решение на СЕС от 21.03.2024 г. разходите за допълнителни
услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на
закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му
4
за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума,
както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се
намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по
кредита за потребителя“ по смисъла на член 3, буква ж), а оттам и на
понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3,
буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за
получаването на съответния кредит или те представляват конструкция,
предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит. В
решението е посочено още, че когато в договор за потребителски кредит не е
посочен годишен процент на разходите, включващ всички предвидени в член
3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на
неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница. Прието е на следващо място и
че клауза от договор за потребителски кредит, която позволява на съответния
потребител да отлага или да разсрочва плащането на месечните вноски по
кредита срещу заплащането на допълнителни разходи, макар да не е сигурно,
че този потребител ще се възползва от посочената възможност, може да има
неравноправен характер, когато по-специално тези разходи са явно
непропорционални спрямо размера на отпуснатия заем.
По делото няма данни, че закупуването на посоченият пакет от
допълнителни услуги е задължително за получаването на съответния кредит,
но категорично тя представлява конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по този кредит, като до този извод съдът достига,
анализирайки обстоятелствата, че в конкретния случай основаната дейност на
кредитора е именно предоставянето на бързи кредити и че таксата за
приоритетното разглеждане и отпускане на кредита (което фактически е
единствената „предоставена“ на длъжника услуга), въпреки че е уговорено
като част от допълнителна услуга, е включена в погасителния план по
договора. Следователно тази допълнителна услуга представлява разход, който
е бил известен на кредитора към момента на сключване на договора и е
следвало да бъде включен в ГПР.
При това положение следва да се приеме, че целта на това съглашение е
да послужи като допълнително възнаграждение за кредитора за
предоставянето на сумата (т. нар. Скрита възнаградителна лихва), уговорена в
5
противоречие с добрите нрави (принципите на справедливостта в
гражданските и търговските отношения). Налице е обосновавана вероятност
за нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК с невключването на
разходите по пакета допълнителни услуги в ГПР, доколкото и същите
евентуално представляват „скрито възнаграждение“ по договора и водят до
допълнително оскъпяване на кредита.
Съобразявайки горецитираното решение на СЕС, съдът намира, че, след
като посочените допълнителни разходи не са включени в посочения в
договора ГПР, е налице нарушение на изискването по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК
относно съдържанието на договора за потребителски кредит, с оглед което е
налице вероятност сделката да е недействителна съгласно чл. 22 ЗПК, респ.
следва да бъде приложена последицата по чл. 23 ЗПК, съгласно която при
недействителност на договора, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, в който смисъл
заявлението следва да бъде и частично отхвърлено – така в Определение №
730/17.01.2024 г. на СГС по в. ч. гр. д. № 172/2024 г., Определение №
11696/05.10.2023 г. на СГС по в. ч. гр. д. № 866/2023 г.
Съдът следва да установи каква е дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит и да я присъди на кредитора,
доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в цитираната
разпоредба н чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за
връщане на чистата сума по кредита – така Решение № 50174 от 26.10.2022 г.
по гр. дело № 3855/2021 г., IV г. о. на ВКС, Решение № 60186 от 28.11.2022 г.
по т. дело № 1023/2020 г., I т. о. на ВКС, Решение № 50259 от 12.01.2023 г. по
гр. дело № 3620/2021 г., III г. о. на ВКС, Определение № 50161 от 29.03.2023 г.
по т. д. № 1070/2022 г., II т. о. на ВКС, Решение № 50056 от 29.05.2023 г. по т.
д. № 2024/2022 г., I т. о. на ВКС и др. Не се касае до прихващане на платеното
от длъжника с дължимото от него, доколкото в настоящия случай съдът
следва да установи каква именно е чистата стойност на кредита и да уважи
заявлението именно за последната, а не да го отхвърли изцяло.
В настоящия случай главницата е в размер на 2500,00 лв., като
заявителят претендира сумата в размер на 2096,94 лв. – непогасен остатък от
главница. Доколкото в молба от 07.05.2024 г. са изложени твърдения от
заявителя, че длъжникът е извършил плащания в общ размер на 2674,50 лв. и
6
предвид обстоятелството, че при недействителност на договора, съгласно
разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита, съдът намира, че
извършените плащания следва да бъдат отнесени към главницата, поради
което липсва непогасен остатък от главницата, като за всички суми
заявлението следва да бъде отхвърлено.
Следва да бъде отхвърлено и заявлението в частта за разноските
пропорционално на отхвърлената част от заявлението – в пълен размер.
По тези съображения, съдът
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявлението на „ПКБ” ЕООД, ЕИК ********* за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу Л. К. Ч., З. К. М. и К. П. С за
заплащане на: сумата от 2096,94 лева, представляваща главница; сумата от
749,71 лева, представляваща неплатено договорно възнаграждение; сумата
495,26 лева, представляваща мораторна лихва; сумата от 1373,06 лева,
представляваща непогасено възнаграждение за пакет от допълнителни услуги
по договор за потребителски кредит № ********** от 05.06.2015г., а също и в
частта за разноските за сумата от 94,30 лева – държавна такса и сумата от 260
лева – юрисконсултско възнаграждение.
Разпореждането подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчването му на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7