№ 3937
гр. София, 20.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на девети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Любомир Василев
Членове:Ваня Н. Иванова
Диана Василева
при участието на секретаря Донка М. Шулева
като разгледа докладваното от Любомир Василев Въззивно гражданско дело
№ 20251100505119 по описа за 2025 година
Производството е по чл.258 –чл.273 ГПК /въззивно обжалване/.
В. гр.д. №5119/2025 г по описа на СГС е образувано :
-по въззивна жалба на Посолство на Република Турция в Република България срещу
решение №814 от 16.01.2025 г постановено по гр.д.№67442/2022 г на СРС, 64 състав ; в
частта , с което на основание чл.344 ал.1 т.1,2,3 КТ е признато за незаконно и е отменено
дисциплинарното уволнение на Р. Х. А.-Л. ЕГН ********** от гр.София наложено с писмен
акт № Z – 20108158-34983963 от 11.10.2022г. на посланик А.С., по иск предявен срещу
Посолство на Република Турция в Република България; Р. Х. А.-Л. е възстановена на
длъжността „административен секретар“ в Посолство на Република Турция в Република
България ; Посолство на Република Турция в Република България е осъдено да заплати на Р.
Х. А.-Л. сумата от 15 569,068 лева обезщетение за оставането й без работа за периода от
11.10.2022 г. до 20.02.2023 г ; и сумата от 2311,90 лева разноски пред СРС ; и основание
чл.78 ал.6 ГПК на СРС сумата от 698,56 лева такси по сметка на СРС ;
-и по насрещна въззивна жалба на Р. Х. А.-Л. ЕГН ********** от гр.София срещу
посоченото решение на СРС в частта , с която е отхвърлен иска на А. да се осъди Посолство
на Република Турция в Република България да й заплати на основание чл.344 ал.1 т.3 КТ
разликата над 15 569,06 лева до размера от 18 854,96 лева представляваща обезщетение за
оставане без работа и за работа на по-ниско платена работа за периода 21.02.2023 г –
28.03.2023 г . Решението на СРС се обжалва и в частта за разноските .
1
Въззивникът Посолство на Република Турция в Република България излага доводи за
недопустимост и неправилност на решението на СРС /в обжалваната от него част/ . Делото
не е подсъдно на български съд и в частност на СРС , а на съответния съд в гр.Анкара ,
Република Турция както е уговорено в чл.13 от срочен трудов договор между страните от
01.01.2022 г и от уговореното прилагане на турското право . Съгласно Виенската конвенция
турското посолство има екстериториален статут и не може да бъде страна по делото . Към
договора е приложимо турското право съгласно избора на страните по чл.3 от Регламент
/ЕО/ №593/2008 г на ЕП и Съвета /Рим I/. Налице е срочен трудов договор , а процедурата
по налагане на дисциплинарно наказание е спазена . Доводи за немотивираност на заповедта
не могат да се разглеждат . При налагане на дисциплинарното наказание са взети предвид и
предходни дисциплинарни наказания от 2013 г и 2016 г . В дисциплинарното производство е
установено , че А. е демонстрирала поведение далеч от чувство за дълг и отговорност
/въпреки многократните предупреждения/ , не е работила добре , нарушавала е работното си
време и пр. Работодателят е взел предвид чувствителния характер на информацията , с която
служителят борави и има достъп по работа . Тежестта на дисциплинарните нарушения е
съответна на наложеното дисциплинарно уволнение , а съдът не трябва да осъществява
контрол в тази насока . Незаконосъобразно ищцата е възстановена на работа , защото
договорът й е бил срочен до 21.12.2022 г и вече е изтекъл . По същата причина на ищцата не
следва да се присъжда обезщетение за оставане без работа за 6 месеца .
Въззивникът Р. Х. А.-Л. излага доводи за неправилност на решението на СРС /в обжалваната
от нея част/ . А. е започнала друга работа на 20.02.2023 г и е работила на нея до 28.03.2023 г
, за което са представени надлежни писмени доказателства . Предявеният иск е както за
обезщетение за оставане без работа , така и за работа на по-ниско платена работа
/въззивникът е изчислил обезщетението/ . Не могат да се приемат мотивите на СРС , че в
случая е приложимо турското право , защото липсва изричен избор на страните за това .
Ответникът не е доказал съдържанието на турското право .
Р. Х. А.-Л. е подала писмен отговор , в който оспорва въззивната жалба на Посолство на
Република Турция в Република България. Процесният трудов договор е сключван всяка
година само на турски език , който А. не владее . По същество това е допълнително
споразумение към трудовия договор от 01.01.2012 г . Споразумението за избор за съд в
гр.Анкара , Република Турция е недействително съгласно чл.17 ал.2 КМЧП , защото се
полага труд в РБ и изключителната компетентност е на български съд . Не могат да се
приемат мотивите на СРС , че в случая е приложимо турското право , защото липсва
изричен избор на страните за това . Ответникът не е доказал съдържанието на турското
право . Ответникът има качеството на работодател , а посолството е и частно-правен субект
и може да бъде ответник по процесното трудово дело . Неотносимо е дисциплинарното
минало на А. , а в жалбата не се сочат нарушенията , които са основание за налагане на
дисциплинарно уволнение . Не са извършени дисциплинарни нарушения във връзка с
преписки за издаване на документи на членове на семействата на служители на посолството
, като гражданството на същите е от съществено значение . Трудовото правоотношение на А.
2
не е било срочно и тя правилно е възстановена на работа и й е присъдено обезщетение за
оставане без работа.
Посолството на Република Турция в Република България е подало писмен отговор , в който
оспорва насрещната въззивна жалба на Р. Х. А.-Л.. Правилно е отхвърлен частично иска по
чл.344 ал.1 т.3 КТ предвид постъпване на ищцата на нова работа . Законосъобразно СРС е
приел , че в случая е приложимо турското право .
Въззивните жалби са допустими. Решението на СРС е връчено на Посолството на
Република Турция в Република България на 23.01.2025 г , поради което въззивната жалба от
06.02.2025 г е подадена в срок . Въззивната жалба е връчена на А. на 17.03.2025 г , поради
което насрещната въззивна жалба на същата от 31.03.2025 г е подадена в срок . Налице е
правен интерес на въззивниците за обжалване на посочените части от решението на СРС .
По отношение на „обжалването“ на А. на приетата от СРС приложимост на турското
материално право , според настоящия съд не се касае за допълнителен предмет на
обжалване , а за изразено несъгласие с мотивите на първоинстанционния съд
След преценка на доводите в жалбите и доказателствата по делото , настоящият съд приема
за установено следното :
Не се спори между страните и от събраните писмени доказателства се установява, че на
01.01.2012г. между ищцата Р. Х. А. - Л. и ответника – Посолство на Република Турция в
Република България, е сключен трудов договор, по силата на който ищцата е приела да
изпълнява длъжността „административен секретар“ при основно месечено възнаграждение в
размер на 2738,16 лева. Уговорен е 8 – часов работен ден и 40 работни часа за седмица.
На 01.01.2022г. между страните е сключен договор за услуги. Съгласно същия е уговорен
размер на месечно възнаграждение на ищцата на длъжността „секретар“ в размер на 1837
евро , размер на социално–осигурителните вноски, дължими от работодателя съгласно
местното законодателство , продължителността на работния ден от 8 часа дневно или 40
часа месечно и полагаемите отпуски на ищцата.
Страните са уговорили основанията за едностранно прекратяване на договора от страна на
ответника и от страна на ищцата . Посочено е, че всички спорове, произтичащи от
изпълнението и тълкуването на договора, ще се решават от упълномощените съдилища и
служби по изпълнението на Анкара . Уговорено е, че договорът е валиден от 01.01.2022г. до
31.12.2022 г. Посочено е, че договорът е изготвен съгласно разпоредбите на чл.4/Б от Закон
№ 657, като по отношение на въпросите, които не са включени в договора, се предприемат
действия в рамките на разпоредбите на Указ № 7/15754.
Процесното трудовото правоотношение е прекратено едностранно от ответника с акт № Z –
20108158-34983963 от 11.10.2022г., издаден от посланик А.С. . Със същия ищцата е
уведомена, че подписаният на 01.01.2022г. трудов договор е прекратен, считано от
11.10.2022г. в съответствие с чл.6/а, клауза 13 (поведение срещу членовете на институцията
и работодателите, действия несъвместими с работната етика и дисциплина) от посочения
договор.
3
Според СРС трудовото правоотношение е възникнало между страните съгласно сключения
между тях трудов договор от 01.01.2012г. Процесният договор за услуги от 01.01.2022г. има
характер на допълнително споразумение към трудовия договор от 01.01.2012г. Налице е
трудов договор, след като в него е уговорено работно време, размер на здравно –
осигурителни вноски, дължими от работодателя, размер на отпуските, размер на месечно
възнаграждение, които са характеристики, присъщи на трудовия договор (арг. чл.66 КТ).
Макар и наименуван „договор за услуги“ същият няма характеристиките на договор по
чл.258 и сл. ЗЗД, а е допълнително споразумение (анекс) към вече сключения между
страните трудов договор от 01.01.2012г., доколкото няма данни трудовият договор от
01.01.2012г. да е бил прекратен преди 01.01.2022г.,. Освен това е недопустимо да се полага
труд по повече от един основен трудов договор с еднаква продължителност на уговореното
работно време. Следователно с договора от 01.01.2022г само се предоговаря нов размер на
основното месечно брутно трудово възнаграждение и се детайлизират елементите на
трудовото правоотношение.
Според СРС е налице международната компетентност на българския съд . От значение е
решение на СЕС – C – 154/2011, което е задължително за съда съгласно чл.633 ГПК. В
същото е прието, че поначало общопризнатите принципи на международното право в
областта на съдебния имунитет изключват възможността срещу държава да бъде предявен
иск пред юрисдикция на друга държава. Този принцип обаче може да бъде изключен, когато
искът се отнася до осъществени действия, които не се отнасят до упражняването на
публична власт. В случая има прекратяване на трудов договор с работник/служител, който
не упражнява публична власт, като няма спор по делото, а от доказателствата следва, че на
ищцата са били възложени единствено административно – технически функции.
Следователно не се засяга съдебния имунитет на чуждата държава – Република Турция и
спора попада в материалния обхват на Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския
парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването
и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела. Според чл.20 § 2 от
Регламент 1215/2012, когато работник или служител сключи индивидуален трудов договор с
работодател, който няма местоживеене в държава членка, но има клон, агенция или друго
представителство в някоя от държавите членки, при спорове, възникнали във връзка с
дейността на клона, агенцията или представителството, работодателят се счита за имащ
местоживеене в тази държава членка. Последната разпоредба трябва да се тълкува в смисъл,
че намиращо се на територията на държава членка посолство на трета държава е
„представителство“ по смисъла на тази разпоредба в спор относно трудов договор, сключен
от посолството от името на изпращащата държава, когато осъществените от работника или
служителя функции не се отнасят до упражняването на публична власт – в този смисъл е
горецитираното решение на СЕС – C – 154/2011.
Според СРС в случая ответникът - Посолството на Република Турция в Република България
- е представителство на чуждата държава в България, от което следва, че има местоживеене
в България по смисъла на чл.20, пар.2 от Регламент (ЕС) № 1215/2012. В случая изборът на
4
компетентен съд в клаузата на чл.13 от договора от 01.01.2022г. не дерогира правилото по
чл.20, пар.2, защото споразумението за компетентен съд не е сключено след възникване на
спора – чл.23, пар.1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012.
Според СРС в случая приложимо е турското право . Съгласно чл.2, пар.1 от Регламент (ЕО)
№ 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета (Рим I) договорът се урежда от
избраното от страните право, като всяко право, посочено в регламента, се прилага
независимо от това, дали е правото на държава-членка (чл.2 от Регламента). Изборът трябва
да бъде изричен или да следва ясно от условията на договора или обстоятелствата по случая.
В конкретния случай с клаузата на чл.15 от договора от 01.01.2022г. е направено препращане
към разпоредби на закони по турското право. Освен това в договора от 01.01.2022г. има и
други клаузи, които препращат към норми от закони от турското право (чл.4а – по
отношение на годишния отпуск, чл.6, б. „б“ и б.“в“ – по отношение на основанията за
прекратяване на договора; т.7 – дължимо обезщетение при прекратяване на договора, т.10 –
дължимо обезщетение при временно преместване на друго място; т.12 – други задължения
по турски закони).
Според СРС в случая изборът на турското право не е изричен, но имплицитно следва от
условията на договора, като договорът от 01.01.2022г., който има характер на допълнително
споразумение към трудовия договор от 01.01.2012г., е изготвен съгласно закон по турското
право (чл.4/Б от Закон № 657 – т.15) и в него има множество препратки към турското
законодателство. Трябва да се съобрази и нормата на чл.8, пар.1 от Рим I, съгласно която
въпреки избора на право, този избор не може да води до лишаване на работника от
защитата, предоставяна му от разпоредбите, които не могат да бъдат отклонени чрез
споразумение съгласно правото, което при липса на избор би било приложимо съгласно
параграфи 2, 3 и 4 от същия член. В случая ако нямаше избор на право, това би било
правото на Република България – държавата, в която ищцата полага своя труд – пар.2 на чл.8
на Рим I. В решение на СЕС по съединени дела C 152/20 и C 218/20 (задължително за
настоящия съд) е прието, че изборът на уреждащия индивидуалния трудов договор закон
изключва другите закони, които при липса на избор биха били приложими съгласно
параграфи 2, 3 или 4 от член 8, при условие че избраният закон предлага на работника
еднакво или по-високо ниво на защита от предоставяното му от разпоредбите, които не
могат да бъдат дерогирани чрез споразумение, на правото, което би било приложимо при
липса на избор.
Според СРС неоснователни са възраженията за липса на правосубектност на ответника –
Посолство на Република Турция в Република България. Последното има качеството на
работодател на ищцата (§.1, т.1 ДР на КТ), защото с него е сключен трудовия договор от
01.01.2012г. и договор за услуга от 01.01.2022г., за който съдът прие, че има характер на
допълнително споразумение към трудовия договор. Наред с функциите на посолството като
дипломатическа мисия, визирани в чл.3 от Виенската конвенция за дипломатическите
отношения, Посолството извършва дейности и като частно правен субект. В това качество
Посолството влиза в правоотношения по трудови договори с местни лица и трябва да се
5
приравни на „служба, агенция, или друго представителство” (чл.20, пар.2 от Регламент (ЕС)
№ 1215/2012) на територията на държавата, където се намира в рамките на спор относно
трудов договор, сключен от това Посолство като представител на изпращащата страна,
когато работникът или служителят е бил назначен и е изпълнявал функциите си на
територията на приемащата държава членка. При това Посолството като субект на частното
право се явява процесуално и материално правно легитимирана страна по трудовия спора -
това е прието в решение № 111/15.05.2015г. по гр.д. № 4455/2014г. на ВКС, III ГО.
Според СРС в случая е спазен преклузивния срок по чл.194, ал.1 КТ - 2 месеца от откриване
на нарушението, но не по – късно от 1 година от извършването му . Видно от представените
от ответника извадки от Правилник за дисциплинарните производства на държавните
служители по турското право също са предвидени срокове за налагане на дисциплинарното
наказание (чл.32, глава „Давностен срок“), които са диференцирани съобразно вида на
дисциплинарното наказание. Според посочения турския нормативен акт от датата, на която
са станали известни действията и обстоятелствата, изискващи дисциплинарно наказание, в
случай че не е образувано дисциплинарно производство, правомощието за налагане на
дисциплинарно наказание се прекратява в срок от шест месеца за наказанието „уволнение от
държавна служба“ (чл.32, ал.1 б.“б“ от Правилника). Предвидено е още, че правомощието за
налагане на дисциплинарното наказание се погасява, ако дисциплинарното наказание не
бъде наложено в срок от две години от датата на извършването на действията или
обстоятелствата, изискващи дисциплинарно наказание (чл.32, ал.2 от Правилника). При
сравнение на двата закона – турския и българския, от отношение на предвидените срокове, в
които може да се упражни правото за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“,
става ясно, че българският закон съгласно нормата на чл.194 КТ дава по–високо ниво
на защита на работника/служителя с оглед предвидените по – кратки срокове, в които
може да се упражни това право, докато според турското право относно държавната служба
сроковете са по – дълги (6 – месеца от узнаването и то ако не е образувано дисциплинарно
производство и 2 години от извършването). При това съгласно нормата на чл.8, пар.1 от
Регламент Рим I трябва да се приеме , че след като българският закон (приложим ако нямаше
избор на право) предвижда по – високо ниво на защита от избраното турско право, в случая
следва да намери приложение нормата на чл.194, ал.1 КТ по отношение на
продължителността на преклузивните срокове за налагане на дисциплинарно наказание
„уволнение“. Под „откриване на нарушението“ по чл.194, ал.1 КТ следва да се разбира
узнаването от субекта на дисциплинарна власт (работодателя или лицето, упълномощено по
надлежния ред от работодателя) на съществените признаци на нарушението на трудовата
дисциплина – субект на нарушението, време, място на извършването му и съществените
признаци на деянието от обективна и субективна страна. Извършените нарушения на
трудовата дисциплина следва да се считат открити от органа на дисциплинарна власт след
приключване на възложените от работодателя на специални комисии проверки и довеждане
до знанието на работодателя на констатациите от възложените проверки – в този смисъл е
решение по гр.д. № 311/2011г. на ВКС, III ГО.
6
Според СРС в конкретния случай от доказателствата е видно, че е следвана процедура,
предписана в Правилник за дисциплинарните производства на държавните служители
според турското законодателство. Според посочения правилник налагането на
дисциплинарното наказание се предшества от задължително разследване (чл.28, ал.1 от
Правилника), като в тази връзка се определя разследващ (чл.28, ал.2 от Правилника).
Разследващият има право да проучва всички документи, да снема показания от служителя,
срещу когото се води дисциплинарното производство (чл.29, ал.1 от Правилника), като
проверката му приключва с доклад (чл.29, ал.3 от Правилника). Компетентен да се произнася
за налагане на наказанието „уволнение от държавна служба“ е висшият дисциплинарен
съвет на държавната администрация, към която принадлежи служителят (чл.26, ал.1 от
Правилника). Предвидено е дисциплинарно наказание да не може да бъде наложено, без на
служителя да бъде предоставено право на защита, която защита се изисква на последния
етап от процеса на разследване (чл.30, ал.1 от Правилника) и следва да се представи в
определен срок (чл.30, ал.3 и ал.4 от Правилника). След защитата, ако дисциплинарният
ръководител заключи, че следва да се наложи наказание „уволнение от държавна служба“,
той трябва да изпрати преписката на висшия дисциплинарен съвет, който изисква
последната устна или писмена защита на държавния служител (чл.30, ал.6 от Правилника).
Според СРС писмени обяснения на ищцата са поискани на 30.11.2021г. от извършващия
проверката и на 08.12.2021г. ищцата е представила писмените си обяснения. Прието като
доказателство е и писмо с номер Z – 20108158-34983963 от 19.09.2022г. (л.25 от делото) от
дисциплинарен ръководител – посланик А.С., с което ищцата бива уведомена, че писмената
й защита в рамките на дисциплинарното разследване, образувано на 30.11.2021г., въз основа
на оплакване, че е провеждала проучвани срещу свои колеги и е събирала лична и
конфиденциална информация за тях, е проверена. Посочено е , че действията на ищцата са
довели до нарушаване на разпоредбата на чл.6/а клауза 13, която урежда условията за
прекратяване на договора за услуги, поради което се налага прекратяване на трудовия
договор. При това е поискано ищцата да предостави писмена защита до 26.09.2022г. Такава
писмена защита е депозирана от ищцата на 23.09.2022г. , с която същата е възразила срещу
вменените нарушения. От извадка от доклад за дисциплинарно производство , от която е
видно, че разследващият е дал заключение за прекратяване на трудовия договор с ищцата
поради извършени от нея дисциплинарни нарушения.
Според СРС субект на дисциплинарна власт е посланикът – дисциплинарен ръководител,
който е наложил и оспореното уволнение. От писмо с номер Z – 20108158-34983963 от
19.09.2022г. е установено, че на 19.09.2022г. субектът на дисциплинарна власт е узнал
съществените елементи от вмененото на ищцата дисциплинарно нарушение, заради което
трудовият договор е прекратен. От 19.09.2022г. до 11.10.2022г. (дата на налагане на
наказанието) не са изтекли 2 месеца от откриване на нарушението. По отношение на
спазването на едногодишния срок от извършване на нарушението следва да се посочи, че
този срок ще е изтекъл, ако нарушението е извършено преди 11.10.2021г. (1 година преди
11.10.2022г.). Видно от искането за даване на писмени обяснения вмененото нарушение се
7
състои в зададени от ищцата въпроси спрямо конкретни служители на посолството относно
тяхното гражданство и това на членове на техните семейства. По делото не са събрани
категорични данни за това кога са извършените тези действия от ищцата, която не отрича
задаване на тези въпроси (видно от писмените обяснения от 08.12.2021г.), но отрича това
нейно поведение да съставлява нарушение на трудовата дисциплина. При това по делото не
може категорично да се приеме за доказано, че е изтекъл едногодишният срок по чл.194, ал.1
КТ към датата на уволнението и доводът за нарушение на чл.194, ал.1 КТ за неоснователен.
Според СРС не следва да бъде разглеждан въведеният едва в първото по делото открито
съдебно заседание от страна на ищцата довод за незаконност на уволнението поради
немотивираност на заповедта за уволнение съгласно изискванията на чл.195, ал.1 КТ. По
българския процесуален закон, който е приложим в случая, съгласно диспозитивното начало
(чл.6, ал.2 ГПК) при оспорване на законността на уволнението ищецът е длъжен да изчерпи
доводите си за незаконност на уволнението в исковата молба. Именно тези доводи, наведени
в исковата молба, формират основанието на предявения иск. С иска по чл.344, ал.1, т.1 КТ се
отрича съществуването на потестативното право на работодателя да прекрати едностранно
съществуващо трудово правоотношение, което право се упражнява в срока по чл.358, ал.1,
т.2 КТ. По него ищецът е длъжен още в исковата молба да изложи всички свои възражения
срещу съществуването на това право и надлежното му упражняване. След изтичане на срока
по чл.358, ал.1, т.2 КТ възможността ищецът да се основе на различен факт, непосочен в
исковата молба, за да поиска отмяна на уволнението като незаконно, е преклудирана. В този
смисъл е решение № 665/01.11.2010г. по гр.д. № 242 по описа за 2009г. на ВКС, IV ГО,
решение № 459/27.10.2011г. по гр.д. № 1532 по описа за 2010г. на ВКС, IV ГО, решение №
253 от 18.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1919/2010 г., IV г. о., ГК.
Според СРС от посоченото следва , че не следва да разглежда довода за немотивираност на
уволнителната заповед. В случая това не препятства съдебния контрол върху
законосъобразността на оспореното уволнение, защото от събраните по делото писмени
доказателства в рамките на проведената процедура по налагането му става ясно за какво
конкретно поведение на ищцата е наложено дисциплинарното наказание „уволнение“. Това е
видно от писмо, с което за пръв път са поискани обяснения от ищцата на 30.11.2021г. , писмо
от извършващия проверката и писмо с номер Z – 20108158-34983963 от 19.09.2022г. , с което
на финалната фаза на дисциплинарното производство отново са искани писмени обяснения
от ищцата, както и от извадката от доклада по дисциплинарното производство .
Поведението, заради което на ищцата е наложено оспореното наказание, се състои в това, че
същата е задала въпроси на служители на посолството – Ю.Ш. и Б.И., относно тяхното
гражданство и гражданството на членовете на тяхното семейство, както и че при постъпване
на искане за подновяване на лична карта на дъщерята на Б.И. ищцата директно не е
извършила необходимата процедура. В писмените си обяснения в рамките на
дисциплинарното производството ищцата не е отрича, че е попитала посочените служители
на посолството за това дали имат българско гражданство. Това тя направила във връзка с
поискано обяснение от колега, на чиято дъщеря била отказана лична карта от МВнР, тъй
8
като била родена в България, какъвто бил случаят и с Ю.Ш. и Б.И.. Ищцата сочи, че не
получила потвърждение относно гражданството, както и че не е споделяла поверителна
информация. Сочи още, че нотата за личната карта на дъщерята на Б.И. била обработена
веднага, след като й били предадени документите. Същото ищцата потвърждава и в
писмените си обяснения от 23.09.2022г. При тези доказателства съдът намира за безспорно,
че ищцата е задала въпрос на служители на посолството - Ю.Ш. и Б.И., относно тяхното
гражданството и това на членове на техните семейства. Ищцата поддържа, че тези въпроси е
задала в рамките на възложените й служебни задължения по обработване на документи за
подаване на заявление до МВнР за издаване на карта на посочените лица.
Според СРС от приетото като доказателство описание на длъжността „секретар, нает по
договор“, което има характер на длъжността характеристика, ищцата има задължения да
извършва канцеларски, секретарски и консулски услуги, необходими за ежедневното
функциониране на дипломатическата мисия. Сред възложените функции са и тези за
оказване на съдействие на персонала, назначен в мисията, за издаване и връщане на лични
карти („Д“, т. „т“ от описанието на длъжността). Ответникът признава, че в рамките на
възложените й служебни функции ищцата е изготвяла и попълвала формуляри за издаване на
лични документи на служители на дипломатическото представителство и членове на
техните семейства (молба от 07.05.2024г. . Към исковата молба е приложен и съдът прие
като доказателство образец на формуляр за издаване на карта на чужденец, акредитиран в
Република България, като не се спори, че това е одобреният от официалните власти на
Република България образец на заявление за издаване на карта по чл.59, ал.5, вр.чл.14, ал.5
ЗБЛД. От посочения образец на формуляр се установява, че е предвидено попълване на
данни за гражданство на заявителя, както и данни за гражданството на неговият
съпруг/съпруга, родители и на деца, ненавършили 14 – годишна възраст. П
Според СРС след като информацията за гражданство на служителите и членове на техните
семейства, за които ищцата е била натоварена да подаде документи до МВнР за издаване на
карти по ЗБЛД е изискуем реквизит на заявлението за издаване на личен документ според
местния закон, то ищцата не е превишила правата си, задавайки въпрос относно
гражданството на служители на Посолството и това на членовете на техните семейства.
Описаното поведение е в рамките на възложените на ищцата служебни функции и не може
да се направи извод, че същата е направила опит да се снабди с информация за лични данни
(относно гражданството) на служители на посолството и членове на тяхното семейство в
нарушение на служебните си задължения. Не може да се приеме, че е осъществен състав
на дисциплинарно нарушение според чл.6/а, т.13 от договора за услуга, имащ характер на
допълнително споразумение към трудовия договор, а именно осъщественото от ищцата
поведение да се характеризира като „действия срещу членовете на институцията и
работодателя в нарушение на техните задължения и дисциплина“. По същество вмененото
нарушение съответства на нарушение на задължение по чл.126, т.9 КТ, а именно задължение
на работника/служителя да е лоялен към работодателя, като не злоупотребява с неговото
доверие и не разпространява поверителни за него сведения. Злоупотребата с доверието на
9
работодателя или разпространението на поверителни за него сведения по българския закон е
предвидено като тежко нарушение на трудовата дисциплина и е уредено като основание за
налагане на най – тежкото дисциплинарно наказание –„уволнение“ – чл.190, т.4 КТ.
Злоупотреба с доверието на работодателя означава използването на оказаното от
работодателя доверие за неправомерно извличане на облага от страна на
работника/служителя или за друго лице, като се изисква преднамереност в действията чрез
използване на служебното положение и същото следва да е извършено умишлено. Уронване
на доброто име на работодателя означава злепоставяне на работодателя пред трети лица. В
конкретния случай не се доказва ищцата да е действала умишлено, като е целяла да се
сдобие с информация за гражданството на служители на посолството и/или членове на
техните семейства, за да я изнесе на трети лица и да я използва по друг начин, извън
целите, за които тази информация й е необходима в рамките на изпълняваните от нея
служебни задължения. Предвид горното съдът приема за недоказано, че ищцата е извършила
вмененото дисциплинарно нарушение, за което е наложено процесното дисциплинарно
уволнение.
Според СРС е безпредметно е да се разглежда дисциплинарното минало на ищцата , защото
евентуални предходни дисциплинарни наказания биха могли да се обсъждат само във връзка
с въпроса за съразмерност на тежестта на наложеното наказание (чл.189, ал.1 КТ) от групата
обстоятелства, относими към оценката на поведението на работника/служителя. След като
въобще не е доказано дисциплинарното нарушение, за което е наложено оспореното
наказание на ищцата, е налице основание за отмяна на наложеното наказание. Предишни
евентуални нарушения на трудовата дисциплина биха могли да се обсъждат само при извод
за извършване на конкретното дисциплинарно нарушение, съставляващо основание за
налагане на дисциплинарно наказание въобще, което в случая не се доказа. Предвид горното
уволнението е незаконно и следва да се отмени, като се уважи искът по чл.344, ал.1, т.1
КТ.
По иска по чл.344, ал.1, т.2 КТ СРС е приел , че трудовия договор от 01.01.2012г. (клаузата
на т.4) е видно, че същият е заключен за неопределено време. За да обоснове срочност на
трудовото правоотношение, ответникът се е позовал на клаузата на т.14 за срок в „договор за
услуги“ от 01.01.2022г., който е уговорен до 31.12.2022г. Така уговорената срочност на
договора от 01.01.2022г. съответства на турското законодателство съгласно посоченото в
договора, че се сключва в съответствие с чл.4 Б от Закон № 657, който е Закона за
държавните служители, представен по делото (превод – л.155), както и в съответствие с
представената Наредба за договорно наемане на персонал (превод – л.166). Съгласно чл.5 от
Наредбата периодите на договорите са ограничени до финансовата година. Съдът приема, че
уредбата в българското законодателство относно сроковете на трудовите договори е по –
благоприятна за работника/служителя, защото предвижда срочност на трудовия договор
само в изрично изброени хипотези (чл.68 КТ), с което се гарантира правото на труд. При
това относно действието на трудовия договор във времево отношение приложение следва да
намери българското право, гарантиращо по – висока степен на защита на правата на
10
работника/служителя – чл.8, пар.1 от Регламент „Рим I”. В конкретния случай не се твърди и
не се установява трудовият договор между страните да е бил сключен при някои от
хипотезите на чл.68 КТ, вр. пар.1, т.8 ДР на КТ. С оглед изложеното следва да се приеме, че
процесният трудов договор е сключен за неопределено време – чл.68, ал.5 КТ. При това
неоснователно се възразява, че не би могло ищцата да бъде възстановена на предишната
работа, защото ако не бе уволнението, трудовият договор би бил прекратен поради изтекъл
срок. От изложеното следва, че ищцата следва да бъде възстановена на заеманата преди
уволнението длъжност, като искът по чл.344, ал.1, т.2 КТ следва да се уважи.
По иска по чл.344, ал.1, т.3, вр. чл.225, ал.1 КТ СРС е приел , че в случая приложим е
българският закон, съгласно който при незаконност на уволнението работникът/служителят
има право на обезщетение за периода, в който е останал без работа поради незаконното
уволнение, но не повече от 6 месеца, защото не се установява по турския закон да са
предвидени по – благоприятни условия за обезщетяване на работника/служителя при
незаконно уволнение – чл.8, пар.1 от Регламент Рим I. От събраните по делото доказателства
се установява, че ищцата е останала без работа поради уволнението за периода 11.10.2022г. –
20.02.2023г., като на 20.02.2023г. ищцата е започнала работа при друг работодател, видно от
приетата като доказателство справка от НАП (л.195 от делото пред СРС). При това на
ищцата се следва обезщетение само за периода 11.10.2022г. – 20.02.2023г. Ирелевантно е
обстоятелството, че сключеният при нов работодател трудов договор е прекратен в рамките
на шестмесечния срок от процесното уволнение, а именно на 28.03.2023г. Оставането на
ищцата без работа за периода 28.03.2023г. (дата на прекратяване на трудовия договор при
нов работодател) – 11.04.2023г. (изтичане на 6 – месечен срок от датата на процесното
уволнение) не се дължи на незаконното уволнение, а на прекратяване на трудовия договор с
новия работодател, поради което за същия период не е налице причинно – следствена връзка
между незаконното уволнение и оставането на ищцата без работа за периода 28.03.2023г. –
11.04.2023г.
Според СРС размерът на обезщетението за периода, за който същото е дължимо -
11.10.2022г. – 20.02.2023г., се определя на база на последното брутно трудово
възнаграждение (чл.228, ал.1 КТ), което съгласно договора за услуга от 01.01.2022г възлиза
на сумата от 1837 евро, чиято левова равностойност е 3592,86 лева. При това дължимият
размер на обезщетението за периода 11.10.2022г. – 20.02.2023г. възлиза на сумата от 15
569,06 лева, определен от съда на основание чл.162 ГПК. Предвид горното искът по
чл.344, ал.1, т.3, вр. чл.225, ал.1 КТ следва да се уважи до размер на сумата от 15569,06 лева
за периода 11.10.2022г. – 20.02.2023г. и да се отхвърли за разликата до пълния предявен
размер и за остатъка от периода.
Решението на СРС е валидно и допустимо , но частично неправилно в обжалваната
част .
Във връзка с чл.269 ГПК настоящият съд извършва служебна проверка за нищожност и за
недопустимост на съдебното решение в обжалваната част . Относно доводите за
неправилност съдът /принципно/ е ограничен до изложените във въззивната жалба изрични
11
доводи , като може да приложи и императивна норма в хипотезата на т.1 от Тълкувателно
решение №1 от 09.12.2013 г по тълк.дело №1/2013 г на ОСГТК на ВКС .
Решението на СРС е валидно и допустимо . Настоящият съд напълно споделя мотивите на
първоинстанционния съд , че в случая ответникът не се ползва от екстериториален
статут и може да бъде страна по делото . Според § 1, т.1 ДР на КТ е допустимо работодател
да е структура , която не е юридическо лице /клон , поделение , гражданско дружество и пр./
. Наред с функциите си като дипломатическа мисия по чл.3 от Виенската конвенция за
дипломатическите отношения посолството извършва дейности и като частно правен субект.
В това качество съответното посолството влиза в правоотношения по трудови договори с
местни лица и трябва да се приравни на „служба, агенция, или друго представителство”
(чл.20, пар.2 от Регламент (ЕС) № 1215/2012) на територията на държавата, където се намира
в рамките на спор относно трудов договор, сключен от това посолство като представител на
изпращащата страна, когато работникът или служителят е бил назначен и е изпълнявал
функциите си на територията на приемащата държава членка. Следователно посолството
като субект на частното право се явява процесуално и материално правно легитимирана
страна по настоящия трудов спор , като аналогично е разрешението в решение №
111/15.05.2015г. по гр.д. № 4455/2014г. на ВКС, III ГО и определение №228 от 28.03.2022 г
по гр.д.№3583/2021 г, ГК, ІІІ ГО на ВКС. Посолството като субект на частното право, то не
може да се позове на съдебен имунитет и се явява процесуално и материално правно
легитимирана страна по трудовия спор, което е в съответствие с целите на правната уредба в
областта на индивидуалните трудови договори - да се гарантира и предостави адекватна
защита на социално по - слабата по договора страна - работника или служителя.
Налице е и международна компетентност на българския съд , в случая СРС . Ответникът
е представителство на чуждата държава в България, от което следва, че има местоживеене в
България по смисъла на чл.20, пар.2 от Регламент (ЕС) № 1215/2012. Ищцата е полагала труд
в гр.София в РБ . В случая изборът на компетентен съд в клаузата на чл.13 от договора от
01.01.2022 г се основава на нищожна клауза и не може да дерогира правилото по чл.20,
пар.2 от Регламента , защото споразумението за компетентен съд не е сключено след
възникване на спора – чл.23, пар.1 от Регламент (ЕС) № 1215/2012. Да се приеме , че
компетентен е съдът в гр.Анкара , Република Турция би означавало да се нарушат
основополагащи защитни норми на трудовото право в областта на международната
компетентност на съдилищата и съществено да се затрудни защитата на ищцата като
социално и икономически по-слаба страна в трудовото правоотношение .
Законосъобразно СРС е приел , че в случая не е бил налице срочен договор . Българското
законодателство има отрицателно отношение и не допуска последователно /“каскадно“/
сключване на срочни трудови договори , както и разглежда същите като изключение в
трудовите правоотношения т.е. правилото е да се сключват безсрочни трудови договори –
чл.68 ал.1 т.1 във вр.ал.3 КТ . В случая ищцата е работила при ответника от 2012 г и дори да
се счете , че процесният договор за услуги от 01.01.2022г. има характер на допълнително
споразумение към трудовия договор от 01.01.2012 г , то с него или с друго предходно
12
споразумение не може да се уговори трансформиране на трудовото правоотношение в
срочно такова . Това биха били недействителни клаузи , които са в противоречие с защитни и
императивни норми на българския КТ и трудовият договор трябва да се счете за безсрочен
/чл.68 ал.5 КТ/ . Тези норми ще намерят приложение в конкретния случай , независимо от
принципното приложение на турското материално право за отношенията между страните .
Това важи и за други императивни норми на КТ , защото нормата на чл.8, пар.1 от
Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския парламент и на Съвета при избора на
материално право, този избор не може да води до лишаване на работника от защитата,
предоставяна му от разпоредбите, които не могат да бъдат отклонени чрез споразумение
съгласно правото, което при липса на избор би било приложимо съгласно параграфи 2, 3 и 4
от същия член. В случая ако нямаше избор на право, това би било правото на Република
България – държавата, в която ищцата полага своя труд – пар.2 на чл.8 на Рим I. В решение
на СЕС по съединени дела C 152/20 и C 218/20 (задължително за настоящия съд) е прието, че
изборът на уреждащия индивидуалния трудов договор закон изключва другите закони, които
при липса на избор биха били приложими съгласно параграфи 2, 3 или 4 от член 8, при
условие че избраният закон предлага на работника еднакво или по-високо ниво на
защита от предоставяното му от разпоредбите, които не могат да бъдат дерогирани чрез
споразумение, на правото, което би било приложимо при липса на избор .
По отношение на коментираните по-долу норми от КТ по делото не е доказано да са налице
по-благоприятни норми на турското право , поради което са приложими разрешенията на
българския КТ съгласно чл.8, пар.1 от Регламент (ЕО) № 593/2008 на Европейския
парламент и на Съвета.
Според настоящия съд СРС неправилно не е разгледал доводът на ищцата , че процесната
заповед за дисциплинарно уволнение е без законосъобразни мотиви , което е
императивна защитна норма на българския КТ . Изрично в исковата молба ищцата се е
позовала на липса на мотиви на заповедта за дисциплинарно уволнение – л.3 от делото пред
СРС , втори абзац . Вярно е , че в заповедта за налагане на дисциплинарното уволнение е
достатъчно нарушението на трудовата дисциплина да бъде посочено по разбираем за
работника начин, включително и чрез позоваването на известни на работника
обстоятелства и документи /решение № 50003 от 03.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1645/2022
г., IV г.о.; решение № 177 от 11.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 193/2011 г., IV г. о. и др. / , но в
случая това не е спазено . В акт № Z – 20108158-34983963 от 11.10.2022г., на посланика на
Република Турция е посочено единствено , че подписаният на 01.01.2022г. трудов договор е
прекратен, считано от 11.10.2022г. в съответствие с чл.6/а, клауза 13 (поведение срещу
членовете на институцията и работодателите, действия несъвместими с работната
етика и дисциплина) от посочения договор . Нарушението на трудовата дисциплина не е
посочено и инидивидуализирано по ясен и разбираем за ищцата начин , като липсва и
препращане към друг документ , с който ищцата да е била запозната . Това нарушава
съществено правото на защита на ищцата , тъй като същата не е наясно защо е
наказана/уволнена , както и се дава възможност на ответника да формулира нови и различни
13
защитни тези в течение на делото напр. да добавя към твърденията си нови и различни
дисциплинарни нарушения , които ищцата била извършила за продължителен период от
време преди уволнението . И само на това основание процесната заповед за дисциплинарно
уволнение е незаконосъобразна и трябва да се отмени . Иначе , правилно СРС е посочил , че
след като не е доказано извършване на предполагаемите дисциплинарни нарушения в
давностните срокове , то е безцелно да се обсъждат дисциплинарни нарушения и наказания
от 2013 г и 2016 г , които би следвало и отдавна да са заличени .
Следва да се споделят мотивите на СРС , че при положение , че ищцата е била натоварена да
подаде документи до МВнР за издаване на карти по ЗБЛД и гражданството е изискуем
реквизит на заявлението за издаване на личен документ според местния закон, то ищцата не
е превишила правата си, задавайки въпрос относно гражданството на служители на
Посолството и това на членовете на техните семейства. Описаното поведение е в рамките на
възложените на ищцата служебни функции и не може да се направи извод, че същата е
направила опит да се снабди с информация за лични данни (относно гражданството) на
служители на посолството и членове на тяхното семейство в нарушение на служебните си
задължения. Не може да се приеме, че е осъществен състав на дисциплинарно
нарушение според чл.6/а, т.13 от договора за услуга, имащ характер на допълнително
споразумение към трудовия договор, а именно осъщественото от ищцата поведение да се
характеризира като „действия срещу членовете на институцията и работодателя в
нарушение на техните задължения и дисциплина“. Не е налице нарушение на чл.126, т.9 КТ
служителят да е лоялен към работодателя, като не злоупотребява с неговото доверие и не
разпространява поверителни за него сведения. Злоупотребата с доверието на работодателя
или разпространението на поверителни за него сведения по българския закон е предвидено
като тежко нарушение на трудовата дисциплина и е уредено като основание за налагане на
най – тежкото дисциплинарно наказание –„уволнение“ – чл.190, т.4 КТ. Злоупотреба с
доверието на работодателя означава използването на оказаното от работодателя доверие за
неправомерно извличане на облага от страна на работника/служителя или за друго лице,
като се изисква преднамереност в действията чрез използване на служебното положение и
същото следва да е извършено умишлено. Уронване на доброто име на работодателя
означава злепоставяне на работодателя пред трети лица.
В конкретния случай не се доказва ищцата да е действала умишлено, като е целяла да се
сдобие с информация за гражданството на служители на посолството и/или членове на
техните семейства, за да я изнесе на трети лица и да я използва по друг начин, извън целите,
за които тази информация й е необходима в рамките на изпълняваните от нея служебни
задължения. Ищцата не е извършила твърдяното от ответника дисциплинарно нарушение
т.е. дисциплинарното уволнение е незаконно и на това основание и исковете по чл.344,
ал.1, т.1 и т.2 КТ са основателни . Както се посочи , неоснователни са доводите на
ответника за наличие на срочно трудово правоотношение и няма пречка ищцата да бъде
възстановена на заеманата длъжност .
Основателна е насрещната въззивна жалба на ищцата . СРС законосъобразно е уважил иска
14
по чл.344 ал.1 т.3 КТ за сумата от 15 569,068 лева обезщетение за оставането на ищцата без
работа за периода от 11.10.2022 г. до 20.02.2023 г и в тази част липсват други доводи на
ответника , освен вече коментираните за липса на срочно трудово правоотношение . По
отношение на периода 21.02.2023 г – 28.03.2023 г , който е в рамките на 6-месечния период
по чл.225 КТ първоинстанционният съд единствено е посочил , че 20.02.2023 г ищцата е
започнала работа при друг работодател . Не са съобразени представините фишове от
заплата при този работодател , от които е видно , че ищцата е работила на по-
нископлатена работа и има право на разликата в заплатите /чл.225 ал.2 КТ / . Според
трайната практика на ВКС искът по чл.344 ал.1 т.1 КТ във вр.чл.225 КТ е един , а чл.225 ал.1
и ал.2 КТ посочват единствено механизма на определяне на обезщетението - решение №385
от 21.11.2011 г по гр.д. № 129/2011 г, ГК , ІV ГО на ВКС , решение №479 от 08.07.2010 г по
гр.д. № 965/2009 г., ГК , ІV ГО на ВКС и др. В насрещната въззивна жалба се съдържа
изчисление на размера на допълнителното обезщетение , което не е оспорено от ответника и
се споделя и от настоящия съд . Ищцата е претендирала разликата във възнаграждението
само за дните , в които е била ефективно на работа при новия работодател , което не налага
служебна проверка защо не е била на работа в другите работни дни от съответните месеци ,
получавала ли е обезщетение за временна неработоспособност и пр.
Налага се изводът , че решението на СРС трябва да се отмени частично и да се осъди
ответника да заплати на ищцата разликата над 15 569,06 лева до размера от 18 854,96 лева
представляваща обезщетение за оставане без работа и за работа на по-ниско платена работа
за периода 21.02.2023 г – 28.03.2023 г . В останалата част решението на СРС трябва да се
потвърди . Ищцата има право на допълнителни разноски пред СРС . Ответникът дължи на
основание чл.78 ал.6 ГПК допълнителна държавна такса на СРС , държавна такса за
въззивно обжалване на СГС ; както и разноски на ищцата пред СГС .
Водим от горното , СЪДЪТ
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение №814 от 16.01.2025 г постановено по гр.д.№67442/2022 г на СРС, 64
състав ; в частта , в която е отхвърлен иска на Р. Х. А.-Л. ЕГН ********** от гр.София да се
осъди Посолство на Република Турция в Република България да й заплати на основание
чл.344 ал.1 т.3 КТ разликата над 15 569,06 лева до размера от 18 854,96 лева представляваща
обезщетение за работа на по-ниско платена работа за периода 21.02.2023 г – 28.03.2023 г ; и
вместо него ПОСТАНОВЯВА :
ОСЪЖДА Посолство на Република Турция в Република България да заплати на основание
чл.344 ал.1 т.3 КТ на Р. Х. А.-Л. ЕГН ********** от гр.София разликата над 15 569,06 лева
до размера от 18 854,96 лева представляваща обезщетение за работа на по-ниско платена
работа за периода 21.02.2023 г – 28.03.2023 г ; и на основание чл.78 ал.1 КТ да допълнителни
разноски от 162,64 лева пред СРС и 3174 лева разноски пред СГС .
ОСЪЖДА Посолство на Република Турция в Република България да заплати на основание
15
чл.78 ал.6 КТ по сметка на СРС допълнително 131,44 лева държавна такса и по сметка на
СГС 65,71 лева държавна такса .
ПОТВЪРЖДАВА посоченото решение в частта , в която на основание чл.344 ал.1 т.1,2,3 КТ
е признато за незаконно и е отменено дисциплинарното уволнение на Р. Х. А.-Л. ЕГН
********** от гр.София наложено с писмен акт №Z – 20108158-34983963 от 11.10.2022г. на
посланик А.С., по иск предявен срещу Посолство на Република Турция в Република
България; Р. Х. А.-Л. е възстановена на длъжността „административен секретар“ в
Посолство на Република Турция в Република България ; Посолството на Република Турция в
Република България е осъдено да заплати на Р. Х. А.-Л. сумата от 15 569,068 лева
обезщетение за оставането й без работа за периода от 11.10.2022 г. до 20.02.2023 г ; и сумата
от 2311,90 лева разноски пред СРС ; и основание чл.78 ал.6 ГПК на СРС сумата от 698,56
лева държавни такси по сметка на СРС
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от връчване на страните .
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16