№ 82
гр. Враца, 06.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВРАЦА, II-РИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ в публично заседание на двадесет и девети септември, през две
хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Мария Г. Аджемова-Василева
Членове:Росица Ив. Маркова
Надя Г. Пеловска-Дилкова
при участието на секретаря Виолета Цв. Вълкова
като разгледа докладваното от Мария Г. Аджемова-Василева Въззивно
гражданско дело № 20211400500329 по описа за 2021 година
Производството е въззивно и се развива на основание чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по жалба вх. № 1309/31.05.21 г. на В. К. В. от гр. Враца, с ЕГН
**********, подадена чрез особен представител, назначен при предпоставките на чл.
47, ал. 6 от ГПК адв. Л.В. от Врачанска адв. колегия, срещу решение на районен съд гр.
Враца № 49/26.05.21 г. постановено по гр. дело № 322820 г. по описа на същия съд, с
което са УВАЖЕНИ предявените от "Мого България" ООД срещу жалбодателя В.
обективно съединени искове, както следва: - искове с правно основание чл. 422 от ГПК
и във вр. с чл. 342, ал. 1 от ТЗ и чл. 232, ал. 2 от ЗЗД общо за сумата 821.92 лв.
дължими по договор за финансов лизинг от 25.07.18 г., за която сума е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 429/23.04.20 г. по ч. гр. дело № 848/20 г. по
описа на ВрРС; иск по чл. 422 от ГПК и вр. с чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за сумата 7.72 лв.
неустойка за забавени плащания по посочения договор за финансов лизинг; на осн. чл.
422 от ГПК във вр. с чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за сумата 692.24 лв. представляваща
неустойка за прекратяване на договора по вина на лизингополучателя по договора за
лизинг от 25.07.18 г. Със атакуваното решение, жалобоподателя В. е осъден на осн. чл.
79, ал. 1 от ЗЗД да заплати на дружеството ищец сумата 109.85 лв. представляваща
заплатени от ищеца разноски за данъчни задължения за лек автомобил с рег. №
ВР***СВ, която сума съответства пропорционално на периода на ползване на
автомобила от 25.07.18 г. до 24.10.18 г. от лизингополучателя В.. С обжалваното
решение са присъдени и съдебни разноски
В жалбата не навеждат доводи за незаконосъобразност на атакуваното решение в
частта, с която районен съд е присъдил договорената между страните възнаградителна
1
лихва и част от договорената неустойка за предсрочно прекратяване на договора по
вина на лизингодателя. Въззивникът твърди, че неправилно и в противоречие с
доказателствата по делото районен съд е приел, че договорът за лизинг е прекратен по
вина на лизингополучателя-ответник, съответно той не дължи сумата 789.96 лв.
представляваща неустойка за прекратяване на договора по негова вина. На следващо
място, според въззивника договорката за заплащане на неустойка при прекратяване на
договора по вина на лизингополучателя е нищожна като противоречаща на добрите
нрави и е неравноправна като уговорена в нарушение на приложимия чл. 143,т. 5 от
ЗЗП. Твърди се също, че чл. 5 от договора за лизинг, в който е уговорена
възнаградителна лихва е нищожен, тъй като тя е прекомерно висока - за периода на
договора е в размера на 6 242.34 лв. или близко до размера на дължимата главница от 6
300 лв., като по този начин надхвърля многократно по размер, както стойността на
пазарната, така и стойността на законната лихва. Навежда се твърдение, че тази лихва е
уговорена в противоречие с добрите нрави, несправедлива е и създава условия за
неоснователно обогатяване, като излиза извън възнаградителната и обезщетителна
функция на задължението за заплащане на лихва.
При изложените оплаквания, въззивникът, чрез адв. В., моли за отмяна на
атакуваното решение и постановяване на съдебен акт по същество, с който исковите
претенции бъдат отхвърлени.
Ответното дружество "Мого България" ООД представя отговор, в който мотивира
становище за неоснователност на жалбата. Претендира съдебни разноски.
Страните не заявяват доказателствени искания.
Съдът, въз основа на събраните доказателства, наведените от страните
твърдения, доводи и възражения, в пределите на въззивното производство, намира за
установено следното от фактическа и правна страна:
Съдът прецени, че постъпилата в.ж. вх.№ 1309/31.05.2021г. на В.В. и
постъпилия към нея отговор на МОГО БЪЛГАРИЯ ЕООД, отговарят на изискванията
на редовност - подадени са от надлежна страна, чрез редовно упълномощени
проц.представители на страните, в прекпузивния срок.Съгласно разпоредбата на чл.269
ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната част. При тази преценка съдът заключава, че
обжалваното решение е валидно постановено в пределите на правораздавателната
власт на съда. Допустимостта на иска е в предметните предели на въззивното
обжалване. По отношение правилността на съдебното решение, съобразно чл.269, ал.1,
изр.второ от ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания,
които се изразяват в твърдения за неправилност и противоречие с материалния закон,
необоснованост.
Решението се обжалва частично, в уважената му част.
Страните не правят доказателствени искания.Обсъждането на изводите на
първата инстанция, вкл. по преценка на събраните доказателства, представлява
оплакване срещу правилността на обжалвания акт.
Въззивният съд намира предявените установителни искове с правна
квалификация чл.422 ГПК за допустими, тъй като се установява издадена заповед за
изпълнение по реда на чл.410 ГПК по ЧГД № 848/2020г. на районен съд гр. Враца е за
идентични суми на предявените с исковата молба; заповедта за изпълнение е връчена
2
на длъжника при предпоставките на чл. 47, ал. 5 от ГПК; в срок е упражнено правото
на кредитора да установи вземането си със сила на пресъдено нещо.
Предмет на разглеждане от настоящата инстанция е дължимостта на
задължението за договорна / възнаградителна/ лихва по процесния договор за
финансов лизинг и за неустойка по чл. 15.5 от ОУ към договора за лизинг в случай на
прекратяване на договора по вина лизингополучателя, доколкото по отношение
дължимостта на останалите суми по договора, във въззивната жалба не се излагат
конкретно мотивирани оплаквания, а както се посочи по-горе, според чл. 269 от ГПК,
по правилността на атакуваното решение на първостепенния съд, окръжен съд е
обвързан от посоченото в жалбата.
От приложените към делото доказателства се установява от фактическа страна,
че страните са обвързани от договор за финансов лизинг № АG0003820 от 25.07.18 г.
По делото не се спори, че по силата на сключения договор на ответника е бил
предоставен лизинговия обект: МПС Mercedes-benz модел "В 200", с
идентификационен № WDD245234U009494 на рама и рег. № Вр***СВ; че към
договора са били приложени двустранно подписани от страните Общи условия и
Тарифа към тях; лизингополучателя е поел задължение да заплаща месечна вноска,
както и да използва веща лично и по предназначение с грижа на добър стопанин;
съгласно приемо-предавателен протокол от 26.07.18 г., автомобилът е предоставен на
лизингополучателя; Договорът е за срок от 48 месеца и изтича на 10.07.22 г., съгласно
приложения погасителен план, неразделна част от договора за финансов лизинг;
Договорен е фиксиран лихвен процент от 39.60 %, съответно размер на месечната
вноска от 263.32 лв. По делото е установено, че лизингополучутеля не е извършвал
плащания по погасителния план и към 24.10.18 г. са неплатени първите три вноски,
третата с падеж 10.10.18 г. Лизингополучателя-ответник е преустановил контактите си
с лизингодателя-ищец и не е открит на посочените от него адрес и телефон.
Автомобила предмет на договора е открит от ищеца при трето лице – Б. Х., който е
предал автомобила с приемо-предавателен протокол на собственика лизингодател,
автомобилът е във владение на лизингодателя от 24.10.18 г. По делото няма данни
ищцовото дружество да е отправило уведомление за прекратяване на договора за
лизинг преди иницииране на процесното заповедно и исково производство, при което
съдът приема, че ответникът е уведомен за прекратяване на договора за лизинг с
редовното връчване на исковата молба и приложенията към същата, на процесуалния
му представител – адв. В..
Страните не спорят относно характера на възникналото между страните
правоотношение по договор за лизинг.
По делото е изслушана специализирана счетоводна експертиза, чието
заключение, настоящият състав кредитира като обективно и компетентно.
Експертизата потвърждава изложените по-горе обстоятелства по спора. Размерът на
непогасената договорна възнаградителна лихва съгласно договора и погасителния план
за периода от 10.08.2018г. до 26.10.2018г. е определен от експерта на 618.58 лева.
Съобразно заключението, за същия период размерът на дължимата главница е в размер
на 203.34 лв.
Размерът на дължимата непогасена неустойка за прекратяване на договора по
вина на лизингополучателя, съгласно чл.15.5 от ОУ се определя в размер на
3
последните три лизингови вноски с настъпил падеж преди прекратяване на договора,
като вещото лице по неоспорената счетоводна експертиза е изчислило неустойката в
размер на сумата 618.58 лв.
Както се посочи, годишният лихвен процент по договора за лизинг е фиксиран
на 39.60 %, така както е записано и в самия договор.
Въз основа на обсъдените доказателства въззивният съд достига до следните
правни изводи:
Разпоредбата на чл.342, ал.2 ТЗ предвижда, че с договора за финансов лизинг
/ДФЛ/ лизингодателят се задължава да придобие вещ от трето лице при условия,
определени от лизингополучателя, и да му я предостави за ползване срещу
възнаграждение. Разпоредбата в ал.З предоставя възможност на лизингополучателя да
придобие вещта по време на договора или след изтичане на срока му. Предвид
посочените правни норми, разпоредбата на чл.344 ТЗ, съгласно която лизингодателят
има задълженията на наемодател по чл.230 ЗЗД, и препращащата норма на чл.347, ал.2
ТЗ, основните задължения на лизингодателя по договора за финансов лизинг са
следните: 1/ да придобие вещта - предмет на договора за лизинг от трето лице при
условия, определени от лизингополучателя; 2/ да предаде лизинговия обект за ползване
на лизингополучателя и да му предостави свободното ползване в рамките на срока на
договора; 3/ да прехвърли на лизингополучателя собствеността на лизинговата вещ в
уговорения срок. По своята същност финансовият лизинг представлява специфична
финансова операция за предоставяне на кредит във веществена форма по избор на
лизингополучателя. Задълженията на лизингополучателя са предвидени в разпоредбата
на чл.345 ТЗ: 1/ има задълженията на наемател съгласно чл.232 и чл.233, ал.2 ЗЗД, а
именно да си служи с вещта за определеното в договора ползване, а при липса на
такова - съгласно предназначението й, /чл.232 ЗЗД/, да плаща лизинговата цена и
разходите, свързани с ползването на вещта /чл.232, ал.2 ЗЗД/, да съобщава незабавно
на лизингодателя за повредите и посегателствата, извършени върху наетата вещ /чл.
233, ал. 2 от ЗЗД/. Поради неизпълнение на основно задължение на лизингополучателя
да заплаща редовно лизинговата цена, което в казуса е безспорно, договорът е
прекратен едностранно от страна на лизингодателя. С развалянето му за
лизингополучателя не отпада задължението за плащане на предхождащите развалянето
лизингови вноски, както и не се дължи връщането им в случай, че същите са били
платени до този момент. В случая, лизингодателя е упражнил именно потестативното
си право да развали договора поради сбъдване на едно от условията за това съгласно
т.13.5, „I” от ОУ към договора за лизинг - изцяло неплащане на лизинговите вноски,
тоест пълно неизпълнение от страна на ответника-лизингополучател.
От изслушаното и неоспорено заключение на вещото лице по ССЕ се
установява, че действително е налице неизпълнение на задължението по договора за
заплащане на вноските по погасителен план. Лизингополучателят не е заплатил нито
една от вноските по процесния погасителен план. Горното осъществява основанието
по т.13.5, първа хипотеза от ОУ за разваляне на договора.
Съобразно заключението, размерът на непогасената възнаградителна лихва по
договора за периода от 10.08.2018г. до 26.10.2018г. възлиза на 618.58 лв. Не са
ангажирани доказателства от ответника /сега възивник/ за погасяване на това вземане.
4
Не се спори, че посочената крайна дата 24.10.2018г. е датата на прекратяване
на договора за лизинг. Прекратяването се приравнява на разваляне, тъй като е
упражнено едностранно от лизингодателя по вина на лизингополучателя, при наличие
на предпоставките на т.13.5 от ОУ.
Според окръжен съд процесното правоотношение се регулира от разпоредбите
на ЗПК поради качеството на лизингополучателя на потребител по см. на пар.13, т.1 от
ДР на закона, така и поради естеството и предмета на договора. Това произтича от
спецификите на договора за финансов лизинг, с който се осъществява инвестиционно
кредитиране на лизингополучателя. За срока на договора последният ползва паричния
ресурс на лизингодателя, т.е. в месечната вноска се включва и част от стойността на
вещта, предмет на лизинга. Налице са и условията по чл.З, ал.З от ЗПК, поради което
към договора приложение намират разпоредбите на закона. Съгласно чл.24 ЗПК,
приложими към тези правоотношения са и нормите на ЗЗП, съответно разпоредбата на
чл.7, ал.З ГПК, съгласно която съдът служебно следи за наличие на неравноправни
клаузи в потребителски договор. Предявените претенции както за договорна лихва,
така и за неустойка, предмет на въззивното производство, са посочени в договора и
приложимите ОУ на лизингодателя. Същите не са променяни по време на действие на
договора.
Възнаградителната /договорна/ лихва представлява компонент от ГПР,
уговорена е във фиксиран размер от 39.60% в договора за лизинг. Очевидно е от
погасителния план, че същата представлява съществен елемент от погасителната
вноска. Съгласно т.9 от договора за лизинг, ГПР съставлява 47.73% като се формира от
договорната лихва и такса ангажимент. Съгласно относимата разпоредба на чл.19, ал.4
ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. В упражняване на
служебното си правомощие и поради възраженията на ответника, съдът констатира, че
при уговаряне клаузата за възнаградителна лихва страните са се отклонили от
императивната разпоредба, уреждаща защита на потребителя. При фиксиран
фиксирания лихвен процент от 39.60 %, за един и същ период, от 10.08.18 г. до
24.10.18 г., главницата е в размер на 203.34 лв., а възнаградителната лихва е размер на
618.58 лв., очевидно е налице нарушение на приложимата норма на чл. 19, ал. 4 от
ЗЗП. Въз основа на изложеното съдът намира, че е налице основание за нищожност на
уговорения годишен процент на разходите, в частност на възнаградителната лихва като
негова компонента. Разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК ограничава ГПР до петкратния
размер на законната лихва (или 50%). Поради това, възражението на ответника за
нищожност на клаузата от договора за възнаградителната лихва, поддържано и с
въззивната жалба, се явява основателно. В частта, с която предявеният иск е уважен за
сумата 618.58 лв. представляваща незаплатена възнградителна лихва по процесня
лизингов договор за периода от 10.08.18 г. до 24.10.18 г., решението на районен съд
следва да се отмени, като искът с правно основание чл. 422 от ГПК по отношение на
възнаградителната /договорна/ лихва бъде отхвърлен.
По отношение на претендираната неустойка за предсрочно прекратяване на
договора за финансов лизинг по вина на лизингорполучателя, окръжен съд намира
следното:
Договорът е прекратен поради наличие на пълно неизпълнение на
5
задължението за плащане на лизингови вноски съгласно т.13.5 от ОУ, както се посочи,
лизингополучателят-ответник не е изплатил нито една вноска. Съгласно т.15.5 от ОУ,
при прекратяване на договора по вина на лизингополучателя, последният дължи
неустойка в размер на три лизингови вноски - същата се изчислява въз основа на
последните три падежирали лизингови вноски преди прекратяването. В случая не е
спорно, че прекратяването на договора е настъпило, считано занапред от 24.10.2018г.
Към този момент, според счетоводната експертиза неустойката по чл. 15.5 от ОУ е в
размер на 692.24 лв. - за периода от 10.08.18 г. до 24.10.18 г. В тази връзка въззивният
съд констатира, че с решението си районен съд е уважил претенцията за неустойка
именно за този размер и период, при което в тази част решението следва да бъде
потвърдено.
Възражението за нищожност на клаузата на т.15.5 от ОУ, предвиждаща
неустойка за прекратяване на договора, като неравноправна и нищожна, съдът намира
за неоснователно. В жалбата си въззивникът визира противоречие с разпоредбата на
чл.143, т.5 ЗЗП, съответно неравноправност на клауза, която не е индивидуално
договорена, а представлява част от съдържанието на Общите условия на
лизингодателя. Съгласно цитираната разпоредба от ЗЗП, неравноправна е клауза, която
задължава потребителя при неизпълнение на негови задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка, като съгласно чл.145 ЗЗП,
неравноправността се преценява към момента на сключване на договора при вземане
предвид видът на стоката или услугата - предмет на договора, всички обстоятелства
свързани с неговото сключване, както и всички останали клаузи на договора или друг
договор, от който той зависи, а според чл.146 ЗЗП, неравноправните клаузи в договора
са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално. Определената изцяло от търговеца
методика на изчисляване на неустойки в размер, многократно завишен спрямо
обезщетението, дължимо за евентуално предвидими от забавата вреди, е в разрез с
принципа на добросъвестност и води до наличие на клаузи, създаващи значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя на услуга,
като потребителят е задължен да заплати необосновано висока неустойка. Съдът
следва да отговори дали е налице такова несъответствие в уговорената неустойка при
предсрочно прекратяване на договора по вина на лизингополучателя, при това дали
същото е обусловено от положението на потребител на страна в правоотношението.
Съгласно ОУ, неустойката е осъразмерена с три лизингови вноски с настъпил падеж
преди прекратяването.
В случая е налице разваляне на договора по вина на длъжника - сам длъжникът
не оспорва, че не е изплатил нито една лизингова вноска. Налице е уговорка в Общите
условия на лизингодателя за заплащане на неустойка поради разваляне на договора в
т.15.5, поради което съдът я квалифицира като компенсаторна неустойка /вместо
оставащото изпълнение/. Налице са материалните предпоставки за присъждане на
неустойка в размер на три лизингови падежирали вноски - разваляне на договора и
изрична договорна клауза, която предвижда обезщетение на лизингодателя на това
основание.
Съдът дължи произнасяне по възражението за нищожност на неустойката като
неравноправна, нарушаваща добрите нрави, на осн.чл.143, т.5 ЗЗП и вр.чл.26, ал.1 ЗЗД.
Налице е изрично възражение на ответника, а от друга страна както съгласно чл.7, ал.З
ГПК, така и въз основа на ТР №1/2010г., т.З на ОСТК на ВКС, съдът дължи служебно
6
преценка относно недействителността на неустоечната клауза с добрите нрави, т.е. при
надхвърляне на присъщите и функции.
Установената в нормата на чл.9 ЗЗД свобода на договаряне и отсъствието на
императивни законови правила, регулиращи начините на определяне неустойката и
нейните граници, както и въведения в гражданските и търговски правоотношения
принцип за справедливост, позволява да се приеме, както изрично е посочено и
задължителна практика на ВКС /вкл. решение № 129 от 09.07.2010 г. по т. д. №
977/2009 г на ІІ т. о. на ВКС/, че съответствието на уговорена неустойка с установените
в обществото предели на нравствена допустимост се преценява във всеки конкретен
случай към датата на сключване на договора. Разпоредбата на чл.26, предл. трето ЗЗД
намира приложение и при търговските сделки. В цитираната норма не е дефинирано
понятието "добри нрави", но тъй като законодателят е предал правно значение на
нарушаването им, приравнявайки го по последици с нарушение на закона, вложеният в
това понятие смисъл следва да се тълкува. Касае се за правила и норми, които бранят
правила, принципи, права и ценности - общи за всички правни субекти и тяхното
зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло, не само на някоя от
договарящите страни. Такива са принципите на справедливост, на добросъвестност в
гражданските и търговските взаимоотношения, както и на предотвратяване
несправедливо облагодетелстване, намерили израз в отделни правни норми. / реш.
88/2010г. по т.дело №911/2009г. на ВКС, І т.о./ В тази връзка, въпросът за накърняване
на добрите нрави по отношение на уговорена неустойка следва да бъде решен чрез
комплексна преценка не само на съдържанието на договорната клауза, но при отчитане
на други фактори. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в
Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ВКС, ОСТК, т.
3, преценката за нищожност на клауза за неустойка в търговските договори /договорът
за лизинг е абсолютна търг.сделка съгл.чл.1, т.15 ТЗ/ поради накърняване на добрите
нрави се извършва въз основа на различни критерии, например: естеството на
задълженията на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението
на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено
с други правни способи - поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената
неустойка /компенсаторна или мораторна/ и вида на неизпълнение на задължението -
съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на
уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди и др. В
казуса, размерът е ограничен до три лизингови вноски с настъпил падеж. Съдът не би
могъл да осъразмери вредата за кредитора - лизингодател с друго освен с плащането,
което би получил от лизингополучателя до края на срока на договора, вкл. при
евентуално придобиване на лизинговата вещ. Договорът е развален още в началото на
действието му - през м. 10.2018г. при оставащи неплатени повече от 40 вноски.
Същевременно, вещта е върната на лизингодателя, който свободно може да я отдаде
отново за ползване на трето лице /или продаде на трето лице/като извлече полза от
това.
Съдът съобразява съществуваща ръководна съдебна практика по реда на чл.290
ГПК, обективирана в тълкувателната част на решение № 193/9.05.2016 г. по т. д. №
2659/2014 г. по описа на ВКС, ТК, I т. о., съгласно която уговорката за неустойка при
предсрочно прекратяване /разваляне/ на договор за финансов лизинг от лизингодателя
по вина на лизингополучателя, определена в размер на непогасената част от
лизинговата цена, е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, т. к. излиза извън
7
присъщите функции на неустойката. Това е така, защото лизингодателят по вече
разваления договор получава имуществена облага от насрещната страна, в размер,
какъвто би получил, ако договорът не беше развален, но без да предоставя ползването
на собствената му вещ, което води до неговото неоснователно обогатяване и нарушава
принципа за справедливост.
Но конкретния случай е различен. Договорната отговорност на
лизингополучателя е ограничена до трикратния размер на лизинговата вноска при
оставащи още 48 месечни вноски. От заключението се установява, че сборът от три
падежирали главници възлиза на 692.24 лева. Неустойката обезпечава изпълнението,
но в случая се проявява нейната обезщетителна и санкционна функция, която страните
са ограничили до трикратния размер на вноската. Същата има за предназначение да
обезщети лизингодателя за вредите от предсрочното прекратяване на договора по вина
на лизингополучателя. Съдът намира, че уговорката не разкрива белези на
неравноправна клауза по смисъла на чл.143, т.5 вр. с чл.146 ЗЗП, не е налице и
нарушаване добрите нрави, в съгласие с договорната свобода, поради което
претенцията е основателна. Размерът е съобразен с изричната воля на страните и
ограничен до трикратната погасителна вноска по договора.
Като е достигнал до аналогични правни изводи, PC е постановил правилно и
законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено в частта за присъдената
неустойка.
Като правилно и законосъобразно, атакуваното решение следва да бъде
потвърдено и в останалите части, с които е уважена исковата претенция с право
основание чл. 422 от ГПК за главницата по процесния договор за финансов лизинг в
размер на 203.34 лв. да периода от 10.08.18 г. до 24.10.18 г.; за сумата 7.72 лв.
представляваща неустойка за забавени плащания за периода от 10.08.18 г. до 26.10.18
г.; като и в осъдителната част, с която на осн. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД ответникът е осъден
за заплати на дружеството ищец сумата 109.85 лв. представляваща разноски за данъчни
задължения за процесния автомобил, заплатени от ищеца, която сума съответства на
периода на ползване на автомобила от лизингополучателя ответник В. – от 25.07.18 г.
до 24.10.18 г., като на осн чл. 272 от ГПК окръжен съд препраща към мотивите на
първостепенния съд.
При изхода от спора, решението на районен съд следва да бъде отменено и в
частта за присъдените разноски на дружеството ищец направени в
първоинстанционното исково производство за сумата над 549 лв. до присъдените от
районен съд 884.37 лв., съразмерно уважената част от предявените искове. Решението
на районен съд следва бъде отменено и в частта за присъдените разноски на
дружеството ищец направени в заповедното производство за сумата над 53 лв. до
присъдените от районен съд 84.92 лв. съразмерно уважената част от предявените
искове.
За настоящата въззивна инстанция, на въззиваемото дружество следва да се
присъдят съдебни разноски /100 лв. юрисконсултско възнаграждение и 480 лв. внесен
депозит за особения представител на въззивника/ по съразмерност в размер на 329 лв.
На ответника не следва да се присъждат съдебни разноски, тъй като няма
доказателства за направени такива.
8
Водим от изложеното, окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 49/26.05.2021 г., постановено по гр. д. № 2322/2021 г. на
районен съд гр. Враца, в обжалваната част, с която съдът ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО
в отношенията между страните, че ответникът В. К. В., с ЕГН ********** и адрес гр.
*** ДЪЛЖИ на ищеца „МОГО БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ***, гр.София, сумата 618.58
лв., представляваща неизплатена възнаградителна /договорна/ лихва по лизингови
вноски за периода от 10.08.18 г. до 24.10.18 г. по договор за финансов лизинг № лизинг
№ АG0003820 от 25.07.18 г.
ОТМЕНЯ цитираното решение на районен съд гр. Враца в частта за
присъдените съдебни РАЗНОСКИ, както следва: присъдените разноски на
дружеството ищец направени в първоинстанционното исково производство за сумата
над 549 лв. до присъдените от районен съд 884.37 лв., съразмерно уважената част от
предявените искове и в частта за присъдените разноски на дружеството ищец
направени в заповедното производство за сумата над 53 лв. до присъдените от районен
съд 84.92 лв. съразмерно уважената част от предявените искове
като вместо това
П О С Т А Н О В Я В А:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „МОГО БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с ЕИК *** и
седалище гр.София срещу В. К. В., с ЕГН ********** и адрес гр. *** иск с правно
основание чл. 422 от ГПК за установяване, че ответникът дължи на ищеца сумата
618.58 лв., представляваща неизплатена възнаградителна /договорна/ лихва по
лизингови вноски за периода от 10.08.18 г. до 24.10.18 г. по договор за финансов
лизинг № лизинг № АG0003820 от 25.07.18 г., като неоснователен и недоказан за което
вземане е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК №
429823.04.20 г. по ч. гр. дело № 848/2020г. по описа на районен съд гр. Враца.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 49/26.05.2021 г., постановено по гр. д. №
2322/2021 г. на районен съд гр. Враца, в останалата обжалвана част, с която съдът
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че ответникът В. К. В.
ДЪЛЖИ на ответника „МОГО БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, с ЕИК *** и седалище гр.София,
суми, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от
ГПК по ч. гр. д. № 848/2020г. по описа на Врачанско районен съд, както следва:
главницата по процесния договор за финансов лизинг в размер на 203.34 лв. да периода
от 10.08.18 г. до 24.10.18 г.; за сумата 7.72 лв. представляваща неустойка за забавени
плащания за периода от 10.08.18 г. до 26.10.18 г.; като и в осъдителната част, с която на
9
осн. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД ответникът е осъден за заплати на дружеството ищец сумата
109.85 лв. представляваща разноски за данъчни задължения за процесния автомобил,
заплатени от ищеца, която сума съответства на периода на ползване на автомобила от
лизингополучателя ответник В. – от 25.07.18 г. до 24.10.18 г.
ОСЪЖДА В. К. В., с ЕГН ********** и адрес гр. *** да заплати на „МОГО
БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК ***, гр.София, сумата 329 лв., представляваща съдебни
разноски по съразмерност за въззивна инстанция.
В останалата отхвърлителна част, решението не е обжалвано и е влязло в
законна сила.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10