Р Е Ш Е Н И Е
№.......
гр. София, 28.09.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д възивен състав, в открито съдебно
заседание, проведено на девети юли две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА
КОРДОЛОВСКА
мл. съдия МАРИЯ
МАЛОСЕЛСКА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от младши
съдия М. Малоселска въззивно гражданско дело № 10578 по
описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 1530
от 03.01.2019 г., постановено по гр. д. № 15978 по описа за 2015 г. на СРС, Гражданско
отделение, 164 състав, е отхвърлен искът с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК,
предявен от Г.В.М., ЕГН **********, срещу „И.П.И.С.“ ЕАД, ЕИК ********, за признаване за
установено между страните, че ищцата е собственик на ½
от 19,26 % идеални части от имот, съставляващ УПИ IV-566 от квартал 9Б, по плана на гр. София, местност „Овча
купел“, с площ от 1315 кв. м. по документ за собственост, а по скица – 1350 кв.
м., при граници по скица: УПИ III-567, УПИ VIII-562 и УПИ I-1265, с
административен адрес в гр. София, ж.к. „Овча купел“ – стара част, ул. „********.
На основание чл. 78, ал. 3, вр. с ал. 5 ГПК, ищцата е осъдена да заплати на
ответника направените от него съдебно-деловодни разноски до размер на 900 лв.
Недоволна от постановеното
решение останала ищцата в първоинстанционното производство, предвид което и в
срока чл. 259, ал. 1 ГПК
депозирала въззивна жалба срещу съдебния акт. В жалбата се излагат оплаквания
за необоснованост, неправилност и незаконосъобразност на постановеното решение
поради допуснати нарушения на материалния закон и процесуалните правила.
Неправилно съдът приел, че ищцата не е придобила като съпружеска имуществена
общност идеалните части от процесния имот, доколкото бившият й съпруг по време
на брака си с нея придобил чрез покупко-продажба от общината 19,26 % идеални
части от имота. При прекратяване на брака бездяловата собственост била
прекратена, съответно ищцата останала собственик на 9,63 % идеални части от
имота, което изрично било посочено в утвърденото от съда споразумение по чл.
101 СК /отм./ за развод по взаимно съгласие. Счита, че не е налице основание
обхватът на СИО да бъде изключен по силата на постановление на МС. В тази
връзка поддържа, че споразумението за прекратяване на брака не подлежи на
вписване в книгите, водени от Служба по вписванията, доколкото със същото не се
прехвърлят имуществени права. Неоснователни, според жалбоподателката, са
доводите на банката-кредитор, че се явява добросъвестно лице, което няма как да
е узнало за правата й като съсобственик в ипотекирания имот, тъй като при
полагане на обичайната дължима грижа обстоятелството, че идеалните части са
придобити от Б.М.по време на брака му с ищцата, би било установено. Счита за
нищожен ипотечния акт по отношение на притежаваните от нея идеални части.
Неправилен бил изводът на СРС, че процесните идеални части били обща част по
смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС. Дворът, извън застроената му част, не бил обща
част по естеството си, а съдът не бил сезиран със спор
дворът обща част ли е или не е. Искането до въззивния съд е да отмени
постановеното решение и да уважи предявения иск за собственост, както и да
присъди на ищцата разноски.
Постъпил е отговор
от третото лице помагач Ц.З., с който се заявява становище за неоснователност
на депозираната въззивна жалба по изложените подробни съображения, а от
въззивния съд се иска да потвърди обжалваното решение като правилно и
законосъобразно. Поддържа се, че дворното място съставлява обща част и части от
него не могат да се придобиват от лица, които не се явяват етажни собственици в
сградата. Счита, че принципът, установен в чл. 19 СК /отм./, може да бъде
дерогиран и от други законови разпоредби, намиращи се извън СК. Навежда доводи
за нищожност на клаузата от утвърденото от съда споразумение за прекратяване на
брака по взаимно съгласие на съпрузите, което освен това не било вписано.
Дворът представлявал обща част по предназначението си, с оглед което и предвид
данните по делото се притежавал от всички етажни собственици съобразно
припадащите им се идеални части от сградата.
От „И.П.И.С.“ ЕАД и
от третото лице помагач ЧСИ Н. М. не са подадени отговори на въззивната жалба в
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК.
Софийски
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така, както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата въззивна инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла на
чл. 266 ГПК, които да променят установената от първоинстанционния съд
фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не
следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства,
които са обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
При
възприемане на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Въззивната
жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от страна, за
която е налице правен интерес да обжалва първоинстанционното съдебно решение,
поради което следва да бъде разгледа по същество.
Съгласно
чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси
е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. По същество решението е
правилно, като съображенията за това са следните:
Настоящият съдебен състав приема, че
е сезиран с иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК. По същия в тежест на
ищцата е да докаже, че е собственик на процесните идеални части от недвижимия
имот на соченото придобивно основание, в случая договор от 10.12.1998 г., сключен
по време на брака й с Б.М., за покупко-продажба на идеални части от общински недвижим
имот на основание § 27 ПЗР ЗИДЗС и § 1 ПЗР ПМС № 235
от 19.09.1996 г. за приемане на Правилник за прилагане на Закона за държавната
собственост и на Правилник за прилагане на Закона за общинската собственост
(отм.), като след прекратяване на брака по силата на утвърдено със съдебно
решение от 11.10.2007 г. споразумение съпружеската имуществена общност се
прекратила и ищцата останала собственик на ½ ид.ч. от 19,26 % ид.ч. от
правото на собственост върху имота.
След съвкупна преценка и задълбочен
анализ на формираната в хода на съдебното дирене доказателствена съвкупност
настоящият състав на съда намира, че ищцата не доказва по делото активната си
материалноправна легитимация, респективно правото си на собственост върху
процесната идеална част от недвижимия имот, като съображенията за това са
следните:
Съгласно постановената от върховната
касационна инстанция по граждански дела съдебна практика по приложението на разпоредбата
на § 1 от ПЗР на ПМС 235/1996 г. целта на уредбата е
да се даде възможност носителите на ограниченото вещно право на строеж, въз
основа на което суперфициарите са построили сграда върху имот, собственост на
държавата или общината, да придобият и съответните идеални части от земята
като принадлежност на главната вещ, която притежават при условията на чл. 38 от
ЗС. Изкупуването на земята е сложен фактически състав, който включва
административен акт, при издаването на който административният орган действа
при условията на обвързана компетентност и договор. Това право е включено в
патримониума на титулярите на право на строеж или техните наследници, както и
роднините им по права линия, на които е прехвърлено правото на строеж и не може да закупи земя лице, което
няма това качеството /така Решение № 333 от 1.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 152/2009 г., III г. о.,
ГК, Решение № 438 от 5.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 987/2010 г., I г. о., ГК, Определение
№ 66 от 25.01.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3677/2018 г., IV г. о., ГК и др./.
Както е отбелязано и в решението на
първоинстанционния съд, извън предмета на правния спор между страните е
принадлежността на правото на собственост върху жилището, находящо се в жилищна
сграда, представляващо апартамент № 1, при съседи на жилището: държавно празно
място, Ц.Х.и Д. *** и А.А., а отгоре – И.И.Н., като не се спори, че същият е
придобит от Б.М.по дарение от неговата майка. Спорно между страните е след като
М. е придобил в лична собственост жилището, построено в недвижимия имот, и
същият е легитимиран като роднина по права линия на лице, суперфициар, да
придобие съответстващите на правото на строеж идеални части от правото на
собственост върху недвижимия имот, при настъпване на вещно-транслативния ефект
на покупко-продажбата закупените идеални части лична собственост на съпруга ли са
станали или по отношение на тях приложение е намерило правилото на чл. 19 СК
/отм./, а именно, че вещните права, придобити от съпрузите по време на брака,
стават съпружеска имуществена общност.
Настоящият състав на съда намира, че
придобитите от Б.М.въз основа на сключения между него и Столична община на
10.12.1998 г. договор за прехвърляне право на собственост върху 19,26 % идеални
части от правото на собственост върху недвижим имот, пл. № 5, квартал 23,
местността „Овча купел“ по плана на гр. София с площ на целия имот от 1315
кв.м., са станали негова лична собственост и по отношение на тях не е възникнала
бездялова съсобственост между двамата съпрузи. В цитираните решения на ВКС
решаващите съдебни състави подчертават, че съответстващите на правото на строеж
идеални части от правото на собственост върху земята се придобиват от
правоимащите лица като принадлежност към главната вещ, в случая към построеното
въз основа на учреденото право на строеж жилище, като по отношение на същата се
сочи, че става притежание при условията на чл. 38 ЗС, уреждаща отношенията
между съособственици в сграда, в режим на етажна собственост.
От съдържанието на цитирания договор
за прехвърляне на собственост от 10.12.1998 г. се установява също така, че
Столична община е прехвърлила по посочения ред 100 % от правото на собственост
върху недвижимия имот, в който сградата е построена, от което настоящият състав
на съда прави извод, че всички посочени лица са били легитимирани да изкупят
земята, т.е. че са имали съответното качество, предвидено в разпоредбата на § 1 от ПЗР на ПМС 235/1996 г. Следователно до
момента на преминаване на правото на собственост от общината към физическите
лица, последните са притежавали право на строеж върху земята и право на
собственост върху построеното в общинския имот. С преминаване на собствеността
към физическите лица по силата на прехвърлителната сделка, сключена с общината,
е налице пълно съвпадение между собствениците на самостоятелните обекти в
сградата, етажна собственост, и собствениците на земята /имота, в който
сградата е построена/. Извод за наличието на етажна собственост настоящият
състав прави, освен от основанието, на което е сключен договора между общината
и физическите лица, а също и от описанието на апартамент № 1 на Б.М.в писмените
доказателства по делото, съгласно което, над жилището, собственост на М., се
намира друг самостоятелен обект, означен като собственост на И.И.Н..
Като взе предвид изложеното и
съобрази съдебната практика на ВКС по въпроса, настоящият въззивен състав на
съда намира, че правото на собственост върху земята е прехвърлено на
правоимащите лица именно като принадлежност към притежаваните от последните
самостоятелни обекти на правото на собственост, изградени в имота, въз основа
на учредено право на строеж.
В конкретния случай Б.М.е придобил
апартамент № 1 по силата на дарствена сделка от своята майка и както се посочи
не е налице спор по делото, че същият е бил негова лична собственост до момента
на влизане в сила на постановлението за възлагане на ЧСИ Н.М.. Ето защо, и като
и съобрази още постановките на ТР № 44 от 18.05.1971 г. на ОСГТ, ВКС, съдът
намира, че като принадлежност правото на собственост върху земята следва
собствеността върху построеното, което пък изключва възможността, макар и
придобито възмездно по време на брака, да възникне съпружеска имуществена
общност върху правото на собственост върху идеалните части.
Предвид изложеното неоснователни са
доводите, съдържащи се във въззивната жалба, че по време на брака си с Б.М.съпрузите
придобили като съпружеска имуществена общност 19,26 % идеални части от правото
на собственост върху недвижимия имот. Пред въззивния съд изрично се поддържат
съображения за неправилност на първоинстанционното решение относно изводите на
съда, че идеалните части от имота не са били СИО, като ищцата извежда
материалната си легитимация при твърдения, че правото на собственост е
придобила именно по този начин. Изрично са заявени доводи, че именно защото при
прекратяване на брака бездяловата собственост преминава в обикновена
съсобственост и не е налице разпореждане и прехвърляне на вещни права между
съпрузите споразумението, утвърдено от съда, не подлежи на вписване в книгите
по вписванията. Въззивният съд е обвързан от така очертаните във въззивната
жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение, с оглед което не
следва да се подлага на обсъждане въпроса дали между страните е имало съгласие
за разпореждане от страна на Б.М.с ½ част от придобитите от него 19,26 %
идеални части от недвижимия имот. Придобиването на собственост в последния
случай би имало характера на разпоредителна сделка, а доколкото това е различен
придобивен способ, на който въззивницата не се позовава, не следва да се
обсъжда с въззивното решение.
С оглед изводите, до които съдът
достигна, че идеалните части, придобити с договора от 1998 г., сключен между Б.М.и
Столична община, не са били съпружеска имуществена общност, неоснователно се
явява и възражението на въззивницата за нищожност на ипотечното право върху
½ част от 19,26 % ид.ч. от урегулирания поземлен имот IV-566 от кв. 9Б по плана на гр. София,
местността „Овча Купел“ с площ от 1315 кв.м.
По доводите на въззивницата, подробно
изложени в жалбата, че дворното място няма статут на обща част и че съдът не
бил сезиран със спор дворът обща част ли е или не е:
На първо място тук следва да се
подчертае, че с отговора на исковата молба ответникът в произовдството е
поддържал възражение, че придобитите от Б.М.идеални части са принадлежност към
правото му на собственост върху жилището и съответстват на идеалните части от
правото на строеж, притежавани от последния, като съдът вече изложи съображения
защо приема, че това е така, позовавайки се на безпротиворечивата практика на
ВКС по въпроса за приложението на § 1 ПР ПМС № 235/1996 г.
От страна на помагачите в
производството пък е застъпено становище, че дворното място е обща част по
смисъла на чл. 38, ал. 1 ЗС, доколкото се касае за етажна собственост.
Следователно в рамките на заявените твърдения първоинстанционният съд е обсъдил
тези доводи на страните, като е приел, че дворното място съставлява обща част,
с оглед което части от него не могат да бъдат обект на самостоятелна
разпоредителна сделка. В тази връзка, както се посочи, ищцата не извежда съдебнопредявените си права
при твърдения да е придобила собствеността върху процесните идеални части от
имота по силата на утвърденото със съдебно решение споразумение за прекратяване
на брака й с Б.М., т.е. че същото представлява в тази част разпореждане от
страна на съпруга с ½ идеална част от 19,26 % идеални части от
недвижимия имот, негова лична собственост. Извод в тази насока не може да бъде
направен и при тълкуване волята на молителите в производството по развод,
съдържаща се в представеното пред брачния съд и утвърдено с решението споразумение.
Доколкото ищцата твърди имотът да е бил СИО, прекратена с развод между
съпрузите, за пълнота следва единствено да се посочи, че към момента на
придобиване на правото на собственост върху земята е било налице съвпадение
между лицата, които се явяват носители на правото на строеж и които придобиват
собствеността върху земята. От друга страна по делото е установено, че се касае за етажна
собственост, която не е хоризонтална такава, с оглед което може да се заключи,
че към момента, в който Б.М.е станал собственик на съответстващите на правото
му на строеж идеални части, дворното място е имало статут на обща част. Дали
впоследствие са настъпили обстоятелства, обусловили промяна на тази характеристика,
е въпрос, който е извън обхвата на правния спор, предмет на делото, с който е
сезиран съдът. Аргументи в подкрепа на извода на съда за дворното място като
обща част настоящият състав на съда черпи от мотивите на Решение № 97 от
10.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 3845/2017 г., I г. о., ГК.
Предвид всичко изложено съдът намира,
че ищцата не установи в производството материалната си легитимация да е
собственик на процесните идеални части на заявеното основание – да е придобила
същите по време на брака си с Б.М.като съпружеска имуществена общност,
прекратена със съдебното решение, с което е одобрено споразумението на страните
за развод по взаимно съгласие на основание чл. 101 СК /отм./.
Първоинстанционното решение следва да
бъде потвърдено, като в диспозитива на същото имотът, в който попадат процесните
идеални части, бъде индивидуализаран и чрез данните от кадастралната карта и
кадастралните регистри, налични по делото.
Относно разноските по делото:
При този изход
от спора – неоснователност на подадената въззивна жалба, право на разноски има
въззиваемия на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Такива се претендират за адвокатско
възнаграждение в размер на 700 лв. без ДДС, но пред въззивния съд не се
установява реалното извършване на разхода от страната, с оглед което
претенцията за присъждане на разноски не следва да бъде уважена. Представената
в откритото съдебно заседание на 09.07.2020 г. фактура № **********/08.07.2020
г. не установява извършено по посочената в документа банкова сметка ***. Съобразно
възприетото с т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г., ОСГТК, ВКС
становище „само, когато е доказано извършването на разноски в производството,
те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК. Ето защо, в договора за
правна помощ следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на
нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин –
например по банков път. Тогава, както и в случаите, при които е договорено
такова заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните
банкови документи, удостоверяващи плащането“. В настоящия случай такива
документи не са представени, с оглед което разноски в тежест на въззивницата не
следва да бъдат възлагани.
Мотивиран
от изложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 1530 от
03.01.2019 г., постановено по гр. д. № 15978 по описа за 2015 г. на СРС,
Гражданско отделение, 164 състав, с което е отхвърлен иск с правно основание
чл. 124, ал. 1 ГПК, предявен от Г.В.М., ЕГН **********, срещу „И.П.И.С.“ ЕАД,
ЕИК ********, за признаване за установено между страните, че ищцата е
собственик на ½ от 19,26 % идеални части от имот, съставляващ УПИ IV-566
от квартал 9Б, по плана на гр. София, местност „Овча купел“, с площ от 1315 кв.
м. при граници УПИ III-567,
УПИ VIII-562 и УПИ I-1265 по документ за собственост, който недвижим имот
съгласно скица № 15-90558/25.02.2016 г. представлява поземлен имот с
идентификатор 68134.4336.566 по кадастралната карта и кадастралните регистри на
гр. София, одобрени със заповед № РД-18-51/15.07.2010г. на изпълнителния
директор на АГКК, с административен адрес: гр. София, район „Овча купел“, ул. „********,
с площ 1340 кв.м., трайно предназначение на територията – урбанизирана, начин
на трайно ползване – ниско застрояване (до 10 м.), номер по предходен план - 566,
квартал 9Б, парцел IV, при
съседи: 68134.4336.561, 68134.4336.562, 68134.4336.563, 68134.4336.1265,
68134.4336.2042, 68134.4336.9468.
Решението е постановено при участието на
трети лица – помагачи на страната на „И.П.И.С.“ ЕАД - ЧСИ Н.М., рег. № 841 в
регистъра на Камарата на частните съдебни изпълнители, и нотариус Ц.З., рег. №
189 в регистъра на Нотариалната камара.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен
срок от връчването му на страните пред ВКС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.