Решение по дело №2829/2024 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.46а ал.1 и чл.44 ал.6, ал.8 и ал.10 от ЗЧРБ 5 т.1 от ЗЧРБ вр.чл.146 и сл. от АПК и е образувано по жалба от Х. М., р.20.10.1996г, гражданин на Армения, чрез пълномощника му адв.Е. К. от АК-Варна, против Заповед №365з-8594/23.10.2024г на Директора на ОД на МВР-Варна, с която е настанен принудително в С. при Дирекция „Миграция“ – МВР, за срок не повече от 6 (шест) месеца, във връзка с изпълнението на Заповед №365з-3817/26.06.2020г на директора на ОДМВР – Варна за връщане до страната на произход.

Жалбоподателят счита, че заповедта за връщане до страната му на произход е загубила правното си действие поради неизпълнението й в съответния срок след постановяването й. Твърди също, че липсват основания да се счита, че би се укрил и осуетил изпълнението на заповедта, позовавайки се на факта, че цялото му семейство, вкл. и двамата му племенници (синовете на брат му и сестра му), които са български граждани, живеят постоянно във България, респективно – прекъснали са всякакви връзки с държавата си на произход Армения. Твърди още, че ако бъде върнат там, той незабавно ще бъде изпратен на фронта на войната с Азербайджан в Н. К., където животът му е ще бъде поставен в опасност. От правна гледна точка сочи, че заповедта е немотивирана, доколкото административният орган не е преценил семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход, и е постановена при неправилно приложение на материалния закон – както националния такъв ЗЧРБ, така и правото на ЕС – Директива 2008/115/ЕО. Поддържа, че приложената ПАМ е несъразмерна съобразно принципите по чл.6 и чл.8 от ЕКПЧОС, която преценка според оспорващия е задължителна независимо от факта, че оспорената заповед е издадена в условията на обвързана компетентност въз основа на предходно наложената му ПАМ. С тези съображения се претендира отмяна на оспорената заповед, като се претендира и присъждане на сторените в производството разноски. В съдебно заседание жалбоподателят се представлява от адв.А. Т. от АК – Варна, която поддържа жалбата изцяло и настоява за уважаването й, позовавайки се на събраните по делото доказателства, че не са налице такива, че М. ще се укрие и ще възпрепятства изпълнението на заповедта от 2020г. Адв.Т. заявява, че не претендира разноски.

Ответният административен орган, редовно призован, не се явява. Чрез процесуалния си представител гл.ю.к.Б. Й. с писмено становище с.д. №17661/22.11.2024г оспорва жалбата като сочи на първо място, че жалбоподателят не е напуснал РБ в определения му срок до 04.08.2020г, като поради въведените заради Ковид-19 ограничения към онзи момент ОДМВР-Варна не се предприели действия за принудителното му настаняване в СДЧ. Твърди се, че вече 10 години след навършване на пълнолетие М. е с неуреден статут и пребивава незаконно на територията на РБ, като въпреки проведените беседи с него и дадените му разяснения той не е предприел действия за узаконяване на престоя си тук. От друга страна сочи, че при постановяване на оспорената заповед административният орган действа в условията на обвързана компетентност , т.е. длъжен е да наложи процесната ПАМ без право на преценка. С тези съображения настоява за отхвърляне на жалбата, като претендира и юрисконсултско възнаграждение.

След преценка на събраните в производството доказателства по отделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за установено от фактическа страна следното:

Според Удостоверение №УРИ 125560-5040/05.11.2024г от началника на Сектор „Миграция“ при ОДМВР- Варна (л.61 по делото), жалб.Х. М., р.20.10.1996г в Армения, е влязъл легално в РБ като турист на 21.06.1999г заедно с майка си Н. М.. Считано от 1999г и към момента на издаване на удостоверението жалбоподателят е живял и продължава да живее на три адреса в [населено място]; според служебно изготвената справка (л.68 по делото) в НБД „Население“ относно лицето системата извежда съобщение за грешка, поради факта, че жалбоподателят не е български гражданин. Видно от Удостоверение №УРИ 125560-1316/19.08.2021г (л.55 по делото) на същия административен орган, в периода 21.06.1999г – 19.08.2021г Х. М. не е напускал РБ. Според служебна бележка изх. №81/18.10.2021г от директора на СУ „В. Левски“ – Девня (л.53 по делото), в периода 15.09.2003г до 15.06.2011г жалбоподателят е бил ученик от 1 до 8 клас в същото училище. Съгл. Удостоверение изх. №184/26.01.2022г но директора на СУ „Георги Бенковски“ – Варна (л.54 по делото) в периода 2012 -2016г Х. М. е завършил средното си образование със спорт – бокс, дневна форма на обучение, с професионална квалификация „Организатор на спортни прояви и първенства“.

Видно от приложените по административната преписка съдебни решения по адм.д. №2509/2017г на АССГ, на 15.04.2013г Х. М. е сезирал компетентните органи в РБ с искане да му бъде предоставен хуманитарен статут. Това производство е приключило окончателно с решение №6051/10.05.2018г по адм.д. №9492/2017г на ВАС – София, ІІІ отд., с което е потвърдено решение №4346/28.06.2017г по горецитираното адм.д. №4509/2017г на АССГ за отхвърляне на жалбата на Х. М. против Решение №4947/08.03.2017г на председателя на Държавната агенция за бежанците към МС с отказ за предоставяне статут на бежанец и хуманитарен статут на жалбоподателя. Според изявлението на пълномощника му по същество в настоящото производство, след този момент не са били образувани производства по Закона за убежището и бежанците, по Закона за чужденците в РБ и по Закона за българското гражданство по искания на Х. М. за получаване на разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, за придобиване на статут на бежанец или хуманитарен статут, за придобиване на българско гражданство по натурализация, и други. Изложеното кореспондира с твърденията в писменото становище на ответника, че 10 години след навършване на пълнолетие на 20.10.2014г жалбоподателят не е предприел стъпки за уреждане на статута си на пребиваване и легализиране на престоя си в РБ. Поради изложеното със Заповед №365з-3817/26.06.2020г на директора на ОДМВР – Варна (стр.35-36 по адм. преписка) на осн.чл.39а ал.1 т.2 от ЗЧРБ на Х. М. е приложена ПАМ – „Връщане до страна на произход, страна на транзитно преминаване или трета страна“, и на осн.чл.39б ал.1 от ЗЧРБ му е определен срок от 30 дни за доброволно изпълнение на задължението за връщане. Видно от саморъчното отбелязване в нея, заповедта е връчена на адресата си на 03.07.2020г, не е обжалвана от него и е в законна сила от 18.07.2020г. Според твърденията на жалбоподателя и данните по делото, той е следвало да напусне територията на РБ с полет на 20.08.2020г, но тогава за Армения е отлетял само брат му Ж. М. съгл. решение №10068/08.10.2024г по адм.д. №1551/2024г на АС – Варна, V с-в (л.45-47 по делото), а полетът на жалбоподателя бил отложен. Впоследствие през м.09.2020г военният конфликт в Н. К. между Армения и Азербайджан ескалирал, а поради ограниченията във връзка със стриктното спазване на мерките, свързани с пандемията Ковид -19, от страна на компетентните български власти не били предприети действия за изпълнението на влязлата в сила заповед по чл.39а ал.1 т.2 от ЗЧРБ.

За тази цел, макар четири години по–късно, е издадена оспорената понастоящем Заповед №365з-8594/23.10.2024г, с която на осн.чл.44 ал.6, ал.8 и ал.10 от ЗЧРБ, въз основа на влязлата в сила ЗППАМ от 26.06.2020г, и предвид обстоятелството, че лицето не е изпълнило заповедта в предоставения му срок за доброволно напускане на РБ – 03.08.2020г, както и с цел организиране на връщането, директорът на ОДМВР – Варна е постановил принудително настаняване на Х. М. в С. при дирекция „Миграция“ – МВР, до отпадане на обстоятелствата по чл.44 ал.6 от ЗЧРБ, но не повече от 6 месеца.

С приемо-предавателен протокол № УРИ 125560-2233/23.10.2024г (стр.36 по адм. преписка) на 24.10.2024г жалбоподателят е настанен в С. към дирекция „Миграция“. Междувременно разпореденото с оспорената Заповед №365з-8594/23.10.2024г предварително изпълнение е спряно с определение №11090/29.10.2024г по ч.адм.д. №2526/2024г на АС – Варна, ХV с-в, което не е било обжалвано и е в законна сила от 06.11.2024г.; на същата дата на Х. М. са издадени преписи от съдебния акт.

От ангажираните от жалбоподателя писмени доказателства в хода на производството се установява, че цялото му семейство – баща му П., майка му Н., сестра му Е. и брат му Ж. пребивават на територията на РБ от 1999г, като са се установили трайно тук, децата са завършили образованието си в РБ, брата и сестрата на жалбоподателя имат деца, които са български граждани, единият от които притежава и недвижим имот, всички работят и живеят в [населено място] и в [населено място], обл.Варна, а жалбоподателят е участвал като доброволец в гасене на пожари в двете населени места. Междувременно според общодостъпната информация в интернет пространството, Република Н. К. е прекратила съществуването си от 01.01.2024г, и стотици хиляди бежанци от там са се установили в Армения. От м. януари 2024г продължават преговорите за мир и нормализация на отношенията между Армения и Азербайджан, като в момента не се водят активни военни действия.

Горната фактология, по същество безспорна между страните, съдът приема за установена въз основа на писмените доказателства по административната преписка и тези, ангажирани от страните в хода на съдебното производство, които са последователни, взаимно обвързани и безпротиворечиви, и анализирани в съвкупност не налагат различни изводи.

При така установената фактология съдът прави следните правни изводи:

Жалбата е депозирана на 28.10.2024г, в 14-дневния срок по чл.46а ал.1 от ЗЧРБ от фактическото настаняване на жалбоподателя в С. на 24.10.2024г, от легитимиран субект – адресат на оспорения акт, и при наличие на правен интерес, поради което е процесуално допустима. Разгледана по същество, тя е неоснователна.

Оспорената заповед е издадена от компетентен орган съгл.чл.44 ал.1 от ЗЧРБ – директора на ОДМВР – Варна, и в изискуемата за редовността й от формална страна писмена форма, поради което не е нищожна.

Същевременно в производството по издаването й не са допуснати съществени процесуални нарушения – такива, чието избягване би резултирало в различно произнасяне по съществото на спорния предмет. В тази връзка неоснователно е възражението за липса на мотиви на заповедта – в нея е цитирано издаването й на основание влязла в сила ЗППАМ от 26.06.2020г. по чл.39а ал.1 т.2 от ЗЧРБ за връщане на жалбоподателя в страната му на произход, и фактът, че Х. М. не е изпълнил същата в предоставения му срок за доброволно изпълнение.

При издаване на оспорената заповед е приложен правилно и материалния закон.

На първо място следва да бъде отбелязана неоснователността на възражението на жалбоподателя, че ЗППАМ от 2020г вече е изгубила своето действие, понеже не е изпълнена и до настоящия момент четири години по-късно. От една страна в специалния ЗЧРБ, а и в общия АПК липсва такова основание за неизпълнение на влязъл в законна сила индивидуален административен акт. От друга страна неизпълнението в случая се дължи на виновното поведение на самия адресат на заповедта, който не може правнорелевантно да се позовава на същото, за да черпи права.

Според приложимият към казуса чл.44 ал.6 от ЗЧРБ в случаите, когато чужденецът, на когото е наложена принудителна административна мярка по чл.39 ал.1 т.2, възпрепятства изпълнението на заповедта или е налице опасност от укриване, органите по ал.1 могат да издадат заповед за принудително настаняване на чужденеца в специален дом за временно настаняване на чужденци с цел организиране на връщането или експулсирането. От една страна от употребения от законодателят израз „могат“ следва, че противно на поддържаното от ответната страна при издаване на такава заповед административният орган действа в условията на оперативна самостоятелност, а не на обвързана компетентност, поради което несъмнено дължи да изложи мотиви защо счита, че в случая е наложително издаването на такава заповед. На следващо място материалноправните предпоставки за издаване на заповед по чл.44 ал.6 от ЗЧРБ са предвидени алтернативно – или адресатът на ПАМ възпрепятства изпълнението на заповедта, или е налице опасност да се укрие по смисъла на легалната дефиниция на §1 т.4в от ПЗРЗЧРБ. Не на последно място принудителното настаняване има специалната цел – организиране на връщането или експулсирането.

Съотнесено към настоящия казус изложеното означава, че при издаване на оспорената си заповед административният орган е дължал да установи, че жалбоподателят възпрепятства изпълнението на ЗППАМ от 2020г, или че съществува опасност той да се укрие съгл. §1 т.4в от ПЗРЗЧРБ; поради което принудителното му настаняване в С. е наложително; и то с цел организиране на връщането му в Армения. Съдът намира, е дължимото по силата на чл.44 ал.6 от Закона доказване е проведено в пълен обем в настоящия казус.

На първо място от доказателствата по делото се установява и между страните в производството е безспорно, че Х. М. не е напуснал доброволно страната съгл. приложената му ПАМ със заповедта по чл.39а ал.1 т.2 от Закона по см.§1 т.4а от неговите ПЗР, т.е. не е напуснал РБ в указания му с нея срок до 03.08.2020г. Според легалната дефиниция на §1 т.4в от П. З. „опасност да се укрие чужденец, спрямо когото е наложена принудителна административна мярка по чл.39а ал.1 т.2 и т.3“ е налице, когато с оглед на фактическите данни може да се направи обосновано предположение, че същото лице ще се опита да се отклони от изпълнението на наложената мярка. Данни в тази насока могат да бъдат обстоятелството, че лицето не може да бъде намерено на обявения от него адрес на пребиваване, наличие на предходни нарушения на обществения ред, на предходни осъждания на лицето, независимо от реабилитацията, не е напуснало страната в рамките на предоставения му срок за доброволно напускане, ясно е показало, че няма да се съобрази с наложената му мярка, притежава подправени документи или няма никакви документи, представило е невярна информация, вече се е укривало, не е спазило забрана за влизане и други.“. От изложеното явства, че законодателят нормативно е приравнил липсата на доброволно изпълнение на ЗППАМ в указания с нея срок на опасност чужденецът, спрямо когото е приложена, да се укрие с цел осуетяване на изпълнението й. Такъв е и настоящият казус с оглед установеното неизпълнение на заповедта по чл.39а ал.1 т.2 от ЗЧРБ не само в срока за доброволно изпълнение, но и над [възраст] период след изтичането му до настоящия момент. Именно поради това с посочването в оспорената заповед по чл.44 ал.6 от ЗЧРБ на липсата на доброволно изпълнение от страна на Х. М. административният орган е мотивирал в достатъчна степен опасността по §1 т.4в от П. З. той да се укрие. По този начин е доказано не само материалноправното основане за издаването й, но и необходимостта административният орган да упражни това си правомощие в изпълнение на оперативната си самостоятелност, за да предприеме действия за изпълнение за специалната цел - организиране на връщането на Х. М. в Армения.

Предвид гореизложеното настоящият съдебен състав счита, че досежно оспорената в случая Заповед по чл.44 ал.6 от ЗЧРБ не е налице никое от основанията по чл.146 от АПК, т.е. липсват основания за нейната ревизия или отмяна, което квалифицира жалбата на М. против нея като неоснователна и безалтернативно налага отмяната й.

В заключение следва да бъде посочено, че ангажираните от жалбоподателя доказателства относно постоянното пребиваване на най-близкия му семеен кръг в РБ, липсата на семейни, културни и други връзки с държавата му на произход, съотв.наличието на такива единствено в РБ, наличието на постоянен адрес и месторабота и пр. са относими в производство по чл.39а от ЗЧРБ, евентуално в производства по Закона за убежището и бежанците или по Закона за българското гражданство, каквито според безпротиворечивите данни по делото жалбоподателят не е инициирал в [възраст] период след навършване на пълнолетие. Те обаче са ирелевантни в настоящото производство с предмет проверка законосъобразността на заповедта по чл.44 ал.6 от ЗЧРБ, която обективира фазата на принудително изпълнение на вече влязла в сила заповед за напускане територията на РБ и връщане в страната на произход на незаконно пребиваващ чужденец по см.§1 т.3б от П. З..

При този изход на делото претенцията на ответната страна за разноски е основателна и следва да бъде уважена чрез присъждане на такава в минималния размер от 100лв. по чл.143 ал.3 от АПК вр.чл.37 от ЗПП и чл.24 от Наредбата за заплащането на правната помощ с оглед ниската фактическа и правна сложност на производството и обема и продължителността на реално положения квалифициран юридически труд.

Така мотивиран и на осн.чл.46а ал.2 от ЗЧРБ съдът

 

Р Е Ш И :

 

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Х. М., р.20.10.1996г, гражданин на Армения, чрез пълномощника му адв.Е. К. от АК-Варна, против Заповед №365з-8594/23.10.2024г на Директора на ОД на МВР-Варна, с която е настанен принудително в С. при Дирекция „Миграция“ – МВР, за срок не повече от 6 (шест) месеца, във връзка с изпълнението на Заповед №365з-3817/26.06.2020г на директора на ОДМВР – Варна за връщане до страната на произход.

ОСЪЖДА Х. М., р.20.10.1996г, гражданин на Армения, да заплати на ОДМВР – Варна юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 (сто) лева.

Решението подлежи на касационно обжалване в 14-дневен срок от съобщаването му пред Върховния административен съд на РБ.

Преписи от решението да се връчат на страните.