РЕШЕНИЕ
№ 1270
гр. Пловдив, 03.07.2023
год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в открито заседание на двадесет и първи март, през две хиляди двадесет
и третата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Методиева
при секретаря Ваня Петкова,
като разгледа докладваното от
съдията административно дело № 3055 по описа на съда за 2022 година, за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.156 и сл. от Данъчно-осигурителен
процесуален кодекс /ДОПК/, вр. с чл.4, ал.1 от Закона за местните данъци и
такси /ЗМДТ/.
Образувано е по жалба на Д.Г.Т., с
ЕГН ********** от с. Марково, против Акт за установяване на задължения по
декларация № 1049-1/24.08.2021 г.,
издаден от Главен инспектор в Отдел „Събиране и контрол“ на Дирекция „Местни
данъци и такси“ при Община Пловдив, в качеството му на орган по приходите по
ДОПК, съгласно заповед на Кмета на Община Пловдив, с който са установени
задължения за данък върху превозните средства за 2016 г. до 2020 г.,
включително, в размер на общо 1 845,88 лв. и лихви, изчислени към датата
на издаване на АУЗД в размер на общо 563, 61 лв.
С жалбата, както и в съдебно
заседание, чрез процесуалния представител на жалбоподателя адв. А. и в
представени по делото писмени бележки, се твърди, че обжалваният
административен акт е незаконосъобразен, издаден в противоречие с материалния
закон и при съществено нарушение на процесуалните правила. Изложени са съображения относно
настъпило противозаконно отнемане на собствения на жалбоподателя лек автомобил,
във връзка с който е начислен данъка върху превозните средства, като се сочи,
че противно на обективно установения факт, че жалбоподателят Т. не е могла да
упражнява правото си на собственост за периода на определяне на данъчното
задължение, е било прието от административния орган, че данък се дължи. Поддържа
се, че е налице противоречие на нормата на чл.58, ал.4 от ЗМДТ, както и на
съответната разпоредба от Наредбата за регистриране, отчет, спиране от движение
и пускане в движение, временно отнемане, прекратяване и възстановяване на
регистрацията на моторните превозни средства и ремаркета, теглени от тях, и
реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства с Конституцията и с ХОПЕС – правото
на добра администрация, предвид липсата на първото условие за дължимост на
данъка – притежаването на собствеността върху превозното средство и характера
на данъка като имуществен такъв, дължим с оглед притежаването на определено
имущество. В тази връзка се твърди, че понеже е била лишена от МПС предвид
неговата кражба, жалбоподателят Т. е била лишена от възможността да упражнява
който и да било от елементите на правото на собственост, както и че наличието
на информация в структура на МВР относно отнемането на МПС и неговото издирване
следва да се използва и да се извършва съответен обмен, вместо жалбоподателят
да бъде задължаван да иска прекратяване на регистрацията на автомобила му. Твърди
се и нарушение от страна на издателя на АУЗД на разпоредбата на чл.26 от АПК,
което е засегнало правото на защита на жалбоподателя. Сочи се
незаконосъобразност на АУЗД, предвид неизследване от издателя му на
обстоятелството, че въпросният автомобил е съпружеска имуществена общност.
Прави се искане за отмяна на акта, или алтернативно за изменение на размера на
установения данък съобразно заключението по приетата по делото ССЕ, определяща
размер на данък и лихви при условие на установяване, че жалбоподателят Т. е
собственик на една втора идеална част от МПС в условията на СИО. Претендират се за присъждане разноски по
делото по представен списък.
Ответникът Директорът на Дирекция
„Местни данъци и такси“ при Община Пловдив се представлява от юрк. Антония Б.,
която оспорва жалбата, моли да бъде потвърдено решението на административния
орган като правилно и законосъобразно, като акцентира върху факта, че АУЗД е
издаден въз основа на декларираното от страна на жалбоподателя обстоятелство,
че е едноличен собственик на автомобила. Претендира присъждане на
юрисконсултско възнаграждение.
Окръжна прокуратура Пловдив, редовно
уведомена за възможността да встъпи в производството, не е изпратила
представител и не е взела становище по жалбата.
Жалбата е подадена от надлежна
страна, участник в административното производство, след осъществено
административно обжалване, срещу акт, с който неблагоприятно се засягат нейни
права и законни интереси и в рамките на предвидения срок за обжалване, поради
което и е процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Съдът, въз основа на събраните по
делото доказателства, намери за установено следното от фактическа страна:
С декларация по чл.54 от ЗМДТ №1201
от 08.01.2014 г. за притежаван лек автомобил Д.Г.Т. с ЕГН **********, декларирала придобит от нея лек автомобил
марка „Ауди“, модел „А 6“, с рег.№ ***, като посочила обем на двигателя и
мощност, както и дата на придобиване 18.11.2013 г. В декларацията Т. посочила
също така и че притежава целият автомобил, а не идеални части от същия, като
оставила непопълнена графата относно съсобственост на автомобила. Във връзка с
подадената декларация в Дирекция „Местни данъци и такси“ при Община Пловдив
била открита партида за облагането с данък върху превозните средства за
посочения автомобил, считано от 18.11.2013 г. /месецът на придобиване на
автомобила/. Жалбоподателят Т. заявила в Първо РУ към ОД на МВР Пловдив, че на
26.05.2016 г. противозаконно ѝ е бил отнет автомобила „Ауди А6“ с рег. № ***.
По случая било образувано досъдебно производство с № 380/2016 г. по описа на
Първо РУ на МВР Пловдив, първоначално водено за престъпление по чл.346, ал.1 от НК. Автомобилът бил обявен за общодържавно издирване с телеграма № 23352 от
26.05.2016 г. на на ГДНП. В хода на досъдебното производство престъплението, за
което било водено същото, било преквалифицирано по чл.195, ал.1,т.2, вр. с
чл.194, ал.1 от НК. С постановление от 04.04.2017 г. на прокурор в РП Пловдив
наказателното производство по дос. пр. № 380/2016 г. било спряно поради
неразкриване на извършителя, без данни за последващо възобновяване, респективно
откриване на предмета на кражбата – лекият автомобил, включително към 12.05.2022
г. През май 2022 г. регистрацията на автомобила била прекратена предвид
кражбата му, като по получените данни от КАТ партидата за облагане по отношение
на този автомобил била закрита.
Междувременно, след извършена
служебна проверка в масива на Дирекция „Местни данъци и такси“ при Община
Пловдив било установено, че Д.Т. не е внасяла данък върху превозното средство
за годините от 2016 г. до 2020 г., включително, в качеството ѝ на
собственик на л.а. марка „Ауди“, модел „А 6“, с рег.№ *** в законоустановения
срок. Поради това и служебно на основание чл.107, ал.3 от ДОПК бил издаден от
Главен инспектор в Отдел „Събирани и контрол“ на Дирекцията, в качеството на
орган по приходите, процесният Акт за установяване на задължения по декларация
/АУЗД/ № 1049-1 от 24.08.2021 г., с който бил установен размер на данъка за
посочения автомобил и лихви за просрочие за 2016, 2017, 2018, 2019 и 2020 година,
възлизащи общо размер на 1845,88 лв. - данък и 563,61 лв. – лихви. В АУЗД като основание за издаването му и
мотиви се посочили разпоредбите на чл.51-54 от ЗМДТ, както и че съгласно закона
се осъществява електронен обмен на информация между МВР МФ и Община Пловдив на
данни от регистрите на ППС за регистрираните, отчислените и спрените от
движение ППС, вкл. информация за екологичните им категории, а също и че
информацията е ежедневно представяна. Посочено било, че местният данък по своя
характер е имуществен, както и предвидения в ЗМДТ ред за определяне на местните
данъци от съответния Общински съвет и че в тази връзка е приета НОРМДТОП
/Наредба за определяне размера на местните данъци на територията на Община
Пловдив/. Посочени били и правните основания за събиране на лихви върху
невнесените дължими суми за данък върху превозните средства. Издаденият АУЗД
бил обжалван по административен ред от Т. пред Директора на Дирекция „Местни данъци и такси“ при Община
Пловдив, който с Решение № 72/02.11.2022 г. потвърдил АУЗД. Като мотиви към
решението било посочено, че съгласно чл.53 от ЗМДТ данъкът върху превозните
средства се заплаща от собствениците, поради което и Т. като собственик на
процесния автомобил е данъчнозадължено лице. В тази връзка било посочено, че
преди издаването на АУЗД е било изпратено запитване до до ОД МВР- Пловдив
Сектор „Пътна полиция“ , с което е изискана информация относно регистрирани на
името на жалбоподателя Т. ППС, като от получения отговор е видно, че МПС „Ауди
А6“ с рег. № *** е бил регистриран на Т. и липсват данни за прекратяване на
регистрацията му. Обсъдена била разпоредбата на чл.52 от ЗМДТ, съгласно която с
данък върху превозните средства се
облагат регистрираните за движение в страната такива, от което следвало, че
законодателят е обвързал възникването на данъчното задължение с момента на
регистрация на ППС, а дължимостта му - до момента на прекратяване на
регистрацията. Отразено било също, че съобразно с чл.18, ал.1, т.1 и т.2 от
Наредба I-45 от
24.03.2000 г. за регистриране, отчет, спиране и пускане в движение, временно
отнемане, прекратяване и възстановяване на регистрацията на моторните превозни
средства и ремаркета, теглени от тях, и реда за предоставяне на данни за
регистрираните пътни превозни средства ,
е предвидено служебно или по молба на собственика прекратяване на
регистрацията. Посочено било, че след промяната на чл.58, ал.4, изр. първо от ЗМДТ, в сила от 01.01.2010 г. е създадено общо правило, съгласно което
облагането на МПС се прекратява след
прекратяване на регистрацията им за движение и от месеца, следващ месеца на
прекратяване на регистрацията. Цитирана била и настоящата редакция на чл.58,
ал.4 от ЗМДТ, в сила от 11.08.2020 г., в която изрично е посочено, че в
случаите на обявено за издирване превозно средство регистрацията се прекратява
след подадено писмено заявление на собственика в съответното звено „Пътна
полиция“ по регистрацията на ППС. Цитирана била и разпоредбата на чл.18а, ал.3
от посочената Наредба № I -45, съгласно която регистрацията на
обявено за издирване превозно средство се прекратява въз основа на писмено
заявление от собственика след обявяване за издирване и отразяване на
информацията в Автоматизираната информационна система „Издирвателна дейност“ -
Национална Шенгенска информационна система (АИС ИД - НШИС). В решението било отразено, че така
предоставената правна възможност на собственика на МПС да заяви прекратяване на
регистрацията не е била използвана от жалбоподателя в периода, за който се
отнася АУЗД, като на по-късен етап, но след издаването на АУЗД партидата на Т.
за лекия автомобил „Ауди А6“ била закрита до 31.05.2022 г., предвид данните от
информационния масив, постъпили от МВР.
Така посоченото от фактически страна
съдът намери за установено от приетите по делото писмени доказателства. В
рамките на производството е прието без оспорване от страните заключение на
съдебно-счетоводна експертиза, което съдът кредитира като професионално и
незаинтересовано изготвено.
При така установеното от фактическа
страна, от правна такава съдът
намери следното: Оспореният АУЗД е издаден от компетентен орган. Видно е, че
издателят на АУЗД е на длъжност главен инспектор в отдел „Събиране и контрол“ при
Дирекция „Местни данъци и такси“ в Община Пловдив, като в тази насока е
представена заповедта за назначаване на издателя на акта на посочената
длъжност. Обжалваният АУЗД е издаден от надлежно оправомощен орган, защото по
делото е приложена заповед на Кмета на Община Пловдив от 27.10.2017 г. за
оправомощаване на служителите на длъжност главен инспектор с правата и
задълженията на органи по приходите, съгласно изискването за определяне на
служителите по посочения ред, предвидено по чл.4, ал.4, вр. с ал.3 и ал.1 от ЗМДТ. АУЗД е издаден в писмена форма и според съда съдържа достатъчно подробно
посочване на фактически и прави основания за неговото издаване, които да дават
възможност съдът да провери неговата законосъобразност. В тази насока,
действително, видно е, че в АУЗД са посочени законовите разпоредби на ЗМДТ,
които определят дължимостта на данъка върху превозното средство и задължения
субект, както и начинът, по който се определя размерът на данъка /чл. 52 - 54
от ЗМДТ/. Изрично е упоменато, че при определяне размера на данъка общинската
администрация ползва данните от регистъра на пътните превозни средства,
поддържан от Министерството на вътрешните работи, както и че в изпълнение на
чл. 1, ал. 2 от ЗМДТ с Решение № 10 по протокол № 2 от 31.01.2008 г. Общински
съвет Пловдив е приел Наредба за определяне размера на местните данъци на
територията на Община Пловдив. Цитирана е и нормата на чл.1, ал.3 от ЗМДТ,
според която, когато до края на предходната година общинският съвет не е
определил размера на местните данъци за текущата година, местните данъци се
събират на базата на действащия размер към 31 декември на предходната година.
Изрично в мотивната част на АУЗД е посочено, че условията, реда и границите на
данъка върху превозните средства са определени съгласно раздел IV – Данък
върху превозните средства от ЗМДТ, като размерът на данъка за Община Пловдив по
всички категории превозни средства е определен в раздел IV – Данък
върху превозните средства от посочената Наредба. Указано е, също така и че
предвид публичния характер на задълженията за данък върху превозните средства,
то с неплащането им в регламентирания срок, съответно неплащане на вноските в
сроковете, предвидени в закона /по чл. 60
от ЗМДТ/, задълженото лице изпада в забава и поради това дължи лихва. В
тази насока е цитирана изрично като основание за начисляване на лихвите
разпоредбата на чл.4, ал.2 от ЗМДТ. В крайна сметка е посочено и че въз основа на данните от
съответния регистър на пътните превозни средства, каквато информация се подава
автоматизирано до Община Пловдив ежедневно, е извършено установяването на размера
на задълженията за данъци, както и лихвите към тях към датата на издаване на
АУЗД. В разпоредителната част на АУЗД в тази насока е посочен поотделно
размерът на данък върху превозните средства и съответно лихвата за всяка от
годините 2016 г. до 2020 г. вкл., а като правно основание за определянето на
данъка за всяка от годините е посочен ЗМДТ, както и Наредбата за определянето
на местните данъци на територията на Община Пловдив и Решенията на Общински
съвет Пловдив. По отношение на всяка от годините е изрично отразен и
констатация в графа „внесена сума“ – 0,00 лева.
Според настоящата съдебна инстанция
оспореният АУЗД е издаден и при липса на допуснати съществени по своя характер
нарушения на административнопроизводствените правила. В тази насока,
действително, в рамките на административната преписка не се открива документ,
от който да е видно жалбоподателят Т. да е била изрично уведомена за започване
на административното производство. Задълженията за местен данък върху
превозните средства са публични общински вземания (по аргумент от чл.162, ал.2, т.1 от ДОПК). Съгласно чл.166, ал.1 от ДОПК установяването
на публичните вземания се извършва по реда и от органа, определен в съответния
закон. В разглеждания случай това е ЗМДТ. Съгласно чл.4, ал.1 от ЗМДТ установяването
на местните данъци, какъвто е данъкът върху превозните средства, се извършва от
служители на общинската администрация по реда на ДОПК. Следователно,
предвиденият в ДОПК процесуален ред се явява специален по отношение на общия
ред за издаване на административни актове, предвиден в АПК, включващ и нормата
на чл.26 от АПК. Както е имал възможност да посочи и ВАС в свое Решение №
3932/2012 г. по адм. дело № 14636/2011 г. „Поради препращането в чл.4, ал.1 ЗМДТ
към правилата на ДОПК, за установяването, обезпечаването и събирането на
местните данъци, (обратно) препращащата към правилата на АПК норма на чл.166 ДОПК в
случая не се прилага.“ Процесният акт е издаден по реда на чл.107 от ДОПК и по
същество е акт за установяване на задължение по данни от декларация на
задълженото лице, при издаването на който е съобразен предвиденият в ДОПК
процесуален ред, като именно съобразно данните на подадената от самото лице
декларация се определя наличието на основания за начисляване на данъка върху
превозното средство. Дори и да се
приеме, че в случая е била приложима нормата на чл.26 от АПК, предвиждаща
уведомяване на заинтересованато лице за започване на административното
производство, то пропускът Т. да бъде уведомена по същество не може да бъде
определен като съществен, доколкото на практика необходимите доказателства за
издаването на АУЗД са били налични при издателя на акта и с оглед на това, че
не са били налице такива, които да
доведат до друго съдържание на приключващия производството акт, то не може да се
счете, че правото на защита на жалбоподателя е било съществено засегнато. В
тази връзка следва да се има предвид, че и в административното производство,
провело се по повод обжалване по административен ред на АУЗД, а и в съдебното
производство, жалбоподателят е разполагал с възможност да упражни в пълен обем
правото си на защита, включително да представи доказателства за опровергаване
на констатациите на административния орган или за наличие на обстоятелства,
които органът не е съобразил. Такива доказателства обаче не са представени от
жалбоподателя. Напротив, представените с преписката доказателства, обсъдени в
тяхната съвкупност и при правилна преценка на доказателствената им сила, са
послужили като основа за формиране на обосновани и верни изводи на административния
орган за относимите към преценката му факти и обстоятелства.
Що се касае до възраженията по същество
относно приложимия закон /ЗМДТ/ и съответно дължимостта на установения с АУЗД
данък, включително във връзка с данните относно обявяването на ППС на
жалбоподателя за общодържавно издирване /ОДИ/ поради неговата кражба през 2016
г., за което по делото са налице категорични доказателства, съдът намира за
нужно да посочи следното: По своята
същност данъкът върху превозните средства е имуществен данък, който се плаща
ежегодно в полза на съответната община и е дължим с оглед притежаваното от
съответното лице право на собственост върху превозно средство. От своя страна
правото на собственост е съвкупност от правото на владение, правото на ползване
и правото на разпореждане. Съгласно чл.17, ал.3 от Конституцията на Република България, частната собственост е неприкосновена, а отнемането
на което и да било от правомощията на собственика, винаги води до накърняване
на самото право на собственост по начин, че то изгубва характера си на
абсолютно и пълно вещно право. Независимо от факта, че при наличие на
противозаконно посегателство върху обекта на правото на собственост това право може
да престане да е в пълния си обем като
абсолютно, неограничено, неделимо и пълно право на собственика, това не съставлява
само по себе си основание за освобождаване на собственика на вещта от задължението
да заплаща данъка, доколкото юридически той не е загубил собствеността си по
смисъла на чл.99 от ЗС. Съгласно посочената норма правото на собственост се
изгубва, ако друг го придобие, или ако собственикът се откаже от него.
Действително, от приетите по делото писмени доказателства е видно, че
жалбоподателят Т. е била лишена от възможността да упражнява което и да е от
включените в правото на собственост права върху собственото ѝ ППС на 26.05.2016
г., от който момент и въпросното ППС е било обявено за ОДИ. Същевременно,
нито противозаконното отнемане на пътно превозно средство, нито кражбата на
такова, са предвидени от законодателя като основание за освобождаване от данък.
В тази насока е напр. Решение № 6334/2023 г. по адм. дело № 8755/2022 г. на
ВАС. В нормата на чл.58, ал.1 от ЗМДТ е
предвидено допустимото освобождаване от данък. Не е предвидено и Общинският
съвет да има правомощието да освобождава от заплащането на данък, така както
може да прави това за задължението за местни такси според посоченото в чл.8, ал.6 от ЗМДТ. Съгласно чл.60, ал.2 от
КРБ данъчни облекчения могат да се установяват само със закон. Липсата в
изричната норма на чл.58 от ЗМДТ, или в друга законова норма на предвидена
възможност за освобождаване от данък върху пътните превозни средства на
собственици, на които противозаконно е отнето или откраднато
ППС в тази насока, както приема и ВАС в своето Решение №6408 от 2023 г. по адм. д. № 11610/2022 г., означава, че освобождаване
на такова основание е недопустимо. Същевременно обаче, именно с оглед факта, че
данъкът по своя характер е свързан с притежаването на конкретно имущество и с
оглед характера на имуществото –ППС, той се дължи, когато ППС е регистрирано за
движение в страната именно заради ползването на разрешените за обществено
ползване пътища, то в нормата на чл.58, ал.4 от ЗМДТ е било предвидено през
целия период, за който е установен данъка, че за превозните
средства, на които е прекратена регистрацията, данък не се дължи от месеца,
следващ месеца на прекратяване на регистрацията за движение. Редът и
основанията за прекратяване на регистрацията са изрично предвидени в Наредба № I-45 от 24.03.2000 г. за регистриране, отчет, спиране от
движение и пускане в движение, временно отнемане, прекратяване и възстановяване
на регистрацията на моторните превозни средства и ремаркета, теглени от тях, и
реда за предоставяне на данни за регистрираните пътни превозни средства. Съгласно нормата на чл.18а, ал.3 от Наредбата, която е в сила още
от 30.05.2014 г., регистрацията на обявено за издирване превозно средство се
прекратява въз основа на писмено
заявление от собственика след обявяване за издирване и отразяване на
информацията в Автоматизираната информационна система „Издирвателна дейност“ -
Национална Шенгенска информационна система (АИС ИД - НШИС). В този смисъл и в последвалата
законодателна промяна на нормата на чл.58, ал.4 от ЗМДТ /ДВ бр. 98/2018 г., в
сила от 01.01.2019 г./, изрично вече съществува текст, че в случаите на обявено
за издирване превозно средство регистрацията се прекратява след подадено
писмено заявление от собственика в съответното звено „Пътна полиция“ по
месторегистрация на превозното средство. Поради това и не се възприема като
основателно соченото от жалбоподателя, че е липсвала изрична уредба и е била
налице празнота в нормативната база, доколкото и преди допълването на чл.58,
ал.4 от ЗМДТ същата тази разпоредба е предвиждала да не се дължи данък за ППС с
прекратена регистрация, а как се прекратява регистрацията при обявено за ОДИ
ППС е било изрично регламентирано в Наредбата. В случая не се установява
жалбоподателят Т. да е инициирала преди издаването на АУЗД посочената
процедурата от Наредбата за прекратяване на регистрацията на противозаконно отнетото ѝ ППС, като
това очевидно е сторено едва през месец май 2022 г., видно от представените по
преписката данни за закриване на партидата за облагане на въпросния автомобил.
Сиреч, в рамките на 2016 г. и до 2020 г., които години са обхванати от АУЗД,
автомобилът „Ауди А6“ не само че е бил собствен на жалбоподателя Т., но е бил и
регистриран за движение в страната и с непрекъсната регистрация, видно и от
справката за регистрацията му от Сектор „Пътна полиция“. Следователно и не са
били налице специалните предпоставки за прекратяване на облагането за този
автомобил, предвидени в чл.58, ал.4 от ЗМДТ, във връзка с цитираната по-горе
Наредба. От доказателствата по делото се установява, а и това не се оспорва от
жалбоподателя, че тя не е упражнила
своевременно правото си по чл.18а, ал.3 от Наредбата. Касае се действително до
въпрос за правна възможност, упражняването на която зависи единствено и само от
собственика на противозаконно отнетото или откраднато
превозно средство. Неизползването на тази правна възможност на практика е довело
до липса на основание за отпадане на качеството на жалбоподателя Т. на
задължено лице за процесния данък за конкретния автомобил, независимо от това,
че същата не е могла реално да упражнява правомощията, включени в обема на
правото на собственост и като се вземе предвид, че е останала собственик на
въпросното ППС за процесния период, за който е определено задължението за
данък. В тази насока са например Решение № 10662/2017 г. по адм. дело №
8400/2016 г., или Решение № 13073/2017 г. по адм. дело № 8787/2016 г. на ВАС. При
това положение и според съда възраженията на жалбоподателя за
незаконосъобразност на АУЗД поради недължимост на данъка, предвид кражбата на
ППС, за което данъкът е бил дължим, не са основателни, доколкото задълженията за
данъка възникват с осъществяването на фактическия състав, предвиден в
съответните данъчни материалноправни норми, като в случая елементите от
фактическия състав за възникване на задължението са били установени –
задълженото лице е собственик на лек автомобил /чл. 53 от ЗМДТ/, за който са
получени данни, съдържащи параметрите на автомобила, необходими за определяне
на конкретните задължения, изтичането на срока за внасяне на данъка,
облагаемост на ППС, като регистрирано за процесния период за движение по
пътната мрежа.
Във връзка с
възраженията по жалбата и писмените бележки
и искането за пряко приложение на ХОПЕС
и преценка на съда относно необходимостта от неприлагане на националната
разпоредба, предвид противоречие конкретно с правото по чл.41 от ХОПЕС, то
следва да се има предвид, че за разлика от приложението на ЕКПЧОС, приложното
поле на Хартата спрямо дейността на държавите - членки е определено в член 51,
параграф 1 от същата, съгласно който разпоредбите на Хартата се отнасят за
държавите - членки единствено, когато те прилагат правото на Съюза. В тази
насока и основните права и принципи, отразени в ХОПЕС и гарантирани в правния
ред на Съюза, трябва да се прилагат във всички случаи, уредени от правото на
Съюза, но не и извън тези случаи. Налице е и практика на СЕС по редица дела
/само като пример виж дело С - 617/10/, по които Съдът на ЕС подчертава, че не
може да преценява с оглед на Хартата национална правна уредба, която не попада
в обхвата на правото на Съюза. В тази връзка и следва да се има предвид, че, за
разлика от косвеното данъчно облагане, прякото данъчно облагане остава в
изключителната компетентност на държавите - членки. Не съществува текст от
Договорите за ЕС, с който те да предоставят компетентност на ЕС в тази област.
Поради това държавите-членки уреждат така, както намерят за добре, всички
въпроси, свързани с видовете преки данъци, системата за данъчно облагане и т.н.
В случая, не са налице обстоятелства, от които да се направи конкретен извод за
наличие на такива отношения, които определят обсъжданата национална ситуация
като такава, която попада пряко или косвено в приложното поле на правото на ЕС.
Затова и когато не се установява делото поради каквото и да било друго
основание да попада в обхвата на правото на ЕС, то не може да се прави пряко
позоваване на ХОПЕС, както се иска от жалбоподателя. В подкрепа на този извод е и посоченото в Решение № 235
от 09.01.2015 по адм. дело № 4690/2014 г. на ВАС, където съдът преценява,
че чл.51 от Хартата е неприложим по отношение на местните данъци, като сочи: „С
оглед на изхода от спора съдът не счита за необходимо да отговаря на
многобройните доводи на ответника по касационната жалба за неприложимост на
чл.61с, ал.4 и 5 ЗМДТ поради противоречие с правото на Европейския съюз и
Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. Следва
само да се посочи, че Хартата на основните права на Европейския съюз, съгласно
нейният чл.51, е приложима „за държавите-членки, единствено когато те прилагат
правото на Съюза“, а местните данъци не са предмет на регулация от Европейския
съюз.““ Отделно от посоченото, предвид позоваването от жалбоподателя на правото
на добра администрация по чл.41 от ХОПЕС, следва да бъде съобразено и че СЕС
многократно е постановявал в съответствие с текста на Хартата, че адресати на
чл.41 от същата са единствено институциите, органите, службите и агенциите на
ЕС. В Решение на съда дело C‑230/18, PI, ECLI:EU:C:2019:383, в точка 56
се посочва, че: „Във връзка с член 41 от Хартата, на който е направено
позоваване във втория и третия въпрос, следва да се отбележи, че от текста на
тази разпоредба ясно следва, че нейни адресати са не държавите членки, а
единствено институциите, органите, службите и агенциите на Съюза (решение от 13 септември
2018 г., UBS Europe и др., C‑358/16, EU:C:2018:715, т. 28 и
цитираната съдебна практика).“
Не се възприемат като основателни и
твърденията за противоречие на нормата на чл.58 от ЗМДТ с разпоредби от Конституцията, доколкото съгласно чл.60, ал.1 от КРБ гражданите са длъжни да плащат данъци и
такси, установени със закон, съобразно техните доходи и имущество, а в случая
жалбоподателят Т. е собственик на имущество - въпросното ППС, което, поради
това и ако би било установено неговото местонахождение, би следвало да ѝ
бъде върнато именно като на собственик. В нормата на чл.60, ал.2 от Конституцията е предвидено пък, че данъчни облекчения и утежнения могат да се
установяват само със закон, като в тази връзка и очевидно законът в нормата на
чл.58, ал.4 от ЗМДТ, разгледана в обвръзка с разпоредбата на чл.18а, ал.3 от
Наредба I-45, е предвидил облекчение - възможност за
освобождаване от задължението за заплащане на данък, включително и в хипотеза,
като установената по делото, но при изпълнението на конкретна процедура от
страна на собственика на ППС.
При това положение е съдът намира, че
не е налице нарушение и на материалния закон при издаването на АУЗД. Липсва
възражение от страна на жалбоподателя относно начина на определяне на размера
на данъка, като видно и от съдържанието на приетата ССЕ, същата на практика е
установила същите по размер задължения за данък върху процесното ППС като тези
по АУЗД, както и същите по размер лихви, които суми вече, с оглед искането на
жалбоподателя по поставената задача на ССЕ, на практика са разделени на две. В
тази насока и искането на жалбоподателя АУЗД да бъде признат за
незаконосъобразен поради липсата на определяне на данъка на основа наличието на
съпружеска имуществена общност, сиреч за ½ идеална част от процесния
автомобил, или изменение на определеното задължение на Т. в такава насока от
съда, настоящият съдебен състав намира също за неоснователно. Както е имал
възможност да посочи и ВАС в редица свои решения, в производството по чл.107 от ДОПК не се поставят за решаване въпросите относно наличие или липса на
съсобственост и не се издирва действителното положение в тази връзка, доколкото
АУЗД се издава въз основа на данните, заявени от декларатора в неговата
декларация. В процесната декларация по чл.54 от ЗМДТ, както се посочи вече, Т.
е заявила изрично, че изцяло притежава процесното ППС и не го притежава в
условията на съсобственост, включваща и тази на съпружеската имуществена
общност. Ето защо и независимо от иначе събраните по делото доказателства
относно придобиването на ППС от Т. по време на брака ѝ и при липса на
регистриран друг режим на имуществени отношения между съпрузите, сиреч
притежаване на автомобила при режим на СИО, за приходната администрация не е
съществувало задължение да издирва и преценява този въпрос, предвид спецификата
на производството, развиващо се именно по повод на декларирани от собственика
данни. В тази насока е Решение № 10097/2014 г. по адм. дело № 3034/2014 г. по
описа на ВАС.
Предвид всичко гореизложено и съдът намери,
че следва да отхвърли като изцяло неоснователна жалбата против оспорвания АУЗД.
При този изход на спора и следва да се присъди възнаграждение за осъществената юрисконсултска защита на основание чл.161, ал.1 от ДОПК. То следва да бъде присъдено в полза на Община
Пловдив, в чиято структура се намира ответникът по делото. Изчислено съобразно
разпоредбата на чл.8, ал.1, т.2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения, юрисконсултското възнаграждение възлиза на
540,94 лева.
С оглед така изложените мотиви Съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Д.Г.Т.,
ЕГН **********, с адрес ***, срещу Акт за установяване на задължения по
декларация № 1049 - 1 от 24.08.2021 г., издаден от главен инспектор в отдел „Събиране
и контрол“ на Дирекция „Местни данъци и такси“ при Община Пловдив, с който са установени
задължения за данък върху превозните средства за периода 2016 г. до 2020 г.,
включително, в размер на общо 1 845,88 лв. и лихви, изчислени към датата
на издаване на АУЗД в размер на общо 563, 61 лв.
ОСЪЖДА Д.Г.Т., ЕГН **********, с адрес ***,
да заплати на Община Пловдив сумата от 540,94 лв. / петстотин и четиридесет лева и
деветдесет и четири стотинки/, съставляваща юрисконсултско възнаграждение за
първата инстанция.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред
ВАС в 14-дневен срок от съобщението за изготвянето му до страните по реда на
АПК.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: