Р
Е Ш Е Н И Е
№ 17
гр. Силистра, 30.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Силистренски районен съд, гражданска колегия, в публично заседание на петнадесети януари 2020 г., в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ПЕТРОВА
При секретаря Ивелина Иванова като разгледа докладваното от районния съдия гр.д. № 1585 по описа на съда за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищецът “Микрофонд” АД твърди, че посредством договор за заем № 7-1599 от 08.08.2014 г. предоставил на първия ответник паричен заем, задължението за чието възстановяване било обезпечено с поръчителството на втория и третия ответници. Поради неизпълнението на договора от страна на заемателя, страните по него, включително и поръчителите, подписали споразумение от 29.12.2016 г., чрез което се съгласили, че под формата на главница заемателят дължи сумата от 16485 евро, която той се задължил да ползва срещу заплащане на договорна лихва в размер на 9,7 % и рискова премия от 0,95 % месечно от първоначалната сума, както и да възстанови на 92 равни вноски в срок до 15.08.2024 г. Тъй като той заплатил само една вноска по погасителния план и не заплатил вноски за месеците от февруари до юни 2017 г., ищецът моли съда да признае за установено, че ответниците му дължат в условията на солидарност главница по споразумението, включена в посочените по – горе вноски, в размер на 622,07 евро, договорна лихва за периода от м. февруари до м. юни 2017 г. в размер на 651,38 евро, рискова премия за периода от м. февруари до м. юни 2017 г. в размер на 593,75 евро, неустойка, дължима поради неплащане на три поредни погасителни вноски в размер на 2500 евро, както и законна лихва върху главницата от 19.06.2017 г. до окончателното й плащане, за които суми се е снабдил със заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 955 по описа на СРС за 2017 г. Претендира направените по делото разноски.
Ответниците „Мегаконсултинг” ЕООД, М.Б.Ч. и А.И.Ч. изразяват становище, че предявените искове са неоснователни, тъй като извлечението от счетоводните книги не съдържало достатъчно информация за вземането и тъй като договора за заем и споразумението към него са нищожни поради сключването им при крайна нужда и при явно неизгодни условия и поради противоречието им със закона и добрите нрави. Считат, че конкретният лихвен процент по договора, както и процент на рисковата премия е необосновано завишен, поради което начисляването му противоречало на изискванията за добросъвестност и на закона. Твърдят също така, че в договора за заем била уговорена и удържана гаранционна такса в размер на 10 % от кредита, както и че еднократната неустойка по чл. 8 от споразумението им е начислявана поне още веднъж. Считат, че клаузите за заплащане на неустойки за забава (чл. 7 и 8 от споразумението) са унищожаеми като подписани при крайна нужда и при явно неизгодни условия, както и нищожни и поради противоречието им със закона и добрите нрави. Твърдят също така, че договорът за заем и споразумението към него са подписани от страна на заемодателя от лице, което няма представителна власт, както и че са извършили плащания, които надхвърлят тези, които признава техния кредитор.
След като прецени представените по делото доказателства, съдът прие за установено следното:
Предявените искове са с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД във вр. чл. 138 ЗЗД, чл. 240, ал. 2 ЗЗД, чл. 92 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК.
Въз основа на постъпило на 20.06.2017 г. заявление за издаване на заповед за изпълнение СРС е издал такава заповед под № 2197 от 26.07.2017 г. по ч.гр.д. № 955 по описа за 2017 г., чрез която е разпоредил заплащането на сумите, чиято дължимост следва да се признае в настоящото производство, по начина, по който тези суми са посочени в исковата молба. Нейното влизане в сила е препятствано от подаването на възражение от страна на длъжниците, в резултат на което в срока по чл. 415 ГПК заявителят е инициирал настоящото исково производство.
От представено по делото споразумение от 29.12.2016 г. за разсрочване на задължения № 2 към договор за заем № 7-1599 е видно, че по силата на този първоначален договор кредиторът предоставил на първия ответник заем в размер на 12500 евро със срок на възстановяване до 15.08.2024 г. Чрез споразумението от 29.12.2016 г. страните са се съгласили, че към датата на неговото сключване задълженията по договора възлизат на сумата от 16485 евро, която сума са квалифицирали като главница, т.е. преобразували са в главница всички задължения с различно естество, като са ги новирали по смисъла на чл. 107 ЗЗД. Страните се съгласили, че така определената главница следва да се възстанови на 92 месечни вноски в срок до 15.08.2024 г. заедно с годишна възнаградителна лихва в размер на 9,70 % и месечна рискова премия в размер на 0,95 %, последната изчислена на база първоначалната главница от 12500 евро. Отговорността на кредитополучателя за възстановяване на заема и изпълнение на останалите задължения по споразумението била обезпечена с поръчителството на втория и третия ответници. Чл. 8 от споразумението съдържа уговорка за заплащане на еднократно обезщетение за забава в размер на 20 % от заемната сума при просрочие на три поредни месечни вноски.
Съдът намира за неоснователно възражението на ответниците за нищожност на споразумение от 29.12.2016 г. към договор за заем № 7-1599 поради противоречието му със закона и добрите нрави. Освен становището, че прекалено високият размер на уговорената възнаградителна лихва противостои на изискванията за добросъвестност при договарянето, ответниците не са навели други основания за противоречието на договора със закона и добрите нрави, поради което съдът счита, че следва да се разгледа само второто посочено основание за нищожност, тъй като извънредно високото възнаграждение за ползването на заема би могло да обоснове именно противоречие на договора с общоприети в обществото и търговския оборот норми на поведение и търговски практики. Съдът споделя становището на ответниците, че рисковата премия по чл. 3, ал. 2 от споразумението има характер на договорна лихва и следва да се разглежда като възнаграждение по договора за кредит, поради което съответствието на неговия размер с общоприетите изисквания за добросъвестност следва да се прецени при съобразяване сбора и на двете вземания, които имат възнаградителен характер. Съдът не би могъл да определи с точност общия лихвен процент, тъй като рисковата премия (която е 11,4 % на годишна база) се изчислява върху пълния размер на първоначалния кредит, без да се отчита намаляването на главницата с плащането на всяка анюитетна вноска. Тъй като общият размер на възнаградителната лихва (която е 9,7 % годишно) съгласно погасителния план по договора възлиза на 6946,48 евро, а общия размер на рисковата премия за същия период – 10925 евро (по – малко от двукратния размер на лихвата), съдът приема, че общият размер на възнаграждението по кредита не надхвърля 30 % на годишна база. При положение че чл. 19, ал. 4 ЗПК определя като максимално допустим и следователно съответен на добрите нрави ГПР от 50 % годишно, съдът не намира основание да определи като противоречащо на добросъвестността възнаграждение, което е на много по – ниска стойност, при това по договор, който няма потребителски характер и следователно не се ползва от закрилата на ЗПК, предвидена за икономически по – слабите субекти в заемното правоотношение, които не действат в търговско качество и не разполагат с необходимата компетентност и професионализъм да преценят в пълнота последиците от сключването на договора. Поради тези причини съдът счита, че уговорката за заплащане на възнаграждение по процесното споразумение, както и самото споразумение не страдат от порока по чл. 26, ал.1, пр. 3 ЗЗД и обективират валидно задължение в тежест на кредитополучателя във предварително фиксирания от страните размер.
Евентуалното сключване на споразумението от името на ищеца без надлежно учредена представителна власт е предмет на иск по чл. 42, ал. 2 ЗЗД, който може да предяви ненадлежно представляваната страна, поради което ответниците не биха могли да се позоват на недействителността на договора на това основание (т. 2 от ТР № 5/ 2014 г. от 12.12.2016 г. на ВКС по т.д. № 5 от 2014 г. на ОСГТК) и направеното в тази насока тяхно възражение следва да се остави без разглеждане.
Чл. 297 ТЗ гласи, че търговска сделка, сключена между търговци, не може да се унищожава поради крайна нужда и явно неизгодни условия. Тъй като споразумение от 29.12.2016 г. към договор за заем № 7-1599 представлява сключена между търговци търговска сделка, същата не би могла да се унищожи на това основание, поради което направените в тази насока възражения на ответниците се явяват неоснователни.
Тъй като в настоящото производство се претендира главницата, включена в три месечни вноски по кредита (т.е. много малка част от общата главница, която част не надхвърля размера на главницата по първоначалния договор за заем), съдът счита, че не е необходимо да обсъжда възражението от писмената защита на ответниците за неправомерно допускане на анатоцизъм при подписване на споразумението чрез капитализиране на лихви и други вземания по първоначалния договор за кредит към главницата и повторното им олихвяване с уговорената в споразумението възнаградителна лихва. Въпреки това съдът намира, че при конкретния договор анатоцизмът е възможен по силата на чл. 294, ал. 2 ТЗ, който гласи, че между търговци (каквито са страните по него) лихва върху лихва се дължи само ако е уговорена, като тази възможност за начисляване на лихва върху изтекла лихва не е обвързана с евентуалния потребителски характер на договора по отношение на поръчителите по него, тъй като последният не променя обстоятелството, че страните по договора за кредит са търговци. Освен това съдът счита, че договорът за кредит няма потребителски характер най – малко и по отношение на поръчителя А.Ч., тъй като той е законен представител и едноличен собственик на капитала на дружеството – кредитополучател, поради което предоставеното от него поръчителство е в тясна връзка с неговата професионална и търговска дейност.
От заключението на изготвената по делото ССЕ стана ясно, че главницата, включена в погасителните вноски за месеците от февруари до юни 2017 г. възлиза на сумата от 622,06 евро, договорната лихва за периода от м. февруари до м. юни 2017 г. - на сумата от 651,39 евро, а рисковата премия за периода от м. февруари до м. юни 2017 г. - на сумата от 593,75 евро, като при изчисляването на тези размери вещото лице е приспаднало извършените по договора за кредит плащания в общ размер от 804,73 лв. Поради тези причини съдът счита, че в тежест на първия ответник е възникнало задължението да възстанови на кредитора си падежиралата към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение главница, както и другите съпътстващи вземания – договорна лихва и рискова премия, които се дължат без оглед на пороците на евентуално съставяно извлечение от сметката на длъжниците, тъй като самото то не е основание на облигационното правоотношение между страните, а отделно от това не е налично по делото и не е послужило за издаването на заповед за незабавно изпълнение срещу тях. Гарантирането на изпълнението на задълженията по договора за кредит чрез поръчителството на втория и третия ответници обосновава солидарната им отговорност за тези задължения на основание чл. 141 ЗЗД.
Чл. 8 от споразумението от 29.12.2016 г. към договор за заем № 7-1599 съдържа уговорка за заплащане на еднократна неустойка за забава в размер на 20 % от заемната сума (първоначалната такава от 12500 евро) при просрочие на три поредни месечни вноски. Съгласно т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK преценката за нищожност на неустоечната клауза поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. В тази насока следва да се отбележи, че уговорената неустойка по чл. 8 от споразумението от 29.12.2016 г. към договор за заем № 7-1599 има мораторен характер, т.е. има за цел да обезщети забавата в плащането на погасителните вноски, а не да компенсира кредитора за липсата на такова плащане. Поради тези причини съдът счита, че размерът на неустойката следва да се отнесе към размера на евентуалните вреди от забавата, като на тази база се прецени съответствието на неустоечната клауза с изискванията на добрите нрави. В конкретния случай е видно, че неустойката от 20 % надхвърля двукратно общия размер на трите незаплатени погасителни вноски (1120,32 евро) и следователно многократно вредите от забавата в плащането им, като съдът приема, че това драстично несъответствие между размера на неустойката и евентуалните вреди, които тя обезпечава, обосновава нейната несъобразност с присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и съответно с моралните критерии, от които страните следва да се ръководят при уговарянето ѝ. Начинът на формулиране на неустоечната клауза не дава основание да се приеме, че предназначението на неустойката е да компенсира вредите от неплащането на целия дълг, а не на трите конкретни погасителни вноски, послужили като основание за начисляването ѝ. Чл. 9 от споразумението въвежда като основание за настъпване на автоматична предсрочна изискуемост на задълженията по кредита неплащането на която и да е месечна вноска, като съдът счита, че тази клауза също е уговорена при противоречие с добрите нрави, тъй като не всяко закъснение в плащането би могло да оправдае отпадане срока на задължението, т.е. толкова крайна промяна в условията на сключения между страните договор. Поради тези причини съдът намира, че предпоставките за настъпване на предсрочна изискуемост по чл. 9 от споразумението следва да се приемат като основания за обявяването на такава, когато забавата по своята продължителност не изглежда краткотрайна или случайна – в този смисъл е упражнил правата си и самият ищец, като е обявил предсрочна изискуемост на кредита на 21.02.2018 г. В тази ситуация се оказва, че неустойката по чл. 8 от споразумението може да бъде (и е била) начислена преди настъпване на предсрочната изискуемост на задълженията по него, поради което не би могло да се приеме, че тя е предназначена да компенсира вредите от забавеното плащане на цялата главница, а не само на трите поредни погасителни вноски, послужили като основание за начисляването ѝ. Поради изложените причини съдът намира, че посочената неустойка не се дължи, тъй като произтича от нищожна договорна клауза, поради което искът за признаване съществуването на това вземане на ищеца следва да се отхвърли като неоснователен. Дори да не се съобразят изложените мотиви за предсрочната изискуемост на задължението, буквалното приложение на текста на чл. 9 от споразумението води до невъзможност за начисляване на неустойката по чл. 8 от същото, тъй като настъпването на предсрочна изискуемост на целия дълг с неплащането на една погасителна вноска по него, премахва периодичността на задължението, така че заемателят не би дължал последващи вноски в първоначално уговорените в споразумението срокове и размери.
Ответниците са направили възражение за нищожност и на още една клауза, предвиждаща задължение за заплащане на неустойка за забава и обективирана в чл. 7 от споразумението, но съдът счита, че не следва да се произнася по същото, тъй като такава неустойка не е предмет на настоящото производство.
Ответниците твърдят, че в договор за заем № 7-1599 от 08.08.2014 г. била уговорена и удържана гаранционна такса в размер на 10 % от заемната сума, която е задържана от кредитора, без да бъде приспадната от задълженията им по кредита. Горното се потвърждава от съдържанието на самия договор за заем от 08.08.2014 г. и по – конкретно чл. 4, ал. 3 от него, който гласи, че заемателят заплаща на заемодателя гаранционна такса в размер на 10 % от заемната сума, като същата се заплаща преди предаване на заемната сума или се удържа от същата. Съгласно чл. 16 от договора в случай че заемателят погасява всички месечни вноски без просрочие в сроковете, заемодателят след получена писмена молба от заемателя, приспада от дължимите главница, лихва и рискова премия в края на периода сума, равна на платената гаранционна такса или възстановява същата по сметка на заемателя. От изявленията на ищеца в молба от 10.01.2020 г. става ясно, че при сключването на договора за заем от 08.08.2014 г. кредиторът е удържал гаранционната такса съобразно цитираната по – горе договорна клауза, както и че при подписването на споразумението от 29.12.2016 г. тя не е приспадната от общото задължение по кредита, тъй като представлявала плащане в възнаградителен характер (понеже чл. 4, ал. 3 попадал в раздел „Дължимо възнаграждение“) и подлежала на възстановяване само при коректното и своевременно погасяване на месечните вноски, в която хипотеза настоящият случай не попадал. Съдът не споделя становището на тази страна, тъй като квалифицирането на таксата от 10 % като гаранционна, както и уговорката, че тя подлежи на възстановяване след погасяването на дълга изключва възнаградителното ѝ естество; същата очевидно обезпечава изпълнението на задълженията, тъй като те биха могли да се приспадат от нейния размер, а евентуалното им бъдещо изпълнение или неизпълнение не би могло да трансформира характера на вземането от гаранционен във възнаградителен. Несвоевременното плащане на сумите по кредита би могло единствено да обоснове прихващането им с размера на таксата, поради което същото следва да се осъществи в настоящото производство, при положение че не е сторено до момента и че възражението на ответниците за извършването на такова прихващане не е било предмет на другото исково производството пред СОС, в което са били разгледани претенциите на ищеца за останалата част от вземанията му по договора за заем и споразумението към него. При осъществяване на прихващането и спазване на поредността по чл. 16 от договора за заем следва да се погаси задължението на ответниците за заплащане на главница по споразумението в размер на 622,06 евро и задължението за договорна лихва до размера от 23,45 евро, до който да се признае неговото съществуване ведно с със задължението за рискова премия в размер на 593,75 евро. Тъй като при спорни (неликвидни) вземания ефектът на прихващането настъпва с влизане в сила на решението, което ги установява със сила на присъдено нещо, следва да се признае вземането на ищеца за законна лихва върху главницата от 19.06.2017 г. до влизане в сила на настоящото съдебно решение, от който момент това вземане ще се счита за погасено.
Поради частичното уважаването на исковете в полза на ищеца следва да се присъдят направените по делото разноски по съразмерност в размер на 24,17 лв. за държавна такса, 152,63 лв. за адвокатски хонорар, 28,27 лв. за експертиза както и разноски за заповедното производство в размер на 24,17 лв. Воден от горното и на основание чл. 235 ГПК, Силистренският районен съд
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че „Мегаконсултинг” ЕООД с ЕИК ********* и адрес на управление: гр. София, район Триадица, ул. „Петко Каравелов“ № 5, ет. 3, ап. 6, представлявано от А.И.Ч., М.Б.Ч. с ЕГН ********** и А.И.Ч. с ЕГН ********** *** дължат солидарно на “Микрофонд” АД с ЕИК ********* и адрес на управление: гр. София, район Оборище, ул. „Екзарх Йосиф“ № 30, представлявано от Георги Антонов Бресковски, договорна лихва по споразумение от 29.12.2016 г. за периода от м. февруари до м. юни 2017 г. в размер на 23,45 евро (двадесет и три евро и 45 евроцента), рискова премия за периода от м. февруари до м. юни 2017 г. в размер на 593,75 евро (петстотин деветдесет и три евро и 75 евроцента), както и законна лихва върху главницата по споразумението, включена в погасителните вноски за месеците от февруари до юни 2017 г. в размер на 622,06 евро, от 19.06.2017 г. до влизане в сила на настоящото съдебно решение, за които суми се е снабдил със заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 955 по описа на СРС за 2017 г.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен иска, предявен от “Микрофонд” АД с ЕИК ********* и адрес на управление: гр. София, район Оборище, ул. „Екзарх Йосиф“ № 30, представлявано от Георги Антонов Бресковски, против „Мегаконсултинг” ЕООД с ЕИК ********* и адрес на управление: гр. София, район Триадица, ул. „Петко Каравелов“ № 5, ет. 3, ап. 6, представлявано от А.И.Ч., М.Б.Ч. с ЕГН ********** и А.И.Ч. с ЕГН ********** ***, чрез който ищецът моли съда да признае за установено, че ответниците му дължат главницата по споразумение от 29.12.2016 г., включена в погасителните вноски за месеците от февруари до юни 2017 г., в размер на 622,06 евро, договорна лихва по споразумението за периода от м. февруари до м. юни 2017 г. за сумата над 23,45 евро и неустойка, дължима поради неплащане на три поредни погасителни вноски в размер на 2500 евро.
ОСЪЖДА „Мегаконсултинг” ЕООД с ЕИК ********* и адрес на управление: гр. София, район Триадица, ул. „Петко Каравелов“ № 5, ет. 3, ап. 6, представлявано от А.И.Ч., М.Б.Ч. с ЕГН ********** и А.И.Ч. с ЕГН ********** *** да заплатят на “Микрофонд” АД с ЕИК ********* и адрес на управление: гр. София, район Оборище, ул. „Екзарх Йосиф“ № 30, представлявано от Георги Антонов Бресковски, направените по делото разноски съразмерно на уважената част от иска в размер на 24,17 лв. (двадесет и четири лв. и 17 ст.) за държавна такса, 152,63 лв. (сто петдесет и два лв. и 63 ст.) за адвокатски хонорар, 28,27 лв. (двадесет и осем лв. и 27 ст.) за експертиза, както и разноски за заповедното производство в размер на 24,17 лв. (двадесет и четири лв. и 17 ст.) като ОТХВЪРЛЯ искането на ищеца за присъждане на разноски над така посочените суми.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Силистренски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ……………...
/М. Петрова/