Решение по дело №488/2010 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

С присъда № 10/27.01.2011 г., постановена по НОХД № 1309/2010 г., Кърджалийският районен съд е признал подсъдимата Д. С. М. от Г.К., с ЕГН *, за виновна в това, че на 18.08.2010 г. в Г.К., повторно в немаловажен случай, отнела чужди движими вещи – парична сума в парзмер на 95.00 лева и един брой кожен портфейл на стойност 9.00 лева, всичко на обща стойност 104.00 лева от владението на Б.М.А от Г.К., без негово съгласие и с намерение противозаконно да ги присвои, поради което и на основание чл.195, ал.1, т.7, във вр. с чл.194, ал.1, във вр. с чл.28, ал.1, във вр. с чл.58а от НК я е осъдил на наказание "лишаване от свобода" за срок от 2/две/ години и 6/шест/ месеца, като на осн. чл.66, ал.1 от НК е отложил изпълнението на така наложеното наказание за срок от 4/четири/ години от влизане на присъдата в сила.

Съдът със същата присъда е осъдил подсъдимата Д. С. М. да заплати по сметка на РС-К. направените по делото разноски в размер на 100 лева.

Против ‗ака постановената присъда е постъпил въззивен протест, в който се твърди, че същата е неправилна, тъй като неправилно бил приложен института на условното осъждане – чл.66, ал.1 от НК. От свидетелството за съдимост на подсъдимата се установявало, че е осъждана с присъда по НОХД №11/2003 г. на ОС – К., влязла в сила на 28.03.2003 г., на наказание „лишаване от свобода” за срок от 1 година, чието изпълнение било отложено с изпитателен срок от 3 години, както и че била осъждана за престъпления от общ характер с шест влезли в сила присъди. Спрямо нея не било налице реабилитиране по реда на чл.86 и чл.87 от НК, което изключвало приложението на чл.66, ал.1 от НК. Условното осъждане било приложено в нарушение на материално правната норма на чл.66, ал.1 от НК и то не само с оглед съдебното минало на подсъдимата, но и с оглед на визираните в чл.36, ал.1 от НК цели. Установеното престъпно поведение на подс.М. налагало извода, че за поправянето и превъзпитанието й, било наложително да изтърпи ефективно наказанието „лишаване от свобода”. Многократните осъждания на подсъдимата за тежки умишлени престъпления обосновавали висока степен на обществена опасност и на деянието и на дееца в процесния случай. Налаганите до сега наказания не били изиграли своята възпитателна роля, с оглед на което и прилагането на разпоредбата на чл.66, ал.1 от НК се явявало неоправдано и нецелесъобразно. Предлага се първоинстанционната присъда да бъде отменена в частта й относно приложението на чл.66, ал.1 от НК и да се постанови спрямо Д. М. ефективно изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода” за срок от 5 месеца.

Прокурорът от О. П. - К. поддържа протеста и моли същия да бъде уважен.

В съдебно заседание подсъдимата лично и чрез служебно назначения й З. - А.Б. оспорва протеста, като го счита за неоснователен. Моли да се потвърди присъдата на РС-К. като правилна и обоснована. Счита, че в случая правилно е отложено наказанието „лишаване от свобода” с оглед на конкретното престъпление и обществената опасност на дееца, а също и с оглед обстоятелството, че подсъдимата имала три деца за които следвало да полага грижи.

Окръжният съд, след извършената цялостна служебна проверка относно правилността на протестираната присъда на основание чл.313 и чл.314 от НПК, по повод и във връзка с оплакванията, изложени в протеста, констатира:

Протеста е неоснователен.

Производството пред първоинстанционния съд се е провело по реда на глава двадесет и седма от НПК, с предварително изслушване на страните по чл.371, т.2 НПК, при което подсъдимата е заявила, че признава изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и е изразила съгласие да не се събират доказателства за тези факти. Съдът, след като е установил, че самопризнанието на подсъдимата се подкрепя от събраните на досъдебното производство доказателства, с определение по чл.372, ал.4, във вр. с чл. 371, т.2 от НПК е обявил, че при постановяване на присъдата ще ползва самопризнанието, без да събира доказателства за фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. С оглед на това, съдът в проведеното съдебно следствие не е извършил разпит на свидетелите и вещото лице посочени в списъка към обвинителния акт и на база направеното самопризнание и събраните на досъдебното производство доказателства, които го подкрепят, е приел за установени обстоятелствата, изложени в обвинителния акт. Така установеното от фактическа страна се споделя напълно и от настоящата въззивна инстанция, а именно:

На 18.08.2010 г. пострадалият Б.М.А, който живеел в Г.К. на б.”*” №*, вх.*, *, ап.**, около 8.00-8.30 ч. сутринта излязъл от вкъщи, като отишъл да разходи своето домашно куче. Свидетелят оставил външната врата на апартамента отключена, тъй като възнамерявал разходката да е кратка, а и в апартамента била неговата дъщеря – св.З.М.. По същото време подсъдимата М. се намирала в района около жилището на пострадалия. Тя влязла във вход „*” на блока и се отправила към дома на св.Б.А., а именно апартамент №**. Подсъдимата установила, че входната врата на посочения апартамент е отключена и успяла незабелязано да влезе вътре. В антрето, върху шкаф за обувки, подсъдимата видяла кожен портфейл, взела го и веднага излязла от апартамента. В този момент св.З.М. чула шум, излязла и отворила вратата на апартамента, при което видяла подсъдимата да стои на стълбите във входа и я попитала какво прави там, но подсъдимата не отговорила и избягала надолу по стълбите. Свидетелката се прибрала в жилището, при което установила, че портфейла на баща й го няма и веднага сигнализирала в полицията за извършената кражба. Обадила се по телефона и на баща си – св.Б.А. и му казала да се прибира, за да му съобщи за случилото се.

След подадения сигнал за извършеното деяние, на мястото на произшествието пристигнала св.М.Д. – полицейски служител в РУП – К.. В резултат на проведените издирвателни мероприятия от органите на МВР, още същия ден подс.Д. М. била установена като извършител на престъплението, като същата признала за извършената кражба и обяснила кога и по какъв начин е извършена, а също и къде е скрила откраднатите вещи.

С протокол за доброволно предаване от 18.08.2010 г. подсъдимата предала на полицейския служител Д. откраднатите вещи – портфейл, парична сума от 95.00 лева, дебитна карта, свидетелство за управление на МПС, контролен талон и лична карта, издадени на името на Б.М.А. Вещите били върнати с разписка на собственика им.

От заключението на приетата по делото като доказателство съдебно-оценителна експертиза се установява, че към инкриминираната дата, стойността на кожения портфейл възлиза на 9.00 лева.

От заключението на извършената по отношение на Д. М. съдебнопсихиатрична експертиза се установява, че към момента на извършване на деянието същата е разбирала свойството и значението на извършеното и е могла да ръководи постъпките си, както и че е годна да участва в наказателното производство като обвиняемо лице.

Подс.Д. М. видно от справката за съдимост е осъждана многократно, за извършени от нея грабеж и кражби, като й са били налагани следните наказания: с присъда по НОХД №11/2003 г. на ОС - К., в сила от 28.03.2003 г. за извършено престъпление по чл.198, ал.1, във вр. с чл.63, ал.2, т.2, във вр. с чл.55, ал.1, т.1 от НК – „лишаване от свобода” за срок от 1 година, което на осн. чл.69, ал.1, във вр. с чл.66, ал.1 от НК е отложено за изпълнение за срок от 3 години; с присъди по НОХД 644/2003 г., НОХД №588/2003 г., НОХД №690/2003г., трите по описа на РС-К. – е осъдена по всяко от делата на наказание „обществено порицание”; с присъди по НОХД № 297/2005 г. и НОХД № 111/2006 г., и двете по описа на РС-К., й е наложено наказание „пробация” с определени по всяко от делата пробационни мерки. По всички описани дела присъдите са влезли в сила преди извършване на описаното по-горе процесно деяние, като първите четири престъпления са били извършени, когато подсъдимата е била непълнолетна.

Въз основа на така приетата фактическа обстановка следва да се направи извод, че подсъдимата М. е осъществила от обективна и субективна страна престъплението по чл.195, ал.1, т.7 във вр. с чл.194,ал.1 във вр. с чл.28, ал.1 от НК, за което е предаден на съд, както правилно е прието и от първоинстанционния съд. От съвкупният анализ на събраните по делото доказателства по категоричен начин се установявава, че именно подс.Д. М. е автор на инкриминираната кражба. Основание за такъв извод дават обясненията на подсъдимата; показанията на свидетелите З.М., Б.А. и М.Д., които показания са последователни, логични, непротиворечиви и взаимно допълващи се, поради което съдът ги кредитира изцяло; протокол за доброволно предаване; заключението по извършената съдебно-оценителна експертиза; протокол за разпознаване на лица; заключение по извършената съдебнопсихиатрична експертиза, както и останалите приобщени по делото писмени доказателства. Относно квалифициращите обстоятелства, които определят кражбата като съставомерна по чл.195, ал.1, т.7 във вр. с чл.194, ал.1, във вр. с чл.28, ал.1 от НК за подс.М., първоинстанционния съд е изложил подробни мотиви, които се споделят от настоящата съдебна инстанция, по тях не се спори, поради което и не следва да се преповтарят.

От субективна страна деянието е извършено при форма на вината пряк умисъл. Подсъдимата е съзнавала общественоопасния характер на деянието и общественоопасните последици на извършеното и е искала, пряко целяла тяхното настъпване.

При определяне вида и размера на наказанието първоинстанционният съд е обсъдил както обществената опасност на деянието, така и обществената опасност на извършителят. Съобразени са както отегчаващите, така и смекчаващите отговорността на подсъдимата обстоятелства и първоинстанционният съд е достигнал до правилния извод, че в случая е налице минимален превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, поради което е определил наказание под средния предвиден в текста на чл.195, ал.1 от НК размер, а именно „лишаване от свобода” за срок от три години и девет месеца. Така определеното наказание, районният съд съгласно нормата на чл.373, ал.2 от НПК, във вр. с чл.58а, ал.1 от НК, е намалил с 1/3, или наказанието, което следва да бъде наложено на подсъдимата М. е редуцирано на 2 години и 6 месеца. Така определеното наказание съдът е приел, че може и следва да се отложи с изпитателен срок от четири години, считано от влизане на присъдата в сила. Този извод е правилен и законосъобразен и се споделя и от настоящия състав. Именно приложението на чл.66, ал.1 от НК се явява и спора по делото. Неоснователно е твърдението във въззивния протест, което се поддържа във въззивното производство от представителя на обвинението, че в случая изпълнението на наказанието не може да се отложи, тъй като Д. М. е била осъждана многократно, включително и на „лишаване от свобода” и спрямо нея не било налице реабилитиране по реда на чл.86 и чл.87 от НК, а също така и с оглед постигане целите на наказанието визирани в чл.36, ал.1 от НК. Действително както бе посочено по-горе в изложението подсъдимата е осъждана многократно, но само веднъж й е било наложено наказание „лишаване от свобода”, което наказание е било отложено за изпълнение за срок от 3 години – присъда по НОХД №11/2003 г. по описа на ОС-К., влязла в сила на 28.03.2003 г.. Съгласно разпоредбата на чл.86, ал.1 от НК, реабилитацията настъпва по право, когато лицето е осъдено условно, ако в изпитателния срок не е извършило друго престъпление, поради което следва да изтърпи отложеното наказание. В настоящия случай подс.Д. М. не е изтърпяла отложеното наказание. Т.е. в изпитателния срок не е извършила престъпление, поради което да е следвало да изтърпи и отложеното наказание. По последващите й осъждания, за престъпления извършени в описания изпитателния срок са й били налагани наказания „обществено порицание” и „пробация”. Или, за първото осъждане по което й е било наложено наказание „лишаване от свобода” за подсъдимата е настъпила реабилитация по право. Обстоятелството, че този факт не е отразен в приобщената по делото справка за съдимост не го променят, тъй като реабилитацията по право настъпва ex lege. Изложеното води до извода, че в случая няма формална пречка за приложението на чл.66, ал.1 от НК. Що се отнася до следващите изисквания на цитираната норма – постигане целите на наказанието и преди всичко за поправянето на осъдения, настоящия състав намира, че също са налице. Определеното по вид и размер наказание е достатъчно тежко по размер за извършеното от подсъдимата деяние, както е с достатъчно дълга продължителност и определения изпитателен срок. През този именно изпитателен срок от четири години подсъдимата М. ще е под угрозата, че извършването от нейна страна на престъпление ще доведе до привеждането в изпълнение и на отложеното наказание от 2 години и 6 месеца. През този именно период тя ще следва да се поправи и превъзпита. За наличието на предпоставките за условно осъждане, съдът взе предвид и обстоятелството, че М. е млада - на 26 години и е майка на три малки деца, за които следва да се грижи и издържа и не е необходимо да бъде лишена от тях пир ефективно изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода”. Не без значение в процесния случай е и обстоятелството, че инкриминираната кражба е в нисък размер /общо 104 лева/ – под минималната за сраната работна заплата. Изложените обстоятелства налагат извода, че в случая целите на наказанието по чл.36 от НК могат да бъдат постигнати и с условното осъждане на подсъдимата.

Освен изложеното за неоснователността на протеста е и обстоятелството, че със същия се иска ефективното наказание да се наложи при условията на чл.55, ал.1, т.1 от НК, като се определи наказание от пет месеца „лишаване от свобода”. В същото време в протеста за обосноваността за налагане на ефективно наказание се сочат високата степен на обществена опасност на деянието и дееца. Наличието на сочените обстоятелства не може да се приеме като основание за налагане на наказание при условията на чл.55, ал.1, т.1 от НК, а още по-малко това наказание да е към минималния предвиден в закона размер. Съпоставката на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства преценена и анализирана правилно от решаващия съд не води до извод за наличие на многобройни или изключителни смекчаващи вината обстоятелства, които да правят несъразмерно тежко предвиденото в закона най-леко наказание, в случая една година лишаване от свобода, предвидено в разпоредбата на чл.195, ал.1 от НК. Изложеното води до извода, че доводът във въззивния протест за определяне на ефективно наказание, но при условията на чл.55 от НК е неоснователен и незакосъобразен.

С оглед всичко изложено, настоящия съдебен състав счита, че определеното наказание по вид и размер съответства на тежестта на извършеното от подсъдимата Д. М. деяние и би оказало възпитателно въздействие както спрямо личността й, така и по отношение на останалите членове на обществото. Същото е справедливо, защото съответства на законовите критерии за правилна индивидуализация.

В хода на първоинстанционното производство и при постановяване на присъдата на Кърджалийския районен съд не са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които да обосновават изменяването или отменяването на атакувания съдебен акт на това основание.

Имайки предвид изложеното, следва да се постанови решение, с което да бъде потвърдена протестираната присъда.

Ето защо и на основание чл.338 във вр. с чл.334, т.6 от НПК, Окръжният съд

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА присъда № 10/27.01.2011 г., постановена по НОХД № 1309 по описа за 2010 г. на Кърджалийския районен съд.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване или протестиране.

Председател: Членове:1. 2.