Р Е Ш Е Н И Е
№.........
Гр. София
22.11.2021 г.,
В И М Е Т О
Н А Н А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-Д
въззивен състав, в публично заседание на двадесет и първи октомври две
хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
КАЛИНА СТАНЧЕВА
при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа
докладваното от съдия Кордоловска гр.дело № 11823 по описа за 2019
година, за да постанови решение, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 70880 от 20.03.2019 г. по гр.д. № 15781/2018 г.
Софийски районен съд – I ГО, 30 състав е признал
за установено между Е.М.Р., с ЕГН **********
и „У.Б.“ АД, с ЕИК*********, че чл. 4 /в частта
БЛП по т.т. 10.3 и 10.4 от условията по кредити на физически лица, определен
съгласно т. 11.1.1/; чл. 11.1.1; чл. 11.1.2; чл. 11.1.3; чл. 11.2.2; чл. 11.2.3;
чл.16.1.1 и чл. 16.1.2 от Договора за банков кредит № 127/70960206 от
17.12.2007г., сключен между Е.М.Р. и „У.Б.“ АД са нищожни, като неравноправни
клаузи по чл. 143 от ЗЗП и „У.Б.“ АД, с ЕИК********* е осъдено да заплати на Е.М.Р., с
ЕГН **********, сума в размер на 8 277,53
евро, представляваща разликата за периода от 25.02.2013 г. до 25.01.2018
г. между предварително уговорените и реално заплатените месечни вноски за лихва
по Договор за кредит № 127/70960206 от 17.12.2007 г., ведно със законната лихва
до окончателното изплащане на вземането.
Със същото решение е отхвърлен
като неоснователен искът да се признае за установено спрямо „У.Б.“ АД, с ЕИК*********,
че Е.М.Р., с ЕГН **********, не дължи сумата
в размер на 6 253,47 евро, поради извършеното на осн. чл. 103, ал.2 от ЗЗД
прихващане с главницата по договор за банков кредит № 127/70960206 от
17.12.2007 г., тъй като сумата от 6253,47 евро представлява лихви, получени без
правно основание от ответника за месеците от 25.01.2008 г. до 25.01.2013 г.
С решението „У.Б.“ АД, с ЕИК********* е осъдено да
заплати на Е.М.Р. сторените от нея разноски по делото в общ размер на 3 124,44 лв.,
от които: 1 174,44 лв. държавна такса, 250 лв. разноски за вещо лице и 1 700
лв. възнаграждение на адвокат.
Недоволен от решението в ЧАСТТА, с която са уважени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с
чл. 146 и чл. 143 ЗЗП и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, е останал ответникът „У.Б.“ АД, с ЕИК*********, който го обжалва изцяло с твърденията,
че решението в обжалваната част е неправилно, незаконосъобразно, постановено
при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели до
неправилност на решението, както и че обжалваният акт е немотивиран. Моли съда
да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли
предявените искове. Претендира разноски за въззивното производство.
Въззиваемата страна – Е.М.Р., оспорва въззивната жалба по съображения, изложени в
депозирания по реда на чл. 263, ал. 1 от ГПК писмен отговор от 07.08.2019 г.
Претендира разноски.
Решението
в отхвърлителните му части, като необжалвано от ищцата, е влязло в сила.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176
от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по
гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. №
1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. №
1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д.
№ 1246/09 г.на ІV г.о.) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
Обжалваното
решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в
рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност,
поради което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за
служебна проверка на постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита,
че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със
съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното
решение е допустимо.
Същото е и правилно, поради следните съображения:
Предявените пред
първоинстанционния съд обективно кумулативно съединени искове са с правна
квалификация чл. 26, ал.1, пр.1 от ЗЗД, във
вр. с чл. 146 и чл. 143 от ЗЗП; чл.55, ал.1, предл.1 от ЗЗД и чл. 124, ал. 1,
пр.3 от ГПК.
Ищцата Е.М.Р. иска
да се признае по отношение на ответника, че чл. 4 /в частта БЛП по т.т. 10.3 и
10.4 от условията по кредити на физически лица, определен съгласно т. 11.1.1/;
чл. 11.1.1; чл. 11.1.2; чл.11. 1.3; чл. 11.2.2; чл. 11.2.3; чл.16.1.1 и чл.
16.1.2 от договора за банков кредит № 127/70960206 от 17.12.2007 г. са нищожни,
като неравноправни клаузи по чл. 143 и чл. 146 от ЗЗП. Отделно от това се иска съдът
да постанови решение, съгласно изменението на иска, направено с молба на ищеца от
20.11.2018 г., което е допуснато с протоколно определение на СРС от 20.11.2018
г., с което да се осъди ответникът да заплати на ищцата сума в размер на
8277,53 евро, представляваща разликата за периода от 25.02.2013г. до
25.01.2018г. между предварително уговорените и реално заплатените месечни
вноски за лихва по договор за кредит № 127/70960206 от 17.12.2007 г., ведно със
законната лихва до окончателното изплащане на вземането, както и да постанови
решение, с което да се признае за установено спрямо ответника, че ищецът не
дължи сумата в размер на 6253,47 евро, поради извършеното на осн. чл. 103, ал.2
от ЗЗД прихващане с главницата по договор за банков кредит № 127/70960206 от
17.12.2007г., тъй като сумата от 6253,47 евро представлява лихви, получени без
правно основание от ответника за месеците от 25.01.2008г. до 25.01.2013 г., в
която част искът е отхвърлен като неоснователен, а решението на
първоинстанционния съд, като необжалвано от ищеца, е влязло в законна сила.
Не е било спорно и по делото
се установява, че между страните е сключен Договор за банков кредит №
127/70960206 от 17.12.2007 г., по който
ищцата, като кредитополучател, е усвоила предоставената й от банката сума и е
започнала погасяването на кредита, съобразно погасителния план по договора. На ищцата е предоставен кредит в размер на 49 722
евро, погасим до 17.12.2031г., при лихвен процент 6,75%, формиран от базов лихвен
процент /БЛП/ и надбавка в размер на 1,941. По силата на чл. 4.1а от този
договор към момента на подписването му БЛП бил определен като стойността на
едномесечен ЮРИБОР. Впоследствие ответникът неколкократно увеличил размера на
месечната погасителна вноска по кредита, тъй като едностранно увеличил размера
на лихвения процент, като управителния съвет на банката взел решение да се
повиши премията като компонент на БЛП с 1 %.
Спорът е относно това дали чл. 4 /в частта БЛП по т.т. 10.3 и 10.4 от условията по
кредити на физически лица, определен съгласно т. 11.1.1/; чл. 11.1.1; чл.
11.1.2; чл.11.1.3; чл. 11.2.2; чл.
11.2.3; чл.16.1.1 и чл. 16.1.2 от договора за банков кредит № 127/70960206 от
17.12.2007 г. са нищожни, поради тяхната неравноправност, съгласно нормите
на Закона за защита на потребителя (ЗЗП) и във връзка с чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, и дали ответната банка е имала основание да получи сумата в размер на
8 277,53 евро, представляваща разликата за периода от 25.02.2013 г. до
25.01.2018 г. между предварително уговорените и реално заплатените месечни
вноски за лихва по договор за кредит № 127/70960206 от 17.12.2007 г.
По делото пред първоинстанционния съд е
изслушано и прието заключение по съдебно-счетоводната
експертиза от което се установява, че базовият лихвен процент се формира и
актуализира от референтен лихвен индекс едномесечен EURIBOR в размер 4,809% към
момента на сключване на договора. Съгласно заключението на вещото лице EURIBOR
е обективен показател, но стойностите, използвани от банката не съвпадат с
официалните данни. Управителният съвет /УС/ на банката с протокол № 38
от 14.10.2008 година е взел решение БЛП да се определя като сбор от променлив
базов лихвен процент, формиран от приложимия към периода на олихвяването
пазарен лихвен индекс, в случая едномесечен EURIBOR и премия, без да е
дефинирал как се формира тази премия. С протокол 32/21.07.2010 г. управителният
съвет на банката ответник променя отново общите условия и дефинира какви са
критериите за промяна на термина „премия“. Това е записано в т.9.6.1 на общите
условия /ОУ/, съгласно която този компонент се променя при промяна на
нормативната база и/или финансови пазари, което води до повишаване разходите по
привлечен ресурс и на поне едно от следните 6 обективни условия: при изменение
от поне с 0,5 процентни пункта за месец на индекса на потребителските цени за
България; при изменение от поне с 1 процентни пункта за месец на валутен курс
евро -лев или евро -щатски долар; при изменение от поне с 0,5 процентни пункта
за месец на стойностите на средните годишни лихвени проценти по новопривлечени
срочни депозити от нефинансови предприятия и домакинства обявявани от БНБ; при
изменение от поне с 0,5 процентни пункта за месец на основния пазарен измерител
за кредитен риск на България - стойностите на суапа за кредитно неизпълнение
(Credit Default Swap - CDS); при промяна на кредитния рейтинг на България; при
промени в регулацията на БНБ. Съгласно експертното заключение, при сключване на
процесния договор има точно определен алгоритъм за определяне на БЛП. Това е
конкретно посочен референтен лихвен индекс - едномесечен EURIBOR, в размер
4,809% към момента на сключване на договора и актуализиран при конкретно
описани условия. Този индекс е обективно отразяващ промените на финансовите
пазари. Вещото лице е посочило нивата на индекса 1 месечен ЮРИБОР в Приложение
2 „Справка за движението на 1 -мес. Euribor за периода 01.12.2007г.-02.01.2018г.“.
Едномесечният EURIBOR достига максимални стойности от 5.006% на 01.10.2008 г.,
след което започва тренд на понижение като след 02.02.2015 г. достига
отрицателни стойности включително и до настоящия момент. Съгласно
предоставената от банката информация за сметка за периода 17.12.2007 -
25.01.2018 г., по същата са постъпили 40 244,31 евро, като за плащане на лихви
са посочени 26085,09 евро. Лихвите са пропорционални на БЛП и затова
увеличението е аналогично на движението на БЛП. Основни увеличения са извършени
през 2008г. и за 7 месеца от май 2011г. През 2008 г. увеличението се дължи на
повишаване индекса на едномесечния EURIBOR поради световната криза. За втория
период, едномесечния EURIBOR се повишава и е със стойности над 1 %, но
основната причина е премията, като част от БЛП от 4%. От 25.01.2008г. до
25.01.2013г. след извършени изчисления за определяне на годишния лихвен процент
за периода на база действителните стойности на едномесечния EURIBOR, формиращ
базовия лихвен процент и уговорената в договора константна надбавка от 1,491 %,
изводът е, че ако лихвеният процент е съобразяван с изменението на пазарния
индекс (в посока намаляване) през процесния период, ищецът е следвало да плати
лихва по кредита в размер 8198,21 евро. За сметка на това, през същия период по
договора за кредит ищецът е заплатил възнаградителни лихви в общ размер
14451,69 евро. Разликата между двете стойности се равнява на 6253,47 евро в
повече.
Вещото лице е установило, че за периода
от 25.02.2013г. до 25.01.2018 г. ищецът е следвало да плати по кредита лихва в
размер 3 311,63 евро. За сметка на това, през същия период по договора за кредит
ищецът е заплатил възнаградителни лихви в общ размер 11 589,16 евро. Разликата
между двете стойности се равнява на 8277,53 евро в повече. Изводите на първоинстанционния съд, базирани на даденото
от вещото лице заклюючение по СЕ, че искът по чл. 55, ал.1, пр.1 от ЗЗД е
доказан и основателен, са правилни и законосъобразни, тъй като действително за
ищеца изнамално липсва основание за заплащане на лихва в размер на 8277,53
евро.
Както и първостепенният съд е отбелязал
в мотивите на решението си, методиката за определяне на възнаградителната
лихва, предвид процесния договор и действащите ОУ по ипотечни кредити на
физически лица за съответния период от време, се появява като определение през
2010 г., когато се въвежда термина „премия“. При сключване на договора през
2007 г. БЛП се определя единствено от едномесечния EURIBOR. БЛП не е променян
правилно съгласно уточнения в договора праг от 1% промяна на едномесечния
EURIBOR. От декември 2007 г. този праг става 0,5%, от 25.08.2012 г. намалява на
0,25%. Според информацията, предоставена от банката, коректният годишен лихвен
процент /ГЛП/ е 6,75% за целия период и общата сума на изплатената лихва е 29 594,89
евро за процесния период. При този използван от банката ГЛП в лихвения лист за
периода 17.12.2007 - 25.11.2017 г., внесената сума за лихва е с 2220,67 евро
по- малко по изчисленията, направени от банката. Тази разлика е вследствие
техническа грешка на банката при определяне на БЛП.
Размерът на възнаградителната лихва по
процесния договор за банков кредит за периода от 25.02.2013 г. до 25.01.2018
г., изчислена на база предвидения в договора към момента на сключването му
минимален рейт на ГЛП, е 6,75%, т.е. 13 563,92 евро.
Размерът на възнаградителната лихва по
процесния договор за банков кредит за периода от 25.01.2008 г. до 25.01.2013г.,
изчислена на база предвидения в договора към момента на сключването му
минимален рейт на ГЛП, е 6,75%, т.е. 16 030,27 евро.
Вещото лице е дало и отговор на въпроса
към коя дата са настъпвали промени във финансовите пазари, водещи до съществено
повишаване на разходите на банката ответник на банковия сектор въобще, по
привличане на ресурс за нови кредити, и/или допълнителни разходи по вече
отпуснати кредити. Наличната през процесния период от време дългова криза може
да бъде разделена и анализирана на три етапа:
Първоначален етап - разделен на два
периода. Първият период бележи начало с колапса на Bear Stearns Hedge Funds
през 2007 година. Характерен е с ребалансиране на портфейлите на инвеститорите
с по- ниско рискови ценни книжа. Вторият етап започва с фалита на Lehman
Brothers през септември 2008г., като се регистрира спад в доверието на
инвеститорите;
Втори етап - "fiscal
stabilization"- бележи своето начало през април 2009г. Съобщението за
отпускане на спасителни финансови пакети за конкретни държави, ефективно
намалява нестабилността, както на валутите, така и на финансовите пазари.
Въпреки това, от ноември 2009 година CDS отново започват да повишават своите
стойности и връзката им с Европейската дългова криза става все по-силна и
очевидна.
Третият етап се характеризира с термина
"sovereign default risk", който става ключов фактор за развитието и
стабилността на европейските финансови пазари. Повишаването на размера на CDS
на някои държави се дължи именно на повишен суверенен дифолт риск (sovereign
default risk), какъвто е случаят на държавите Гърция, Португалия, Италия,
Испания.
Промяната на БЛП на „У.б.“ АД е
обвързана с изменението на пазарните условия. Понятието „пазарни условия“,
обаче, е широко по своето съдържание, обхваща „необятен“ по преценката на вещото
лице брой разнопосочни по действие фактори, че на практика е невъзможно да се
прецени кога и кой факт обуславя пораждането на право на банката едностранно да
увеличи лихвения процент по договора за кредит. Съгласно заключението на вещото
лице, след 2012 г. всички индекси и показатели, които са
критерии за „Премия", като компонент на БЛП, включително и едномесечния
Е1Ж1ВСЖ са с понижаващи стойности. Налице е свръхликвидност и липса на контрол
и рестрикции от Европейската централна банка- ЕЦБ. Поради разхлабената парична
политика на ЕЦБ от 2014 г., свръхликвидността на банките произведе драматичен
спад на лихвите по депозитите до почти нулеви нива.
Правилно на база на изложените от вещото
лице констатации и анализи, съдът е приел за основателно искането да се признае
за установено, че чл. 4 /в частта БЛП по т.т. 10.3 и 10.4 от условията по
кредити на физически лица, определен съгласно т. 11.1.1/; чл. 11.1.1; чл.
11.1.2; чл. 11.1.3; чл. 11.2.2; чл. 11.2.3; чл.16.1.1 и чл. 16.1.2 от договора
за банков кредит № 127/70960206 от 17.12.2007г. са нищожни, като неравноправни
клаузи по чл. 143 от ЗЗП.
Съгласно
чл. 146, ал. 1 от ЗЗП „неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен
ако са уговорени индивидуално.“ Следващите алинеи предвиждат, че „не са индивидуално уговорени клаузите,
които са били изготвени предварително и поради това потребителят не е имал
възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при
общи условия“, а „обстоятелството, че някои условия са индивидуално уговорени,
не изключва прилагането на този раздел към останалата част от договора. Когато
търговецът или доставчикът твърди, че определено условие от договора е
индивидуално уговорено, тежестта за доказването пада върху него. Наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата
нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи.“ Член 143 от ЗЗП
дава дефиниция на неравноправните клаузи в договори, сключени с потребители,
като са изброени конкретни случаи на неравноправни клаузи, в това число по
точка 10, съгласно която неравноправната клауза е такава, която позволява на
търговеца или доставчика да променя едностранно условията на договора въз
основа на непредвидено в него основание и това е във вреда на потребителя, като
клаузата не отговаря на изискванията за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя. Съобразявайки тези правила с чл. 4 от Директива № 93/1 З/ЕИО на
Съвета, касаещи преценката за неравноправност на дадена клауза от договор,
настоящият състав извърши анализ на оспорваната клауза на чл. 4 /в частта БЛП
по т.т. 10.3 и 10.4 от условията по кредити на физически лица, определен
съгласно т. 11.1.1/; чл. 11.1.1; чл. 11.1.2; чл.11.1.3; чл. 11.2.2; чл. 11.2.3; чл.16.1.1 и чл. 16.1.2 от договора за банков
кредит № 127/70960206 от 17.12.2007 г., и счита, че са налице условията на чл.
143 от Закона за защита на потребителя“. Съдът също така съобрази и
изключенията по чл. 144 от ЗЗП на приложението на чл. 143, т.7, т. 10 и т. 12
от ЗЗП, поради естеството на договора.
Съгласно посочените законови норми и
Европейско законодателство, както и съдебната практика, съгласно които
дължимите лихви върху главницата, предоставена по договора за кредит,
представлява цената на заетите парични средства, ведно със съответните такси за
управление. Приема се обаче единодушно в практиката на ВКС, че клаузите, даващи
право на търговеца едностранно да увеличава цената на стоката, без потребителят
да има право да се откаже от договора, в случай че окончателно определената
цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на
договора, са неравноправни клаузи по принцип. Изключението от това правило,
предвидено в чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП има за основен критерий за
приложимостта на това изключение изменението на цената да се дължи на външни
причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са
породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор. За да
се прецени дали клаузите отговарят на този критерий за изключение от общия
принцип, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, съгласно
чл. 147, ал. 1 от ЗЗП, потребителят да е получил предварително достатъчно
конкретна информация как търговецът може едностранно да промени цената, за да
може на свой ред да реагира по най-уместния начин при настъпване на такава
промяна. Не е в компетентността на съда при наличие на спор да допълва
неравноправните клаузи с цел да отстрани порока, но съдът има право да тълкува
тези клаузи по благоприятен за потребителя начин при наличие на съмнение за
смисъла на тези клаузи (чл. 147, ал. 2 от ЗЗП) във връзка с всички останали
клаузи на договора предвид вида на стоката и услугата (чл. 145, ал. 1 от ЗЗП).
Освен наличие на условията, посочени в чл. 144, ал. 3, т. 1 от ЗЗП, валидността
на клаузата, позволяваща едностранна промяна на лихвения процент от страна на
кредитора, се обуславя и от добросъвестността на последния, като изискуемо
поведение по смисъла на чл. 143, ал. 1 от ЗЗД.
В светлината на цитираните разпоредби,
като взе предвид и съображенията, изложени и от двете страни в подкрепа на техните
доводи и твърдения, настоящият съдебен състав приема, че атакуваната клауза на
процесния договор се явява неравноправна клауза по смисъла на закона. Посочените
клаузи, дават право на търговеца едностранно да увеличава цената на стоката
/лихвите/, без потребителят да има право да се откаже от договора, в случай че
окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената,
уговорена при сключването на договора. Отделно от това потребителят
не е получил предварително достатъчно конкретна информация как търговецът може
едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по
най-уместния начин при настъпване на такава промяна. Съгласно заключението на
вещото лице стойностите използвани от банката за EURIBOR от една страна, не съвпадат с официаните данни, а от
друга страна, Управителният съвет /УС/ на банката с протокол № 38 от 14.10.2008
година е взел решение БЛП да се определя като сбор от променлив базов лихвен
процент, формиран от приложимия към периода на олихвяването пазарен лихвен
индекс, в случая едномесечен EURIBOR и премия, без да е дефинирал как се
формира тази премия. Едва с протокол 32/21.07.2010 г. управителният съвет на
банката ответник променя отново общите условия и дефинира какви са критериите
за промяна на термина „премия“. По този начин формулирани, клаузите дават право
на търговеца едностранно да увеличава цената на стоката /лихвите/ по един
неясен за потребителя начин, а използваният от ответника механизъм на
увеличение на цената противоречи на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя,
което се и потвърждава от изводите направени от вещото лице.
За да бъде нищожна обаче съответната
клауза следва да не е уговорена индивидуално. Тежестта за доказване на това
обстоятелство тежи върху ответната банка. Такова доказване не е проведено в
настоящото производство. Ето защо, настоящият състав, съобразявайки
изключенията по чл. 144 от ЗЗП, приема, че неиндивидуално уговорената клауза на
чл. 4 /в частта БЛП по т.т. 10.3 и 10.4 от условията по кредити на физически
лица, определен съгласно т. 11.1.1/; чл. 11.1.1; чл. 11.1.2; чл.11.1.3; чл. 11.2.2; чл. 11.2.3; чл.16.1.1 и чл. 16.1.2
от договора за банков кредит № 127/70960206 от 17.12.2007 г., сключен между
страните, са нищожни, поради неравноправността им, предвид това, че се касае за
клаузи относно цената на финансовата услуга, предоставяна от банката, като е
предвиден механизъм на промяна на лихвата (цената на услугата) по неясен начин.
В тази част исковата претенция е
основателна и следва да бъде уважена.
Що се касае за осъдителни искове, нормата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД предвижда
задължение за всеки, който е получил нещо без основание, да го върне. На
връщане в хипотезите на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД подлежи реално полученото. В
настоящия случай на доказване подлежат следните факти: 1) размера на
обогатяването на ответната страна и обедняването на ищцовата страна, поради
получаването на нещо без основание: 2) причинна връзка между обогатяването на
ответника и обедняването на ищеца. Съдът счита, че по делото безспорно се
установява, че ответната банка е получила исковата сума в размер на 8277,53
евро, представляваща разликата за периода от 25.02.2013 г. до 25.01.2018 г.
между предварително уговорените и реално заплатените месечни вноски за лихва по
договор за кредит № 127/70960206 от 17.12.2007 г. С оглед установената
нищожност на чл. 4 /в частта БЛП по т.т. 10.3 и 10.4 от условията по кредити на
физически лица, определен съгласно т. 11.1.1/; чл. 11.1.1; чл. 11.1.2;
чл.11.1.3; чл. 11.2.2; чл. 11.2.3;
чл.16.1.1 и чл. 16.1.2 от договора за банков кредит № 127/70960206 от
17.12.2007 г., съдът приема за установено от събраните по делото доказателства,
в това число и изслушаното и прието като компетентно изготвено заключение на
ССЕ, че Банката е получила от ищцата сумата в размер на 8277,53 евро при
начална липса на основание, предвид това, че същата не доказа наличие на
основание да получи сочената сума. Ответникът не ангажира никакви доказателства
относно наличие на основание да получи установената сума като възнаградителна
лихва върху отпуснатата главница по кредита за процесния период. Предвид
липсата на каквито и да било доказателства, че сумата е платена на валидно
правно основание, същата се явява недължимо платена от ищцата. Предвид
изложеното, настоящият съдебен състав споделя изводите на СРС, че искът по чл.
55, ал. 1, предл. 1-во от ЗЗД за сумата от 8 277,53 евро, представляваща
разликата за периода от 25.02.2013 г. до 25.01.2018 г. между предварително
уговорените и реално заплатените месечни вноски за лихва по договор за кредит №
127/70960206 от 17.12.2007 г., която е недължимо платена и ответникът е получил
при начална липса на основание, ведно със законната лихва от датата на исковата
молба до окончателното плащане, се явява основателен изцяло.
Изводите на настоящата
инстанция съвпадат с изводите на първоинстанционния съд, поради което в
упражнение на правомощията си по чл.271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да
потвърди първоинстанционното решение в обжалваните му части, като правилно и
законосъобразно.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемата
страна има право на разноски, които съобразно представените доказателства
възлизат на 1 700 лева и предтавляват заплатено адвокатско възнаграждение по
договор за правна защита и съдействие и въззивникът следва да бъде осъден да ги
заплати.
Така мотивиран,
Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 70880 от 20.03.2019 г. по гр.д. № 15781/2018 г.
Софийски районен съд – I ГО, 30 състав.
ОСЪЖДА „У.Б.“ АД, с ЕИК********* е
осъдено да заплати на Е.М.Р., с ЕГН **********, на основание чл.78, ал.1 ГПК, сумата от 1700 лева, представляващи
платено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред СГС.
Решението в
отхвърлителните му части, като необжалвано от ищцата, е влязло в сила.
Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчване на препис от същото.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.