№ 17988
гр. София, 07.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ВА
при участието на секретаря ЙЦ
като разгледа докладваното от ВА Гражданско дело № 20241110113713 по
описа за 2024 година
РЕШЕНИЕ
07.10.2024 г., гр. София
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, II Г. О., 156-ти състав, в открито публично
заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и четвърта година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВА
при секретаря ЙЦ, като разгледа докладваното от съдия ВА гр. дело № 13713/2024 г. по
описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Подадена е искова молба от А. И. З. срещу „ЮБ“ АД, като се И А.ов З. бил клиент на
ответника, като имал разкрита при ответника банкова сметка и ползвал кредитна карта.
Поддържа, че на 22.11.2021 г. били извършени две неразрешени транзакции за сумите от
4661,63 лева и сумата от 2727,31 лева. Навежда доводи, че веднага след извършването на
транзакциите клиентът бил уведомил банката за неправомерното ползване на платежния
инструмент с оглед навременното блокиране на картата. Въпреки това обаче ответника не
бил реагирал своевременно, поради което била извършена още една транзакция в размер на
4468,42 лева. Излага съображения, че И З. не бил предоставял картата на друго лице, нито е
получавал сумата, нито е получавал стоки или услуги, съответно не бил споделял
1
идентификационни или ауторизационни данни. Твърди, че ответника не бил изпълнил
задължението си да блокира кредитната карта, а вместо това имало отразяване в месечното
извлечение по кредитната карта, което било в противоречие със закона и общите условия на
ответника. Поддържа, че И З. бил починал на 22.10.2022 г., като ищеца бил негов наследник
с 1/3 ид. ч. от наследствената маса, поради което имал право да претендира сумата от 1489,47
лева. Развива подробни аргументи от правна страна във връзка с неразрешената употреба на
платежен инструмент, съответно че последният е следвало да бъде блокиран от ответника,
което след като не било извършено не можело да се вмени във вина на ползвателя на
платежния инструмент, а следвало отговорността да се понесе изцяло от доставчика. Сочи,
че и в помирителна комисия пред КЗП било прието, че е извършена неразрешена операция,
поради което сумата трябвало да бъде изцяло възстановена на картодържателя. Навежда
доводи, че е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, но ответника бил възразил,
поради което имал правен интерес от предявяване на установителен иск за вземането. Иска
да бъде признато за установено, че ответника дължи претендираната сума, както и
присъждането на деловодни разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба, с който исковата
молба се оспорва като неоснователна. Твърди, че не спори, че ищеца е наследник на И З.,
който е бил клиент на банката и е ползвал процесната кредитна карта. Поддържа, че И З. е
ползва услугата интернет банкиране, чрез която бил достъпвал продуктите и услугите на
банката, като начина на създаване и активирането на профила за интернет банкиране е
подробно описан. Навежда доводи, че картата и ПИН кодът също са предадени лично на
наследодателя на ищеца. Излага съображения, че на 22.11.2021 г. чрез електронното
банкиране на клиента е активирана услугата за софтуерен токън „m-token Postbank“.
Подробно посочва процеса по регистрация и активиране на токъна, като сочи, че
активационните кодове би следвало да за известни само на клиента, но не и на трети лица.
Твърди, че доколкото с токъна се потвърждавали операции, то под контрола на клиента били
извършени три платежни операции с картата на 22.11.2021 г. за сумите от 4661,63 лева,
2727,31 лева и 4468,42 лева, които плащания били извършени в интернет в търговски сайт
чрез виртуален ПОС терминал, като същите били извършени надлежно след провеждане на
съответните процедури за проверка на идентичността на платеца, вкл. чрез софтуерния
токън. Поддържа, че с оглед фактическата обстановка и начина на потвърждаване на
плащанията всички такива били извършени от наследодателя на ищеца. Навежда доводи, че
наследодателят на ищеца не бил уведомил своевременно банката, като освен това
обаждането по телефона, свързването и блокирането на платежния инструмент изисквал
технологично време. Развива съображения, че вероятната причина за извършените
транзакции е предоставяне на данни на трето лице. Твърди, че освен това сумата не следвало
да се възстановява, тъй като била по предоставена кредитен лимит от банката, а не чрез
лични средства, поради което клиентът не бил загубил съответната сума. Сочи, че
помирителното предложение е ирелевантно в случая. Поддържа, че процесната операция е
надлежно осчетоводена, поради което е неотменима от една страна, а от друга е изпълнил
задълженията си за осигуряване на сигурност на транзакцията. Аргументира наличието на
груба небрежност от страна на наследодателят на ищеца, като сочи, че последният бил
предоставил идентификационните си данни на трето лице. Инвокира съображения, че не
носи отговорност за действията на картодържателя и ползвател на платежния инструмент,
което аргументира с приложение на разпоредбите на чл. 81, ал. 1 ЗЗД и чл. 83, ал. 2 ЗЗД.
Иска отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено следното:
СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно, кумулативно съединен
2
положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1, ГПК, във вр. чл. 415,
ал. 1, т. 1 ГПК, във вр. чл. 79 ЗПУПС и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Спорното материално право е обусловено от проявлението в обективната
действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на
валидно облигационно отношение по договор за издаване и ползване на кредитна карта; 2)
предоставяне на кредитен лимит по револвиращия кредит; 3) използването на кредитния
лимит; 4) извършването на неразрешена платежна операция, която да не е по вина или по
причина на ползвателя на платежния инструмент; 5) платежната операция да не е извършена
при извършването на престъпление, измама или груба небрежност.
Ищецът носи доказателствената тежест да установи първата материална
предпоставка, с оглед правилото на чл. 78 ЗПУПС ответника носи доказателствената тежест
да установи пълно и главно останалите материални предпоставки, като установи и фактите
на които основава твърденията си за груба небрежност.
С оглед оспорванията на ответника във връзка с разпределената доказателствена
тежест, съдът намира, че трябва да посочи, че според чл. 78, ал. 1, ал. 2 и ал. 4 ЗПУПС
Когато ползвателят на платежна услуга твърди, че не е разрешавал изпълнението на
платежна операция или че е налице неточно изпълнена платежна операция, доставчикът на
платежната услуга носи доказателствената тежест при установяване автентичността на
платежната операция, нейното точно регистриране, осчетоводяването, както и за това, че
операцията не е засегната от техническа повреда или друг недостатък в услугата,
предоставена от доставчика на платежни услуги. В случаите, когато платежната операция е
инициирана чрез доставчик на услуги по иницииране на плащане, в рамките на неговото
участие той носи доказателствената тежест при установяване на автентичността на
платежната операция, нейното точно регистриране и това, че операцията не е засегната от
техническа повреда или от друг недостатък, свързан с платежната услуга, за която той
отговаря. Когато ползвателят на платежна услуга твърди, че не е разрешавал платежна
операция, регистрираното от доставчика на платежни услуги, включително от доставчика на
услуги по иницииране на плащане, когато е приложимо, използване на платежен инструмент
не е достатъчно доказателство, че платежната операция е била разрешена от платеца или че
платецът е действал чрез измама, или че умишлено или при груба небрежност не е изпълнил
някое от задълженията си по чл. 75 ЗПУПС. Доставчикът на платежни услуги, включително
доставчикът на услуги по иницииране на плащане, когато е приложимо, представя
доказателства, че е налице измама или груба небрежност от страна на ползвателя на
платежни услуги.
Между страните не се спори, поради което и с доклада по делото на основание чл.
146, ал. 1, т. 3 ГПК е обявено за безспорно, че: 1) И А.ов З. бил клиент на ответника, като
имал разкрита при ответника банкова сметка и ползвал кредитна карта; 2) че на 22.11.2021 г.
са били извършени транзакции за сумите както следва сумата от 4661,63 лева и сумата от
2727,31 лева и сумата от 4468,42 лева; 3) че ищецът е наследник по закон на И А.ов З..
Следователно между страните безспорно са установени първите три материални
предпоставки – с оглед отделянето на спорното от безспорното, което се подкрепя и от
представените по делото писмени доакзателствени средства, които съдът кредитира.
Следователно в случая спорът се концентрира върху това дали са налице неразрешени
транзакции, които не са по вина или причина на ползвателя на платежни инструмент, както
и че платежната операция да не е извършена при извършването на престъпление, измама
или груба небрежност.
Представено е Удостоверение за наследници изх. № УГ01-10865/04.11.2022 г., като се
установява, че И А.ов З. е починал на 22.10.2022 г. и е оставил за наследници по закон А. И.
З. (син – арг. чл. 5, ал. 1 ЗН), Д И. З. (син – арг. чл. 5, ал. 1 ЗН) и СБ З.а (дъщеря – арг. чл. 9,
ал. 1 ЗН).
3
Тоест, с оглед наличието на наследственоправна сукцесия, съдът намира, че ищецът
се явява активно материално легитимиран по предявения иск.
По делото е представена имейл кореспонденция от която се установява, че ответника
е изпращал месечни извлечение по кредитната карта на ищеца от адрес: *******@********.**
до имейл адрес: ****@*********.***. Това обстоятелство се признава и от ответника. А
съдебното признание на факти е едно от най-сигурните доказателствени средства в
гражданският процес, което преценено в съвкупност с останалите доказателства по делото
води до изясняване на действително правно и фактическо положение между страните – арг.
чл. 175 ГПК и чл. 10 ГПК.
От неоспорено извлечение за мобилни телефонни разговори се установява, че е
проведен разговор от ищеца до ответника на 22.11.2021 г. в 14:17:15 ч.
Според разпоредбата на чл. 178, ал. 2 ГПК съдът оценява доказателствената сила на
документа, в който има зачерквания, изтрИия, добавки между редовете и други външни
недостатъци, с оглед на всички обстоятелства по делото. Това правило не се прилага за
подписания електронен документ.
Настоящият съдебен състав намира, че с оглед липсата на оспорване в случая е
налице надлежно установяване на факта за твърдения проведен телефонен разговор.
Представен е Формуляр за оспорване на плащания с банкова карта (л. 167 в кориците
на делото) подаден от И А.ов З. до „ЮБ“ АД от 22.11.2021 г., като се установява, че ищеца е
оспорил процесните платежни операции.
Приложена е транскрипция от телефонен разговор между „ЮБ“ АД и И З., в която са
отразени изявления на лице твърдяно, че е И З. и непосочен служител на ответника.
На първо място, съдът намира, че така представената транскрипция е процесуално
недопустима, като доказателствено средство в настоящият процес, а в гражданският процес
е недопустимо да се представят гласни доказателствени средства в писмена форма. Този
извод на съда се обуславя от факта, че според разпоредбата на чл. 163 ГПК, свидетелят е
длъжен да се яви пред съда, за да даде показания. Тоест, по отношение на свидетелските
показания в гражданския процес, законодателят изрично е наблегнал на принципа на
непосредставеност, поради личното явяване на свидетеля с допуснати изключения – разпит
на свидетеля по делегация (арг. чл. 25 ГПК), разпит на свидетеля чрез поръчка по реда на
Регламент № 1206/2001 г. или приемането на казаното от негов при приложение на нормата
на чл. 232, изр. 2 ГПК, или в рамките на производство по обезпечаване на доказателства по
реда на чл. 207 и сл. ГПК.
Настоящият съдебен състав намира, че следва да отбележи и факта, че дори да
приеме, че по същество доказателството е надлежно представено, т.е. същото е процесуално
допустимо, относимо и необходимо, то същото изобщо води до доказване на фактите
релевантни в настоящото производство. Част от тях, вкл. посочени от ответника касая
„фирмено банкиране“ по отношение на „Колороти“, и изявления на насрещната страна, че
иска да блокира личното си банкиране. В тази насока липсва изобщо яснота от страна на
ответника, че се касае за процесните платежни операции с това доказателствено средство.
От гледна точка на доказателствения процес, следва да се посочи, че извършването на
оглед на същото доказателствено средство по реда на чл. 204 и сл. ГПК макар и да е
процесуално допустимо практически не би довело до изясняването ан други факти, които да
са от значение за настоящото производство. А дори изясняването чрез теноческа експертиза
(фоноскопна), че се касае за гласа на ищеца то отново с оглед казаното това не би довело до
нищо, което да промени фактическите изводи, доколкото в самия разговор липсва
конкретика. Отделен е и въпросът, че вместо да пита за релевантни данни, очевидно
неустановения служител на банка изцяло се старае да въведе страната в отговори на
въпроси изцяло в полза на банката. Тук може да се постави и въпроса за законността на
4
записа и спазването на чл. 32 от КРБ, за което по делото не са ангажирани доказателства.
Тоест, ответника не е ангажирал никакви доказателства за законността на записа, като в
случая е явно, че не се касае за случаен запис, който би могъл ако отговаря на изискванията
на закона да се ползва като доказателствено средство в гражданския процес, а за
преднамерен такъв. Тоест, нарочно създаден запис, чието ползване се цели в настоящият
процес без никакви доказателства, че същият е законно извършен – по правилата на КРБ и
КЗПЧОС, респ. лицето да е предупредено за последиците от самия запис..
На първо място в случая следва да се изясни, че с оглед правилото tempus regit factum
е приложим материалният закон към момента на извършването на процесните платежни
операции – ЗПУПС (Обн., ДВ, бр. 20 от 6.03.2018 г., в сила от 6.03.2018 г., изм., бр. 17 от
26.02.2019 г., доп., бр. 37 от 7.05.2019 г., в сила от 7.05.2019 г., изм., бр. 42 от 28.05.2019 г., в
сила от 28.05.2019 г., доп., бр. 94 от 29.11.2019 г., изм. и доп., бр. 13 от 14.02.2020 г., в сила
от 14.02.2020 г., бр. 12 от 12.02.2021 г., в сила от 12.02.2021 г., изм., бр. 25 от 29.03.2022 г., в
сила от 29.03.2022 г., изм. и доп., бр. 45 от 17.06.2022 г., изм., бр. 8 от 25.01.2023 г., изм. и
доп., бр. 66 от 1.08.2023 г., бр. 84 от 6.10.2023 г., изм., бр. 79 от 17.09.2024 г.).
В случая при съвкупната преценка на събраните по делото доказателства, съдът
достига до извод, че самият ответника представя противоречиви обстоятелства досежно
процесните платежни операции, наличието на технически грешки, като част от твърденията
на страна изобщо не са оспорени надлежно от ответника.
В правилото на чл. 57, ал. 1 ЗПУПС е предвидено, че незабавно след получаване на
платежното нареждане доставчикът на платежни услуги на платеца предоставя или
осигурява на разположение на платеца по достъпен начин следната информация по
отношение на предлаганите от него услуги: регистрационния номер на платежната операция
и когато е необходимо, информация относно получателя; стойността на платежната
операция, изразена във валутата, в която е дадено платежното нареждане; размера на всички
такси и комисиони, дължими от платеца във връзка с платежната операция, и когато е
приложимо, представени по вид и стойност; когато е приложимо, обменния курс, използван
от доставчика на платежни услуги при платежната операция, или данни за този курс, когато
е различен от предварително оповестения по реда на чл. 54, ал. 1, т. 4, и стойността на
платежната операция след извършената обмяна на валута; датата на получаване на
платежното нареждане.
Новелата на чл. 65, ал. 1 ЗПУПС предвижда, че след като сметката на платеца бъде
задължена със сумата на отделна платежна операция по рамков договор или ако платецът не
използва платежна сметка – след получаване на платежното нареждане, доставчикът на
платежни услуги на платеца му предоставя незабавно на хартиен или друг дълготраен
носител следната информация: регистрационен номер на платежната операция и когато е
необходимо, информация относно получателя; стойността на платежната операция, изразена
във валутата, в която е задължена платежната сметка на платеца, или във валутата, посочена
в платежното нареждане; данни за размера на всички такси и лихви, дължими от платеца
във връзка с платежната операция, представени по вид и стойност; обменния курс,
използван от доставчика на платежни услуги по отношение на платежната операция, и
стойността на платежната операция след извършената обмяна на валута; вальора на
задължаване на платежната сметка или датата на получаване на платежното нареждане.
Според правилото на чл. 60, т. 4, б. „д“ ЗПУПС, в достатъчен срок, преди ползвателят
на платежни услуги да бъде обвързан с рамков договор или с предложение за сключване на
такъв договор, доставчикът на платежната услуга трябва да предостави на ползвателя на
платежна услуга следната предварителна информация относно: срока и начина, по който
ползвателят на платежни услуги е задължен да уведоми доставчика на платежни услуги за
всяка неразрешена или неточно изпълнена платежна операция съгласно чл. 77 ЗПУПС, както
и отговорността на доставчика на платежни услуги за неразрешени платежни операции
5
съгласно чл. 79;.
В разпоредбата на чл. 71, ал, 1, доставчикът на платежни услуги, обслужващ сметка,
при поискване от доставчик на платежни услуги, който издава платежни инструменти,
свързани с карти, незабавно потвърждава дали сумата, необходима за изпълнението на
платежна операция, свързана с карта, е налична по платежната сметка на платеца, ако са
изпълнени следните условия: ал. 2, т. 3 Доставчикът на платежни услуги, който издава
платежни инструменти, може да поиска потвърждение по ал. 1, ако са изпълнени следните
условия: преди всяко искане за потвърждение доставчикът на платежни услуги, който издава
платежни инструменти, удостоверява своята идентичност пред доставчика на платежни
услуги, обслужващ сметката, и се свързва с него по сигурен начин в съответствие с
изисквания, посочени в делегиран акт, който Европейската комисия приема на основание чл.
98, параграф 4 от Директива (ЕС) 2015/2366.
Според нормата на чл. 77, ал. 1 ЗПУПС, доставчикът на платежни услуги коригира
неразрешена или неточно изпълнена платежна операция само ако ползвателят на платежни
услуги го е уведомил без неоснователно забавяне, след като е узнал за такава операция,
която поражда възможност за предявяване на правата му, включително по смисъла на чл. 91,
92 и чл. 93, ал. 1, но не по-късно от 13 месеца от датата на задължаване на сметката му. А
съгласно ал. 2 е прието, че се смята се, че ползвателят на платежни услуги е узнал за
неразрешената или неточно изпълнената платежна операция най-късно с получаването на
информацията по чл. 57, ал. 1 или чл. 65, ал. 1.
В разпоредбата на чл. 80, ал. 4 ЗПУПС е предвидено, че когато доставчикът на
платежни услуги на платеца не изисква задълбочено установяване на идентичността на
клиента, платецът не понася загуби, освен когато е действал с цел измама. Когато
получателят или доставчикът на платежни услуги на получателя не успее да приеме
задълбоченото установяване на идентичността на клиента, той възстановява имуществените
вреди, причинени на доставчика на платежни услуги на платеца.
Съдът, като извърши граматическо, систематично и телеологическо тълкуване на
посочените разпоредби намира следното от правната страна.
Необходимо е да се отбележи, че ответника в случая има противоречиви твърдения,
като прави частични оспорвания, не ангажира доказателства за част от твърдените факти, а
спекулативно поддържа тезата си, че отговорен за платежните операции е бил единствено
наследодателя на ищеца.
Ответникът по никакъв начин (макар да е имал възможност) не е ангажирал
доказателства за платежните операции и момента на тяхното извършване, а ищецът ясно и
точно е посочил и установил, че е уведомил своевременно ответника за наличието на
неправомерно извършени платежни операции с платежният инструмент – кредитна карта.
Няма данни по делото банката да се е свързала с търговеца, да са направени съответни
искания за възстановяването на сумите или възможността за извършването на платежни
операции с кредитната карта да е била своевременно прекратена, т.е. кредитната карта да е
била блокирана като платежен инструмент за извършването на платежни операции.
Доводите на ответника за наличието на съответни защити, вкл. спазването за
изискването за задълбочено установяване на самоличността са неоснователни.
Според правилото на чл. 100, ал. 1, т. 1-3 ЗПУПС, Доставчиците на платежни услуги
прилагат задълбочено установяване на идентичността на платеца, когато платецът: достъпва
платежната сметка онлайн; инициира електронна платежна операция; извършва друго
действие от разстояние, при което би могло да възникне риск от измама при плащането или
друга злоупотреба.
Задълбоченото установяване на самоличността изисква включването на два или
повече от следните елементи: знание – нещо, което само ползвателя знае (т. е. обстоятелство
6
с което единствено ползвателя на платежни услуги е запознат); притежание – т.е. нещо което
само ползвателя притежава (обичайно самият платежен инструмент); характерна особеност
– т.е. нещо характерно и с което се характеризира ползвателя – арг. чл. 100, ал. 4 ЗПУПС.
Според чл. 56 от Наредба № 3 от 18.04.2018 г. за условията и реда за открИе на
платежни сметки, за изпълнение на платежни операции и за използване на платежни
инструменти, дейността по задълбочено установяване на идентичността на платеца се
осъществява при спазване на мерките за сигурност в съответствие с изискванията на глава
втора от Регламент (ЕС) № 2018/389.
В нормата на чл. 4, § 1 от Регламент (ЕС) № 2018/389, представляващ пряко
приложимо вторично право на ЕС (арг. чл. 288 ДФЕС) е изяснено, че когато доставчиците на
платежни услуги прилагат задълбочено установяване на идентичността на клиента в
съответствие с член 97, параграф 1 от Директива (ЕС) 2015/2366, установяването на
идентичността се основава на два или повече елемента, категоризирани като знание,
притежание и принадлежност, и води до генерирането на код за установяване на
идентичността. Кодът за установяване на идентичността се приема само веднъж от
доставчика на платежни услуги, когато платецът използва кода, за да получи достъп до
своята платежна сметка онлайн, да инициира електронна платежна операция или да
извършва каквото и да било действие дистанционно, което би могло да е свързано с риск от
измама при плащането или други злоупотреби. Според съображение № 1 от преамбюла на
Регламента, платежните услуги, предлагани по електронен път, следва да се извършват по
сигурен начин посредством технологии, които могат да гарантират безопасно установяване
на идентичността на ползвателя и възможно най-голямо ограничаване на риска от измами.
Процедурата за установяване на идентичността следва по принцип да включва механизми за
мониторинг на операциите с цел открИе на опитите за използване на персонализираните
средства за сигурност на ползвателя на платежни услуги, които са били изгубени,
откраднати или незаконно присвоени, и следва също така да гарантира, че ползвателят на
платежни услуги е законният ползвател, който чрез нормално използване на
персонализирани средства за сигурност дава съгласие за прехвърляне на финансови средства
и достъп до своята информация за сметка. Освен това е необходимо да се уточнят
изискванията за задълбочено установяване на идентичността на клиента, които следва да
бъдат прилагани всеки път, когато платецът получава достъп до своята платежна сметка
онлайн, инициира електронна платежна операция или извършва дистанционно действие,
което би могло да е свързано с риск от измама при плащането или други злоупотреби, като
се изисква генерирането на код за удостоверяване на идентичността, който да е устойчив
срещу риск от цялостно подправяне, или чрез оповестяване на някой от елементите, въз
основа на които е генериран кодът.
Съдът намира, че с случая ответника не е ангажирал никакви доказателства, че
действително е изпратил надлежно данни за активирането на софтуерния токън на
наследодателя на ищеца, а се е фокусирала върху изясняването на това какво представлява
последния (което обстоятелство в случая е без значение). При това положение и с оглед
разпределената доказателствена тежест и неблагоприятните й последици, съдът е длъжен да
приеме недоказаният факт за неосъществил се в обективната действителност – арг. чл. 154,
ал. 1 ГПК. В тази насока трябва да се отбележи, че тълкуването на закона в това число и
регламента, че самите „защити“, т.е. име, номер на банкова карта, срок на валидност, CVC
код, не могат да се вземат предвид при установяването на задълбочената самоличност.
Същите не представляват фактор за последната, съобразно изискванията на закона и
регламента. Тоест, дали при извършените транзакции наследодателят на ищеца е въвел
номер на карта, име и CVC код принципно е ирелевантно, за да се направи еднозначен извод
за това, че ответника – банка е спазил изискванията на чл. 100 ЗПУПС и чл. 4 от Регламента.
Отделен е въпросът, че само по твърдения на страните – без да са ангажирани
7
доказателства по делото в тази част, може да се направи извод, че принципно банката е
спазила чл. 24 § 1 и § 2 , б. „а“ и б. „б“ от Регламента, а именно: доставчиците на платежни
услуги гарантират, че само ползвателят на платежни услуги е асоцииран по сигурен начин с
персонализираните средства за сигурност, устройствата и софтуера за установяване на
идентичността. За целите на параграф 1 доставчиците на платежни услуги гарантират, че
всяко от следните изисквания е спазено: свързването на идентичността на ползвателя на
платежни услуги с персонализираните средства за сигурност, устройствата и софтуера за
установяване на идентичността се извършва в сигурна среда, под контрола на доставчика на
платежни услуги; това обхваща най-малко помещенията на доставчика на платежни услуги,
интернет средата, предоставена от доставчика на платежни услуги, или други подобни
сигурни уебсайтове, използвани от доставчика на платежни услуги и неговите терминални
устройства АТМ, като се вземат под внимание рисковете, свързани с устройствата и
свързаните с тях компоненти, използвани по време на процеса на свързване, които не се
контролират от доставчика на платежни услуги; свързването посредством дистанционен
канал на идентичността на ползвателя на платежни услуги с персонализираните средства за
сигурност и устройствата или софтуера за установяване на идентичността се извършва, като
се използва задълбочено установяване на идентичността на клиента. Това обаче сочи на
извод, въпреки липсата на доказателства от ответника и предвид доказателствената тежест
(арг. чл. 154, ал. 1 ГПК), че банката е следвало да спазва изискванията за поне двуфакторна
защита още при заявяването на софтуерният „m-token“, а така и при неговото ползване и
инсталиране. Отделен е и въпросът, че в настоящото производство не са ангажирани
никакви доказателства досежно изпращането на кодове на съответен адрес и/или телефонен
номер, съответно IP адреси. За тези факти ответникът може да ангажира доказателства
надлежно, вкл. с оглед вменената му дължима грижа на добрия търговец, при извършването
на онлайн платежни операции чрез платежни инструменти – арг. чл. 302 ТЗ. Отделен е
въпросът, че искането за експертизи от ответника, които да работят по данни извън кориците
на делото е процесуално недопустимо, доколкото в случая вещите лице следва да работят по
данни които са налични при ответника, но поради неясни за съда причини последният не е
ангажирал доказателства по делото за тях. Факт е, че по делото са приложени извлечения
неясно по отношение на кого от ответника и как са извършени – очевидно от електронна
система – за което не може също да се направи извод, че ответника надлежно е изпълнил
задълженията си или е провел пълно и главно доказване.
На следващо място, трябва да се посочи за яснота и пълнота, че в случая като предмет
на спора и основание на иска е въведена платежната операция, която ищецът сочи, че е
станала след уведомяването на ответника на 22.11.2021 г. в 14:27 ч. Тоест, с оглед
въведеното още от заповедното производство (със заявлението и издадената заповед за
изпълнение) основание на претенцията, съдът достига до извод, че банката не е установила
пълно и главно, че е спазила задълженията си по чл. 74, ал. 2 ЗПУПС. От буквалния прочит
на разпоредбата може да се направи извод, че същата регламентира „право“ на банката. Този
извод обаче в противоречие със систематичното и телеологическото тълкуване на
разпоредбата на закона във връзка с останалите посочени по-горе норми. Напротив, след
като банката бъде уведомена от държателя на платежния инструмент, тя е длъжна да
преустанови възможността за извършването на платежни операции със същия до изясняване
на релевантните обстоятелства за извършването на преценка дали се касае за неправомерно
ползване на платежния инструмент. В случай, че банката упражни „правото“ си да не
преустанови възможността за извършване на платежните операции с платежния инструмент,
то тогава разрешаването и осчетоводяването на същите са изцяло в риск на банката –
издател на платежния инструмент.
С оглед гореизложеното, съдът намира, че са налице материалните предпоставки за
ангажиране отговорността на ответника, поради което претенцията за главницата е
основателна и като такава следва да бъде уважена в цялост, като съдът отчита
8
наследственото правоприемство. В тази насока съдът намира, че следва да отбележи, че
уважава претенцията така както е заявена при спазване на основният принцип в българският
граждански процес – за диспозитивното начало (арг. чл. 6, ал. 2 ГПК).
Неоснователни са доводите на ищеца за наличието на груба небрежност. Грубата
небрежност е форма на вината, при която дори най-небрежният човек не би стигнал до
извършването на съответното действие или наличието на бездействие. Тъй като грубата
небрежност като форма на вина се приравнява на dolus, то именно страната която твърди, че
е налице груба небрежност следва да я установи пълно и главно. В случая въпреки
разпределената доказателствена тежест, съдът намира, че ответника не е провел пълно и
главно доказване за наличието на груба небрежност, поради което с оглед неблагоприятните
последици на доказателствената тежест, съдът трябва да приеме недоказаният факт за
неосъществил се в обективната действителност – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК. В тази насока е и
правилото на чл. 78, ал. 5 ЗПУПС.
Неоснователна е претенция по акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Според правилото
на чл. 79, ал. 1 и ал. 2 ЗПУПС, в случай на неразрешена платежна операция доставчикът на
платежни услуги на платеца му възстановява незабавно стойността на неразрешената
платежна операция и във всеки случай не по-късно от края на следващия работен ден, след
като е забелязал или е бил уведомен за операцията, освен когато доставчикът на платежни
услуги на платеца има основателни съмнения за измама и уведоми съответните компетентни
органи за това. Когато е необходимо, доставчикът на платежни услуги на платеца
възстановява платежната сметка на платеца в състоянието, в което тя би се намирала, ако не
беше изпълнена неразрешената платежна операция. Вальорът за заверяване на платежната
сметка на платеца е не по-късно от датата, на която сметката е била задължена със сумата на
неразрешената платежна операция. Когато платежната операция е инициирана чрез
доставчик на услуги по иницииране на плащане, доставчикът на платежни услуги,
обслужващ сметката, възстановява незабавно и във всеки случай не по-късно от края на
следващия работен ден сумата по неразрешената платежна операция и когато е приложимо,
възстановява задължената платежна сметка в състоянието, в което би се намирала, ако не
беше изпълнена неразрешената платежна операция. При това положени, трябва да се посочи,
че при граматическото, систематичното и телеологическото тълкуване на закона следва да се
направи извод, че задължението на ответника е било платимо веднага, но за да изпадне в
забава е било необходимо отправянето на покана за изпълнение каквато по делото не е била
изпращана – арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Действително между страните няма спор, че е има
оспорване на плащането, както и се е развило помирително производство пред КЗП, но тези
обстоятелства не могат да се вземат предвид и да се тълкуват като покана за изпълнение в
следствие на която длъжникът да е изпаднал в забава, респ. да дължи мораторна лихва на
основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
При този изход на правния спор с правна възможност да претендира разноски
разполага както ищеца, така и ответника.
Ищецът е поискал присъждането на деловодни разноски, като е доказал, че
действително е сторил такива, поради което и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, съобразно
уважената част от претенциите, следва да му се присъди сумата от 535,63 лева,
представляващи деловодни за заплатена държавна такса и адвокатско възнаграждение за
заповедното и исковото производство.
С оглед направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение,
съдът намира, че следва да да се произнесе по следващото на основание чл. 78, ал. 5 ГПК.
Съгласно чл. 9 от ЗЗД страните имат свобода на договарянето, която се рамкира от
приложимите към правоотношението законови разпоредби и от добрите нрави.
Законодателят допуска цената на адвокатските услуги да бъде определена при свободно
договаряне между довереника и доверителя, но не под предвидено в Наредба № 1 от
9
9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В този смисъл е
разпоредбата на чл. 36, ал. 2 от ЗАдв., съгласно която размерът на възнаграждението се
определя в договор между адвоката или адвоката от Европейския съюз и клиента. Този
размер трябва да бъде справедлив и обоснован и не може да бъде по-нисък от предвидения в
наредба на Висшия адвокатски съвет размер за съответния вид работа.
Основният критерии при преценката за това дали размерът на адвокатското
възнаграждение е справедлив и обоснован е фактическата и правна сложност на делото.
Фактическата сложност на едно производство се определя както от наличието на
множество факти, които следва да се установят, така и от спецификата на доказателствените
средства, които се ползват, за да се установят релевантните обстоятелства или от предмета и
обсега на доказване, включително когато последното се провежда по индиции.
Правната сложност на гражданското производство е обусловена от приложимостта на
релевантната правна уредба на материалните правоотношения. Когато приложимият закон е
уреден в юридически актове от различен ранг, респ. в законодателство, което е
наднационално това само по себе си обуславя правната сложност на делото. Последната
може да бъде обусловена и от други фактори, като наличието на множество искове или
множество жалби, необходимостта от ползване на специфични производства – напр. при
отправяне на преюдициално запитване.
Когато съдът прави преценката си за това, дали едно производство представлява
фактическа и правна сложност, при направено възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, трябва да се вземе предвид и поведението на процесуалния представител
на страната, извършените от него процесуални действия, както и тяхната релевантност за
изясняване на делото от фактическа страна, съответно развитата процесуална активност по
обосноваване на поддържаната позиция от правна страна.
Съдът не е обвързан от предвиденото в НМРАВ по отношение на адвокатското
възнаграждение, като в тази насока съобразява и Решение от 23.11.2017 г. на СЕС по
съединени дела C-427/16 и C-428/16: „че определянето на минимални размери за
адвокатските възнаграждения и установяването им като задължителни с национална
правна уредба като разглежданата в главните производства, възпрепятствайки другите
доставчици на правни услуги да определят възнаграждения под тези минимални размери, е
равнозначно на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи (вж. в този
смисъл решение от 4 септември 2014 г., API и др., C‑184/13—C‑187/13, C‑194/13, C‑195/13 и
C‑208/13, EU:C:2014:2147, т. 43)… член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4,
параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна уредба като
разглежданата в главните производства, съгласно която, от една страна, адвокатът и
неговият клиент не могат — под страх от дисциплинарно производство срещу адвоката —
да договорят възнаграждение в по-нисък от минималния размер, определен с наредба,
приета от професионална организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и
от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в по-нисък от
минималния размер, би могла да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по
смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС. Запитващата юрисдикция следва да провери дали с
оглед на конкретните условия за прилагането такава правна уредба действително
отговаря на легитимни цели и дали така наложените ограничения се свеждат до това,
което е необходимо, за да се осигури изпълнението на тези легитимни цели.“. Тоест,
националният съд не е обвързано от предвиденото в НМРАВ. Този извод на съда е основан
на обстоятелството, че решението на СЕС по преюдициалното запитване се ползва със сила
на тълкувано нещо, като се изяснява значението на съществуващите норми на правото на
ЕС, поради което и действието му е erga omnes. Силата на тълкувано нещо се изразява в
забрана за националният съд да се отклонява от поставеното по преюдициалното дело или да
замести даденото тълкуване, респ. да постави под съмнение допустимостта или
10
правилността на решението на СЕС – вж. Решение по дело 05.10.2010 г., Elchinov, C-173/09,
т. 29.
С оглед изясняването на посоченото решение на СЕС, настоящият съдебен състав
намира, че следва да изясни, че цитираното решение по преюдициално запитване се базира
на разпоредбата на чл. 101, § 1 и § 2 ДФЕС, съгласно които се забраняват „като
несъвместими с вътрешния пазар всички… решения на сдружения на предприятия…, които
биха могли да засегнат търговията межди държавите-членки и които имат за своя цел
или резултат предотвратяването, ограничаването или нарушаването на конкуренцията в
рамките на вътрешния пазар и в частност такива, които: а) пряко или косвен определят
покупни или продажни цени … споразумения или решения, които са забранени в
съответствие с настоящият член, са нищожни“.
Горните съждения се потвърждават и от актулната практика на СЕС – Решение по
дело C-438/22 г., в което е възприето, че: „1) Член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с
член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която
определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101,
параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. 2) Член 101, параграф 1 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че национална правна
уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да
договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета
от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга
страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по
смисъла на тази разпоредба. При наличието на такова ограничение не е възможно
позоваване на легитимните цели, които се твърди, че посочената национална правна
уредба преследва, за да не се приложи към разглежданото поведение установената в член
101, параграф 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и
практики. 3) Член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да
се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба,
включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните
пазарни цени на адвокатските услуги.”.
Следователно, доколкото все пак адвокатската работа изисква заплащане, то при
съобразяване на размера на дължимото адвокатско възнаграждение, следва да се изходи от
правилото на чл. 36 ЗАдв., което изисква справедлив размер на възнаграждението. Този
справедлив размер се определя от съда, като се вземе предвид фактическата и правна
сложност на производството.
В случая с оглед предмета на исковото производство и процесуалното поведение на
страните може да се направи извод (в това число доказателствените искания по които са
изразявали становище), че същото представлява фактическа и правна сложност, поради
което за същото съдът не следва да намалява размер на адвокатското възнаграждние.
Досежно заповедното производство, съдът намира, че същото не представляват фактическа
или правна сложност, нито процесуалното поведение на ищеца, респ. на процесуалният му
представител, може да обуслови по-голяма възнаграждение от възприетото от съда за
заповедното производство, което с оглед направеното възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК
11
следва да бъде определено за сумата в размер на 50,00 лева.
Ответникът е направил искането за присъждане на деловодни разноски, като с оглед
отхвърлената част от претенциите и на основание чл. 78, ал. 3, във вр. ал. 8 ГПК, във вр. чл.
37 ЗПр.Пом., във вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП следва да му се присъди сумата от 16,11 лева,
представляващи деловодни разноски за юрисконсултско възнаграждение за
първоинстанционното производство.
Така мотивиран, Софийският районен съд
РЕШИ:
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на „ЮБ“ АД, ЕИК: .................., със
седалище и адрес на управление: гр. ......................, че дължи на А. И. З., ЕГН: **********, с
адрес: гр. ............................., на основание чл. 422, ал. 1, ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК,
във вр. чл. 79 ЗПУПС, сумата от 1489,47 лева, представляващи вземане за използвана
неправомерна кредитна карта на 22.11.2021 г., която е била притежавана от наследодателят
му И А.ов З. е починал на 22.10.2022 г., която кредитна карта е издадена от „ЮБ“ АД, ведно
със законната лихва от 10.11.2023 г. (датата на подаването на заявлението за издаването на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК) до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за
сумата от 286,54 лева, представляващи мораторна лихва върху главницата за периода от
21.02.2022 г. до 08.11.2023 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 11.12.2023 г. по ч. гр. д. № 61929/2023 г. по описа на СРС, II Г.
О., 156-ти състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „ЮБ“ АД, ЕИК: .................. да заплати на
А. И. З., ЕГН: **********, сумата от 535,63 лева, представляващи деловодни за заплатена
държавна такса и адвокатско възнаграждение за заповедното и исковото производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3, във вр. ал. 8 ГПК, във вр. чл. 37 ЗПр.Пом., във
вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП А. И. З., ЕГН: ********** да заплати на „ЮБ“ АД, ЕИК: ..................,
сумата от 16,11 лева, представляващи деловодни разноски за юрисконсултско
възнаграждение за първоинстанционното производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва в двуседмичен срок от съобщението до страните
с въззивна жалба пред Софийският градски съд.
Препис от решението да се връчи на страните!
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12