Решение по дело №1257/2019 на Софийски градски съд

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

гр.София, 22.04.2020 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-а въззивен състав, в публично съдебно заседание на осемнадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:

                            

                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА

                                                          ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТАШЕВА

                                                             мл. съдия ИВАН КИРИМОВ

 

при секретаря Антоанета Луканова, като разгледа докладваното от мл. съдия Киримов в.гр.дело № 1257 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 550712 от 30.11.2018 г. по гр.дело № 30527/2018 г. по описа на СРС, ГО, 125 с-в, „У.Б.“ АД, ЕИК********е осъдено да заплати на З.М.М., ЕГН ********** на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 67, 03 евро, представляваща заплатена без прано основание възнаградителна лихва по договор за кредит № TR70151588 от 16.06.2007 г. за периода 17.02.2017 г. – 10.03.2018 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска 15.05.2018 г., до окончателното ѝ плащането, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 2099,86 евро. С решението „У.Б.“ АД е осъдено да заплати на З.М.М. на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата от 24,46 лева разноски по делото, а ищцата е осъдена да заплати на ответника, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 390,15 лева, сторени в производството разноски.

Ищцата З.М. е подала чрез процесуалния си представител адв. В.К., в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба срещу отхвърлителната част на решението, в която излага подробни съображения за неговата неправилност. Смята, че първоинстанционния съд неправилно е приел, че страните са уговорили помежду си лихва във фиксиран размер на 6,61 % пункта, колкото е бил при сключване на процесния договор. Сочи, че т.4.1 от процесния договор сочи стойността на двата компонента единствено към датата на сключване на договора. Твърди, че възможността за промяна на приложимия към съответния период EURIBOR, като компонент от уговорената лихва, произтича от нормата на т. 10, 3 от ОУ. Направен е и анализ на клаузите, договорени в общите условия, във връзка с начина на определяне на базовия лихвен процент („БЛП“), като се посочва, че в т. 4.1.а. от договора са дадени стойностите на БЛП и надбавката към датата на сключване на договора, като за БЛП е препратено изрично към общите условия, в които е въведена зависимост от индекса EURIBOR. С оглед на това се поддържа, че БЛП, а следователно и годишният лихвен процент („ГЛП“) са променливи. Навеждат се доводи за липса на фиксиран минимален праг на лихвата, като се акцентира върху обстоятелството, че макар и извън процесния период, в началните месеци на спад на индекса EURIBOR, банката е добавила нов компонент, наречен „премия“, за да компенсира по-ниските стойности на индекса. Моли първоинстанционното решението да бъде отменено, а предявеният иск да бъде уважен в пълният предявен размер от 2099.86 евро, ведно със законната лихвата. Претендира и разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ответника „У.Б.“ АД, в който се излагат съображения за нейната неоснователност. Претендира разноски.

Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

Предявен е иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната му част.

Решението е и правилно, като на основание чл. 272 от ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите в жалбата е необходимо да се добави и следното:

Между страните не се спори, че на 16.06.2007 г. са сключили договор за банков ипотечен кредит на физическо лице № TR70151588, по силата на който банката е предоставила на ищцата кредит в размер на 61 000 евро, като кредитополучателката се е задължила да го изплати в срок до 16.02.2029 г. Погасяването на кредита следвало да се извършва на анюитетни вноски съгласно погасителен план, приложение към договора, който не е представен по делото.

В т. 4 от договора е посочено, че годишният лихвен процент за съответния период на олихвяване се формира от базисен лихвен процент по т. 10.3 и т. 10.4 от общите условия и надбавка. В т. 4.1.а. са посочени конкретните стойности на всеки от тези компоненти за кредитите, изплащани чрез анюитетни вноски, какъвто е процесният ипотечен кредит. За базовия лихвен индекс в договора е посочено 4.007 %, за надбавката – 2,603 %, а за годишен лихвен процент  – 6,61 %. Съгласно чл. 11.1.3 при кредити издължавани на анюитетни вноски, годишният лихвен процент по кредита за съответния лихвен период от лихвения план се фиксира в размера по т.4.1а и не се променя освен, когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с 1 /един/ пункт, а кредитополучателят дава съгласието си кредиторът да променя едностранно размера на годишния лихвен процент за дадения лихвен период по лихвения план по т.4.1а, определен съгласно т.11.1.2, съответно размера на анюитетната вноска, без за това да е необходимо сключване на допълнително споразумение между страните, при нарастване на базисния лихвен процент с повече от 1 /един/ пункт от размера, определен от кредитора в деня на сключването на настоящия договор или от размера му, формиран след промяна на точката. Съгласно чл. 11.1.1 приложимия към съответния период на олихвяване базисен лихвен процент за различните валути и различните кредитни продукти се определя от Управителния съвет на банката или оторизирани от него органи и/или лица въз основа на конкретно посочения индекс установен в т. т. 10.3 и 10.4 от ОУ.

По делото са представени и общи условия по кредитите на физически лица, за които между страните не се спори, че са приложими относно процесния договор за кредит. В т. 10 от тези общи условия, към който препраща т. 4 от договора е уредено заплащането на лихви, като конкретният размер на дължимите лихви и начинът на издължаването им се определя от договора и от общите условия. Съгласно т. 10.3. от общите условия за базисен лихвен процент за съответния период на олихвяване се прилага утвърдения от Управителния съвет на Банката, съответно от оторизирани от него да го определят органи и/или служители на Банката лихвен процент за кредити в съответната валута, а съобразно т. 10.3.2. базовият лихвен индекс при кредити в евро е едномесечният EURIBOR, равен на индекса, публикуван на страница „EURIBOR=” на REUTERS в 11.00 часа централно европейско време два работни дни преди първия работен ден от всеки месец, като се прилага от първия работен ден на месеца до деня, предхождащ първия работен ден на следващия месец включително. В т. 10.5 е посочено, че при кредити, изплащани чрез анюитетни вноски, годишният лихвен процент за съответния лихвен период се фиксира в размер към датата на договора за кредит и остава такъв до нарастване на лихвения индекс с +/- 1.00 %, съответно до поредна аналогична промяна спрямо предходно извършената.

По делото е приет протокол № 38/14.10.2008 г. на Управителния съвет на „У.Б.“ АД, съгласно който цената на всеки банков кредит се определя като сбор от: променлив Базов лихвен процент, формиран от приложимия към периода на олихвяването договорен лихвен индекс /SOFIBOR, EURIBOR, LIBOR/ или друг договорен лихвен индекс и премия, като е посочен и начина за определянето ѝ. В т. 2 е посочено, че за всеки ползван кредит Банката начислява, а кредитопулчателят заплаща годишна лихва /цена на кредита/, като общ лихвен процент в размер равен на действащия и прилаган от Банката към датата на начисляването базов лихвен процент, определен в съответствие с правилата приети от Управителния съвет по т.1 по-горе плюс надбавка, установена по размер в договора за кредит. Приети са и протоколни решения от 01.04.2009 г. и 05.06.2009 на Управителния съвет на „у.б.“ АД, с които се променя размера на премията като компонент на базовия лихвен процент по кредитите на физически лица. По делото е представен и лихвен план за процесния кредит.

По делото е приет и лихвен лист за процесния кредит за периода от 16.06.2007 г. до 05.05.2015 г..

По делото е приета и съдебно-финансова експертиза. Съгласно заключението на вещото лице начислената и платена лихва по кредита за периода 17.02.2017 г. – 10.03.2018 г. е в общ размер на 3101,19 евро. Лихвата по кредита, изчислена в размер на актуален лихвен индекс 1EURIBOR, плюс договорената надбавка 2.603 % за периода 17.02.2017 г. – 10.03.2018 г. в общо в размер на 1024,34 евро. Разликата между платените лихви и изчислените лихви на база 1EURIBOR плюс надбавка 2,603 % за процесния период е общо в размер на 2076,85 евро. Към датата на сключване на процесния договор – 16.06.2017 г. действащият съгласно т.10.3.1 от общите условия на „У.Б.“ АД, 1 EURIBOR, прилаган за жилищни кредити в евро, е в размер на 4,007 %., а през процесния период 17.02.2017 г. – 10.03.29018 г., банката е прилагала годишен процент по кредита, равен на 1EURIBOR 0,153%+премия 4%+надбавка 2,603 % или общо 6,756%. Възнаградителната лихва при фиксиран процент от 6,61 %, за процесния период е в размер на 3 034,16 евро, а разликата с реално платената от ищеца възнаградителна лихва е в размер на 67,03 евро.   

Въззивният съд приема, че по делото е несъмнено установено, че страните са сключили договор за банков кредит, като между тях не се спори, че банката кредитор е изпълнила задължението си да отпусне уговорената парична сума. Между страните не се спори и че в процесния период 17.02.2017 г. – 10.03.2018 г. ищцата е заплатила сумата от 3101,19 евро възнаградителна лихва, което се установява и от приетата и неоспорена съдебно-счетоводна експертиза.

Спорът между страните е съсредоточен върху това какъв е размерът на  възнаградителната лихва за процесния период съобразно клаузите на сключения договор и общите условия и дали за банката е съществувало задължение да намалява годишния лихвен процент при намаляване стойността на приложимия пазарен индекс. В тази връзка следва да се посочи, че първоинтанционният съд е приел, че клаузата на т. 11.1.3 от договора, предвиждаща право на банката да увеличава едностранно  размер на базовия лихвен процент по кредита, когато пазарните условия налагат такова увеличение с повече от 1 % е неравновправна по смисъла на чл. 143 от ЗЗП. За да приложи уговорения в договора за кредит размер на лихвата за целия процесен период първоинтанционния съд  е приел, че с оглед нищожността на клаузата на чл. 11.1.3 от договора, страните не са постигнали съгласие относно механизма за автоматична промяна на базовия лихвен процент единствено въз основа на пазарния индекс EURIBOR. С оглед на това съдът е приел, че следва да се приложи единственият доказан по размер и договорен лихвен процент – този посочен в договора.

Съгласно чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, договорите могат да бъдат изменени, прекратени, разваляни или отменени само по взаимно съгласие на страните или на основания, предвидени в закона. От така изведения принцип се налага заключението, че никое трето за правоотношението лице не може да определя или изменя елементи от съдържанието на чужда правна сделка, освен когато страните по нея са уговорили подобна намеса или когато законът изрично предвижда това. С оглед на това, хипотезите, в които съдът е овластен да определя или изменя определени елементи от съдържанието на сключената между страните сделка, са законово уредени и представляват изключение от посоченото правило, поради което не подлежат на разширително тълкуване – чл. 299, ал. 2 ТЗ, чл. 307, предл. 1 ТЗ и други. Разпоредбата на чл. 143, вр. с чл. 146, ал. 1 ЗЗП не представлява такава хипотеза – когато определена уговорка в договора отговаря на критериите за неравноправност, тя е нищожна и се счита неписана, а остатъкът от съдържанието на договора остава в сила и обвързва страните, тъй като според чл. 146, ал. 5 ЗЗП, наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и без тези клаузи. В този случай правомощията на съда се изчерпват с прогласяване констатираната нищожност на неравноправната клауза, тъй като съдът не е овластен от закона да замества по своя преценка или по искане на страните нищожната клауза с друга действителна такава. Съгласно задължителните за съдилищата на държавите-членки указания, дадени в пар. 64-66 от Решение на Съда (първи състав) от 14 юни 2012 година по дело C-618/10 (Banco Espaсol de Crйdito SA срещу Joaquнn Calderуn Camino), постановено по преюдициално запитване относно приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година, следва да се отбележи, че законодателят на Съюза изрично е предвидил във втората част от изречението на член 6, параграф 1 от Директива 93/13, както и в двадесет и първо съображение от нея, че договорите между продавачи или доставчици и потребители продължават да действат за страните "по останалите условия", когато може да се изпълняват "без неравноправните клаузи". Видно от текста на параграф 1 от този член 6, националните съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят съдържанието им. Всъщност договорът трябва по принцип да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право съществува правна възможност така да се запази договорът. Това тълкуване кореспондира и с целта и общата структура на Директива 93/13. Същите съображения са изложени и в тълкувателните мотиви на Решение № 77 от 22.04.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4452/2014 г., III г. о., ГК, постановено по реда на чл. 290 ГПК, според които съдът не следва да допълва неравноправните клаузи с цел да отстрани порока, но при съмнение съдът има право да тълкува тези клаузи по благоприятен за потребителя начин /чл. 147, ал. 2 от ЗЗП/, във връзка с всички останали клаузи на договора, като вземе предвид вида на стоката и услугата /чл. 145, ал. 1 от ЗЗП. /.

В случая съгласно договора единственият ред за изменение на така установената лихва по кредита е установен в специалната относно кредитите погасявани чрез анюитетни вноски клауза на т. 11.1.3 от договора, съгласно която при кредити, издължавани чрез анюитетни вноски, годишният лихвен процент по кредита за съответния период се фиксира в размера, посочен в договора и не се променя, освен когато пазарните условия водят до необходимост от увеличаването му най-малко с един пункт. Посочената клауза е приета за неравноправна, респ. нищожна от първоинстанционния съд, по аргументите, посочени в мотивите на първоинстанционното решение, към които настоящата инстанция препраща. По изложените по-горе съображения, при установяване нищожността на клаузата, договорът следва да се приложи без нея, а не тя да бъде заместена от съда, според икономическия интерес на потребителя, с уговорка, предвиждаща автоматично намаляване на лихвения процент съобразно изменението в стойностите на едномесечния EURIBOR. Такава уговорка не е постигната от страните по договора и не се извежда от нито една от посочените във въззивната жалба договорни клаузи.

Неоснователно е позоваването на въззивника на т. 10. 5 от Условията по кредити на физически лица, приложими към договора. Съгласно текста на клаузата, при кредити, изплащани чрез анюитетни вноски, годишният лихвен процент за съответния лихвен период се фиксира в размер към датата на договора за кредит и остава такъв до нарастване на лихвения индекс с +/- 1, 00%, съответно до поредна аналогична промяна спрямо предходно извършената. На първо място, противно на твърденията на жалбоподателя, клаузата не е неясна и не се нуждае от тълкуване – същата възпроизвежда текста на т. 11.1.3 от договора, като предвижда фиксиране на договорната лихва до нарастване на лихвения индекс, т. е. до необходимост от увеличаване на лихвата, доколкото логическите правила изключват възможността за нарастване на стойността с отрицателна величина. На следващо място, включително при приложението на чл. 147, ал. 2 ЗЗП, клаузата не може да бъде тълкувана в смисъла, че договорът предвижда автоматично намаляване на лихвата при изменение на лихвения индекс, тъй като подобна интерпретация противоречи на изразената в договора воля. Дори да се приеме, че т. 10. 5 предвижда възможност за съответно намаляване на лихвата (както твърди жалбоподателят), това не става автоматично по силата на изменението на индекса. Клаузата не следва да се тълкува изолирано от останалото съдържание на договора, а във връзка с всички текстове от него, в случая най-вече с общата уговорка на т. 10. 3, предвиждаща начина за определяне на новия приложим лихвен процент. Според цитирания текст, за базисен лихвен процент за съответния период на олихвяване се прилага утвърдения от управителния съвет на банката, съответно от оторизирани от него да го определят органи и/или служители на банката, лихвен процент за кредити в съответната валута. От съдържанието на тази клауза, както и на препращащата към нея т. 11.1.1 от договора следва, че изменението на лихвения индекс, съобразно посоченото в подточки 10.3.1 – 10.3.4, не се прилага директно и не води автоматично до изменение на лихвения процент по договора, а промяната е опосредена от решение на орган на банката, взето въз основа на тези индекси.

Предвид гореизложеното съдът намира, че в договора не се съдържа ред, предвиждащ автоматично изменение /увеличаване или намаляване/ на базисния лихвен процент по кредита, въз основа единствено на изменената стойност на едномесечния EURIBOR, поради което и претенцията за определяне размера на недължимо платената лихва като разлика между реално платения размер и дължимия такъв с оглед периодичното изменение на индекса за периода от 17.02.2017 г. до 10.03.2018 г., е неоснователна. Поради неравноправния характер на т. 11.1.3 от договора, предвиждаща приложимия ред за промяна на лихвата по кредита, размерът на неоснователно платената лихва следва да бъде определен като разлика между реално платената сума и приложимия размер на лихвата при единствения конкретно договорен от страните лихвен процент в сключения от тях договор за кредит – 6, 61%. С оглед оплакванията във въззивната жалба следва да се отбележи също, че към датата на уговаряне на този лихвен процент, твърденият от жалбоподателя компонент "премия" не е съществувал и не е участвал във формирането на лихвата в посочения размер.

Съгласно приетото от първоинстанционния съд и неоспорено от страните експертно заключение по ССчЕ размерът на недължимо платената лихва за процесния период 17.02.2017 г. – 10.03.2018 г. е 67,03 евро.

Поради съвпадение на крайните изводи на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено в частта, с която предявеният иск е отхвърлен за разликата над 67, 03  евро до пълния предявен размер от 2099, 86 евро.

По разноските

При този изход на спора, право на разноски има единствено въззиваемата страна "У.Б. " АД. Същата е претендирала разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1016 лева, за извършването на които са представени доказателства. Направеното от въззивника възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение е основателно, тъй като с оглед обжалваемия интерес от 2032, 83 евро (3975, 87 лева), в съответствие с минималния размер, определен според чл. 7, ал. 2 НМРАВ, както и с фактическата и правна сложност на делото се явява възнаграждение в размер на 578.31 лева..

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

Така мотивиран, Софийският градски съд

 

РЕШИ:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 550712 от 30.11.2018 г., постановено по гр. д. № 30527/2018 г. по описа на СРС, ГО, 41 с-в, в частта, с която е отхвърлен предявеният от З.М.М. ЕГН ********** срещу "У.Б. " АД, ЕИК********иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на разликата над сумата от 67, 03 евро до пълния предявен размер от 2099, 86 евро, представляваща платена без основание сума за възнаградителна лихва по Договор за банков кредит № TR 70151588 от 16.06.2007 г. за периода от 17.02.2017 г. до 10.03.2018 г.

В частта, с която предявеният иск е уважен до размера от 67, 03 евро първоинстанционното решение, като необжалвано, е влязло в сила.

ОСЪЖДА З.М.М., с ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплати на "У.Б. " АД, с ЕИК:********, със седалище и адрес на управление:***, пл. "********” №*, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 578, 31 лева, представляваща адвокатско възнаграждение във въззивното производство.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                 ЧЛЕНОВЕ: 1.                                       2.