РЕШЕНИЕ
№ 91
гр. Монтана, 12.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – МОНТАНА в публично заседание на четиринадесети
март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Аделина Троева
Членове:Аделина Тушева
Елизабета Кралева
при участието на секретаря Мадлена Н. Митова
като разгледа докладваното от Елизабета Кралева Въззивно гражданско дело
№ 20221600500027 по описа за 2022 година
Производството e по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение №260379 от 28.10.2021година постановено по гр.д.№68
2019година са отхвърлени КАТО НЕОСНОВАТЕЛНИ предявените искове с
правно основание чл. 232, ал. 1 и 2, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД от Б.Т.
срещу Б. М. за заплащане на дължим и незаплатен наем за ползване на
собствените и земеделски земи както следва: по Договор за наем на
земеделска земя от 01.10.2013 год. – 4222 лв., както и мораторна лихва за
забавено плащане от 31.12.2015 год. до датата на завеждане на иска, в размер
на 299 лв., както и законната лихва върху главницата от завеждането на иска
(19.12.2018 год.), до окончателното плащане – за имотите, останали в
наследство от П. Т.;. По Договор за наем на земеделска земя от 01.10.2013
год. – 3486,46 лв., както и мораторна лихва за забавено плащане от 31.12.2016
год. до датата на завеждане на иска, в размер на 84 лв., както и законната
лихва върху главницата от завеждането на иска (19.12.2018 год.), до
окончателното плащане – за имотите, останали в наследство от Р. И.; По
Договор за наем на земеделска земя от 01.02.2014 год. – 4268 лв., както и
мораторна лихва за забавено плащане от 31.12.2016 год. до датата на
1
завеждане на иска, в размер на 299 лв., както и законната лихва върху
главницата от завеждането на иска (19.12.2018 год.), до окончателното
плащане – за имотите, останали в наследство от П. Т. и по Договор за наем на
земеделска земя от 01.02.2014 год. – 3486,46 лв.,
Това решение е обжалвано от Б. Т. чрез адв.И.Ц.,
преупълномощена от Б.Б. с оплаквания за неправилност и
незаконосъобразност. В жалбата си излага подробни съображения и доводи
за установени факти и обстоятелства по исковата молба, а именно, че
ответникът е получил и упражнявал фактическата власт върху имотите за
процесния период на правно основание-сключен договор за наем, но ищцата
не е получила заплащане за това за това и съдът е длъжен да формира
основанието на исковата претенция.Моли съда да отмени изцяло атакуваното
решение като незаконосъобразно и се уважи исковата претенция така, както е
предявена, като се присъдят и съдебни разноски.
В срока по чл.263 от ГПК не е постъпил отговор от въззиваемия
Б.М. своевременно известен.
Същият не се явява в съдебно заседание пред въззивната
инстанция и не се представлява.
Пред въззивната инстанция не са събрани нови доказателства.
Окръжният съд, като провери атакуваният по реда на въззивното
обжалване съдебен акт във връзка с оплакванията в жалбата и становищата на
страните, предвид събраните по делото доказателства, приема за установено
следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 от ГПК от
надлежна страна в процеса и е процесуално допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като
по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбата.
При извършената служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
въззивният съд констатира, че обжалваният съдебен акт е валиден и
допустим.
За да се произнесе по основателността на жалбата, въззивният съд
2
обсъди събраните в първоинстанционното и в настоящото производство
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, във връзка с изтъкнатите
доводи от процесуалните представители на страните, при което приема за
установено от фактическа страна следното:
Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно чл.228 от
ЗЗД във връзка с чл.232,ал.1 и 2 , чл.79 и чл.86 от ЗЗД.За да отхвърли изцяло
исковата претенция като неоснователна ЛРС е приел, че макар и страните да
са сключили договори за наем на описаните имоти и за посочения срок,
същите са нищожни, тъй като не съдържат наемната цена като съществен
елемент от договора.Липсата на наемна цена води до нищожност на договора
поради липса на основание-чл.26,ал.2,пр.4 от ЗЗД.Страните не са постигнали
съгласие за цената като съществен елемент от договора за наем, поради което
сключените договори са нищожни поради липса на основание.Ищцата не е
променила основанието на исковата си претенция, напр. като с правно
основание чл.59 от ЗЗД и съдът се е произнесъл точно по посоченото в
исковата молба основание.Посочено е, че нищожния договор не може да
породи целените от страната последици и исковата претенция следва да бъде
отхвърлена.Тези изводи на първоинстанционния съд не се споделят от
настоящата инстанция по следните съображения.
Видно от приложените писмени доказателства жалбоподателката
като собственик на реституирани наследствени земеделски имоти/ за което
не се спори/ и сключила два договора за наем с ответника за две стопански
години както следва: С Договор за наем на земеделска земя от 01.10.2013 год.
Б.Д. като собственик и наследник на П.Т. е отдала под наем на ответника Б.М.
следните земеделски имоти, в землището на с. *, обл. *:- № *– нива от 10,209
дка, трета категория,- № *– нива от 25,229 дка, трета категория,- № *– нива от
19,564 дка, трета категория,- № *– нива от 42,973 дка, трета категория,- № *–
нива от 6,940 дка, трета категория,- № *– нива от 8,000 дка, трета категория,-
№ *– нива от 29,939 дка,- № *– нива от 28,454 дка, за срок от една година –
стопанската 2014/2015 год.Размер на наемното плащане не е уговорен.
Уговорен е само падеж – 31.12. на съответната година.
С Договор за наем на земеделска земя от 01.02.2014 год.,Б.Т. , като
собственик и наследник на П.Т. е отдала под наем на ответника Б.М..,
следните земеделски имоти, в землището на с. *, обл. *:- № 012016 – нива от
3
19,564 дка, ,- № * – нива от 42,973 дка,- № *– нива от 4,816 дка, - № *– нива
от 6,572 дка,- № *– нива от 6,940 дка,№ *– нива от 7,999 дка,- № *– нива от
29,939 дка,- № *– нива от 10,209 дка, № *– нива от 25,229 дка, № *– нива от
28,454 дка, № 324048 – нива от 1,024 дка,За срок от една година – стопанската
2015/2016 год.Отново размер на наемното плащане не е уговорен. Уговорен е
само падеж – 31.12. на съответната година.
В първоинстанционното производство въззваемия М. не оспорва така
сключените договори, както и че е ползвал описаните в тях имоти за
определения с договорите срок, но смята , че наема следва да определи като
средното рентно плащане, определено от комисия, назначена със заповед на
директора на ОД «З.» за съответните стопански години което е 24 лв./дка за
2015 год. и по 27 лв./дка за 2016 год.
По делото и изслушано и прието заключение на съдебно-счетоводната
експертиза и допълнителната такава, изготвена от вещото лице Н.П.,
неоспорена от страните.В същото вещото лице е приело за първия от двата
наемни договори – от 01.10.2013 год., пазарна арендна цена за периода от 45
лв./дка, а по втория – по 55 лв-/дка наемна цена и съобразно площта на реално
ползваните под наем имоти е приел, че дължимото се на ищцата арендно
плащане за стопанската 2014/2015 год. е 3 486,47 лв., а за стопанската
2015/2016 год. – 4 222,03 лв.
Дъжимата лихва от падежа на съответното задължение до
предявяването на иска е общо 843,23 лв. по двата договора (за периода от
31.12.2016 – 19.12.2018 год.
По тази фактическа обстановка не се спори.Спорното между страните е
какъв е размера на дължимия наем по двата договора, както и дали същите са
породили своето действия, тъй като в тях не е уговорен точния размер на
дължимия наем, а е уговорен крайния срок до който следва да бъде изплатен.
Съгласно чл. 228. с договора за наем наемодателят се задължава да
предостави на наемателя една вещ за временно ползуване, а наемателят – да
му плати определена цена.
Видно и от двата договора приложени на л.22 и л.24 от делото страните
са уговорили възмездно ползване на обектите по договора-чл.1, а в чл.6 са
предвидили, че наемното плащане е дължимо от наемодателя на декар
ползвана земеделска земя до 31.12. на съответната година.
4
Дължимата от наемателя насрещна престация, съобразно чл.9 ЗЗД, се
определя свободно от страните, доколкото не противоречи на повелителните
норми на закона, на добрите нрави и на характера на договора. Ето защо,
нормата на чл.228 ЗЗД следва да се тълкува разширително като под „плати
определена цена” се разбира не само престиране на пари или заместими вещи,
но и изпълнение на друга насрещна престация като възнаграждение за
предоставеното от наемодателя ползване на наетата вещ. Разпоредбата
на чл.228 ЗЗД не съдържа ограничение относно вида на тази престация, която
може да бъде, както парична, така и непарична, за действие или бездействие,
за заместимо или незаместимо действие, правно или фактическо.
Възнаграждението може да се договори като насрещно предоставяне за
ползване на индивидуално определена вещ, извършване на услуга,
включително на ремонтни работи и други.
С оглед разпоредбата на чл.20 от ЗД МОС намира, че следва да се
извърши тълкуване на договорите сключени между страните досежно
наемната цена, като се търси действителната им обща воля във връзка със
смисъла, който произтича от целия договор с оглед целта му, обичаите в
практиката и добросъвестността. Имайки предвид горното, както и
становището на ответника относно дължимостта на наемното плащане, МОС
намира че страните са имали предвид дължимо средно арендно плащане на
декар за съответната стопанска година.
Съгласно чл.162 от ГПК когато искът е установен в своето основание,
но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът определя размера по своя
преценка или взема заключението на вещо лице.
По делото е налице заключение на вещо лице, което е установило за
първия от двата наемни договори – от 01.10.2013 год., пазарна арендна цена
за периода от 45 лв./дка, а по втория – по 55 лв-/дка наемна цена и съобразно
площта на реално ползваните под наем имоти е приел, че дължимото се на
ищцата арендно плащане за стопанската 2014/2015 год. е 3 486,47 лв., а за
стопанската 2015/2016 год. – 4 222,03 лв.
Дъжимата лихва от падежа на съответното задължение до предявяването
на иска е общо 843,23 лв. по двата договора (за периода от 31.12.2016 –
19.12.2018 год.Именно в тези размери следва да се уважи и исковата
претенция.
5
Като е постанови различно от това съдебно решение,
първоинстанционния съд е постановил един незаконосъобразне акт , който по
реда на инстнционния контрол следва да бъде отменен и спора решен по
същество.
С оглед изхода на делото на ищцата се дължат разноски за двете
инстанции в размер на 1712.78лева от които 1202,78лева държавна такса за
двете инстанции и 510лева адвокатско възнаграждение за първата
инстанция.За настоящата инстанция не са ангажирани доказателства да са
направени разноски за адвокатско възнаграждение и такива не се присъждат.
При този анализ на доказателствата по делото МОС намира жалбата за
основателна и като така я уважава, като отменя решението на ЛРС и уважава
исковата претенция така, както се посочи по-горе.
Водим от гореизложените мотиви, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ РЕШЕНИЕ №260379 от 28.10.2021година
постановено по гр.д.№68 2019година по описа на Ломския районен съд
изцяло , вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Б. М. с ЕГН ********** от с.*, обл.*, ул.*, №*да заплати
на Б. Т. с ЕГН ********** сумата от 8551,73 от които сумата от3 486,47 лв.,
наемно плащане по договор от 01.10.2013година, сумата от– 4 222,03 лв.
наемно плащане по договор от 01.12014година и сумата от 843,23 лева
обезщетение за забавено плащане по двата договора, ведно със законната
лихва върху главницата считано от 19.12.2018година до окончателното й
плащане, както и 1712.78лева разноски за двете инстанции.
РЕШЕНИЕТО подлежи на касационно обжалване пред ВКС в
едномесечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
6
1._______________________
2._______________________
7