Решение по дело №4265/2018 на Районен съд - Русе

                           РЕШЕНИЕ

                                                                           №

                                                             гр.Русе, 21.06.2019 г.

                                                   

 

 

 

                                                  В ИМЕТО НА НАРОДА

 

РУСЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, XV-ти граждански състав, в открито заседание на 22 май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

 

                                             ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ СТЕФАНОВ

 

 

при секретаря СНЕЖАНА КОЛЕВА, като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 4265 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

 

Предявените в обективно съединение искове са с процесуалноправно основание чл.422, ал.1 от ГПК и материалноправно такова – чл.79, ал.1 и чл.92, ал.1 от ЗЗД.

            Ищецът „Теленор България“ ЕАД твърди, че ответникът С.З.А. *** е негов клиент, с когото сключил няколко договора за мобилни услуги и допълнителни споразумения към тях, договор за лизинг с предмет крайно мобилно устройство (смартфон). Поддържа, че поради забава в плащанията на дължимите месечни вноски по договорите, съгласно клауза при предсрочното прекратяване на договора по вина на потребителя, последният дължи неустойка в размер на сумата от стандартните за съответната програма месечни абонаменти за всеки номер, дължими до края на уговорения срок. За съответните отчетни периоди по договорите били издадени фактури, както следва:

- № 7232217651/01.11.2015г. с претендирана сумата от 22,73 лева.

- № 7233508495/01.12.2015г. с претендирана сумата от 51,02 лева.

- № 7234824431/01.01.2016г. с претендирана сумата от 2,37 лева.

За общия размер на неустойките по прекратените договори в размер на 1116,61 лева била издадена фактура №7236256746/01.02.2016г., както и предсрочно изискуеми лизингови вноски за три броя мобилни апарати на обща стойност 319,57 лева.

Поддържа, че ответникът не изпълнил задълженията си, поради което се снабдил срещу него със заповед N:5160 от 28.11.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 8297/ 2017 г. по описа на РРС. Моли съда да постанови решение, с което да признае за установено по отношение на същия, че дължи посочените суми. Претендира деловодни разноски в заповедното и исковото производства.

В срока по чл.131, ал.1 от ГПК особения представител на ответника е депозирал писмен отговор в който оспорва предявените искове. Развива съображения за изтекла тригодишна давност. В първото съдебно заседание същият е оспорил и размера на иска за неустойка, като твърди, че понастоящем такава би се дължала в размер само от три месечни абонаментни такси, а не в размер на сбора от всички месечни абонаментни такси до края на срока на договора.

            Съдът, като взе предвид събраните по делото доказателства и доводите на страните, намира за установено следното:

            Между страните не е спорно обстоятелството, че същите са били обвързани от облигационнни отношения във връзка с предоставянето от страна на ищеца на мобилни услуги на ответника, както и предоставянето от страна на ищеца на крайни устройства – смартфони на лизинг на ответника. За последният възникнало насрещното задължение да заплаща в срок абонаментните и лизинговите месечни вноски. Няма спор, че ответникът не изпълнявал това свое задължение в уговорените срокове. Видно от твърденията в исковата молба и представените писмени доказателства, отчетните периоди, за които били начислявани всички претендирани вноски по сключените договори, са от 2015г. Действително вземането за тях е периодично по смисъла на чл.111, б.“в“ от ЗЗД и се погасява с изтичане на тригодишна давност, но същата, считано от падежа на всяка от вноските, не е била изтекла към датата, на която заявлението за издаване на заповед за изпълнение е депозирано в съда – на 24.11.2017г. Това е така, тъй като съгласно чл.422, ал.1 от ГПК искът за установяване съществуването на вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. С тази разпоредба се създава изключение от общото правило, че искът се счита за предявен от постъпване на исковата молба в съда съгласно чл.125 от ГПК. С депозиране на заявлението в съда настъпват и материалноправните последици, които законът свързва с предявяването на иска и конкретно се прекъсва течението на погасителната давност, а тя се спира, докато продължава съдебното производство – чл.116, б.“б“ и чл.115, б.“ж“ от ЗЗД. По тези съображения направеното във възражението по чл.414 от ГПК възражение за изтекла погасителна давност по отношение на предявените вземания е неоснователно.

            Константна е обаче практиката на Съда на ЕС по приложението на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори, според която националните съдилища са длъжни да следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в потребителските договори. Потребителски договори са и сключените между страните договори за мобилни и фиксирани услуги и договорът за лизинг. Правилата на директивата са транспонирани в националното ни право като в чл.146, ал.1 от ЗЗП неравноправните клаузи са обявени за нищожни, а за нищожността, доколкото е уредена с императивни материалноправни норми, съдът е длъжен да следи служебно.

            При служебно извършената проверка за наличието на неравноправни клаузи в сключените между страните договори съдът констатира, че такива клаузи са налице. Неравноправна е клаузата според която потребителят дължи неустойка при предсрочно прекратяване на договора, която е в размер на сумата от стандартните за съответната програма месечни абонаменти за всеки номер, дължими до края на срока на договора. В случая договорите между страните са предсрочно прекратени не от потребителя, а по инициатива на оператора. От изявлението на ищеца в исковата молба става ясно, че формален повод за това станало обстоятелството, че потребителят забавил плащанията на вноски по предоставени услуги. Съдът намира, че в тази ситуация, а именно при неизпълнение на парично задължение от страна на потребителя, ищецът би могъл да претендира единствено лихва за забава върху тази главница или пък неустойка за забава, стига последната да не е уговорена в необосновано висок размер – арг. от чл.143, т.5 от ЗЗП. Неравноправна обаче би била и клаузата, която позволява, както е в случая, на оператора сам да прекрати договора и същевременно да претендира, под формата на неустойка, възнаграждение за престация по вече прекратения договор, която не е извършил – чл.143, т.6, пр.2 от ЗЗП. След като самият оператор е предпочел да прекрати договорите с потребителя вместо да запази тяхното действие и да претендира изпълнение по тях заедно с обезщетение или неустойка за забава, то той не разполага с възможност едновременно с това, под формата на неустойка, да претендира и за изпълнение на прекратения договор от страна на потребителя и то за пълния срок на неговото действие без сам да предлага изпълнение.

Ето защо съдът прие, че подобни клаузи са нищожни. Те не пораждат какъвто и да било правен ефект и следователно основаният на тях иск с материалноправно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД за сумата от 1116,61 лева се явява неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.

            Впрочем, признание на ищеца за неравноправността на посочените клаузи се съдържа и в постигнатата между Комисията за защита на потребителите и ищеца извънсъдебна спогодба от 11.01.2018 г., на разположение на страницата на КЗП ([1]). Видно от текста на същата, тя е постигната в контекста на заведени от КЗП колективни искове срещу ищеца за обявяването на клаузи в същия смисъл, но включени в други договори с потребителите, за неравноправни. По тези колективни искове са били образувани гр.д. № 15539/2014г. и гр.д. № 16746/2014г., и двете по описа на СГС.  В резултат на спогодбата ищецът е поел ангажимент да измени клаузата за неустойката, включена в договорите с потребителите-физически лица, като бъде предвидено, че „…максималният размер на неустойката не може да надвишава трикратния размер на стандартните месечни абонаменти“. Видно от съдържанието на постигнатата спогодба обаче, тя се прилага по отношение на нови и съществуващи клиенти на ищеца – физически лица, стига по отношение на последните да не е изтекъл задължителния срок на договора към датата на промяната. В действителност договорите с ответника са прекратени още през 2015 г., поради което спогодбата действително няма да се прилага спрямо него. Това обаче по никакъв начин не санира неравноправността и следователно нищожността на посочените по-горе клаузи. Напротив, именно обстоятелството, че неустойката в случая се претендира в необосновано висок размер и този размер не е коригиран съобразно спогодбата, я прави неравноправна на посочените основания. И обратно, след датата на извършване на промените съгласно спогодбата в договорите, сключвани с потребителите-физически лица, няма да може да се поддържа, че неустойката, в размер на тримесечните абонаментни вноски, е необосновано висока по смисъла на чл.143, т.5 от ЗЗП.

            Останалите два иска – за заплащане на лизинговите вноски в размер на 319,57 лева и месечните абонаменти в общ размер на 76,12 лева се явяват основателни и следва да бъдат уважени. 

            Съгласно т.12 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, съдът в исковото производство се произнася с осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното производство. Доколкото съдът в исковото производство е компетентен да решава всички въпроси във връзка с присъждането на разноските по заповедното производство. В тази връзка съдът констатира прекомерен размер на претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 360 лева и го намалява на 50 лева. Така пълният размер на разноските, направени от ищеца в исковото производство е 883,28 лева а в заповедното производство – 80,25 лева или общо в двете производства възлиза на 963,53 лева – държавни такси в исковото и заповедното производства, адвокатски възнаграждения в заповедното и исковото производства, за особен предсдтавител на ответника и СЧЕ. От тази сума, съобразно уважената част от исковете и на основание чл.78, ал.1 от ГПК, ищецът има право на деловодни разноски в размер на 253,56 лева.

Мотивиран така, съдът

 

                                                                        РЕШИ :

 

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на С.З.А. с ЕГН:**********,***, че дължи на „Теленор България“ ЕАД, с ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление в гр.София, ж.к.“Младост 4“, Бизнес парк София, сграда 6, представлявано от изпълнителния директор Оле Бьорн Шулстъд, сумата в общ размер от 76,12 лева – неплатени месечни абонаменти и услуги по фактури както следва:

- № 7232217651/01.11.2015г. с претендирана сумата от 22,73 лева.

- № 7233508495/01.12.2015г. с претендирана сумата от 51,02 лева.

- № 7234824431/01.01.2016г. с претендирана сумата от 2,37 лева,

както и сумата от 319,57 лева за дължими лизингови вноски по фактура №7236256746/01.02.2016г., ведно със законната лихва, считано от 24.11.2017 г. до окончателното им изплащане, за които вземания по ч.гр.д. № 8297/2017 г. по описа на Русенския районен съд е издадена заповед N:5160 от 28.11.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.

ОТХВЪРЛЯ предявения от „Теленор България“ ЕАД, с ЕИК:*********, против С.З.А. с ЕГН:**********, иск с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК – за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца и сумата от 1116,61 лева, представляваща неустойка за предсрочно прекратяване на договорите.

            ОСЪЖДА С.З.А. с ЕГН:********** да заплати на „Теленор България“ ЕАД, с ЕИК *********, сумата от 253,56 лева за деловодни разноски съобразно уважената част от исковете.

            Решението подлежи на въззивно обжалване пред Русенския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването на препис от него на страните.

                                               

 

 

РАЙОНЕН СЪДИЯ: