№ 38622
гр. София, 13.03.2024 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 78 СЪСТАВ, в закрито заседание на
тринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:МАРИЯ СТ. ТАНЕВА
като разгледа докладваното от МАРИЯ СТ. ТАНЕВА Частно гражданско
дело № 20241110112533 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК във връзка с чл. 146,
ал. 2 ЗЗП.
Подадено е заявление от , ООД за вземания по договор за паричен заем,
сключен с потребител - Е. Х. Ц. с ЕГН: ********** и адрес: гр. София, УЛ.,,
общ. Столична, обл. София (столица), за издаване на Заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК за следните суми: сумите 1 000,00 лева (хиляда лева),
представляваща главница , ведно със законна лихва за период от 29.02.2024 г.
до изплащане на вземането, сумата 186,78 лева (сто осемдесет и шест лева и
78 стотинки), представляваща договорна лихва за период от 26.09.2022 г. до
26.05.2023 г., сумата 256,63 лева (двеста петдесет и шест лева и 63 стотинки),
представляваща мораторна лихва за период от 01.12.2022 г. до 01.02.2024 г.,
901,22лева (деветстотин и един лева и 22 стотинки), представляваща
договорна компенсаторна неустойка за период от 26.09.2022 г. до 26.05.2023
г., 250,00лева (двеста и петдесет лева), представляваща неустойка за забава за
период от 01.02.2023 г. , както и държавна такса в размер на 51,89 лева
(петдесет и един лева и 89 стотинки) и юрисконсултско възнаграждение в
размер на 260,00 лева (двеста и шестдесет лева).
Съдът намира, че следва да откаже издаването заповед за изпълнение за
всички претендирани вземания по договора, освен за главницата и законна
лихва върху нея.
Настоящият съдебен състав, като съобразява служебното си задължение
по чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК, така и с оглед въведено от практиката Съда на
Европейския съюз задължение за служебна преценка неравноправност на
договорни клаузи, когато са налице фактически данни за такава
неравноправност (С-147/16; C-243/08) намира, че от представените по дело
документи може да се направи извод за вероятна неравноправност на
договора за кредит, а на самостоятелно основание – и на отделни клаузи от
договора за него.
1
По отношение на клаузата за „неустойка“– клаузата представлява
уговорено допълнително възнаграждение, като предвижда, че при
неизпълнение на задължение за предоставяне на поръчител или банкова
гаранция като обезпечение на задълженията за главница и възнаградителна
лихва, в тежест на заемополучателя се начислява „неустойка“, платима
разсрочено заедно с вноските по погасителния план. Уговорена по този начин
„неустойката“ обезпечава не пряко изпълнението на задълженията за връщане
на главницата и заплащане на възнаградителната лихва по заема, а
изпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение. Така
уговорена „неустойката“ се дължи независимо от своевременното изпълнение
на задълженията за главница и лихва, съобразно уговорения погасителен
план.
Съдът приема, че така уговорената дължима сума по посочената клауза
не представлява неустойка, а цели да се кумулира със задължението
(вкл. е предвидена като размер от погасителните вноски), в отклонение от
обезпечителната и обезщетителната функция, която неустойката би трябвало
да има, което противоречи на принципа на добросъвестността. Уговорена по
този начин клаузата задължава потребителя да заплати необосновано висока
„неустойка“ при неизпълнение на задължение за предоставяне на
обезпечение, което я прави неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗПП,
защото създава съществена и необоснована неравнопоставеност между
страните относно правата и задълженията.
Очевидно клаузата не цели обезпечаване на задължението, а цели да е в
ущърб на потребителя, защото въвежда още един сигурен източник на
доход на икономически по-силната страна, като поставя пред потребителя
невъзможни за изпълнение условия (вж. чл. 33, ал. 1, т. 1 от Общите условия
относно изискванията към поръчителите – да имат осигурителен доход в
размер на най-малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за
страната за един поръчител или 4 пъти размера на минималната работна
заплата за страната за двама поръчители.
С оглед обстоятелството, че възнаграждението по тази клауза е
включено наред с основното задължение по погасителния план също води до
извод, че не цели обезпечаване на кредита, а скрито възнаграждение, без да
е включено в годишния процент на разходите , с което на самостоятелно
основание заобикаля закона с оглед чл. 19, ал. 4 ЗПК, във вр. § 1 ДР ЗПК и
прави целия договор за кредит вероятно недействителен на основание чл.
22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК – не е посочен действителният годишен
процент на разходите по кредита, което прави невъзможно за потребителя да
прецени икономическите му последици. Отделно от това, с така уговорената
„неустойка“ се цели дерогиране разпоредбите на глава IV от ЗКП относно
оценката на кредитоспособността на потребителя, която оценка следва да
бъде извършена преди сключване на договора за потребителски кредит от
страна на заемодателя, което на самостоятелно основание я прави вероятно
неравноправна.
2
По отношение на неустойката за забава- съдът намира, че уговарянето
на същата е в противоречие с чл. 33, ал. 1 ЗПК, според който при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забавата, а предвиденото обезщетение за забава не може
да надвишава законната лихва. Налице е заобикаляне на посочената
разпоредба, тъй като се търси още едно обезщетение, наред с дължимото
такова за забава, поради което посочената клауза преследва забранена от
закона цел. Това е така, тъй като срещу тази такса не се дължи никакво
поведение, а напротив изискуемостта на това вземане следва автоматично от
момента на изпадане на длъжника в забава. Обезщетение за вреди от забавата
в размер на законната лихва вече се претендира от заявителя. Ето защо
посочената клауза е в колизия с императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1
ЗПК и следва да се приеме за нищожна. Тази наказателна клауза е в пряко
противоречие на забраната за неоснователно обогатяване, като в същността
си представлява неустойка, излизаща извън присъщите от закона функции,
което също влече нищожността ѝ.
Предвид обстоятелството, че договорът се основава на неравноправни
клаузи и съществува обоснована вероятност същият да е недействителен на
основание чл. 22, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, съдът намира, че по
него се дължи връщане на чистата стойност на кредита (чл. 23 ЗПК), а
възнаградителна лихва не се дължи.
Съдът определя юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Следва да се отхвърли съразмерно на отхвърлената част и разноски по
делото.
Ето защо, заявлението в посочените по-горе части следва да бъде
отхвърлено.
Така мотивиран, Софийският районен съд,
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ на основание чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК заявление за издаване
на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от , ООД срещу Е. Х. Ц. с ЕГН:
********** и адрес: гр. София, УЛ.,, общ. Столична, обл. София (столица), за
следните суми: сумата 186,78 лева (сто осемдесет и шест лева и 78 стотинки),
представляваща договорна лихва за период от 26.09.2022 г. до 26.05.2023 г.,
сумата 256,63 лева (двеста петдесет и шест лева и 63 стотинки),
представляваща мораторна лихва за период от 01.12.2022 г. до 01.02.2024 г.,
901,22лева (деветстотин и един лева и 22 стотинки), представляваща
договорна компенсаторна неустойка за период от 26.09.2022 г. до 26.05.2023
г., 250,00лева (двеста и петдесет лева), представляваща неустойка за забава за
период от 01.02.2023 г. , както и както и съразмерно на отхвърлената част
разноски, държавна такса и юрк. възнаграждение.
УКАЗВА на заявителя на основание чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК, че може да
3
предяви осъдителен иск за вземанията си в едномесечен срок от влизане в
сила на настоящето разпореждане, като при спазване на срока ще се ползва от
внесената в заповедното производство държавна такса и следва да довнесе
единствено разликата.
Разпореждането подлежи на обжалване с частна жалба пред Софийски
градски съд в едноседмичен срок от връчване на препис на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4