№ 2507
гр. София, 20.09.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. III-Б СЪСТАВ, в публично
заседание на седми юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Теменужка Симеонова
Членове:Хрипсиме К. Мъгърдичян
Десислава Алексиева
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Хрипсиме К. Мъгърдичян Въззивно
гражданско дело № 20221100501327 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 13.11.2021 год., постановено по гр.дело №36469/2020 год. по описа на
СРС, ГО, 113 с-в, е признато за установено по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от
„Т.С.” ЕАД срещу Р. Б. Й. искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ,
че ответникът дължи на ищеца сумата от 2 400.77 лв., представляваща стойност на
доставена топлинна енергия през периода от м.декември 2016 год. до м.април 2019 год. в
топлоснабден имот, находящ се в гр.София, ж.к.“*******, бл*******, абонатен №353764 и
сумата от 39.37 лв., представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода от
м.април 2017 год. до м.април 2019 год., ведно със законната лихва върху тези суми, считано
от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
по ч.гр.дело №70210/2019 год. по описа на СРС, ГО, 113 с-в – 04.12.2019 год. до
окончателното им изплащане, като искът за главницата за топлинна енергия е отхвърлен в
останалата му част до пълните предявени размер и период; отхвърлени са предявените по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу Р. Б. Й. искове с правно основание чл. 86, ал.
1 ЗЗД за сумата от 357.78 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата за топлинна енергия за периода от 15.09.2017 год. до 25.11.2019 год. и за сумата
от 5.81 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за такса за
дялово разпределение за периода от 31.05.2017 год. до 25.11.2019 год. и ответникът е осъден
да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в исковото
производство в размер на 369.40 лв. и направените разноски в заповедното производство в
1
размер на 85.61 лв., а ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3
ГПК направените разноски по делото в размер на 121.33 лв.
Горепосоченото решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето
лице-помагач „Б.“ ООД.
Срещу решението в частта му, в която са отхвърлени предявените искове, е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД.
Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил уважил
възражението за давност на ответника, като приел, че вземанията за периода от м.май 2016
год. до м.декември 2016 год. да погасени по давност. Действително за вземанията бил
приложим тригодишният давностен срок, но същият започвал да тече от деня, в който всяко
месечно вземане било станало изискуемо. Моментът на настъпване на изискуемостта на
вземанията бил обусловен от издаването на общите фактури. През процесния период били в
сила Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди на потребители от
2016 год., в сила от 11.07.2016 год. В чл. 33, ал. 2 от тях било предвидено, че клиентите са
длъжни за заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 и 3 за потребеното количество
топлинна енергия за отчетния период в 45-дневен срок за периода, за който се отнасят. През
процесния период били издадени общи фактури от м.юли 2017 год., м.юли 2018 год. и
м.юли 2019 год., като задълженията по тях ставали изискуеми съответно от 15.09.2017 год.,
15.09.2018 год. и 15.09.2019 год., като от този момент започвали да текат давностните
срокове. Следователно с оглед датата, на която било подадено заявлението за издаване на
заповед за изпълнение – 04.12.2019 год., то следвало да се приеме, че вземанията не били
погасени по давност. Освен това според Общите условия клиентите трябвало да заплатят
дължимите суми в 45-дневен срок от публикуването на сайта на дружеството, след което
изпадали в забава, без да е необходимо кредиторът да отправя покана. Ето защо моли
решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете – уважени.
Претендира и присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско
възнаграждение.
Ответникът по жалбата Р. Б. Й. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната от ищеца част. Поддържа, че представените по делото фактури били документ
с невярно съдържание, като следвало да се има предвид и нормата на чл. 25, ал. 4 ЗДДС. Не
била изследвана счетоводната оперативна програма, използвана от ищеца. Съобщенията към
фактури не били първичен счетоводен документ. По делото не бил представен писмен
договор, от който да е видно, че ответникът бил приел максималната цена, определена от
КЕВР за продажба на топлинна енергия за битови нужди. Ищецът бил изменил едностранно
цената на доставката. По делото били представени само частни документи, които не се
ползвали с материална доказателствена сила. Технологичните разходи били определени
неправилно. Съдът бил длъжен да следи за неравноправни клаузи в договорите. Общите
условия на ищеца противоречали на Решението на КС №11 от 03.07.2018 год., на чл. 147
ЗЗП, както и на правото на ЕС.
Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, са подадени в
2
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивни жалби от ответника Р. Б. Й..
Жалбоподателят поддържа, че с оглед Решение от 22.10.2019 год. по адм.дело 6372/2019
год. на ВАС, 5-членен състав, заповедта за изпълнение и заявлението за издаването й били
по отменени образци. Поради това, че заповедта за изпълнение не била влязла в сила,
същата не подлежала на обжалване, а в настоящото производство се извършвала преценка за
законосъобразност на издадената заповед за изпълнение и нямало колизия между
материална законосъобразно и сила на присъдено нещо /в гражданското производство
материалната законосъобразност се определяла при постановяване на съдебното решение/.
Предявените установителни искове били недопустими, тъй като нямало валидна заповед за
изпълнение. Заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК и съдебното решение били невалидни,
постановени при липса на компетентност съгласно практиката на Европейския съд приета и
с Решение по адм.дело №4468/2009 год. на ВАС, 5-членен състав. Заповедта противоречала
на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК. Съгласно практика на ЕС, заповедта по чл. 410 ГПК била
издадена при липса на компетентност, тъй като не било приложено Общностното право. В
нарушение на т. 2б от Тълкувателно решение №4/2013 год. на ВКС по тълк.дело № 4/2013
год., ОСГТК – липсвала индивидуализация на дълга. Нарушен бил чл. 411, ал. 2 ГПК.
Следователно заповедта била нищожна. Нарушени бил и чл. 17, ал. 3 от Конституцията на
Република България; чл. 8 ЗЗД; чл. 298 от ТЗ и чл. 16 от ЗЗД /липсвал валиден правен
документ (договор), а именно: писмено изявление, спогодба, споразумение или друг писмен
документ, с който да се обективира наличието на фактическия състав на чл. 16, изр. 1 ЗЗД и
чл. 298 ТЗ. В заповедното производство ответникът бил лишен от защита както в първия
стадий на производството така и от последния. Заповедта за изпълнение била издадена в
нарушение на чл. 22, ал. 1 ГПК. Не била приложена разпоредбата на чл. 149б, ал. 3 ЗЕ.
Общите условия за продажба на топлинна енергия на ищеца нямали никаква юридическа
сила, тъй като не били приети, а от друга страна противоречали на законова разпоредба.
Нямало наличен писмен документ, обективиращ създаване на правна връзка между
продавача и купувача, по силата на който купувачът да е приел да встъпи в дълг с цел
заместване на продавача спрямо неговия доставчик /топлинния счетоводител/, при
условията на чл. 102 от ЗЗД. Реално ищецът бил предявил чужд дълг на фирмата за дялово
разпределение – „Т.С.“ ЕООД, по който дълг самият той имал задължение. В заявлението за
издаване на заповед за изпълнение не бил посочен правопораждащия договорното
правоотношение юридически факт, което на основание чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК било
абсолютна предпоставка за издаване на заповедта за изпълнение на парично задължение.
Тъй като се касаело за потребителски договор от разстояние между два равноправни частни
субекти, то задължителна била писмената форма /арг. чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ/, като изрично
трябвало да бъдат посочени датата на сключване на писмения договор и неговия предмет.
Ответникът бил лишен от възможността за участва в открито съдебно заседание.
Първоинстанционният съд бил основал изводите си на документи, които се намирали у
ищеца и/или у третото лице-подизпълнител на ищеца и които не били представени по
делото, а на тях се било позовало вещото лице. Не следвало да бъде кредитирано
заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното
3
производство съдебно-техническата експертиза. Методиката, уредена в Наредба №16-334 от
2007 год. противоречала на ЗЕ, ЗЗП и редица Директиви.Представените по делото фактури
не били частни документи, тъй като нямали издател. По силата на чл. 153, ал. 1 вр. с чл. 150,
ал. 2 ЗЕ не можело да възникне облигационно правоотношение. Неправилно СРС бил приел,
че облигационното отношение между ищеца и ответника е възникнало по силата на закон
предвид чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Тези разпоредби влизали в колизия с разпоредбата в ЗЗП. От
друга страна обвързването на потребителя със собственик или ползвател на имот влизало в
колизия с разпоредбата на чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Република България. Общите
условия на ищеца съдържали неравноправни клаузи. Първоинстанционният съд не бил
изяснил в съдебното си решение основни елементи от продажбата на топлинна енергия, а
именно: мястото на продажба при поставен топломер на изхода в абонатната станция;
страни по продажбата и индивидуализация на родово определена вещ. Не било отчетено, че
по отношение на доставената енергия до потребителя е приложима клаузата за непоръчани
доставки – чл. 62 ЗЗП. Представените писмени документи за сключен договор между
етажната собственост и фирмата за дялово разпределение нямали никаква стойност. Освен
това сочи, че измервателният уред не бил поставен на границата на етажната собственост,
каквото било установеното в закона изискване. Неправилно била възприета разпоредбата на
чл. 13 от Директива 2006/32/ЕС, в която било залегнало правото да се заплаща реално
потребената енергия. Наредба №16-334 за топлоснабдяването била недействителна. Не била
спазена методиката по т. 6.1.1. от наредбата. Начисляването на лихви по прогнозните
сметки било нищожно, тъй като начислявано на лихви по неликвидни суми било в разрез с
нормата на чл. 86 ЗЗД. Не следвало да бъде кредитирано и заключението на вещото лице по
съдебно-счетоводната експертиза. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в
обжалваната му част, а исковете – отхвърлени. Претендират и присъждането на направените
разноски по делото.
Ответникът по жалбата „Т.С.” ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде
потвърдено в обжалваната от ответника част.
Третото лице-помагач „Б.“ ООД не изразява становища по въззивната жалба на
ответника.
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на
всяка от насрещните страни, приема следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо в обжалваните му части, но е частично неправилно.
4
Неоснователни са оплакванията на жалбоподателите за нищожност и недопустимост на
обжалваното решение, поради следните съображения:
Действително основанията за нищожност на съдебното решение не са изчерпателно
изброени в закона, но съдебната практика приема, че нищожност е налице в следните
фактически хипотези: решението е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен
състав, извън правораздавателната власт на съда, неизразено в писмена форма, неподписано
или толкова неразбираемо, че смисълът му не може да се извлече и по пътя на тълкуването.
Всички те касаят начина на формиране и изразяване на волеизявлението на съда – виж и
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1 от
10.02.2012 год. на ВКС по т.дело № 1/2011 год., ОСГТК. Извън тези случаи порочното
съдебно решение може да бъде единствено недопустимо или неправилно, но не и нищожно.
Посочените основания не се установяват по делото, поради което процесното решение на
СРС се явява валидно. Въпросът за приложението на правните норми има отношение към
преценката за правилността на решението, но не и за неговата валидност.
Пороци на издадена в заповедното производство заповед за изпълнение не подлежат на
изследване от съда, разглеждащ иска за съществуване на вземането, предявен по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК. Само за пълнота трябва да се посочи, че процесната заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №70210/2019 год. по описа на СРС, ГО,
113 с-в, не е нищожна, тъй като е подписана от районния съдия, с което е потвърдена волята
на същия за издаването ; в същата се съдържат всички реквизити на съдебно разпореждане,
което е ясно.
Обжалваното решение не е постановено при наличието на основание за отвод на
съдията по смисъла на чл. 22 ГПК. Посоченото от жалбоподателите основание няма
отношение към вътрешното убеждение на съдията, а е свързано с приложението на правни
норми, т.е. с правилността на първоинстанционния съдебен акт.
Според изричната разпоредба на чл. 195, ал. 1 АПК, подзаконовият нормативен акт –
какъвто е Наредба № 6 от 20.02.2008 год. за утвърждаване на образци на заповед за
изпълнение, заявление за издаване на заповед за изпълнение и други книжа във връзка със
заповедното производство, се смята за отменен от деня на влизането в сила на съдебното
решение /в частност Решение № 3988 от 19.03.2019 год. на ВАС по адм.дело № 2519/2017
год., V отд. – Обн., ДВ, бр. 85 от 29.10.2019 год./.
Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост, в която се намира този имот, е била присъединена към топлопреносната мрежа.
Доказано е също така, че от 20.01.1997 год. ответникът Р. Б. Й. е собственик на процесния
апартамент №3 /виж нотариален акт за собственост върху жилище, строено на държавно
място от ЖСК – на л. 22-23 от първоинстанционното дело/, поради което и същият има
качеството на битов клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция
ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012 год./ – виж и задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело №
2/2017 год., ОСГК.
5
Съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се
осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи
условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в
градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2 от закона/.
В случая е несъмнено, че Общите условия на ищцовото дружество са влезли в сила,
доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани нито твърдения, нито има
данни, че ответникът е упражнил правото си на възражение срещу Общите условия в срока
по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради изложеното, настоящият съдебен състав приема, че през исковия
период между страните по делото са били налице договорни отношения по продажба на
топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните,
съгласно ЗЕ и Общите условия.
Неоснователно е възражението на жалбоподателя-ответник, че разпоредбите на чл. 150
и 153 ЗЕ, установяващи задължението на собствениците да заплащат доставената в имотите
им топлинна енергия и да спазват общите условия на топлоснабдителните предприятия,
които са приети от държавен орган, ограничават правото на собственост. Основните права,
уредени в Конституцията на Република България, са гарантирани на гражданите в
определени граници, посочени в чл. 57 от Конституцията – това са правата на останалите
правни субекти и нормите, установени в защита на обществени интереси. В случая нормите
на чл. 150 и 153 ЗЕ уреждат баланса между правото на собственост и имплицитно заложения
в чл. 19, ал. 1 от Конституцията /чрез гарантирането на стопанската инициатива/ принцип за
забрана на неоснователното обогатяване. Собствениците на топлоснабдени имоти са
свободни да ги ползват както лично, така и чрез други лица – като ги отдават под наем.
Законът единствено предвижда, че титуляр на задълженията за сметките на имота за
топлоснабдяване е собственикът, а той следва да уреди отношенията си с другите
ползватели на имота на основание сключен с него договор. Това е правило за разпределяне
на отговорността по облигационни задължения, а не ограничение на правото на собственост.
Следва да се посочи, че чл. 1, § 1 от Протокол № 1 към Европейската конвенция за правата
на човека и основните свободи изрично предвижда, че правото на свободно ползване на
благата /което отразява широкото разбиране за „собственически“ права/ в съвременното
конституционно право, включва възможността да се налагат и определени ограничения на
правото на собственост. съвременното право допуска и данъчно облагане на собствеността –
т.е. натоварване на собственика със задължения дори и без насрещна престация, поради
което не е недопустимо законодателят да предвиди, че собственикът е отговорен за
заплащането на определени доставени до имота му блага, включително топлинна енергия.
Следователно обсъжданите разпоредби от ЗЕ не противоречат на норми от правни актове с
по-голяма юридическа сила.
Според чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна
6
собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на
дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и в действалата към
процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ,
бр.34 от 24.04.2007 год./.
Във връзка с оплакванията във въззивните жалби следва да се посочи, че нормата на чл.
17, ал. 2 ГПК намира приложение само по отношение на административните актове, а
Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за топлоснабдяването е подзаконов нормативен акт,
поради което по отношение на същата е възможна само проверка по реда на чл. 15, ал. 3
ЗНА, т.е. за съответствието й с нормативен акт от по-висока степен /ЗЕ/, каквото в частност
е налице.
Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на
топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на
общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл. 142, ал. 2 ЗЕ/, като според чл.
145, ал. 1 от закона топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна
собственост, при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се
определя въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти.
В частност е установено въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства
по делото, в т.ч. индивидуални справки за използвана топлинна енергия и формуляри за
отчет /които са подписани от Р. Й., респ. негов представител, като авторството им не е
оспорено и надлежно опровергано в процеса – виж чл. 180 ГПК/ и заключението на вещото
лице по допуснатата и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническа
експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК с оглед останалите данни по
делото следва да бъде кредитирано, че делът на ответника за сградна инсталация и битово
горещо водоснабдяване са били изчислени в съответствие с правилата на действащата
нормативна уредба – през исковия период всички отоплителни тела в имота са били
демонтирани, поради което не е била начислявана топлинна енергия за отопление, топлата
вода била начислявана въз основа на реален отчет. Установено е също така, че общият
топломер в абонатната станция бил преминал през метрологични проверки на всеки две
години, като резултатът от проверките бил, че те съответстват на одобрения тип, както и че
ищецът е отчитал за своя сметка технологични разходи.
Т.е. доказана е по несъмнен и категоричен начин по делото потребената от ответниците
топлоенергия в определено количество за исковия период. При определяне на дължимите
суми с изравнителните сметки е спазена нормативно установената методология и
остойностяването е по нормативно определените цени /като не се спори, а и е установено по
делото въз основа на събраните писмени доказателства, че е бил осигуряван достъп за
отчет/, поради което и възражението на жалбоподателя-ответник, че дяловото
разпределение е било извършено неправилно се явява неоснователно.
На следващо място СГС приема, че разпоредбата на чл. 13, §1 от Директива 2006/32/ЕО
предвижда задължение за осигуряване на индивидуални измервателни уреди при крайните
потребители само когато „това е технически осъществимо, финансово обосновано и
7
пропорционално спрямо потенциалните енергийни спестявания при крайните потребители
на електроенергия, природен газ, централно топлоснабдяване и/или охлаждане и гореща
вода за битови нужди“. Т.е., задължението за поставяне на измервателни уреди на границата
на собственост не е абсолютно, а при енергийните системи, които са били изградени преди
2006 год. /както е в частност/, следва да се вземе предвид доколко всяка индивидуална
система позволява инсталиране на индивидуални измервателни уреди и дали това не би
изисквало за потребителите прекомерни разходи спрямо ползите от индивидуално отчитане.
ЗЕ – чл. 156, ал. 2, т. 3 ЗЕ, също не предвижда задължение за инсталиране на измервателни
съоръжения след общата за етажната собственост абонатна станция. Следователно не
съществува общо нормативно задължение за поставяне на измервателни уреди за всеки
потребител на топлинна енергия.
При това положение е допустимо законодателят да уреди с правни норми начина на
изчисляване на топлинната енергия, която се отдава от сградната инсталация. При липса на
обективна възможност да се въведе индивидуално измерване законодателят трябва да
определи правило, по което да се разпределя енергията между абонатите в сграда в режим
на етажна собственост. Това следва от характера на етажната собственост като особен
колективен режим на управление и стопанисване на общите за една сграда разходи.
Прилагането на такива правила не противоречи на чл. 13, ал. 2 от Директива 2006/32/ЕО,
тъй като посочената разпоредба изисква действително измерване на отдадената енергия
единствено в случаите, когато това „е уместно“. При сградите в режим на етажна
собственост изчисляването на индивидуална консумация единствено по отдадените от
отоплителните тела в отделните апартаменти количества енергия е невъзможно, тъй като
намиращите се между тези тела тръби също отдават топлинна енергия – ответницата оспорва
само дали нормативно установената формула отговаря на начина, по който се изчислява
отдаваната от тръбите на сградната инсталация топлина. В случая следва да се има предвид,
че критерият за „уместност“, който Директива 2006/32/ЕО въвежда не може да бъде
изпълнен чрез действително отчитане на отдадената от тръбите топлина, тъй като от една
страна разходите за този реален отчет биха били твърде големи, тъй като се изисква
замерване на всички тръби във всяка топлофицирана сграда през дълъг период от време със
специална техника, а от друга такива реални отчитания биха били свързани и с твърде
голямо засягане на личната сфера, тъй като измерванията следва да се извършват в домовете
на абонатите през продължителен период от време. Поради това законодателят следва да
направи компромис с начините за измерване и да предвиди нормативно формула, която да
облекчи доказването и да осигури отчитане както на индивидуалното потребление, така и на
общата отдадена за отопление на сградата енергия. В случая следва да се има предвид, че
всяка сграда представлява отделна термодинамична система, която е изолирана от околния
флуид /въздуха/ чрез своите стени, врати и прозорци. В рамките на тази система обитателите
правят усилия да изолират колкото е възможно по-добре външните стени, за да запазят
топлината, която преминава през отделните обекти и общите части и затопля сградата като
цяло. При това всеки от обитателите използва топлина от останалите и отдава топлина към
тях. Следователно въвеждането на формула, с която да се заплащат разходите за затопляне
8
на сградата не представлява правило, което не съответства на фактическата ситуация и при
това положение разпоредбата на чл. 153, ал. 6 ЗЕ, която задължава всеки собственик в
етажната собственост да заплаща за отдадената от сградната инсталация топлина, не
нарушава изискванията за уместност на чл. 13, ал. 2 от Директива 2006/32/ЕО. Не е налице и
нарушение на друг правен принцип, което да води до основание за неприлагане на
посочената разпоредба.
Според чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ и уговореното в Общите условия, сумите за топлинна
енергия за процесния период са начислявани от ищеца по прогнозни месечни вноски, за
които са издавани фактури, като след края на отоплителния период са изготвяни
изравнителни сметки от дружеството, извършващо дялово разпределение. Поради това и
при забава в плащането на тези прогнозни вноски потребителят държи обезщетение за
забава в размер на законната лихва. Въззивният съд намира, че това не съставлява
нарушение на чл. 13 от Директивата на ЕС /2006/32/ЕО/, според който в сметките следва да
се включва само реално потребена енергия. Плащането по прогнозни сметки съответства на
посочената разпоредба на чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ, като ежемесечните прогнозни сметки са в
полза и на двете страни по правоотношението - потребителят може да заплати както повече,
така и по-малко от изразходваната за този месец енергия, респ. топлоснабдителното
предприятие на свой ред може да подаде повече или по-малко количество от заплатената му
топлоенергия. В крайна сметка обаче с последната изравнителна сметка взаимоотношенията
между страните се уреждат справедливо и потребителите заплащат реално изразходваната
от тях енергия за целия отчетен период.
А доставянето на топлинна енергия, отдадена за сградна инсталация, не представлява
отделна услуга, както считат жалбоподателя-ответник, породи което и дължи нейната
стойност.
Неоснователен е и доводът на ответника относно приложението на установената в
разпоредбата на чл. 62 ЗЗП забрана за непоискани доставки, поради следните съображения:
Съгласно задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение №
2/2016 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2016 год., ОСГК, за отношенията, възникващи при
доставяне на топлинна енергия за битови нужди в сграда – етажна собственост, се прилагат
разпоредбите на Закона за енергетиката, които не противоречат на чл. 62 вр. с § 1 от ДР на
ЗЗП. Това е така, защото непоискана е тази доставка, при която доставчикът предоставя
характеризиращата договора престация на потребител, без той да е изразил съгласие за това.
Именно поради това законът постановява, че непоръчаната от потребителя доставка на
централно отопление не поражда за потребителя задължение за плащане – чл. 62, ал. 2 ЗЗП.
Законодателното решение не е в колизия, а е в унисон с уредбата на отношенията в
топлоенергетиката към този момент, защото чл. 133, ал. 2 ЗЕ /в редакция след изменението
ДВ, бр. 30/2006 год./ изисква решение на общото събрание на етажните собственици за
присъединяването на сградата към топлопреносната мрежа. Потребителите на топлинна
енергия в сграда в режим на етажна собственост могат да имат различни интереси,
включително по въпроса да бъде ли сградата топлоснабдена. Принципът, който
9
законодателят е възприел при регламентирането на начина на избягване на конфликти
между етажните собственици е „решава мнозинството“. Затова при доставката на централно
отопление в сградите в режим на етажна собственост искането за услугата се прави не от
всеки отделен етажен собственик /той не би могъл да получи енергията, без да ползва
сградната инсталация като обща част/, а от мнозинството етажни собственици, които по
общо правило могат да вземат решения дали и как да бъдат използвани общите части.
Потребителят на услугата е цялата етажна собственост, затова титулярът на права върху
отделни обекти може да откаже заплащането на доставено против волята му централно
отопление в тези обекти, но не може да откаже заплащането на отдадената от сградната
инсталация или от отоплителните уреди в общите части енергия при доставката на
централно отопление в сградата.
В мотивите на Тълкувателното решение е посочено, че централното топлоснабдяване се
е наложило в България като ефективен начин за отопление на многофамилни сгради в
градовете през втората половина на ХХ век. Отношенията между етажните собственици и
начина на управление на общите сгради са били регулирани в чл. 37 – 49 ЗС, Правилника за
управлението, реда и надзора на етажната собственост /отм./ и с отделни разпоредби в други
нормативни актове. Нормативната уредба към онзи момент не изисква съгласие в писмена
форма на етажните собственици за топлоснабдяването на сградата, което е икономически
обяснимо с оглед съществувалите тогава обществено-икономически условия: отоплението с
централно подавана топлинна енергия е лесно, евтино и хигиенично. Поради това желанието
за ползване на тази услуга се презумира от нормотвореца. В правилника за прилагане на
ЗТСУ, понастоящем отменен, топлоснабдяването на жилищните сгради под режим на
етажна собственост в цялостно застроени топлоснабдени райони или в жилищни комплекси
е уредено като задължително /чл. 162, ал. 1 и 2/, а искане от собствениците е предвидено
като условие за осигуряване на централно отопление само в сгради, по отношение на които
топлоснабдяването не е задължително /ал. 3/. Няма изискване за съгласие на собствениците
за топлоснабдяването на сградите под режим на етажна собственост и по Наредба № 1 за
ползване на топлинна енергия, посансоящем отменена. В чл. 55 от нея обаче е предвидена
възможност за етажните собственици да се откажат от ползването на топлинна енергия /за
цялата сграда или за отделни обекти в нея/ при определени предпоставки. Нормативните
актове от този период не предвиждат сключване на индивидуални договори между
потребителите на топлинна енергия и топлоснабдителните предприятия.
С оглед така дадените разрешения, въззивният съд приема, че непоискана доставка на
топлинна енергия в сграда в режим на етажна собственост /включително за сградна
инсталация и отопление на общите части/ е налице тогава, когато е направено надлежно
искане при условията на чл. 153, ал. 2 ЗЕ за прекратяване на топлоподаването до абонатната
станция в сградата, но въпреки това същото не е своевременно прекратено от
топлопреносното дружество. Отделно от това всеки собственик на индивидуален обект в
сградата може по споразумение с топлопреносното дружество да спре подаването на
топлинна енергия за отопление и битово горещо водоснабдяване на собствения си имот,
10
като остане потребител единствено на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация
и на енергия за общите части на сградата. В разглеждания случай нито се твърди, нито се
доказва наличието на искане за прекратяване на топлоподаването по реда на чл. 153, ал. 2
ЗЕ. Следователно доставената през исковия период топлинна енергия не се явява
непоискана, респ. ответникът дължат нейната стойност.
На следващо място, установено е по делото въз основа на заключението на вещото лице
по съдебно-счетоводната експертиза, което подлежи на кредитиране – чл. 202 ГПК, че
стойността на доставената топлинна енергия за периода от 01.05.2016 год. до 30.04.2019 год.
възлиза на 2 911.42 лв., а въз основа на съвкупната преценка на доказателствата по делото е
доказано предоставянето на услугата дялово разпределение, както и че нейната стойност за
периода от м.април 2017 год. до м.април 2019 год. е в размер на 39.37 лв.
Следващите спорни между страните въпроси по същество във въззивното производство
е свързани с това дали вземанията за стойността на доставената топлинна енергия, които се
отнасят за периода от м.май 2016 год. до м.ноември 2016 год. и за натрупаната върху тях
лихва за забава, са погасени по давност, с оглед своевременно направеното от ответника
възражение в отговора на исковата молба /чл. 120 ЗЗД/, както и дали ответникът е в забава
по отношение на задълженията за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия
и на услугата дялово разпределение.
Според задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение №
3/2011 год. на ВКС по тълк.дело № 3/2011 год., ОСГТК, понятието „периодични плащания”
по смисъла на чл. 111, б.”в” ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения
за предаване на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт, чието
падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на
плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са
равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по аргумент от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ
вземанията на топлофикационното дружество съдържат всички гореизброени признаци,
поради което са периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. ”в” ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД, давността започва да тече от момента на
изискуемостта на вземането, като при срочните задължения давността тече от деня на
падежа /тъй като срокът е уговорен в полза на длъжника и кредиторът не може да иска
предсрочно изпълнение/. Ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана,
давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало – чл. 114, ал. 2 ЗЗД.
Настоящият съдебен състав приема, че по отношение на процесните задължения за
главници, които се отнасят за периода от м.май 2016 год. до м.ноември 2016 год., е
приложимо правилото на чл. 114, ал. 2 ЗЗД. И това е така, тъй като страните по
правоотношението не са определили срок за изпълнение, поради което длъжникът изпада в
забава, след като бъде поканен от кредитора – чл. 84, ал. 2 ЗЗД, но давността започва да тече
от деня, в който задължението е възникнало, поради следните съображения:
Според действалите през процесния период Общи условия на ищеца, в сила от
12.03.2014 год., месечната дължима сума за доставена топлинна енергия на клиента се
11
формира въз основа на определения за него дял от топлинната енергия за разпределение в
СЕС и обявената за периода цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача
– чл. 32, ал. 1, а след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период кредитни
известия на стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното количество топлинна
енергия за отчетния период, определено на база изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия по чл.
32, ал. 1 в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
продавача – чл. 33, ал. 1 от горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат води до
възникване на ново вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените
прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от стойността на действително доставеното
количество топлинна енергия – в този случай според чл. 33, ал. 2 от Общите условия,
клиентите са длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено
количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на
публикуването на интернет страницата на продавача.
Публикуването на месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от
Общите условия и на стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 /в която се отразява и
стойността на услугата дялово разпределение – виж и чл. 36, ал. 2 от Общите условия –
каквато обаче в частност не се претендира от ищеца/, представлява по своето естество
уговорен между страните начин, по който кредиторът отправя искането си /поканата си/ за
изпълнение. Следователно изпълнението на задълженията зависи от волята на кредитора,
т.е. той решава кога да поиска изпълнение. И тъй като правото на иск в случая зависи от
волята му, законодателят пренася началото на погасителната давност към възникване на
задълженията, защото поканата за изпълнение може да се отправи от възникването на
правото.
В този смисъл настоящият съдебен състав счита, че задълженията за месечни вноски
/прогнозни или равни/ възникват след изтичането на съответния месец, пред който е
доставена топлинна енергия – всяка доставка поражда вземане за месечна вноска, а
задължението за изравнителна вноска – от момента на съставянето на т.нар. обща фактура,
отразяваща потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на
база вече изготвената изравнителна сметка. Т.е. в частност тригодишната давност по чл. 111,
б. „в“ ЗЗД за вземанията за периода от м.май 2016 год. до м.ноември 2016 год. е започнала
да тече от 1-во число на съответния следващ месец и е изтекла преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №70210/2019
год. по описа на СРС, ГО, 113 с-в – 04.12.2019 год. Следователно вземанията за посочения
период се явяват погасени по давност, ведно с натрупаните лихви за забава според
правилото на чл. 119 ЗЗД. В този смисъл законосъобразно първоинстанционният съд е
приел, че ищецът се легитимира като кредитор на вземания за стойността на доставената
топлинна енергия за останалата част от исковия период – от м.декември 2016 год. до м.април
2019 год. в размер на 2 400.77 лв. /определен при приложение на правилото на чл. 162 ГПК/
12
и за стойността на услугата дялово разпределение за периода от м.април 2017 год. до
м.април 2019 год. в размер на 39.37 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до
окончателното изплащане – чл. 422, ал. 1 ГПК /срещу изчисленията на размера на
непогасените вземания за главници, представляващи стойност на доставена топлинна
енергия, не са наведени самостоятелни оплаквания в жалбата, поради което и с оглед
ограничения характер на въззивното обжалване – чл. 269, изр. 2 ГПК, жалбоподателят-ищец
не би могъл да постигне присъждането на суми в размери, по-големи от установените в
атакувания съдебен акт/.
Осъщественото от ищеца фактуриране на консумираното количество топлинна енергия
въз основа на действителното потребление по реда на чл. 32, ал. 2 от Общите условия не
променя момента на изискуемостта на месечните вноски /равни или прогнозни/.
Определянето на срок за изпълнение на задълженията в процесната обща фактура, с който
жалбоподателят свързва началния момент, от който започва да тече погасителната давност,
няма действие по отношение на ответниците – арг. чл. 20а, ал. 2 ЗЗД.
Задълженията за заплащане на стойността на топлинната енергия за периода от
м.декември 2016 год. до м.април 2019 год. са възникнали като срочни, съгласно клаузите на
чл. 33, ал. 1 от Общите условия за продажба на топлинна енергия за битови нужди от 2016
/одобрени с решение на КЕВР от 27.06.2016 год. и в сила от 11.07.2016 год./ – в 45-дневен
срок след изтичане на месеца, за който се отнасят. Т.е., противно на прието от СРС,
въззивният съд счита, че за изпадането на длъжника в забава не е необходимо отправянето
на покана от страна на кредитора. Доколкото ищецът се легитимира като кредитор на
главни вземания за стойността на доставената топлинна енергия в размер на 2 400.77 лв., то
претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД се явява установена в своето основание за периода от
15.09.2017 год. до 25.11.2019 год., а нейният размер възлиза на 170.31 лв. /определен по реда
на чл. 162 ГПК, при съобразяване и на заключението по съдебно-счетоводната експертиза/,
до който и същата подлежи на уважаване.
На следващо място, по делото не са ангажирани доказателства от страна на ищеца, че
ответникът е бил поставени в забава по отношение на задълженията за заплащане на
предоставената услуга дялово разпределение през процесния период – виж и чл. 36, ал. 2 от
Общите условия от 2016 год., поради което и при правилно приложение на
неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест
първоинстанционният съд е приел, че релевирана претенция по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от
5.81 лв. се явява неоснователна и подлежи на отхвърляне.
Ето защо решението на СРС следва да бъде отменено в частта му, в която е отхвърлен
предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата
от 170.31 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата,
представляваща стойност на топлинна енергия в размер на 2 400.77 лв., за периода от
15.09.2017 год. до 25.11.2019 год., която претенция подлежи на уважаване.
Първоинстанционното решение трябва да бъде отменено и в частта му, в която ищецът е
13
осъден да заплати на ответника разноски за разликата над 97.70 лв.
В останалите обжалвани части решението на СРС следва да бъде потвърдено, като
правилно.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца неприсъдената част от разноските в исковото
производство за държавна такса и възнаграждения за вещи лица в размер на 25.78 лв. и от
разноските в заповедното производство за държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение в размер на 5.98 лв., както и направените разноски във въззивното
производство за държавна такса в размер на 4.87 лв. и сумата от 78.76 лв., представляваща
юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответника
направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в
размер на 93.45 лв.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно
обжалване.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решението от 13.11.2021 год., постановено по гр.дело №36469/2020 год. по
описа на СРС, ГО, 113 с-в, в частта му, в която е отхвърлен предявения по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу Р. Б. Й. иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от
170.31 лв. – обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата,
представляваща стойност на доставена топлинна енергия в размер на 2 400.77 лв., за
периода от 15.09.2017 год. до 25.11.2019 год., както и в частта му, в която ищецът „Т.С.”
ЕАД е осъден да заплати на ответника Р. Б. Й. разноски за първоинстанционното
производство за разликата над 97.70 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.”
ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София, ул.”*******, срещу Р. Б.
Й. с ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“*******, бл*******, иск с правно основание
чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата от 170.31 лв. – обезщетение за
забава в размер на законната лихва върху главницата, представляваща стойност на
доставена топлинна енергия в размер на 2 400.77 лв., за периода от 15.09.2017 год. до
25.11.2019 год.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 13.11.2021 год., постановено по гр.дело №36469/2020
год. по описа на СРС, ГО, 113 с-в, в останалите му обжалвани части.
14
ОСЪЖДА Р. Б. Й. с ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“*******, бл*******, да
заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София,
ул.”*******, на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК направените разноски в исковото
производство за държавна такса и възнаграждения за вещи лица в размер на 25.78 лв.,
направените разноски в заповедното производство по ч.гр.дело № 70210/2019 год. по описа
на СРС, ГО, 113 с-в, за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на 5.98
лв., както и направените разноски във въззивното производство за държавна такса в размер
на 4.87 лв. и сумата от 78.76 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.София,
ул.”*******, да заплати на Р. Б. Й. с ЕГН **********, с адрес: гр.София, ж.к.“*******,
бл*******, основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски във въззивното производство
за възнаграждение за един адвокат в размер на 93.45 лв.
Решението е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач
„Б.“ ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15