Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, 21.12.2020
г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д” въззивен състав в публичното
заседание на деветнадесети ноември през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа
докладваното от съдия Кордоловска гр.дело № 13251 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство е
по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 37029 от 11.02.2019 г. по гр.д.№ 9943/2016 г. на СРС, І ГО,
27 състав, поправено по реда на чл.247 от ГПК с Решение11.07.2019 г. е признал
за установено по предявения от „Т.Ф.С." ЕАД, ЕИК:
******, със седалище и адрес на управление:***, срещу Р.Т.Г.-Ц., ЕГН:
**********,***, с правно основание чл.422 от ГПК иск с
правно основание чл. 430 от ТЗ, че Р.Т.Г.-Ц. дължи на „Т.Ф.С." ЕАД сумата от 2 047.74лв. - главница по Договор за
предоставяне на кредит-Транскарт на физическо лице от 05.10.2005 г.,
ведно със законната лихва, считано от
28.07.2015 г. до окончателното изплащане на вземането, за което е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по
чл.410 ГПК на 24.09.2015г. по ч.гр.д. № 44626/2015г. по
описа на СРС, Първо г.о., 27 състав.
С решението СРС е отхвърлил с правно основание
чл.422 от ГПК иск с правно основание чл. 430 от ТЗ за сумата над 2 047.74лв. лева - главница по Договор за предоставяне на кредит-Транскарт на физическо лице от
05.10.2005 г., до пълния предявен
размер от 2 110,23лева, както и за сумата от
55.51лв. - договорна лихва за периода от 01.05.2015г. до
30.06.2015г., както и 32.00лв. - договорни такси по кредита за периода от
01.05.2015г. до 30.06.2015г., за които суми е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК на 24.09.2015г.
по ч.гр.д. № 44626/2015г. по описа на СРС, Първо г.о., 27 състав, поради
заплащане на сумите след подаване на заявлението.
С решението СРС е осъдил на
основание чл.78, ал.1 ГПК Р.Т.Г.-Ц., ЕГН **********,***,
да заплати на „Т.Ф.С." ЕАД, ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление:***; сумата от 390,46 лв., разноски в исковото производство производство,
и сумата от 43,95 лв„ разноски в заповедното производство.
С Определение № 163337 от 11.07.2019 г.
СРС е оставил без уважение депозираната от ищцата Р.Т.Г.-Ц. Молба с вх.№
5055536/29.03.2019 г. за изменение на постановеното по делото решение № 37029 от 11.02.2019 г. по гр.д.№ 9943/2016 г.
на СРС, І ГО, 27 състав, поправено по реда на чл.247 от ГПК в ЧАСТТА за
разноските.
Недоволен от решението в ЧАСТТА, в която
установителният иск при квалификацията на чл.415 вр.чл.422 от ГПК вр.430 от ТЗ е уважен, е
останала ответницата Р.Т.Г.-Ц., която
чрез пълномощника, в срока по чл.259, ал.1 от ГПК го обжалва с оплаквания за необоснованост, нарушение на материалния закон съдопроизводствените правила при
постановяването му. По-конкретно поддържа, че липсва валидно договорно
правоотношение между страните, както и че вземанията на ищеца по процесния Договора за предоставяне на кредит – транскарт на
физическо лице по са с периодичен характер по смисъла на чл.111, б.»в» от ЗЗД поради което по
отношение на тях е приложима кратнака тригодишна давност, тъй като главницата
по кредита представлява сбор от периодични плащания. Искането към въззивната инстанция е
да отмени решението в уважителната му част и отхвърли предявените установителни
искове изцяло. Претендира разноски пред въззивната инстанция.
В депозирания по реда на чл.263, ал.1
от ГПК писмен отговор въззиваемата страна - „Т.Ф.С."
ЕАД, оспорва въззивната жалба по съображенията
подробно изложени в него. Моли решението да бъде потвърдено в обжалваните
части.
Решението в ЧАСТТА, с която
установителният иск при за
сумата над 2 047.74лв. лева - главница по Договор
за предоставяне на
кредит-Транскарт на физическо лице от 05.10.2005 г., до пълния предявен размер от 2 110,23 лева, както и за сумата от
55.51 лв. - договорна лихва
за периода от 01.05.2015г. до 30.06.2015г., както и 32.00 лв. - договорни такси
по кредита за периода от 01.05.2015 г. до 30.06.2015 г. поради заплащане на сумите след
подаване на заявлението,
като необжалвано от ищеца, е влязло в сила.
Съгласно
чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната
част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече
Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от
08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр.
д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV
г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК
е основание за касиране на въззивното решение.
В случая обжалваното решение
е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на
предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради
което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната
проверка на постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се
установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със
съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното
съдебно решение е допустимо. Същото е и правилно, като въззивният състав
споделя изцяло мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл.
272 ГПК препраща към мотивите на СРС.
Предявените пред първоинстанционният съд искове са
установителни при правна квалификация чл.415 вр.чл.422 от ГПК – за дължимост на
суми, предоставени от ищеца на ответнцата като кредит по Договор за предоставяне на кредит – Транскарт на
физическо лице от 05.10.2005 г.
Производството се развива след постъпване на възражение
против заповед за изпълнение, издадена в полза на ищеца и предвид разпоредбата
на чл.415 вр.чл.422 от ГПК за ищеца е налице интерес от търсената защита и
производството се явява процесуално допустимо.
При така предявен иск в тежест на
ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване пораждането и
съществуването на неговото право да получи плащане на процесната сума, като
установяването на фактите, пораждащи това негово право, следва да бъде главно и
пълно.
Обжалваното
решение е постановено при правилно изяснена
от първоинстанционният съд фактическа обстановка за наличието на валидно
възникнало между страните облигационно правоотношение по
Договор за предоставяне на кредит – транскарт на физическо лице от 05.10.2005
г., по силата на който ищецът е предоставил
на ответницата кредит с лимит от 500 лв., за усвояването на който ищцовото
дружеството й предоставило и кредитна карта.
С Анекс от 27.12.2005 г. кредитният
лимит е увеличен до 1 000 лв., с Анекс от 21.09.2006 г., кредитният лимит е увеличен на 1 200 лв., а с Анекс от
04.08.2008 г. кредитният лимит е увеличен
на 2 400 лв.
Съгласно чл.5 от Договора за кредит за ползвания кредит
потребителят заплаща лихви и напомнителни такси.
Изводът
на първостепенния съд за наличието на валидно облигационно правоотношение между
страните се обосновава и от приетото и неоспорено заключение на вещото лице по
извършената съдебно-графическа експертиза,
от което се установява, че заявление
за кредитна карта Транскарт от 05.10.2015г.,
Анекс от 27.12.2005г. с Анекс от 21.09.2006г. и с Анекс от 04.08.2008г. (в частта на положен подпис под „За
Картодържателя") са подписани от ответницата Р.Т.Г.-Ц.. Неоснователно в тази връзка се явява и
възражението на ответницата-въззивница внастоящото производство за липсвала
активна легитимация на ищеца с огллед
разпоредбата на чл.301 от ТЗ.
От приетото и неоспорено заключение на вещото лице по
приетата и неоспорена съдебно-счетоводна експертиза пред СРС, изготвено при отчитане на представените с
отговора на ИМ от ответницата писмени доказателства за извършени плащания от
въззивницата по процесния договор за кредит, се
установява, че: 1) непогасената главница по Договора за кредит към 28.07.2015 г. възлиза на 2 110.32лв., като на
09.09.2015 г. е осчетоводено плащане от страна на
ответницата, поради което към 30.10.2018г. непогасената главница възлизала на 2
047.74лв.; 2) непогасената договорна лихва по Договора за кредит към 28.07.2015
г., начислена за периода от 01.05.2015 г. до 30.06.2015
г. възлизала в размер на 55.51лв., като с оглед плащане на 09.09.2015 г., към 30.10.2018г. е погасена изцяло; 3)
непогасените такси към 28.07.2015г. по Договора за кредит към
28.07.2015 г. възлизали в размер на 32.00
лв., като с оглед плащането на 09.09.2015г. са погасени изцяло към 30.10.2018 г.
Основателността
на съдебно предявеното вземане по договор за потребителски договор за овърдрафт
на ищеца е обусловена от установяването при условията на пълно и главно
доказване от страна на ищеца на следните правопораждащи факти: 1)
наличие на валидно сключен договор за издаване
на кредитна карта, с предоставен кредитен лимит (овърдрафт), 2) усвояване на сумата от страна на ответницата; 3)
изискуемост на вземането и размер на
същото.
Въззивната инстанция споделя извода на
първоинстанционния съд, че предявеният иск е установен в своето основание и размер - усвояването
на сумите по кредитния лимит се доказва както от заключението по допуснатата ССчЕ, така и от представените от
ответницата писмени доказателствени средства - вносни бележки за плащане
по Договора за кредит. Размерът на вземането се установява от приетото и
неоспорено по делото заключение на вещото лице по допуснатата ССчЕ, съгласно
което дължимата сума за главница е в размер
на 2 047.74 лв. при съобразяване на представените от ответницата вносни бележки за погасяване на суми по
договора за кредит.
Съгласно чл.4 Договора за кредит е уговорен
падеж на същия - 24 месеца от подписване на договора, след който кредитът престава да
сереволвира, като сумите стават изискуеми поради настъпване на
крайния срок на договора,като с оглед
измененията на Договора за кредит с Анексите,падежът на кредита е настъпил на 04.08.2010 г., считано от която дата е
следвало потребителят да погаси всички свои задължения. В тази връзка
доводите на ответницата, че не била обявена
предсрочна изискуемост на договора са неоснователни, защото заявената
изискуемост не е предсрочна, а настъпване на крайния срок за погасяване на
вземането.
Ответницата, въззивница внастоящото производство, чиято е доказателствента тежест не ангажира доказателства за плащане на исковата сума, а и не го твърди, поради което законосъобразен е изводът на СРС за основателност на предявения установителен иск в уважения размер.
Неоснователни са възраженията на
ответницата за погасяване на претендираните вземания по давност на основание на
разпоредбата на чл. 111, б. „в” от ЗЗД.
Същите са мотивирани с предвиденото в договора връщане на предоставения кредит
на месечни вноски. Независимо от така уговорения начин на издължаване според
настоящия състав на съда вземането на кредитополучателя за връщане на
предоставен кредит се погасява с общата
петгодишна погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД,
а не със специалната тригодишна давност по чл.
111, б. „в” от ЗЗД, тъй като месечните погасителни вноски, с които се
изплаща кредитът и дължимата за ползването му лихва, не съставляват периодични
плащания по смисъла на чл. 111, б. „в” от ЗЗД.
В този смисъл е и практиката на ВКС – Решение № 28 от 05.04.2012 г. по гр. д. №
523/2011 г., ІІІ г.о., в
което се приема, че при договора за заем е налице неделимо плащане и договореното връщане на заема на погасителни
вноски не превръща договора в такъв за периодични платежи, а представлява частични
плащания по договора, поради което приложим е общият петгодишен давностен
срок по чл. 110 от ЗЗД. Затова законосъобразен е изводът напървостепенният съд,
че с оглед падежа на кредита - 04.08.2010 г. до датата на подаване на Заявлението по чл.410 от ГПК-
28.07.2015 г. не е изтекъл петгодишният давностен
срок.
Тъй като правните изводи на двете инстанции съвпадат и в упражнение на правомощията си по чл.271 от ГПК въззивният съд е длъжен да потвърди решението на СРС в обжалваната уважителна част.
Частната жалба на ответницата Р.Т.Г.-Ц. срещу Определение № 163337 от 11.07.2019 г., СГС намира за неоснователна като споделя мотивите изложени вопределението на първостепенния съд, предвид факта, че частичното отхвърляне на исковата претенция се дължи на плащане, настъпило в хода на процеса, съобразено от СРС по реда на чл.235, ал.3 от ГПК, както и че с поведението си ответницата е станала причина за завеждане на настоящото дело. По изложените съображения частната жалба следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното определение-потвърдено.
С
оглед изхода на делото пред СГС на въззивника не следва да бъдат присъдени
сторените пред въззивната инстанция разноски.
При тези мотиви, Софийски градски съд,
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 37029 от 11.02.2019 г. по гр.д.№ 9943/2016 г.
на СРС, І ГО, 27 състав, вкл.в частта за разноските.
ПОТВЪРЖДАВА Определение № 163337 от
11.07.2019 г. на СРС І ГО, 27 състав постановено
по гр.д.№ 9943/2016 г. по реда на чл.248 от ГПК.
Решението не подлежи на обжалване на основание чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.