Р Е Ш Е Н И Е
№................/………………
гр. Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Варненският
окръжен съд, гражданско отделение в съдебно заседание на трети април две хиляди
и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Росица Станчева
ЧЛЕНОВЕ: Иванка Дрингова
мл.с-я Милена Николова
при
участието на секретаря Светлана Тодорова
като
разгледа докладваното от съдия Р. Станчева
в. гр. дело № 467 по
описа за 2018 год.,
за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е въззивно, по реда на чл.258
и сл. ГПК.
С решение от 10.11.2017г., постановено по
гр.д. № 3962/2017г. Варненският районен съд е
1/. ПРИЕЛ ЗА УСТАНОВЕНО на осн. чл.439 от ГПК във вр. с
чл.124 от ГПК и чл.111 от ЗЗД, по отношение на И.Б.И.,
ЕГН **********, П.К.С., ЕГН **********, П.Г.П., ЕГН ********** и З.Г.И., ЕГН **********,
всички в качеството им на наследници на М. П. Т., ЕГН **********, починала на 28.08.2013г., че Г.С.Т., ЕГН ********** и Т.С.К., ЕГН
********** /с грешно посочен в диспозитива
друг ЕГН/, НЕ ДЪЛЖАТ на
ответниците сумите,
предмет на принудително изпълнение по изпълнително
дело № 20177120400238 по описа на ЧСИ И.С., рег. № 712, с район на действие
Окръжен съд - Варна, поради изтекла погасителна давност на вземанията по
изпълнителен лист от 22.12.2011 г., издаден по гр.дело № 8874/2007 г. от
РС-Варна, 12 състав, или за всеки един от ищците, както следва: Г.С.Т. не дължи сумата от
1061 лв. главница, ведно със законната лихва, която към 02.03.2017г., датата на
получаване на поканата за доброволно изпълнение, е 1099.30 лв., неолихвяема
сума 426 лв., сума 0.80 лв. допълнителни разноски, сума 174 лв. разноски по изпълнителното
дело, такса по т. 26 от Тарифата за таксите и разноските на
ЧСИ, с включен ДДС в размер на 320.36 лв., както и 500 лв. адвокатско
възнаграждение; Т.С.К. не дължи сумата от 1061 лв.
главница, ведно със законната лихва, която към 02.03.2017 г., датата на
получаване на поканата за доброволно изпълнение е 1099.30 лв., неолихвяема сума
426 лв., сума 0.80 лв. допълнителни разноски, сума 174 лв. разноски по
изпълнителното дело, такса по т. 26 от тарифата за таксите и разноските на ЧСИ с
включен ДДС в размер на 320.36 лв., както и 500 лв. адвокатско възнаграждение.
2/. ОТХВЪРЛИЛ е предявеният от И.Б.И., ЕГН **********, П.К.С., ЕГН **********,
П.Г.П., ЕГН ********** и З.Г.И., ЕГН ********** против Г.С.Т., ЕГН ********** и Т.С.К., ЕГН
********** /с грешно посочен в
диспозитива друг ЕГН/ насрещен
отрицателен установителен иск по чл.439 от ГПК във вр. с чл.124 от ГПК и чл.111
от ЗЗД за недължимост на сумите предмет на принудително изпълнение по изп. дело № 20177120400276 по описа на
ЧСИ И.С., peг. № 712 в общ размер от 22 755.92 лева, или от всеки ищец - по
5688.98 лева, от които неолихвяема сума в размер на 4805.25 лева, 7.05 лева
допълнителни разноски и 34.50 лева разноски по и.д., както й таксата по т. 26
от Тарифа за таксите и разноските по ЗЧСИ с вкл. ДДС в размер на 517.18 лева в
полза на ЧСИ и.с., както й други суми, дължими до този момент, в общ размер на
325.00 лева /вт.ч.ДТ, адв. възн., възн. за в.л., за пазач и пр./, поради
изтекла погасителна давност на вземането за подобрения, за което е издаден
изпълнителен лист, с което е ПРИЗНАТО ПРАВО НА ЗАДЪРЖАНЕ, на осн. § 4в ПЗР
ЗСПЗЗ вр. чл.72 ЗС, в полза на Г.С.Т., ЕГН ********** и Т.С.К., ЕГН **********
върху ПИ № 376 по ПНИ на с.о. „Боровец - юг", с площ 686.61 кв.м., при
граници: път, ПИ №375 и ПИ № 3634, до заплащане от М. П. Т. на сумата от 19221
лева, представляваща стойността на направените в имота подобрения, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
3./ ПРИЕЛ Е ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че И.Б.И., ЕГН **********, П.К.С.,
ЕГН **********, П.Г.П., ЕГН ********** и З.Г.И., ЕГН **********, всички в качеството им на
наследници на М. П. Т., ЕГН **********, починала на 28.08.2013г. ДЪЛЖАТ на Г.С.Т., ЕГН ********** и Т.С.К., ЕГН ********** /с грешно посочен в диспозитива друг
ЕГН/, само СУМАТА от 15190.34лв.
претендирана от последните двама като извършени подобрения в ПИ № 376 по ПНИ на
с.о.”*****”, след издаден изпълнителен лист по решение № 81/14.01.2010г.
постановено по в.гр.д.№ 115/2009г. по описа на ОС-Варна, за което е образувано
ИД № 20177120400276 от ЧСИ И.С., № 712 на НК, поради извършено прихващане със сумата от 4030.66лв., дължима от Г.С.Т.,
ЕГН ********** и Т.С.К., ЕГН ********** /с
грешно посочен в диспозитива друг ЕГН/ на И.Б.И., ЕГН **********, П.К.С., ЕГН **********,
П.Г.П., ЕГН ********** и З.Г.И., ЕГН **********, всички в качеството им на наследници на М. П. Т., ЕГН **********, починала на 28.08.2013г., по издаден изпълнителен лист от 22.12.2011г. по решение №
81/14.01.2010г. постановено по в.гр.д.№ 115/2009г. по описа на ОС-Варна, за
което е образувано ИД № 20177120400238 от ЧСИ И.С., № 712 на НК, на основание чл.103, ал.2 от ЗЗД.
4./ ОСЪДИЛ е всяка една от страните да заплати на насрещната разноски
за производството, на основание чл.78 ГПК.
Срещу така постановеното решение са постъпили
въззивни жалби и от двете страни по спора.
І. Ищците Г.С.Т. и Т.С.К. обжалват съдебния акт в частта, в която е
признато извършено прихващане със сумата от 4030.66лв. и е прието за
установено, че ответниците И.Б.И., П.К.С., П.Г.П. и З.Г.И. им дължат само
сумата от 15 190.34лв., представляваща непогасената част след прихващането
от вземането им за подобрения по изпълнителен лист, предмет на изп.д. ИД №
20177120400276 от ЧСИ И.С., № 712 на НК.
В
жалбата, депозирана чрез процесуален представител адв. Д., са изложени
оплаквания за недопустимост, а в условията на евентуалност и за неправилност на
решението в обжалваната от тях част. Сочи се, че не е допустимо да се прави и
разглежда възражение за прихващане в производството по предявения от тях иск с
правно основание чл.439 ГПК, доколкото такова възражение съставлява защитно
средство, несъвместимо с правната природа на отрицателния установителен иск.
Наред с това съдът се е произнесъл за компенсация с вземане, която не е била
заявена от ответниците /приел е извършено прихващане с вземането им за подобрения,
докато същите са заявили прихващане с присъдени в тяхна полза суми за съдебни
разноски и само за част от вземането им за подобрения/. Изложени са и доводи за
неправилност на решението в тази му част, поради неправилно приложение на
материалния закон и необсъждане на всички приети доказателства. Иска се
обезсилване на същото и прекратяване на производството по отношение на
възражението за прихващане, а в условията на евентуалност неговата отмяна и
отхвърляне това възражение като неоснователно.
В
срока по чл.263 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна, с който
жалбата се оспорва като неоснователна.
ІІ. Ответниците И.Б.И., П.К.С., П.Г.П. и З.Г.И., чрез
процесуалния си представител адв. Д. обжалват изцяло постановеното от ВРС
решение. Излагат оплаквания за допуснати нарушения на материалния закон и
необоснованост на изводите на съда. Относно уважения главен иск сочат, че
неправилно и в противоречие със съдебната практика, съдът е определил началния
момент, от който е започнала да тече погасителната давност, не е отчел
прекъсването й в резултат на предприетите изпълнителни действия. Оспорват и
направените правни изводи досежно предявения от тях насрещен иск, в частност,
че давността е била прекъсната поради обжалването на отказа за издаване на
изпълнителен лист вр. признатото право на задържане. Сочат, че правото на
задържане има обезпечителен характер спрямо вземането за подобрения и не
съставлява осъдително основание за тяхното заплащане. Излага доводи, че
давностният срок за тяхното предявяване е влизане в сила на решението по
признаване правото на задържане. Относно извършеното прихващане се излагат
доводи, че съдът в мотивите си правилно е приел наличието на предпоставки за
компенсиране с вземанията им, но неправилно е извършил такова в поредност, в
каквато не е заявявана от тях. Иска се от настоящата инстанция да отмени
обжалваното решение изцяло и вместо него да постанови друго, с което да
отхвърли предявения срещу тях иск, да уважи насрещния им иск, а в условията на
евентуалност, при уважаване на главния иск, респ. отхвърляне на насрещния да се
произнесе по направеното възражение за прихващане.
Срещу
тази въззивна жалба, в срока по чл.263 ГПК е постъпил писмен отговор от
въззивниците /ищци/, които оспорват същата като неоснователна.
ІІІ. Постъпила е и жалба от ответниците /наименована частна
жалба/ срещу постановеното на 22.12.20177г. определение по реда на чл.247 ГПК,
евентуално чл.250 ГПК по същото дело и с което първостепенният съд е оставил
без уважение молбата им за отстраняване на очевидна фактическа грешка в
постановеното решение, а в условията на евентуалност за неговото допълване
досежно заявеното в хода на процеса възражение за прихващане.
Твърди
се, че неправилно съдът е отказал да поправи решението си, евентуално да го
допълни като се произнесе по действително направеното от тях изявление за
прихващане. Сочи се, че в мотивите на решението е формирана воля за наличие на
предпоставки за компенсация относно всичките им вземания, но неправилно в
диспозитива е призната такава само спрямо вземането за подобрения.
Срещу
тази жалба също е депозиран отговор от насрещната страна, излагайки становище,
че законосъобразно съдът е приел, че не са налице основанията на чл.247 ГПК или
чл.250 ГПК.
В
с.з., чрез процесуалните си представители, всяка една от страните поддържа
въззивната си жалба и оспорва насрещната.
При извършената проверка по
валидността на обжалваното решение, съобразно нормата на чл.269 ГПК, вкл. и по
наведените от въззивниците оплаквания за недопустимост относно признатото от
първоинстанционния съд прихващане, настоящият състав констатира следното:
Предявен е иск с правно основание чл.439 ГПК
от Г.С.Т. и Т.С.К. за приемане за установено по отношение на ответниците И.Б.И.,
П.К.С., П.Г.П. и З.Г.И., че всеки един от ищците не им дължи сумите, предмет на
изпълнително дело № 20177120400238 по описа на ЧСИ Ил.Станчева, включващи
вземания по изпълнителен лист от 22.12.2011г., издаден по гр.д. № 8874/2007г.
на РС- Варна, както и начислени разноски по изпълнителното производство.
В
исковата молба са изложени твърдения, че ответниците са наследници на М. П. Т.,
в полза на която и срещу тях е бил издаден изпълнителен лист по гр.д. №
8874/2007г. за сумата от 2 122 лева, представляваща обезщетение за
ползване на собствения й имот, в периода 05.11.2002г. – 05.11.2007г., на
основание чл.59 ЗЗД, ведно със законната лихва върху нея, считано от
05.11.2007г., както и сумата от 852 лева съдебни разноски. Твърдят, че към
датата на образуване на изп.д. № 20177120400238 вземането по този изпълнителен
лист е погасено по давност поради изтичане на законоопределения давностен срок,
считано от датата на влизане на съдебното решение в сила – 22.11.2011г. С оглед
на това, считат, че не дължат сумите, предмет на принудителното изпълнение, в
това число и начислените от съдебния изпълнител такси по изп.дело.
В
срока по чл.131 ГПК искът е оспорен като неоснователен с възражения, че съдебно
признатото вземане на наследодателката им не е погасено по давност. Считат, че
давностният срок е започнал да тече от 28.02.2012г., датата на която
наследодателката им се е снабдила с процесния изпълнителен лист, а не от датата
на влизане на съдебното решение в сила, че с образуването на изпълнителното
производство на 27.02.2017г. същата е прекъсната, както и че докато трае
изпълнителния процес давност не тече. Едновременно с тези доводи е направено изявление
за прихващане на това тяхно вземане до
размер на сумата от 4 030.66 лева, включваща присъдената главница по
чл.59 ЗЗД в размер на 2122 лева, натрупаната законна върху нея от датата на
завеждане на исковата молба до датата, към която компенсацията е станала
възможна в размер на 1056.66 лева и присъдените в исковия процес съдебни
разноски в размер на 852 лева с вземане на ищците спрямо тях за сумата от 2070
лева, представляваща присъдени разноски по в.гр.д. № 115/2009г. на ОС-Варна, за
които е издаден изпълнителен лист от 29.12.2011г., а непогасения остатък след
тази компенсация с друго тяхно задължение към ищците, а именно за стойността на
извършени в имота подобрения на стойност 19 221 лева, за които е признато
право на задържане и е издаден изпълнителен лист от 28.02.2012г. Във връзка с това изявление е отправено
искане съдът да се произнесе по настъпилата компенсация, независимо от крайния
му извод по основателността на предявената срещу тях искова претенция.
В
срока по чл.131 ГПК ответниците са предявили и насрещен иск, също с правно
основание чл.439 ГПК за недължимост на сумите, предмет на получени от тях по
изп.д. № 20177120400276 по описа на ЧСИ Ил. Станчева призовки за доброволно
изпълнение. Посочено е, че цитираното изпълнително дело е образувано на
09.03.2017г. по молба на ищците, въз основа на изпълнителен лист от
02.05.2012г. по в.ч.гр.д. № 611/2012г. на ОС – Варна вр. гр.д. № 8874/2007г. на
ВРС, за признато право на задържане до заплащане на извършени в имота на
наследодателката им М. Т. подробно описани подобрения, на обща стойност
19 221 лева и която сума се претендира за заплащане по това изпълнително
дело. Твърди се, че този изпълнителен лист не се полза с изпълнителна сила
досежно признатите подобрения, както и че вземането за подобрения и признатото
право на задържане до тяхното заплащане са погасени по давност. Във връзка с
последното се сочи, че давностният срок за подобренията е започнал да тече на
22.11.2011г., когато съдебното решение, признаващо правото на задържане е влязло
в сила. Счита, че единствената последица от това признаване е отлагане на
ревандикацията, а заявяването му в изпълнителния процес не съставлява действие
по принудително удоволетворяване на вземането за подобрения, водещо до
прекъсване на давността.
Така
предявения насрещен иск е оспорен от насрещната страна като неоснователен.
Излагат се доводи, че с оглед признатото им право на задържане не могат да
бъдат отстранени от имота до заплащане на присъдените подобрения от страна на
ищците по насрещния иск, поради което по отношение на това тяхно вземане
давност не тече. В условията на евентуалност считат, че ако този довод не бъде
възприет, то давностният срок за погасяване на вземането им за подобрения е бил
прекъснат с обжалването на разпореждането на ВРС, с което е било отказано
издаването на изпълнителен лист за заплащане на сумите за подобрения и нова
давност е започнала да тече от 21.03.2012г. - датата на постановяване на
отменителното определение по в.ч.гр.д. № 611/2012г. на ВОС, с което искането им
за издаване на изпълнителен лист е било уважено. С оглед на последното се
твърди, че към датата на образуване на изп.д. № 20177120400276 5-годишният
давностен срок не е бил изтекъл.
Изложените
в първоначалната искова молба и в исковата молба по насрещния иск фактически
твърдения обосновават правния интерес, респ. допустимостта на предявените
искове за недължимост на процесните суми, а постановеното по тях решение
кореспондира на заявения петитум.
Не
така стоят нещата в частта, в която първоинстанционният съд се е произнесъл с
нарочен диспозитив по направеното от въззиваемите възражение за прихващане.
Видно от формираната в мотивите и обективирана в решението воля на съда е, че
същият е извършил прихващане на вземането на въззивниците за подобрения,
предмет на насрещния иск с вземането на въззиваемите по изпълнителния лист от
22.12.2011г., което е предмет на главния иск, без да разгледа изявлението за
прихващане със сумата от 2 017 лв., представляваща дължими от въззиваемите
разноски по изпълнителен лист от 29.12.2011г. вр. изп.д. № 75/2012г. на ЧСИ Р.
Тодорова. Така извършената компенсация не кореспондира на заявеното в отговора
на въззиваемите и в частност на поредността на задълженията им, с които
заявяват изявление за прихващане, поради което е налице произнасяне в
отклонение от претендираното.
Нещо
повече, произнасяйки се с нарочен установителен диспозитив за размера на
вземането, предмет на насрещния иск, след извършване на компенсация с вземането
по главния иск, съдът недопустимо се е произнесъл като по самостоятелен иск за
извършване на прихващане, изявлението за което е направено с отговора на
исковата молба по главния иск. Основателни са доводите на въззивниците за
недопустимост на възражение за прихващане в рамките на предявен иск по чл.439 ГПК. Това следва от спецификата на този иск /за отричане съществуване на
претендирано от насрещната страна вземане/ и същността на възражението за
прихващане като процесуален способ за защита.
От
гледна точка на гражданския процес възражението за прихващане е процесуално
действие, с което заявилата го страна се брани срещу предявения срещу нея иск.
Целта е отхвърляне на иска изцяло или отчасти поради изявлението на ответника за
извършена/извършване на компенсация на негово вземане срещу задължението му до
размера на по-малкото. От това следва, че като процесуално средство за защита
възражението за прихващане е изявление на ответника, с което се отрича, изцяло
или отчасти, претендираното от ищеца вземане, т.е. това е едно правопогасяващо
възражение. Самостоятелен иск за извършване на прихващане е недопустим. Затова
и такова възражение е допустимо да се прави срещу осъдителен иск, или
установителен иск за установяване съществуването на активното вземане, т.е.
вземане на ищеца. При иск за отричане на претендирано от ответника вземане, каквато
е правната същност на иска по чл.439 ГПК, подобно средство за защита е
безсмислено, тъй като защитата на ответника предпоставя същия да въведе не
правопогасяващи възражения, а всички основания, на които твърди, че вземането
му съществува в отричания от ищеца размер. При такъв иск, допустимо би било компесаторното
право да бъде упражнено или заявено като вече упражнено, но като основание за
недължимост на оспорваното вземане, т.е. от ищеца. В тази хипотеза, при
основателност на изявлението за компенсация съдът ще следва да постанови
диспозитив, с който уважава иска за недължимост на спорното вземане именно поради
погасяването му чрез прихващане.
В
настоящия случай, с отговора на исковата молба въззиваемите са направили
възражение за прихващане на свои задължения с оспореното от ищците тяхно
вземане, което не съставлява процесуално действие по защита срещу предявения
иск, а самостоятелно изявление за извършване на компенсация между две насрещни
вземания на страните по спора, предявяването на което в процеса по предявения
срещу тях иск е недопустимо. В същото време изявлението за прихващане не е
въведено като основание на предявения от тях насрещен иск.
Ето
защо, настоящият състав намира, че обжалваното решение, в частта, в която е
прието за установено, че въззиваемите дължат на въззивниците сумата от
15 190.34 лева, представляваща стойност на извършени от последните
подобрения в ПИ 376 по ПНИ на с.о. „*****“ поради извършено прихващане с
насрещно задължение в размер на 4 030.66 лева, включващо присъдени суми по
изпълнителен лист от 22.12.2011г., по който е образувано изп.д. №
20177120400238 е недопустимо и като такова в тази му част следва да бъде
обезсилено.
По съществото на спора по
предявените главен и насрещен иск, съдът намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Между
страните липсва спор, респ. наведени оплаквания в жалбите относно фактите – С
решение от 14.01.2010г., постановено по в.гр.д. № 115/2009г. по реда на чл.196
и сл. ГПК/отм./ Варненският окръжен съд е отменил обжалваното пред него
първоинстанционно решение по гр.д. № 8874/2007г. на РС – Варна и вместо него е
постановил друго, с което е осъдил В. Г. С., Т.С.К. и Г.С.Т. да предадат на М.
П. Т. владението върху ПИ № 376 по ПНИ на СО „*****“, на основание чл.108 ЗС,
както и да й заплатят сумите от 2 122 лева, представляваща обезщетение за
ползването на имота й в периода 05.11.2002г. – 05.11.2007г., на основание чл.59 ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 05.11.2007г. и сумата
от 852 лева, представляваща съдебно-деловодни разноски за двете инстанции. Със
същото решение в полза на В. Г. С., Т.С.К. и Г.С.Т. е признато право на задържане,
на осн. §4в ЗСПЗЗ вр. чл.72 ЗС до заплащане от страна на М. П. Т. на сумата от
19 221 лева, представляваща стойността на направени от тях подобрения в
имота, подробно описани в решението, и М. Т. е осъдена да им заплати съдебни
разноски в размер на 570 лева. Това решение е било обжалвано от М. Т. в частта,
в която е признато правото на задържане до заплащане на сумата от 19 221
лева. С определение от 22.11.2011г. по гр.д. № 515/2010г. касационно обжалване
не е допуснато и М. Т. е осъдена да заплати на ответниците по касационната
жалба разноски в размер на 1 500 лева.
С
оглед на това и при отчитане предмета на касационното обжалване, въззивното
решение в частта относно иска с правно основание чл.59 ЗЗД е влязло в сила с
изтичане на срока по чл.283 ГПК /нов/, или на 26.02.2010г. /предвид дата на
получаване на съобщенията за изготвеното решение/, а в частта относно
признатото право на задържане и присъдените разноски – на 22.11.2011г.
След
постановяване на коментираното въззивно решение ответницата В. С. е починала,
като въззивниците Т.К. и Г.Т. са нейни универсални правоприемници.
М.
Т. е починала на 28.08.2013г., а въззиваемите
в настоящия процес се легитимират като нейни наследници по закон.
Установено
е още, че с молба от 21.02.2012г. по гр.д. № 8874/2007г. наследодателката М. Т.
е поискала издаването на изпълнителен лист по иска по чл.108 ЗС и за
присъдените в нейна полза суми по иска по чл.59 ЗЗД и за съдебни разноски. Въз
основа на тази молба са издадени два изпълнителни листа с дата 22.12.2011г. и
получени на 29.02.2012г. – за предаване на владението и за заплащане на сумата
от 2 122 лева, присъдено обезщетение за ползване, ведно със законната
лихва, считано от 05.11.2007г. и за сумата от 852 лева, присъдени разноски. По
тях, по молба на въззиваемите, на 27.02.2017г. е образувано изп.д. №
2017712040238 по описа на ЧСИ Станчева.
С
молба от 20.12.2011г. въззивниците Г.Т. и Т.К. също са поискали издаване на
изпълнителен лист за присъдените в тяхна полза съдебни разноски, съгласно
въззивното решение и определението на касационната инстанция, както и за
заплащане на признатите им подобрения на обща стойност 19 221 лева.
Молбата е уважена само в частта относно
разноските, а досежно искането за подобренията е постановен отказ от
първоинстанционния съд. Този отказ е бил обжалван и с определение от 21.03.2012г.
на ОС – Варна, постановено по ч.гр.д. № 611/2012г. е отменен. Издаден е
изпълнителен лист от 02.05.2012г., въз основа на който на 09.03.2017г. е
образувано изп.д. № 2017712040276 по описа на ЧСИ Станчева. В рамките на това
изпълнително производство до въззиваемите И.И., П.К., П.П. и З.И. са изпратени
призовки за доброволно изпълнение за заплащане на сумата от по 4 805.25
лв. от всеки един, представляваща припадаща се на дела му част от признатата
стойност на извършените в имота подобрения, ведно с разноски по изпълнението.
Основните
спорни въпроси между страните са откога е започнала да тече погасителната
давност за всяко едно от процесните вземания /по главния и насрещния иск/,
прекъсвана ли е тя, в частност с кои действия и дали към датата на образуване
на изп.д. № 2017712040238, съответно изп.д. № 2017712040276 същата е била
изтекла.
Съгласно
разпоредбите на чл.116 б.“б“ и б.“в“ ЗЗД давността се прекъсва с предявяване на
иск или възражение, както и с предприемане на действия за принудително
изпълнение. Когато вземането е предявено чрез иск, респ. възражение и същите
бъдат уважени, по арг. от чл.117 ЗЗД вр. чл.115 б.“ж“ ЗЗД новата давност започва да тече от влизането в
сила на съдебния акт и същата винаги е 5-годишна.
С
разрешенията, дадени в т.10 от ТР № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС се прие, че
молбата за образуване на изпълнителното производство, изпращането на призовки
за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника не
са действия по принудително изпълнение, имащи за последица прекъсването на
давността. Като такива следва да се считат само онези действия в рамките на
изпълнителния процес, които съставляват елемент от реализацията на конкретен
изпълнителен способ, като например налагането на запор или възбрана, опис и
оценка на имущество, насрочване на публична продан. С извършването на кое и да
е от тези изпълнителни действия давността се прекъсва и започва да тече нова
давност, поради което тази последица настъпва многократно в рамките на
изпълнителния процес. Прието е още, че за разлика от исковия процес, в
изпълнителното производство давността не спира, поради което и ППВС № 3/80г.
следва да се счита за изгубило сила.
Константна
е и съдебната практика, а изводи в тази насока следват и от възприетото по-горе
с цитираното ТР № 2/2013г. /т.10 и т.14/, че подаването на молба за издаване на
изпълнителен лист въз основа на влязло в сила решение също не съставлява
действие по принудително изпълнение, което да води до прекъсване на давността.
Следователно,
доводите на въззиваемите, че с депозираната от наследодателката им М. Т. молба
от 21.02.2012г. за издаване на изпълнителен лист за присъдените в нейна полза
суми по иска с правно основание чл.59 ЗЗД и за съдебни разноски е прекъснала
започналият да тече за тези две вземания давностен срок, считано от влизане на
решението в сила, както и че докато трае изпълнителния процес същата е спряла,
са неснователни. С оглед частичното касационно обжалване на въззивното решение
по в.гр.д. 115/2009г. давностният срок за вземането по чл.59 ЗЗД в размер на
сумата от 2 122 лева и акцесорното вземане за обезщетение за забава е започнал
да тече от 26.02.2010г. - датата, когато в тази част решението е влязло в сила,
а за вземането за разноски в размер на 852 лева - от 22.11.2011г. - датата на
влизане в сила на решението в останалата му част. В рамките на 5-годишния
давностен срок, изтекъл на 26.02.2015г. за първото вземане и на 22.11.2016г. за
второто, въззиваемите не са предприели действия по принудително изпълнение на
тези вземания.
Това
обуславя и извода на съда, че към 27.02.2017г. - датата на образуване на изп.д.
№ 2017712040238 и двете вземания по изпълнителния лист са погасени по давност.
Следователно въззивниците не дължат сумите по него, както и не са налице
основания за възлагане на разноски за изпълнителното производство в тяхна
тежест.
Предявеният
от тях иск се явява основателен.
Аргументите,
изложени по-горе относно действията, които прекъсват давността са изцяло
относими и към вземането, предмет насрещния иск.
Действително,
в практиката е налице противоречиво разрешаване на въпроса дали въз основа на
съдебното решение, с което се признава право на задържане може да се издаде
изпълнителен лист и за заплащане на подобренията във връзка с които това
възражение е било уважено, без същите да са предявени чрез насрещен иск. На
основание чл.221 ал.2 ГПК /отм./, по който ред е постановено решението по
в.гр.д. № 115/2009г. на ОС-Варна, респ. чл.298 ал.4 ГПК, силата на присъдено
нещо се разпростира и върху признатото право на задържане, в това число и
размера на признатите подобрения, чието заплащане обезпечава. Поради това и
последващ иск за тези подобрения би бил недопустим, поради което в теорията /Ж.С.,
"БГПП", изд.шесто/ и преобладаващата част от съдебната практика се
приема, че съдебното решение, с което е признато право на задържане съставлява
изпълнително основание и за заплащане стойността на признатите подобрения
/изрично в този см. ТР № 55/1967г. на ОСГК на ВС, Опр. № 605/2014г. по ч.гр.д.
№ 3670/2014г. на III г.о. на ВКС/. Това разрешение е
възприето и от въззивния съд в определението му от 21.03.2012г., постановено по
ч.гр.д. № 611/2012г. по повод частната жалба на въззивниците срещу отказа на
първоинстанционния съд да издаде изпълнителен лист за стойността на подобренията,
признати им с решението по в.гр.д. № 115/2009г. на ВОС и въз основа на което е
издаден изпълнителния лист, предмет на изп.д. № 2017712040276. Определението за
издаване на изпълнителен лист не е обжалвано от въззиваемите, след получаване
на призовките за доброволно изпълнение. Поради това и доколкото спорът между
страните е преди всичко дали вземането на въззивниците за подобрения съществува
към датата на образуване на изпълнителното производство, то въпросът за изпълнителната
сила на решението по в.гр.д. № 115/2009г. в тази му част е ирелевантен.
При
всички положения, на основание чл.221 ГПК /отм./ правото на въззивниците да
получат стойността на извършените от тях като добросъвестни подобрители
подобрения в размер на сумата от 19 221 лева, е установено със сила на
пресъдено нещо с решението, с което е уважено правото им на задържане. Поради
това и на основание чл.117 вр. чл.116 б."б" и чл.115 б."ж" ЗЗД новият давностен срок за това им вземане е започнал да тече от датата на
влизане на решението в сила - 22.11.2011г. Същата не е прекъсната с подаването
на молбата им от 20.12.2011г. за издаване на изпълнителен лист, тъй като не
съставлява действие по принудително изпълнение по изложените по-горе аргументи.
Не е основание за прекъсване или спиране на давностния срок и упражняването на
правото на задържане, в каквато насока са доводите на въззивниците. Същото не е
предвидено като хипотеза нито в разпоредбите на чл.115 ЗЗД, нито с нормата на
чл.116 ЗЗД, уреждащи изчерпателно случаите на спиране и прекъсване на давността
/в т.см. е и цитираното ТР № 55/1967г./.
На
основание чл.115 б."ж" ЗЗД обаче, следва да се приеме, че в периода
от 27.12.2011г., когато е отказано издаването на изпълнителен лист до постановяването
на определението от 21.03.2012г. по в.ч.гр.д. № 611/2012г., влязло в сила на
същата дата и с което разпореждането на първоинстанционния съд е отменено и е
постановено уважаване на молбата, давност не е текла - налице е бил спор
относно правото на принудително изпълнение, поради което и въззивниците не са
могли да упражнят същото. Този период е в размер на 2 месеца и 23 дни /при
съобразяване, че 2012г. е била високосна/. При това положение, след отпадане на
пречките давностният срок е продължен, в резултат на което същият е изтекъл на 14.02.2017г.
/изчисленията са получени като към общия 5-годишен срок, изтичащ на
22.11.2016г. се прибави периода от 2 месеца и 23 дни, през които давността е
била спряна/. Изпълнителното производство е образувано на 09.03.2017г., към
който момент вземането за подобрения вече е погасено по давност.
Следователно
и предявеният насрещен иск също се явява основателен.
С
оглед направените от настоящата инстанция изводи относно недопустимостта на
разгледаното възражение за прихващане и по съществото на спора, обжалваното
решение от 10.11.2017г. следва да бъде потвърдено, в частта в която е уважен
предявения главен иск за недължимост на сумите, предмет на принудително
изпълнение по изп.д. № 20177120400238, отменено в частта, в която е отхвърлен
предявения насрещен иск, като същият бъде уважен и обезсилено, в частта, в
която е прието, че въззиваемите дължат на въззивниците сумата от 15 190.34
лева, претендирана като стойност на извършени подобрения след извършено от съда
прихващане с вземането, предмет на главния иск.
По жалбата на въззиваемите срещу
решението на първоинстанционния съд по чл.247 ГПК и чл.250 ГПК.
С акта си от 22.12.2017г., наименован
определение, първоинстанционинят съд се е произнесъл по искането на
въззиваемите за изменение на постановеното по делото решение, по реда на чл.247 ГПК, евентуално чл.250 ГПК, в частта, в която се е произнесъл по направеното от
тях изявление за прихващане, като е оставил това искане без уважение. Съгласно
нормите на чл.247 ал.4 ГПК и чл.250 ал.3 ГПК по молбата за отстраняване на
очевидна фактическа грешка и за допълване съдът се произнася с решение, а не
определение. Но доколкото, и в производството по чл.247 ГПК, и по чл.250 ГПК
съдът разполага с възможността да се произнесе в закрито заседание, както е
процедирал първоинстанционния съд, то следва, че процесуалния ред е спазен,
поради което и настоящият състав намира, че обжалваният акт е валиден и
допустим, а по същество – правилен.
Не е налице несъответствие между формираната
от съда воля и обективираната такава в диспозитива на съдебното решение от
10.11.2017г. Съдът е изложил ясни мотиви между кои вземания извършва прихващане
и същите кореспондират на постановения в тази насока диспозитив, с оглед на
което не е налице хипотезата на чл.247 ГПК.
Отклонението от заявеното от страната, пък е
въпрос по допустимостта и правилността на съдебния акт, които пороци следва да
бъдат отстранени по реда на инстанционния контрол, а не от първоинстанционния
съд по реда на чл.250 ГПК.
Ето защо, и независимо от изложените по-горе
мотиви за недопустимостта на произнасянето по възражението за прихващане,
отказът на ВРС да измени, респ. допълни решението си от 10.11.2017г. в искания
от въззиваемите смисъл е правилен и законосъобразен.
По
разноските:
И двете страни са претендирали разноски,
както в първоинстанционното производство, така и за настоящата инстанция. Всяка
едно от страните е направила възражения за прекомерност на претендираните за
въззивното производство адвокатски възнаграждения.
Предявеният главен иск е уважен, поради което
и ответниците по него /въззиваемите/ следва да заплатят на ищците /въззивници/
направените от тях разноски - заплатени
държавни такси в размер на по 143.26 лева. Разноски за адвокатско
възнаграждение не са претендирани. Тези суми са присъдени от ВРС и с оглед
потвърждаване на резултата по главния иск остават дължими.
Насрещният иск е уважен, но от настоящата
инстанция, с оглед на което ответниците по него /въззивниците/ следва да
заплатят на въззиваемите направените от тях разноски в размер на 910.24 лева,
представляващи заплатена държавна такса за този иск за производството пред ВРС.
Доказателства за заплатено адвокатско възнаграждение пред първоинстанционния
съд не са ангажирани.
Що се отнася до отговорността на разноски за
въззивното производство, съдът намира, че с оглед уважената жалба на
въззивниците, същите имат право да им бъдат репатрирани направените от тях
разноски за дължимата за обжалването държавна такса в размер на 80.61 лева,
както и заплатено адвокатско възнаграждение вр. тази жалба в размер на 500
лева. Размерът на това възнаграждение е в рамките на минималния размер по
Наредба № 1/2004г., изчислен съобразно обжалвания интерес.
Въззивната жалба на въззиваемите срещу
първоинстанционното решение от 10.11.2017г. е частично уважена, а въззивната им
жалба срещу решението по чл.247 ГПК е неоснователна. Съобразно това същите имат
право да им бъде заплатена следващата се държавна такса за обжалването във
връзка с отхвърления им насрещен иск и уважен от настоящата инстанция, която такса
е в размер на 455.12 лева. В полза на въззиваемите следва да бъде присъдено и
адвокатско възнаграждение в размер общо на 1 212.67 лева, определен от
съда при отчитане частичното уважаване на въззивната им жалба, цената на този
иск и съобразно чл.7 ал.2 т.4 от Наредба № 1/2004г. вр. чл.78 ал.5 ГПК. Пред
въззивната инстанция не са събирани нови доказателства, делото не съставлява
фактическа и правна сложност, защитата на всички въззиваеми е една, с обща
жалба и основана на общи факти и правни доводи. По тази причина претендираното
адвокатско възнаграждение самостоятелно за всеки един от въззиваемите от по
1 200 лева е прекомерно.
Въззивниците също са претендирали разноски за
заплатено отделно адвокатско възнаграждение за защита срещу въззивната жалба на
насрещната страна в размер на 2 300 лева. С оглед частичното й отхвърляне
това искане се явява основателно, при условията на чл.78 ГПК, като следващото
се възнаграждение съобразно отхвърлената част и основателността на направеното
от ответната страна възражение по чл.78 ал.5 ГПК, съдът определя на 688.15 лева
/минималния размер по чл.7 ал.2 Наредба № 1/2004г. според цената на главния иск,
по отношение на който решението е потвърдено/.
В заключение въззивниците следва да заплатят
на въззиваемите сумите от 910.24 лева, представляваща заплатена държавна такса
за първоинстанционното производство по предявения насрещен иск, 455.12 лева,
представляваща заплатена държавна такса за въззивно обжалване на решението по
насрещния иск и сумата от 1 212.67 лева, представляваща разноски за
адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция, или общо сумата от 2 578.03 лева.
Въззиваемите от своя страна следва да
заплатят на въззивниците наред с присъдената от ВРС сума от 286.52 лева,
представляващи заплатена държавна такса за първата инстанция по главния иск и
сумите от 80.61 лева заплатена държавна такса за въззивното обжалване, 500 лева
адвокатско възнаграждение вр. защита по депозираната от тях въззивна жалба и
сумата от 688.15 лева, адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция във
връзка защита по депозираната от насрещната страна въззивна жалба. Общият размер на дължимите от тях разноски,
без тези по първоинстанционното решение е 1 268.76 лева.
Водим от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И
ОБЕЗСИЛВА
решението
на Районен съд – Варна, постановено на 10.11.2017г. по гр.д. № 3962/2017г. в
частта, в която е прието за установено в
отношенията между страните, че И.Б.И., ЕГН **********, П.К.С., ЕГН **********, П.Г.П.,
ЕГН ********** и З.Г.И., ЕГН **********, всички в качеството им на наследници на М. П. Т., ЕГН **********, починала на 28.08.2013г. ДЪЛЖАТ на Г.С.Т., ЕГН ********** и Т.С.К., ЕГН ********** /с грешно посочен в диспозитива друг
ЕГН/, само СУМАТА от 15190.34лв.
претендирана от последните двама като стойност на извършени подобрения в ПИ №
376 по ПНИ на с.о.”*****”, след издаден изпълнителен лист по решение №
81/14.01.2010г. постановено по в.гр.д.№ 115/2009г. по описа на ОС-Варна, за
което е образувано ИД № 20177120400276 от ЧСИ И.С., № 712 на НК, поради извършено прихващане със сумата
от 4030.66лв., дължима от Г.С.Т., ЕГН ********** и Т.С.К., ЕГН ********** /с грешно посочен в диспозитива друг
ЕГН/ на И.Б.И., ЕГН **********, П.К.С., ЕГН **********, П.Г.П., ЕГН **********
и З.Г.И., ЕГН **********, всички в
качеството им на наследници на М. П. Т., ЕГН **********, починала на 28.08.2013г., по издаден изпълнителен лист от 22.12.2011г. по решение №
81/14.01.2010г. постановено по в.гр.д.№ 115/2009г. по описа на ОС-Варна, за
което е образувано ИД № 20177120400238 от ЧСИ И.С., № 712 на НК, на основание чл.103, ал.2 от ЗЗД.
ОТМЕНЯ решението на Районен
съд – Варна, постановено на 10.11.2017г. по гр.д. № 3962/2017г. в частта, в
която е отхвърлен предявеният от И.Б.И., ЕГН **********,
П.К.С., ЕГН **********, П.Г.П., ЕГН ********** и З.Г.И., ЕГН ********** против Г.С.Т., ЕГН ********** и Т.С.К., ЕГН
********** /с грешно посочен в
диспозитива друг ЕГН/ насрещен
отрицателен установителен иск по чл.439 от ГПК във вр. с чл.124 от ГПК и чл.111
от ЗЗД за недължимост на сумите предмет на принудително изпълнение по изп. дело № 20177120400276 по описа на
ЧСИ и.с., per. № 712 в общ размер от 22755.92 лева, или от всеки ищец - по
5688.98 лева, от които неолихвяема сума в размер на 4805.25 лева, 7.05 лева
допълнителни разноски и 34.50 лева разноски по и.д., както й таксата по т. 26
от Тарифа за таксите и разноските по ЗЧСИ с вкл. ДДС в размер на 517.18 лева в
полза на ЧСИ и.с., както й други суми, дължими до този момент, в общ размер на
325.00 лева /вт.ч.ДТ, адв. възн., възн. за в.л., за пазач и пр./, поради
изтекла погасителна давност на вземането за подобрения, за което е издаден
изпълнителен лист, с което е ПРИЗНАТО ПРАВО НА ЗАДЪРЖАНЕ, на осн. § 4в ПЗР
ЗСПЗЗ вр. чл.72 ЗС, в полза на Г.С.Т., ЕГН ********** и Т.С.К., ЕГН **********
върху ПИ № 376 по ПНИ на с.о. „Боровец - юг", с площ 686.61 кв.м., при
граници: път, ПИ №375 и ПИ № 3634, до заплащане от М. П. Т. на сумата от 19 221
лева, представляваща стойността на направените в имота подобрения И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА за установено в отношенията между страните, че И.Б.И., ЕГН **********,
П.К.С., ЕГН **********, П.Г.П., ЕГН ********** и З.Г.И., ЕГН ********** НЕ ДЪЛЖАТ на Г.С.Т., ЕГН ********** и Т.С.К.,
ЕГН ********** сумите, предмет на
принудително изпълнение по изп. дело №
20177120400276 по описа на ЧСИ, per. № 712 в общ размер на 22 755.92 лева,
или за всеки ищец - по 5688.98 лева, от които неолихвяема сума в размер на
4805.25 лева, 7.05 лева допълнителни разноски и 34.50 лева разноски по и.д.,
както й таксата по т. 26 от Тарифа за таксите и разноските по ЗЧСИ с вкл. ДДС в
размер на 517.18 лева в полза на ЧСИ, както й други суми, дължими до този
момент, в общ размер на 325.00 лева /вт.ч.ДТ, адв. възн., възн. за в.л., за
пазач и пр./, поради изтекла погасителна давност на вземането за подобрения, за
което е издаден изпълнителен лист, с което е ПРИЗНАТО ПРАВО НА ЗАДЪРЖАНЕ, на
осн. § 4в ПЗР ЗСПЗЗ вр. чл.72 ЗС, в полза на Г.С.Т., ЕГН ********** и Т.С.К.,
ЕГН ********** върху ПИ № 376 по ПНИ на с.о. „Боровец - юг", с площ 686.61
кв.м., при граници: път, ПИ №375 и ПИ № 3634, до заплащане от М. П. Т. на
сумата от 19 221 лева, представляваща стойността на направените в имота
подобрения, на основание чл.439 ГПК.
ПОТВЪРЖДАВА
решението на Районен съд – Варна, постановено на 10.11.2017г. по гр.д. №
3962/2017г. в останалата му част, както и постановеното по същото дело решение
от 22.12.2017г. по чл.247 ГПК и чл.250 ГПК.
ОСЪЖДА
И.Б.И., ЕГН **********, с адрес ***,
П.К.С., ЕГН **********, с адрес ***, П.Г.П., ЕГН **********, с адрес *** и З.Г.И.,
ЕГН **********, с адрес *** ДА ЗАПЛАТЯТ
на Г.С.Т., ЕГН **********, с адрес *** и Т.С.К., ЕГН **********, с адрес *** сумата от 1 268.76 лева /хиляда двеста
шестдесет и осем лева 76 ст./, представляваща съдебни разноски за въззивната
инстанция, на основание чл.78 ГПК.
ОСЪЖДА Г.С.Т., ЕГН **********, с адрес *** и Т.С.К.,
ЕГН **********, с адрес *** ДА ЗАПЛАТЯТ
на И.Б.И., ЕГН **********, с адрес ***, П.К.С., ЕГН **********, с адрес ***, П.Г.П.,
ЕГН **********, с адрес *** и З.Г.И., ЕГН **********, с адрес *** сумата от 2 578.03 лева /две хиляди
петстотин седемдесет и осем лв. 03 ст./, представляваща съдебни разноски за
двете инстанции, на основание чл.78 ГПК.
Решението
подлежи на касационно обжалване, при условията на чл.280 ГПК, пред Върховния
касационен съд в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.