Р Е Ш Е Н И Е
397/30.6.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Шуменският районен съд, единадесети състав
На трети юни през две хиляди и двадесета година
В публично заседание в следния състав:
Председател: Ростислава Георгиева
Секретар: Ил.Давидкова
Прокурор:
Като разгледа докладваното от районния съдия
ГД №3419 по описа на ШРС за 2019 год.,
За да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са три отрицателни установителни иска с
правна квалификация чл.439 от ГПК.
Производството по настоящото дело е образувано по
искова молба от Ю.И.А., с ЕГН**********,***, съдебен
адрес:***, чрез адв.Д.С.от ШАК срещу „***” ЕООД, с ЕИК***, със седалище и адрес
на управление: гр.София, район Витоша, ул.“***“ №4-6, представлявано от Р. И. М. - Т..
Ищецът твърди, че във връзка с издаден срещу него
изпълнителен лист по чл.410 от ГПК по ЧГД №3267/2016 год. по описа на ШРС било
образувано изпълнително дело №839/2019 год. по описа на ЧСИ А. Р.. Счита, че
доколкото вземането е възникнало на 15.01.2013 год. в периода 15.01.2013 год. –
15.01.2016 год. по отношение на претендираната лихва и в периода 15.01.2013
год. – 15.01.2018 год. е изтекла погасителна давност за вземането по
изпълнителния лист.
С настоящата искова молба предявява три
отрицателни установителни иска срещу ответника, като моли съда да признае за
установено, че не дължи на ответника сумата от 2090.95 лева, от която 984.84
лева, представляваща главница, 1012.80 лева – договорна лихва и 93.93 лева –
наказателна лихва по издаден изпълнителен лист по ЧГД №3267/2016 год. по описа
на ШРС, поради изтекла давност. Молят да им бъдат присъдени и направените по
делото разноски.
В съдебно заседание ищецът не се явява лично и не
изпраща представител. От негово име са депозирани две молби – на 28.01.2020
год. и 21.05.2020 год., в които излага становище по съществото на спора и моли
исковете да бъдат уважени.
Препис от исковата молба, ведно с приложенията към
нея са били редовно връчени на ответника. В законоустановения едномесечен срок
от тяхна страна не е бил депозиран писмен отговор.
В съдебно заседание за ответното дружество не се
явява представител. От тяхно име на 13.03.2020 год. е депозирана писмена молба,
в която излагат становище по съществото на спора и молят предявените искове да
бъдат отхвърлени изцяло, като излагат конкретни съображения в подкрепа на
искането. Молят делото да бъде разгледано в тяхно отсъствие.
ШРС, след като взе в предвид събраните по делото доказателства и
становища на страните, преценени поотделно и в тяхната съвкупност и като
съобрази разпоредбите на закона, намира за установено от фактическа страна
следното:
На 15.01.2013 год. между ищецът и „***“ АД бил
подписан Договор за кредит №157124, по силата на който на А. била отпусната
сума в размер на 600.01 лева, а на 21.12.2013 год. между същите страни бил
сключен Договор за кредит №262785, с който общата сума, предоставена на
ответника била допълнена до 1000 лева. Същата следвало да бъде върната на 13
равни месечни вноски, всяка в размер на 164.94 лева в периода от 31.01.2014
год. до 31.01.2015 год. След сключване на договора ищецът не е заплащал дължимите от негова страна суми,
като към датата на падежа на кредита 31.01.2015 год. дължал сумата от 2090.95
лева, от която - 984.84 лева - главница, 1012.80 лева – договорна лихва за
периода от 15.01.2013 год. – 29.01.2015 год. и 93.93 лева – наказателна лихва
за периода от 31.01.2015 год. до 29.01.2015 год.
На 29.01.2015 год. между „***“ АД и ответното
дружество - „***” ЕООД бил сключен Договор за цесия, по силата на който било
цедирано вземането на „***“ АД от ищеца по посочените по-горе договори. Не се
спори между страните, че за извършената цесия длъжникът бил уведомен с
Уведомление на 20.06.2016 год. Тъй като в предоставения на ищеца 15-дневен срок
за доброволно плащане същият не изпълнил задължението си, ответното дружество
на 23.12.2016 год. подало до Районен съд – Шумен Заявление за издаване на заповед за
изпълнение. Било образувано ЧГД №3267/2016 год. по описа на ШРС, по което в
производството по чл.410 от ГПК в полза на ответното дружество, след влизане на
заповедта за изпълнение в сила, на 23.01.2017 год. бил издаден изпълнителен
лист, по силата на който длъжникът бил осъден да заплати на „***” ЕООД, с ЕИК***
сумите от: 984.84 лева – главница, представляваща дължима сума по Договор за
кредит №157124/15.01.2013 год., допълнен с Договор за кредит №262785/21.12.2013
год., 1012.80 лева – договорна лихва за периода от 15.01.2013 год. – 29.01.2015
год. и 93.93 лева – наказателна лихва за периода от 31.01.2015 год. до
29.01.2015 год., ведно със законната лихва върху дължимата главница, считано от
датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение –
23.12.2016 год. до окончателното изплащане на сумата.
Въз основа на издадения изпълнителен лист на 13.09.2019
год. по молба на взискателя било образувано изпълнително дело №839/2019 год. по
описа на ЧСИ А. Р.. По същото на 02.10.2019 год. бил наложен запор върху
трудовото възнаграждение на ищеца, получавано от Община Шумен. На същата дата
бил наложен и Запор на лек автомобил марка ***Ц180 Компресор с рег. №***, както
и опис на вещи на адреса на длъжника. Съобщението за наложените запори и опис е
било получено от ищеца на 11.11.2019 год.
Така
установената фактическа обстановка се потвърждава от всички събрани по делото писмени
доказателства и по-специално от: Изпълнителен лист от 23.01.2017 год.,
Съобщение за образувано изпълнително дело, Договор за правна защита и
съдействие, ведно с адвокатско пълномощно, Документи за заплатена държавна
такса, материалите, приложени по изп.дело №839/2019 год. по описа на ЧСИ А. Р.
и ЧГД №3267/2016 год. по описа на ШРС.
По
отношение направеното от ответното дружество възражение за недопустимост на втория
и третия обективно съединени отрицателни установителни искове, съдът намира
същото за неоснователно, поради следните правни съображения:
Съгласно разпоредбата на
чл. 439 от ГПК длъжникът може да оспорва чрез иск изпълнението, като искът на
длъжника може да се основава само на факти, настъпили след приключване на
съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното
основание. В настоящия случай от материалите по делото се установява по
безспорен начин, че вземането на ответното дружество е установено в
производство по чл.410 от ГПК. В същото време възраженията, на които ищецът
основава претенциите си са свързани с преценка за изтичане на определени
срокове, в периода от време след приключване на съдебното дирене в
производството, по което е било издадено изпълнителното основание. Същите имат
характер на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене, поради което
предявените отрицателни установителни искове се явяват допустими, независимо,
че страната се позовава на изтекъл давностен срок и преди датата на издаване на
изпълнителния лист.
При така
установената фактическа обстановка по отношение на първия отрицателен
установителен иск с правна квалификация чл.439 от ГПК, съдът приема от правна
страна следното:
Между страните не съществува спор, че по силата на
издаден изпълнителен лист на 23.01.2017 год. ищецът е бил осъден да заплати на
ответното дружество сумата от 984.84 лева, представляваща главница за
незаплатено задължение по Договор за кредит №157124/15.01.2013 год., допълнен с
Договор за кредит №262785/21.12.2013 год., сключени между „***“ АД и Ю.И.А., с ЕГН**********, вземането по които е било
прехвърлено с Договор за цесия от 29.01.2015 год., сключен между „***“ АД и „***”
ЕООД. Спорен между страните е въпроса дали вземането на ответното дружество е
погасено по давност, респективно каква давност следва да бъде приложена.
В настоящия случай се касае за влязла в сила
заповед за изпълнение на парично задължение, издадена в производство по чл.410
от ГПК. Съгласно действащата правна уредба, доколкото заповедното производство
се инициира със заявление за издаване на заповед за изпълнение, а не чрез искова
молба, то принципно заявлението за издаването на заповед за изпълнение нито
спира, нито прекъсва давността, като този ефект се постига едва с евентуалното предявяване
на иск при условията на чл.422, ал.1 от ГПК, като искът за съществуване на
вземането се смята предявен от момента на подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение, когато е спазен срокът по чл.415, ал.4 ГПК. Целта на
уредената фикция в закона е да се охранят правата на заявителя с оглед
евентуално изтичащия междувременно давностен срок. В същото време обаче,
съгласно съдебната практика, същият ефект има и
влязлата в сила заповед за изпълнение, която стабилизира вземането и от
влизането й в сила започва да тече нова давност.
Съгласно чл.117, ал.2 от ЗЗД, ако вземането е
установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години.
Влязлата в сила заповед за изпълнение формира сила на присъдено нещо и
установява с обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на
изтичането на срока за подаване на възражение. Целта на заповедното
производство е да се провери дали вземането е спорно или безспорно, което
означава, че при влязла в сила заповед за изпълнение не е налице вече правен
спор, каквото е положението при постановено съдебно решение. Следователно по
действащия ГПК няма основание да се отрече приравняването на влязлата в сила
заповед за изпълнение към съдебно решение по смисъла на чл.117, ал.2 ЗЗД. В този
смисъл е и константната практиката на ВКС и по-конкретно Решение №781 от
25.05.2011 год. на ВКС по гр.д. №12/2010 год., III г.о., ГК, Определение № 480 от 27.07.2010 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о., ГК, Определение №214 от 15.05.2018 г.
на ВКС по ч. гр. д. № 1528/2018 г., IV г. о., Определение №633 от 07.11.2017
год. на ВКС по т.д. №1508/2017 год., II т.о., ТК, Определение
№ 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. № 1366/2015 г., II т. о., ТК; Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч.
гр. д. № 4647/2015 г., IV г. о., ГК; Определение
№ 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2566/2013 г., IV г. о., ГК.
Съгласно настоящата уредба на заповедното
производство издаването на изпълнителен лист се предпоставя от издаването на
специален съдебен акт – заповед за изпълнение, чрез която се установява дали
вземането е спорно и която съставлява съдебно изпълнително основание (по
аргумент от разпоредбата на чл.404, т.1, предл.3 от ГПК). Правните последици на
влязлата в сила заповед за изпълнение са аналогични на последиците на влязло в
сила съдебно решение – същата има установително и преклудиращо действие в
отношенията между страните. Влязлата в сила заповед за изпълнение препятства
оспорването на задълженията, въз основа на обстоятелства или доказателства,
които са били известни на длъжника, и с които е разполагал или е можел да се
снабди до изтичането на срока за възражение.
Установеното със заповедта вземане не подлежи на
пререшаване, освен чрез използване на извънредните способи, лимитативно
очертани в разпоредбата на чл.423 от ГПК и чл.424 от ГПК, аналогични на чл.303,
ал.1, т.1 и т.5 от ГПК. Същевременно съгласно константната съдебна практика на
ВКС по отношение на заповедното производство, по което е издадено
изпълнителното основание, е допустим и иск по
чл.439 от ГПК, макар да не е било проведено съдебно дирене. Чрез тези
специални норми законодателят е придал на влязлата в сила заповед за изпълнение
характера на влязло в сила решение за вземането, защото е ограничил нейното
атакуване до степен в каквато е ограничено и атакуването на влезли в сила
решения. Този извод се подкрепя и от мотивите на ТР №4 от 18.06.2014 год. по
т.д. №4/2013 год., ОСГТК на ВКС. В този смисъл следва да бъде посочено, че за
разлика от общият исков процес, при който преклудиращият ефект на силата на присъдено
нещо настъпва в края на съдебното дирене в последната инстанция по същество
(което по правило е въззивното производство), то при влязлата в сила заповед за
изпълнение преклудиращият ефект на силата на присъдено нещо настъпва с изтичане
на срока за подаването на възражение срещу издадената заповед за изпълнение на
парично задължение.
В същата насока е и Решение №6 от 21.01.2016 год.
на ВКС по т.д. №1562/2015 год., I т.о., ТК, в което изрично е посочено, че „задължителната
практика на ВКС е, че при всички хипотези на чл.416 от ГПК, настъпва
стабилитетът на заповедта за изпълнение по чл.410 от ГПК, а изпълнителната сила
на заповедта за изпълнение по чл.418 от ГПК се стабилизира окончателно, тъй
като по новия процесуален ред заповедите за изпълнение влизат в сила /за
разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл.237 от ГПК /отм./ и
оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и
изискуемостта на вземането се преклудират. В същата насока са Решение №781 от
25.05.2011 год. по гр.д. №12/2010 год. III г.о., ГК, Решение №207 по гр.д. №7030/2014 год. IV г. о.,
ГК,
Предвидените специални способи за защита на
длъжника след влизане в сила на заповедта за изпълнение /исковете за оспорване
на вземането, които могат да се основават само на новооткрити писмени
доказателства или нови писмени доказателства, респ. на факти, настъпили след
издаването й/ обосновават извода, че при настъпване, респ. стабилизиране
изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по отношение на
материализираното в нея вземане, то не може да се оспорва от длъжника по
съображения, твърдения и факти, които е могъл и е следвало да заяви преди
влизането й в сила. Резултат на стабилитета на заповедта за изпълнение и
преклудиране на възможността да се оспорват посочените факти и обстоятелства, е
недопустимостта на последващ процес, основан на факти, несъвместими с
материалното право, чието съществуване е установено с влязлата в сила заповед.
Тези факти са обхванати от преклудиращото действие на заповедта и са изключени
от съдебна проверка. Ако длъжникът е разполагал с възражения срещу правото,
установено със заповедта, но не ги е упражнил надлежно и в срок, те се
преклудират. В това се изразява пресичащото действие на заповедта по отношение
на фактите съществували до проявлението на изпълнителната й сила, съответно
стабилизирането й.
След стабилизирането на заповедта за изпълнение
ирелевантно за правния спор е обстоятелството въз основа на какъв акт или
основание е издадена същата. А с оглед на изложеното съдът намира, че когато е
налице влязла в сила заповед за изпълнение същата стабилизира вземането, поради
което от влизането й в сила започва да тече нова давност, която винаги е
петгодишна по аналогия от разпоредбата на чл.117, ал. 2 ЗЗД, който е приложим и
в настоящия случай.
С оглед на изложеното и съобразявайки материалите
по делото и по-конкретно извършените изпълнителни действия в рамките на
образуваното изпълнително производство съдът намира, че вземането на ответното
дружество не се е погасило по давност.
Доколкото не се спори между страните, че
сключените между ищеца и първоначалния кредитор договори за кредит са били с
краен падеж 31.01.2015 год., се налага извода, че петгодишния давностен срок по
отношение на дължимата като главница сума е започнала да тече именно от
посочената дата. В тази връзка съдът намира за неоснователно твърдението на
ищеца, че погасителна давност по отношение на вземането за главницата е
започнала да тече от момента на сключване на договора – 15.01.2013 год. С оглед
характера на вземането следва да се приеме, че предсрочната изискуемост на
кредита не настъпва автоматично при спиране на плащанията или неплащане на
погасителна вноска от страна на длъжника. Наличието на тази обективна
предпоставка е необходимо, но не и достатъчно условие за трансформиране на
кредита в предсрочно изискуем, доколкото отнемането на преимуществото на срока
по договора е субективно право на кредитора.
Поради това, преценката дали да го упражни и кога, принадлежи изцяло на
последния. Следователно, настъпването на предсрочната изискуемост на един
кредит предпоставя кумулативно осъществяване на два юридически факта – забава
от страна на длъжника на плащанията на договорените погасителни вноски по
главница и/или лихви и волеизявление от страна на кредитора за отнемане, поради
това на преимуществото на срока с едностранно обявяване на кредита за изцяло
предсрочно изискуем било то чрез счетоводното му записване за такъв на
определена дата, било чрез подаване от кредитора на заявление за издаване на
заповед за незабавно изпълнение. В този смисъл е и константната съдебна
практика и по-конкретно Решение №92/16.06.2009 год. на ВКС по т.д. №467/2008
год., ІІ т.о., ТК, Решение №58/15.04.2009 год. на ВКС по т.д. №584/2008 год.,
ІІ т.о., ТК постановени по реда на чл.290 от ГПК. В настоящия случай, видно от
представените по делото доказателства, това е станало чрез подаване на
заявление за издаване на заповед за изпълнение след изтичане крайния падеж на
договора и то след сключване на договора за цесия между първоначалния кредитор
и ответника.
В този смисъл съдът съобрази обстоятелството, че
задължението за връщане на суми, отпуснати на основание договор за кредит, т.е.
главницата по кредита се погасява с изтичането на общата пет годишна давност по
чл.110 от ЗЗД. В случая не е налице никоя от изчерпателно изброените хипотези,
визирани в разпоредбата на чл.110 от ЗЗД, обуславящи прилагането на специалната
тригодишна погасителна давност. Съгласно разпоредбата на чл.114, ал.1 от ЗЗД,
давността започва да тече от деня, когато вземането е станало изискуемо, като съгласно чл.116,
б.”а”, б.”б” и б.”в” от ЗЗД, давността се прекъсва с признаване на вземането от
длъжника, при предявяване на иск или възражение. Имайки предвид, че по
изложените по-горе съображения настоящия състав намира, че давността е
започнала да тече от 31.01.2015 год., когато е настъпил крайния падеж по
кредита и главницата е станала изискуема,
се налага извода, че визираната по-горе петгодишна погасителна давност,
действаща по отношение на главницата не е била изтекла към датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Този срок не е бил изтекъл
към датата на влизане в сила на заповедта – 19.01.2017 год. От посочената дата
е започнала да тече нова петгодишна давност. Същата е била многократно прекъсвана
с извършените по образуваното изпълнително дело същински изпълнителни действия,
сред които запор върху трудовото възнаграждение на длъжника – 02.10.2019 год.; запор
върху МПС – 02.10.2019 год. и опис – 02.10.2019 год. С посоченото действие
давността е била прекъсната и от тази дата е започнала да тече нова отново
петгодишна давност, която не е изтекла.
Поради изложеното, съдът намира, че иска за
признаване за установено, че ищецът не дължи на ответното дружество сумата от 984.84
лева, главница за незаплатено задължение по Договор за кредит
№157124/15.01.2013 год., допълнен с Договор за кредит №262785/21.12.2013 год., сключени
между „***“ АД и Ю.И.А., с ЕГН**********,
вземането по които е било прехвърлено с Договор за цесия от 29.01.2015 год.,
сключен между „***“ АД и „***” ЕООД, ведно със законната лихва върху
претендираната главница, считано от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение - 23.12.2019 год. до окончателното изплащане
на сумата, представляваща задължение, за което е бил издаден изпълнителен лист от 23.01.2017
год. по ЧГД №3267/2016 год. по описа на ШРС се явява неоснователен и недоказан
и следва да бъде отхвърлен.
При така
установената фактическа обстановка по отношение на втория отрицателен
установителен иск с правна квалификация чл.439 от ГПК, съдът приема от правна
страна следното:
Ищецът твърди, че не дължи сумата от 1012.80 лева
– договорна лихва за периода от 15.01.2013 год. – 29.01.2015 год., като счита,
че същата е погасена по давност. По отношение претенцията за лихви следва да
бъде приложена кратката тригодишна погасителна давност, визирана в разпоредбата
на чл.111, б.”в” от ЗЗД. В същото време обаче с оглед изложеното по-горе за
стабилизиране на заповедта за изпълнение, поради липса на подадено
възражение, се налага извода, че
длъжникът няма право да се позовава на обстоятелства, които е можел да изложи с
възражение по чл.414 от ГПК. В същото време обаче с оглед разпоредбата на чл.439
от ГПК може да направи това по отношение
на нововъзникнали обстоятелства, които са настъпили след влизане в сила
на заповедта за изпълнение. Доколкото
последната е влязла в сила на 19.01.2017 год., се налага извода, че от
тази дата е започнала да тече нова давност, както по отношение на главницата,
така също и по отношение на претендираната договорна лихва. Както бе посочено и
по-горе, доколкото е налице влязла в сила заповед за изпълнение същата
стабилизира вземането, поради което от влизането й в сила започва да тече нова
давност, която винаги е петгодишна по аналогия от разпоредбата на чл.117, ал. 2 ЗЗД, който е приложим и в настоящия случай. Същата е била многократно
прекъсвана с извършените по образуваното изпълнително дело същински
изпълнителни действия, сред които запор върху трудовото възнаграждение на
длъжника – 02.10.2019 год.; запор върху МПС – 02.10.2019 год. и опис –
02.10.2019 год. С посоченото действие давността е била прекъсната и от тази
дата е започнала да тече нова отново петгодишна давност, която не е изтекла. За
прецизност следва да бъде посочено, че не е изтекъл дори тригодишен давностен
срок, въпреки, че такъв не е приложим.
Поради изложеното, съдът намира, че иска за
признаване за установено, че ищецът не дължи на ответното дружество сумата от 1012.80
лева – договорна лихва за периода от 15.01.2013 год. – 29.01.2015 год., във
връзка с Договор за кредит №157124/15.01.2013 год., допълнен с Договор за
кредит №262785/21.12.2013 год., сключени между „***“ АД и Ю.И.А., с ЕГН**********, вземането по които е било
прехвърлено с Договор за цесия от 29.01.2015 год., сключен между „***“ АД и „***”
ЕООД, представляваща задължение, за което е бил издаден изпълнителен лист от 23.01.2017
год. по ЧГД №3267/2016 год. по описа на ШРС се явява неоснователен и недоказан
и следва да бъде отхвърлен.
По
отношение на третия отрицателен установителен иск с правна квалификация чл.439
от ГПК, съдът приема от правна страна следното:
Ищецът твърди, че не дължи сумата от 93.93 лева –
наказателна лихва за периода от 31.01.2014 год. до 29.01.2015 год., като също
счита, че същата е погасена по давност. По отношение претенцията за лихви отново
следва да бъде приложена кратката тригодишна погасителна давност, визирана в
разпоредбата на чл.111, б.”в” от ЗЗД. В същото време обаче с оглед изложеното
по-горе за стабилизиране на заповедта за изпълнение, поради липса на подадено
възражение, се налага извода, че
длъжникът няма право да се позовава на обстоятелства, които е можел да изложи с
възражение по чл.414 от ГПК. В същото време обаче с оглед разпоредбата на
чл.439 от ГПК може да направи това по отношение
на нововъзникнали обстоятелства, които са настъпили след влизане в сила
на заповедта за изпълнение. Доколкото
последната е влязла в сила на 19.01.2017 год., се налага извода, че от
тази дата е започнала да тече нова давност по отношение и на претендираната
наказателна лихва. Както бе посочено и по-горе, доколкото е налице влязла в
сила заповед за изпълнение същата стабилизира вземането, поради което от
влизането й в сила започва да тече нова давност, която винаги е петгодишна по
аналогия от разпоредбата на чл.117, ал. 2 ЗЗД, който е приложим и в настоящия
случай. Същата е била многократно прекъсвана с извършените по образуваното
изпълнително дело същински изпълнителни действия, сред които запор върху
трудовото възнаграждение на длъжника – 02.10.2019 год.; запор върху МПС –
02.10.2019 год. и опис – 02.10.2019 год., поради което се налага извода, че
същата не била изтекла нито към момента
на подаване на исковата молба, нито към настоящия момент. И по отношение на
този иск следва да бъде посочено, че не е изтекъл дори тригодишен давностен
срок, въпреки, че такъв не е приложим.
Поради изложеното, съдът намира, че иска за
признаване за установено, че ищецът не дължи на ответното дружество сумата от 93.93
лева – наказателна лихва за периода от 31.01.2014 год. до 29.01.2015 год., във
връзка с Договор за кредит №157124/15.01.2013 год., допълнен с Договор за
кредит №262785/21.12.2013 год., сключени между „***“ АД и Ю.И.А., с ЕГН**********, вземането по които е било
прехвърлено с Договор за цесия от 29.01.2015 год., сключен между „***“ АД и „***”
ЕООД, представляваща задължение, за което е бил издаден изпълнителен лист от 23.01.2017
год. по ЧГД №3267/2016 год. по описа на ШРС се явява неоснователен и недоказан
и следва да бъде отхвърлен.
С оглед изхода на правния спор на ищцовата страна
разноски не се дължат.
От страна на ответното дружество не е направено
искане за присъждане на разноски, поради което такива също не им се дължат,
независимо от изхода на делото.
Водим от горното, съдът
РЕШИ
ОТХВЪРЛЯ
предявения от Ю.И.А., с ЕГН**********,***, съдебен адрес:***, чрез
адв.Д.С.от ШАК срещу „***” ЕООД, с
ЕИК***, със седалище и адрес на управление: гр.София, район Витоша, ул.“***“ №4-6, представлявано от Р. И. М. - Т. отрицателен установителен иск с правно
основание чл.439 от ГПК с искане да бъде прието за установено в отношенията
между страните, че Ю.И.А., с ЕГН**********
не дължи на „***” ЕООД, с ЕИК*** сумата от 984.84 лева /деветстотин осемдесет и четири лева и осемдесет и
четири стотинки/ - главница за незаплатено задължение по Договор за кредит
№157124/15.01.2013 год., допълнен с Договор за кредит №262785/21.12.2013 год., сключени
между „***“ АД и Ю.И.А., с ЕГН**********,
вземането по които е било прехвърлено с Договор за цесия от 29.01.2015 год.,
сключен между „***“ АД и „***” ЕООД, както и законната лихва върху дължимата
главница, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение – 23.12.2019 год. до окончателното изплащане на сумата, представляваща
задължение, за което е бил издаден
изпълнителен лист от 23.01.2017 год. по ЧГД №3267/2016 год. по описа на ШРС.
ОТХВЪРЛЯ
предявения от Ю.И.А., с ЕГН**********,***, съдебен адрес:***, чрез
адв.Д.С.от ШАК срещу „***” ЕООД, с
ЕИК***, със седалище и адрес на управление: гр.София, район Витоша, ул.“***“ №4-6, представлявано от Р. И. М. - Т. отрицателен
установителен иск с правно основание чл.439 от ГПК с искане да бъде прието за установено в отношенията между страните,
че Ю.И.А., с ЕГН**********
не дължи на „***” ЕООД, с ЕИК*** сумата от 1012.80 лева /хиляда и
дванадесет лева и осемдесет стотинки/ – договорна лихва за периода от
15.01.2013 год. – 29.01.2015 год. за незаплатено задължение по Договор за
кредит №157124/15.01.2013 год., допълнен с Договор за кредит №262785/21.12.2013
год., сключени между „***“ АД и Ю.И.А., с ЕГН**********,
вземането по които е било прехвърлено с Договор за цесия от 29.01.2015 год.,
сключен между „***“ АД и „***” ЕООД, представляваща задължение, за което е бил издаден изпълнителен лист от 23.01.2017
год. по ЧГД №3267/2016 год. по описа на ШРС.
ОТХВЪРЛЯ
предявения от Ю.И.А., с ЕГН**********,***, съдебен адрес:***, чрез
адв.Д.С.от ШАК срещу „***” ЕООД, с
ЕИК***, със седалище и адрес на управление: гр.София, район Витоша, ул.“***“ №4-6, представлявано от Р. И. М. - Т. отрицателен
установителен иск с правно основание чл.439 от ГПК с искане да бъде прието за установено в отношенията между страните,
че Ю.И.А., с ЕГН**********
не дължи на „***” ЕООД, с ЕИК*** сумата от 93.93 лева /деветдесет и три
лева и деветдесет и три стотинки/ – наказателна лихва за периода от 31.01.2014
год. до 29.01.2015 год., за незаплатено
задължение по Договор за кредит №157124/15.01.2013 год., допълнен с Договор за
кредит №262785/21.12.2013 год., сключени между „***“ АД и Ю.И.А., с ЕГН**********, вземането по които е било
прехвърлено с Договор за цесия от 29.01.2015 год., сключен между „***“ АД и „***”
ЕООД, представляваща задължение, за което е бил издаден изпълнителен лист от 23.01.2017
год. по ЧГД №3267/2016 год. по описа на ШРС.
На страните разноски не се дължат.
Решението подлежи на
обжалване пред Шуменски окръжен съд в двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: