Р Е
Ш Е Н
И Е
№68 22.03.2017 год. гр. Стара Загора
В
И М Е
Т О Н
А Н А
Р О Д А
Старозагорският административен
съд, VІ състав, в публично съдебно заседание на седми март две хиляди и седемнадесета
год., в състав:
СЪДИЯ: МИХАИЛ РУСЕВ
при секретар Зорница Делчева като разгледа докладваното
от съдия М. РУСЕВ адм. дело №543 по описа за 2016 год., за да се произнесе,
съобрази следното:
Производството е по реда на
чл. 145 и сл. Административно-процесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл.46,
ал.1 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/.
Образувано е по жалба на А.Е., гражданин на Украйна,
ЛНЧ **********, с постоянен адрес *** против Заповед УРИ:537700-3129 от 03.11.2016
год., издадена от Началник група „Миграция” при Областна Дирекция на МВР –
Стара Загора, с която заповед, на основание чл.26, ал.1 във вр. с чл.10, ал.1,
т.3 от ЗЧРБ, е отказано продължаване на срока на пребиваване в Република България
на А.Е..
В жалбата са изложени доводи за незаконосъобразност
на оспорения административен акт по съображения за постановяването му при липса
на компетентност; при допуснати съществени нарушения на производствените
правила; при неспазване на установената форма на акта; в противоречие на
материалноправните разпоредби и в несъответствие с целта на закона. Жалбоподателят
поддържа, че отказът е постановен при нарушението на чл.34 и чл.35 от АПК,
както и че липсва конкретизация кое от така посочените в чл.10, ал.1 т.3 нарушения
се има в предвид при издаването на заповедта. В хода по същество на спора,
излага допълнителни аргументи за неправилна квалификация на оспореният
административен акт, като счита, че установените данни следва да бъдат
квалифицирани като наличието на материално правните предпоставки на чл.10,
ал.1, т.1 от ЗЧРБ, както и за липса на мотиви в акта. Направено е искане за отмяна
на обжалваната заповед.
Ответникът по жалбата – Началник
група „Миграция” при Областна Дирекция на МВР – Стара Загора, чрез процесуалния
си представител по делото юриск. Алексиев, оспорва жалбата като неоснователна и
моли да бъде отхвърлена. Поддържа, че при правилно приложение на закона и в
съответствие с неговата цел, на А.Е., гражданин на Украйна, е отказано
продължаване на правото на пребиваване в Република България. Излага доводи че
оспорената заповед, като издадена при спазване на регламентираните изисквания
за форма и съдържание и при наличие на нормативно предвидената материалноправни
предпоставки за упражняване на правомощието от административния орган, е
правилна и законосъобразна.
Въз основа на съвкупната
преценка на представените по делото доказателства, съдът приема за установено
следното от фактическа страна по административно-правния спор:
Безспорно е че жалбоподателят А.Е.
е гражданин на Украйна и като такъв е притежавал разрешение за продължително
пребиваване на територията на Република България №*********, валидно до
28.11.2016 год. /лист 24 от делото/. Същият притежава национален паспорт на
Украйна НВ№379706 с валидност до 27.05.2025 год. /лист 25 от делото/. На
25.10.2016 год., А.Е. подава заявление за продължаване на пребиваването на
чужденец в Република България, като към заявлението са приложени и изискуемите
от закона документи /лист 22 от делото/. С писмо рег.№СЗ-31-5635/28.10.2016
год. Директорът на ТДНС – Стара Загора, възразява срещу издаването на
разрешението, тъй като са налице данни, че жалбоподателят представлява заплаха
за националната сигурност, като мотивите за това са изложени в справка с рег.
№СЗ-6-220/13.01.2016 год. изпратена до Главния секретар на МВР и Директорът на
Дирекция „Миграция” гр. София. Въз основа на така изразеното становище е
постановен и оспореният в настоящето производство индивидуален административен
акт.
Обжалваната Заповед УРИ: 537700-3129
от 03.11.2016 год., издадена от Началника на група „Миграция” при Областна Дирекция
на МВР – Стара Загора, е издадена на основание
чл. 26, ал.1 във вр. с чл.10, ал.1, т.3 от ЗЧРБ, като от фактическа
страна отказът за продължаване на продължителното пребиваване на чужденецът е
обосновано с обстоятелството, че по отношения на същият са налице
предпоставките на чл.10, ал.1, т.3 от ЗЧРБ.
По делото са представени и
приети като доказателства документите съдържащи се в административната преписка
по издаване на оспорената заповед.
Съдът, като обсъди събраните
по делото доказателства във връзка с направените в жалбата оплаквания, доводите
и становищата на страните и като извърши цялостна проверка на
законосъобразността на оспорения административен акт на основание чл. 168, ал.1
във връзка с чл.146 от АПК, намира за установено следното:
Оспорването, като направено от
легитимирано лице с правен интерес, в законово установения срок и против акт,
подлежащ на съдебно обжалване и контрол за законосъобразност, е процесуално
допустимо.
Разгледана по същество жалбата
е неоснователна.
Оспореният отказ за
издаване на разрешение за продължаване срока на пребиваване на чужденец в
Република България УРИ 537700-3129/ 03.11.2016 год. е издаден от материално и
териториално компетентният административен орган - Началник група „Миграция”
при ОД на МВР Стара Загора, при условията на делегация по чл.57 от ППЗЧРБ,
съгласно представената Заповед №349з-2976/07.10.2015 год. на Директора на ОД на
МВР Стара Загора /лист 38 от делото/.
Обжалваната заповед е издадена
на основание чл.26, ал.1 от ЗЧРБ във вр. с чл.10, ал.1, т.3 от ЗЧРБ, която
разпоредба регламентира, че не се издава виза или не се разрешава влизане в
страната на чужденец, когато има данни, че е член на престъпна група или
организация или че извършва или има намерение да извършва терористична дейност,
контрабанда и незаконни сделки с оръжие, взривни вещества, боеприпаси,
пиротехнически изделия, стратегически суровини, изделия и технологии с двойна
употреба, както и незаконен трафик на упойващи и психотропни вещества и
прекурсори и на суровини за тяхното производство /в редакцията й към датата на
постановяване на заповедта, като от 20.12.2016 год. отпадат думите
„терористична дейност”/.
Съгласно чл.26,
ал.8 от ЗЧРБ, при преценка на отказ за предоставяне на статут на дългосрочно
пребиваване се отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца в
Република България, възрастта, здравословното състояние, семейното положение,
социалната интеграция, съществуващи връзки в страната или липсата на връзки с
държавата по произход. Извършването на такава
преценка и мотивирането въз основа на нея на възприетото административно
решение, е проявление на един от основните принципи на административния процес
– принципа на съразмерност, регламентиран в чл.6, ал.2 и ал.5 от АПК, съгласно
който принцип административният акт и неговото изпълнение не могат да засягат
права и законни интереси в по-голяма степен от най-необходимото за целта, за
която актът се издава, като административните органи трябва да се въздържат от
актове и действия, които могат да причинят вреди, явно несъизмерими с
преследваната цел. Преценката по чл.26, ал.8 от ЗЧРБ е свързана със
спазването на правата на човека и основните свободи и не е изключена при
налагане на принудителна административна мярка в условия на обвързана
компетентност. В този смисъл установеното в закона задължение на
административния орган да наложи ПАМ в хипотезата на чл.26, ал.1 от ЗЧРБ не го
освобождава от задължението да извърши преценка по чл.26, ал.8 от ЗЧРБ и да съпостави
относителната тежест на защитаваните ценности, като прецени приоритетната
такава с оглед допустимостта на ПАМ от гледна точка правата на човека, както и
с оглед издаването на заповедта в съответствие с целта на закона.
Тъй като отказът представлява индивидуален административен акт, с който
се засягат правата на адресата му и доколкото в ЗЧРБ няма специални процесуални
разпоредби относно административните актове с правно основание чл.26, ал.1 от
ЗЧРБ, е необходимо при издаването му да се спазва чл.59, ал.2, т.4 от АПК
относно съдържанието и да се излагат фактически и правни основания за неговото
издаване. В оспорения отказ е посочено, че е получено становище на ДАНС, с
което се възразява лицето да получи разрешение за продължително пребиваване. По
аргумент от разпоредбите на чл.13, вр. чл.8 на Конвенцията за защита правата на
човека и основните свободи /КЗПЧОС/, засегнатото лице следва да разполага с
ефективна съдебна защита срещу засягащия го акт. Постановеният въз основа на
отрицателното становище на ДАНС административен акт засяга правната сфера на
чуждия гражданин. Становището по чл. 22, ал.4 ЗЧРБ не представлява акт, подлежащ на
отделен,
самостоятелен съдебен контрол, като пътят към защита срещу същия, респ.
съдебното задължение за преценка за законосъобразност и съразмерност на мярката
с преследваната цел, следва да се реализира или по инициатива на страната в
рамките на производството по оспорване на отказа, или чрез служебната
задължителна за съда проверка по силата на чл.168, ал.1, вр. с чл.146, вр. с чл.6 от АПК относно
съществуване на материалноправните предпоставки за постановяването му.
Отрицателното
становище на ДАНС не е самостоятелно основание по чл.26, ал.1 от ЗЧРБ за
постановяване на отказ, но представлява задължителен елемент от
административното производство по издаване на разрешение за пребиваване на
чужденци в Република България /чл.22, ал.4 от ЗЧРБ/ и мотиви на акта, с който
се отказва предоставяне на право на пребиваване, когато това е единственото
посочено в него основание за отказ. В тази връзка следва да се има предвид, че
ЗЧРБ в съответствие с КЗПЧОС, не изисква поведението на лицето – извършващо
една или няколко от изчерпателно изброените противоправни дейности в чл.10,
ал.1, т.3 от ЗЧРБ, да се изразява във факти, а в данни.
Но съдържанието на тези данни следва да налага правна квалификация,
съответстваща на постановения отказ от право на продължително пребиваване. Като
взе предвид, че писмото има характер на справка - обобщение на данни, събрани
по способите на работа в специализирания орган, че е изготвено при съобразяване
на същността и източниците на разузнаването по аргумент от Решение от 15
ноември 1996 г. по делото "Чахал срещу Обединеното кралство (Chahal v.
UK)", съдът приема, че наличните в него данни са достатъчни за преценката
за съответствието на отказа със закона и с неговата цел. Разпоредбата на чл.10,
ал.1, т.3 от ЗЧРБ визира действия /активно
поведение/, с които чужденецът е член на престъпна група или организация или че
извършва или има намерение да извършва терористична дейност, контрабанда и
незаконни сделки с оръжие, взривни вещества, боеприпаси, пиротехнически
изделия, стратегически суровини, изделия и технологии с двойна употреба, както
и незаконен трафик на упойващи и психотропни вещества и прекурсори и на
суровини за тяхното производство. В случая от изложените фактически
обстоятелства в становището на ДАНС може да се направи извод, че в поведението
на А.Е. има индиции за осъществявана от страна на жалбоподателя престъпна
дейност, в частност, че е бил член на престъпна група, че осъществява незаконен
трафик на наркотични вещества и е осъществявал сделки с взривоопасни вещества и
боеприпаси. Тези сведения, преценени в съвкупност с цялостното поведение на Е.,
изразяващо се във влизането в Република България под няколко имена, използване
на неистинска лична карта, обосновават основателно предположение, че са налице
предпоставките на чл.10, ал.1, т.3 от ЗЧРБ.
Жалбоподателят
представя писмени доказателства, удостоверяващи, че спрямо него няма образувани
досъдебни производства, както и че не е осъждан на територията на България,
т.е. че спрямо него няма влезли в сила осъждания за умишлени престъпления от
общ характер. Всъщност това обстоятелство не е
спорно между страните, тъй като и основанието за постановения отказ
/чл.10, ал.1, т.3 от ЗЧРБ/ изисква наличието на данни, но не и влезли в сила
присъди за умишлени престъпления, което от своя страна е друго правно основание
– чл.10, ал.1, т.6 от ЗЧРБ. Неоснователно е и оплакването за неправилна правна
квалификация на оспореният индивидуален административен акт. Съдържащите се в
приложената по делото справка от ТДНС данни, не предполагат квалифицирането на
поведението на Е. като такова застрашаващо националната сигурност, макар и по
този начин да е квалифицирано същото в справката, но е с посочено правно
основание чл.10, ал.1, т.3 от ЗЧРБ. Налице правилно подвеждане на наличните
данни в приложената справка под правилната материалноправна законова
разпоредба.
Следва да се има предвид, че
евентуалните права, които разпоредбите на правото на Съюза относно
гражданството на Съюза предоставят на гражданите на трети страни, не са техни
собствени права, а са производни от упражненото от гражданина на Съюза право на
свободно движение. (решение от 8 май 2013 г. по дело Y. и Y.-T., C-87/12,
Решение от 10 октомври по дело С-86/12 и др.). Т.е. същите имат вторичен
характер и са им необходими дотолкова, доколкото следва да се отчете семейната
връзка като фактор, можещ да разколебае гражданина на ЕС да упражни в пълен
обем своите права. И като такъв - да ги лиши от пълен ефект, което ще е
нарушение на основните права на гражданина на ЕС. Ето защо, при преценка на
правото, което гражданин на трета страна има, в качеството си на член на
семейството на гражданин на ЕС, съдът трябва да държи сметка не просто за
семейната връзка, но и семейното намерение за упражняване на правото на семеен
живот, в контекста на фундаменталните права на гражданина на ЕС.
Доколкото
се касае за лице, което е/бил /съдържат се данни в справката, за постановен развод,
но липсват доказателства в тази насока/ съпруг на български гражданин, следва
да се прецени също дали оспореният отказ не е издаден в нарушение на правото на
семеен живот и засяга ли правата, предоставени на членовете на семейството му -
български граждани, по силата на Дял II, Част втора от ДФЕС. Правото на
зачитане на личния и семейния живот представлява основно право, регламентирано
в чл.8, ал.1 от КЗПЧОС. Ограничаването на това право е допустимо от страна на
държавните власти в случаите, предвидени в закона и необходими в едно
демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на
икономическото благосъстояние на страната, за предотвратяване на безредици или
престъпления, за защита на здравето и морала или на правата и свободите на
другите /чл. 8, ал. 2 от КЗПЧОС/. Съдът счита, че в настоящия случай, макар чужденецът да има или е имал семейни връзки на
територията на държавата, където пребивава и налаганата мярка /отказ за
пребиваване/ е в състояние да наруши тези семейни връзки, тази мярка с оглед
личното поведение на лицето е оправдана в духа на чл.8 от ЕКПЧ като
пропорционална на преследвана легитимна цел от общ интерес. Следва да се отбележи също, че установените по делото факти
не сочат връзка между България и семейния живот на чужденеца по начин, по който
да налага правото му на постоянно пребиваване в страната. Жалбоподателят не поддържа
семейни връзки, не е плащал издръжка на сина си в продължение на повече от пет
години, за което е било образувано и досъдебно производство по описа на РП -
Харманли. Няма доказателства издръжката на съпругата и сина му да зависи от
него, доколкото същата живее в Гърция и не
поддържа връзка с него. Следователно липсата на близки отношения между
жалбоподателя от една страна и съпругата и сина му от друга страна, не
обосновават наличието на необходимост от издаването на разрешение за
продължително пребиваване по тези причини. В контекста на гореизложеното, Е. не
е подал заявление за продължително пребиваване на основание, че е женен за
български гражданин или има дете български гражданин, а на основание,
обстоятелството, че е записан студент редовно обучение.
Правото на семеен живот
е право, което гражданите на ЕС черпят, при реално намерение да го упражняват
(т.е., когато реално им е необходимо да организират семейния си живот на
територията на приемащата държава член на ЕС) и за да не бъдат накърнени
основните права, които институтът гражданство предоставя (поради
неблагоприятното положение на съпруга си, гражданинът на ЕС да не бъде разубеден
да упражни правата си на придвижване, установяване и пр.). При изложения анализ
съдът приема, че оспореният отказ не засяга правото на семеен живот на А.Е. - той не твърди и не
сочи доказателства за реална необходимост да организира семейния си живот в България.
По тези съображения съдът
намира, че оспореният отказ за издаване на разрешение за продължаване срока на
пребиваване на чужденец в Република България като издаден от компетентен орган,
при спазване на административнопроизводствените правила и правилно приложение
на материалния закон, се явява законосъобразен и подадената срещу него жалба от
А.Е., гражданин на Република Украйна, подлежи на отхвърляне като неоснователна.
Направено е искане и от двете
страни за присъждане на разноски по делото. При този изход на спора на Областна
дирекция на МВР Стара Загора /като юридическо лице, в структурата на което е
включена група „Миграция”/ се дължат разноски за юрисконсултско възнаграждение
в размер на 100.00 лв., определен по чл.24 от Наредба за заплащането на
правната помощ, приложима съгласно разпоредбата на чл.144 от АПК във връзка с
чл.78, ал.8 от ГПК и чл.37 от ЗПП.
Водим от горните мотиви и на основание чл.172, ал.2,
предложение второ от АПК, Старозагорският административен съд
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата
на А.Е., гражданин на Украйна, ЛНЧ **********, с постоянен адрес *** против
Отказ за издаване на разрешение за продължаване срока на пребиваване на
чужденец в Република България УРИ 537700-3129-03.11.2016 год. на Началник група „Миграция” при ОД на МВР Стара
Загора, КАТО НЕОСНОВАТЕЛНА.
ОСЪЖДА А.Е., гражданин на Украйна, ЛНЧ **********, с постоянен
адрес *** ДА ЗАПЛАТИ Областна
дирекция на МВР Стара Загора, представлявана от Директора Николай Кирков сумата 100.00 /сто/ лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред ВАС в
14-дневен срок от съобщението до страните за постановяването му.