№ 203
гр. Велико Търново , 30.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, ВТОРИ ГРАЖДАНСКИ И
ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ в публично заседание на шестнадесети юни, през
две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:ХРИСТИНА ДАСКАЛОВА
Членове:ЕМАНУИЛ ЕРЕМИЕВ
ИСКРА ПЕНЧЕВА
при участието на секретаря ГАЛЯ М. РОМАНОВА
като разгледа докладваното от ИСКРА ПЕНЧЕВА Въззивно търговско дело
№ 20214001000171 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
С Решение № 260001/ 24.08.2020 г. по Т.д. № 127/ 2018 г. по описа на ОС –
Ловеч съдът е признал за установено, че ПР. П. Д. дължи на „Банка ДСК“ ЕАД по
силата на договор за ипотечен кредит от 18.12.2007 г. сумите 84 140.92 лв. – главница,
31 406.82 лв. – договорна/ възнаградителна/ лихва за периода от 05.08.2013 г. до
19.09.2018 г., 474.14 лв. – санкционна лихва /обезщетение за забава/ за периода от
18.08.2013 г. до 19.09.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
04.10.2018 г. до окончателното изплащане, за които суми са издадени заповед за
изпълнение по чл.417 ГПК № 1177/ 05.10.2018 г. и изп. лист по Ч.гр.д. № 1989/ 2018 г.
по описа на РС – Ловеч. С решението са отхвърлени претенциите на Банката за
възнаградителна лихва за периода от 20.09.2018 г. до 03.10.2018 г. в размер на 255.57
лв. до пълния претендиран размер от 31 662.39 лв. и за санкционна лихва за същия
период в размер на 350.55 лв. до пълния претендиран размер от 824.69 лв. и заемни
такси в размер на 1 623.85 лв.
Подадена е въззивна жалба от ПР. П. Д. въззивна жалба против решението в
осъдителната му част. В останалата част решението на ОС – Ловеч е влязло в сила.
1
Жалбоподателят Д. счита решението за неправилно. Неправилен бил изводът на
съда за настъпване на предсрочна изискуемост на задълженията по кредита, тъй като
между страните изобщо не била уговорена такава възможност и предпоставките за
упражняването й. Клаузи в тази насока се съдържали само в Общите условия на
Банката, които обаче не са индивидуално уговорени, а са съставени предварително.
Неправилно съдът приел, че към момента на подаване на заявлението по чл.417 ГПК
Банката е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем и
длъжникът е надлежно уведомен за волеизявлението й по реда на чл.47 ГПК. Сочи, че
такова уведомление не е достигало до него. От доказателствата по делото не се
установявало да е възникнало основание за връчване на книжа по реда на чл.47 ГПК,
тъй като липсвало отразяване връчителят да е посетил адреса три пъти на отделни дати
в рамките на един месец и да е констатирал, че на посочения адрес не е намерен
адресатът или лице, съгласно да получи книжата. Самото уведомление, представено по
делото, не отговаряло на императивните изисквания за съдържанието му, защото не
бил конкретизиран размерът на вземането на кредитора по отделни пера, не били
посочени просрочените вноски и размерът им. Неправилен бил изводът на съда, че не е
изтекла погасителна давност за вземанията на Банката за главница и договорна и
санкционна лихва за периода 2013 г. – 2018 г. В противоречие с изложеното във
въззивната си жалба, че Банката не е обявила кредита за предсрочно изискуем, сочи, че
той е станал такъв още на 22.08.2011 г., при което от този момент е започнал да тече
давностният срок по чл.110 ЗЗД и към датата на подаване на заявлението той бил
изтекъл. Излага, че давностният срок не е прекъснат с предходното водено между
страните дело за вземанията по процесния договор за кредит предвид отхвърлянето на
исковата претенция на Банката. Моли решението да бъде отменено в обжалваната му
част и исковата претенция на Банката да бъде отхвърлена изцяло. Претендира да му
бъдат присъдени направените по делото разноски за двете инстанции.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК насрещната страна „Банка ДСК“ ЕАД в депозирания
от нея отговор на въззивната жалба развива съображения за нейната неоснователност.
Счита, че съдът подробно и при правилна преценка на събраните доказателства е
постановил обжалвания акт. Правилно приел, че процесният договор за кредит е
обявен за предсрочно изискуем на 19.09.2018 г. и с оглед на това вземанията на
Банката не са покрити с погасителна давност. В тази връзка излага становището си, че
погасителната давност започва да тече от момента на настъпване на изискуемостта на
цялата сума по кредита, включваща главница и възнаградителна лихва, или в случая
началният момент е обявяването на кредита за предсрочно изискуем. Счита за
неприложима разпоредбата на чл.114 ал.2 ЗЗД по отношение на началния момент на
погасителната давност за процесните вземания – с настъпването на падежите на
отделните погасителни вноски, които поради договореното разсрочване на
2
задължението включват част от дължимата главница и част от дължимата
възнаградителна лихва. Моли решението да бъде потвърдено. Претендира присъждане
на юрисконсултско възнаграждение.
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 ал.1 ГПК, от легитимирана
страна, против обжалваем съдебен акт, поради което е процесуално допустима и
следва да се разгледа по същество. В изпълнение на задълженията си по чл.269 от ГПК
въззивният съд извърши служебна проверка относно валидността на обжалваното
решение и допустимостта му в обжалваните части и намира, че съдебният акт не страда
от пороци, водещи до неговата нищожност – постановен е от законен състав, в
пределите на правораздавателната власт на съда, изготвен е в писмена форма,
подписан е и е разбираем. Не са налице и процесуални нарушения, обуславящи
неговата недопустимост.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и доказателствата по делото, в
рамките на въведените с жалбата оплаквания срещу първоинстанционния акт, намира
следното:
Не е спорно, че между страните е сключен Договор за ипотечен кредит от
18.12.2007 г., по силата на който „Банка ДСК“ ЕАД е отпуснала на ПР. П. Д. кредит в
размер на 90 000 лв. със срок на издължаване 360 месеца, считано от датата на
неговото усвояване, на анюитетни вноски съгласно погасителен план, при договорен
лихвен процент 7.29 %, формиран от базов такъв от 4.19 % и надбавка 3.10 %.
Договорена е отстъпка от 0.5% при изпълнение на условия ДСК „УЮТ“, т.е. с нея
договорената лихва е 6.79%. В Общите условия, които съгласно чл.13 са неразделна
част от договора и са получени от кредитополучателя с подписването му, което е и
удостоверено с подписа му под самите ОУ, е предвидено, че при забава на плащането
на месечните вноски върху забавената главница се начислява договорената лихва,
увеличена с 3 пункта, а при забава повече от 90 дни целият остатък на кредита става
предсрочно изискуем, като до предявяване на претенцията по съдебен ред
просрочените суми от главницата се олихвяват с уговорения лихвен процент с
наказателна надбавка от 10 пункта - чл.20.1 и чл.20.2 от ОУ. Не е спорно, че кредитът е
усвоен. Не е спорно, че още през 2012 г. „Банка ДСК“ ЕАД се е снабдила със заповед за
изпълнение по чл.417 ГПК № 815/ 01.08.2012 г. по ч.гр.д. № 1305/ 2012 г. срещу Д. и
поради възражение на длъжника е предявила иск по чл.422 ГПК за установяване на
вземането си, позовавайки се на настъпила предсрочна изискуемост на същото. В хода
на исковото производство длъжникът е предявил насрещен иск за връщане на
получени от Банката суми по договора, представляващи разликата между
предварително договорените анюитетни вноски и заплатените от него за периода от
подписването на договора до последното плащане по кредита такива, завишени от
3
Банката без основание. С влязло в сила решение № 7810/ 22.11.2017 г. по гр.д. №
19206/ 2014 г. на СГС е отхвърлен предявеният от Банката установителен иск, като
съдът е приел, че не е настъпила предсрочна изискуемост на вземането й към датата на
подаване на заявлението, защото тя не е довела до знанието на длъжника
волеизявлението си в тази насока. С решението по насрещния иск съдът е осъдил
Банката да върне на длъжника претендираната от него като надвнесена сума, като е
приел, че чл.25.3 от ОУ, предвиждащ правото на Банката едностранно да изменя
лихвения процент, е неравноправна клауза и от там – нищожна по смисъла на чл.146
ал.1 ЗЗП. След влизане в сила на решението Банката е предприела нови действия по
уведомяване на длъжника, че е упражнила правото си да обяви кредита за предсрочно
изискуем. Тя е отправила до него писмо изх.№ 01-20-02798/ 26.04.2018 г., че цялата
непогасена главница по договора за кредит става предсрочно дължима и върху нея се
начислява лихва в размер на договорения лихвен процент, увеличен с предвидената по
договора надбавка за забава. Това уведомление е връчено от ЧСИ В.Петров при
условията на чл.47 ГПК, който е удостоверил в протокол от 20.06.2018 г. неявяването
на длъжника да получи книжата след залепено на адреса му на 05.06.2018 уведомление
от длъжностното лице по призоваването. Видно от приложената разписка, призовкарят
е посетил адреса три пъти, в различни дни /вкл. и почивен/, в рамките на един месец,
но не е открил никого на адреса. На 04.10.2018 г. Банката е подала заявление за
издаване на заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ПК и искането й е
удовлетворено с издадена Заповед №1177/ 05.10.2018 г. и изп. лист по ч.гр.д. № 1989/
2018 г. на РС – Ловеч за сумите 84 140.92 лв. – главница, 31 662.39 лв. – договорна
лихва за периода от 05.08.2013 г. до 03.10.2018 г., 1 623.85 лв. – заемни такси, ведно
със законната лихва върху главницата от 04.10.2018 г. до изплащане на вземането и за
разноски. Срещу заповедта в законовия срок е подадено възражение от длъжника,
което е обусловило предявяването на настоящия установителен иск.
Във връзка с размера на задълженията на Д. към „Банка ДСК“ ЕАД по делото са
изслушани съдебно-икономически експертизи. Въпреки че двете експертизи дават
идентични заключения, повторната експертиза е много по-обоснована и детайлна, при
което съдът ползва нея за изясняване на размера на задълженията след извършените от
длъжника погашения. Съгласно заключенията след влизане в сила на решението по
гр.д. № 19206/ 2014 г. на СГС Банката е извършила счетоводни операции за
привеждане на кредита в съответствие със съдебния акт, като целият кредит е
преизчислен по първоначално договорените лихвени проценти - 6.79 % или 7.29 %, в
зависимост от изпълнението от страна на кредитополучателя на допълнителния
пакет ДСК „УЮТ“ – и така са елиминирани извършените в миналото едностранни
изменения на лихвата. Вследствие на преизчислението към 12.11.2009 г. няма
закъснели плащания. Съгласно заключението последното плащане от
кредитополучателя е на 29.07.2014 г., с което частично е погасена дължимата вноска за
4
18.08.2013 г. В табличен вид – справки-приложения № 1 и № 2 към повторната
експертиза вещото лице е посочило размерите на задълженията с натрупване по
съответните месечни погасителни вноски, като непогасената главница за периода от
18.08.2013 г. до 04.10.2018 г. възлиза на 84 140.92 лв., договорна /възнаградителна
лихва/ за периода от 18.08.2013 г. – 19.09.2018 г. възлиза на 31 406.82 лв., а
наказателните лихви за периода от 18.08.2014 г. – 19.09.2018 г. са в размер на 474.14 лв.
/видно от справката с последното плащане от 29.07.2014 г. начислените до 18.07.2014
г. наказателни лихви са били погасени/.
При тази фактическа обстановка съдът формира следните правни изводи:
Съдът изцяло споделя извода на първоинстанционния съд за надлежно
упражняване от Банката на правото й да обяви вземанията си по процесния договор за
кредит за предсрочно изискуеми и на основание чл.272 ГПК препраща към изложените
в тази насока мотиви. Съгласно разясненията в ТР № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК за да се
приеме, че банката-кредитор надлежно е упражнила потестативното си право да обяви
вземанията си по договора за кредит за предсрочно изискуеми, следва да се установи
настъпването на предвидените в договора предпоставки и достигане на нейното
волеизявление, че упражнява това свое право, до длъжника. Осъществяването на този
фактически състав се доказа по делото. Неоснователно е оплакването на
жалбоподателя, че между страните не са договорени предпоставките за обявяване на
кредита за предсрочно изискуем предвид това, че клауза с такова съдържание липсва в
договора, а е налична само в ОУ, които не са индивидуално уговорени. ОУ, с оглед
естеството им на такива, безспорно не са индивидуално уговорени, а представляват
едно предложение до насрещната страна, което, само ако бъде прието от нея, се
превръща в договорно съдържание. Видно е, че кредитополучателят е бил запознат с
ОУ, в чл.20.2 на които са предвидени предпоставките за предсрочна изискуемост –
забава на плащането на месечните вноски повече от 90 дни, приел същите за
неразделна част от договора, цитираната клауза не е неравноправна по смисъла на ЗЗП
и го обвързва. Неоснователно е оплакването на жалбоподателя, че уведомлението на
Банката не му е надлежно връчено. Връчването е осъществено по реда на чл.47 ГПК,
като събраните по делото доказателства установяват, че това е станало при спазване на
предвидените в процесуални закон предпоставки на ал.1 за залепване на уведомление
на адреса на кредитополучателя, посочен в договора за кредит и на който същият е
получавал всички книжа по делото, при указания до него, къде и в какъв срок може да
получи адресираните до него книжа. Волеизявлението на Банката се счита редовно
връчено на кредитополучателя с изтичането на двуседмичния срок от датата на
залепване на уведомлението, т.е. на 20.06.2018 г., от която дата съгласно съдържанието
на уведомлението, кредитът става предсрочно изискуем. Банката приема, че
предсрочната изискуемост е настъпила на по-късна дата – 19.09.2018 г., когато тя
5
счетоводно е отнесла кредита в просрочие, но това разминаване в датите е ирелевантно
за изхода от спора, тъй като същественото е самото настъпване на предсрочната
изискуемост към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК, което се доказа по
категоричен начин. Предвидената като основание за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем забава е била налице далеч преди упражняването на правото на
кредитора, доколкото по делото се установи, че към датата на волеизявлението на
кредитора са били падежирали и непогасени 62 вноски. Предсрочната изискуемост на
вземанията на Банката не е настъпила на 22.08.2011 г., както сочи жалбоподателят /в
противоречие с твърденията си, че такава изобщо не е настъпила и не е предвидена
възможност за това в договора между страните/. С влязлото в сила съдебно решение е
отречено настъпването на изискуемостта на претендираните вземания за главница и
лихви по процесния договор за кредит, като по арг. от чл.235 ал.3 ГПК обективните
предели на силата на пресъдено нещо се разпростират върху релевантните за спорното
право факти и обстоятелства, настъпили до приключване на съдебното дирене, при
което е недопустимо същите да бъдат въвеждани в настоящия спор и да се
преразглеждат от съда. Решението е постановено на 22.11.2017 г. и в настоящия процес
Банката се позовава на настъпила изискуемост на вземанията си по договора след края
на съдебното дирене по предходното дело, което и прави претенцията й процесуално
допустима като основана на нов факт. Неоснователно е и оплакването на
жалбоподателя, че отправеното до него изявление на Банката не отговаря на
императивните изисквания за съдържанието му, защото не бил конкретизиран размерът
на вземането на кредитора по отделни пера, не били посочени просрочените вноски и
размерът им. За разлика от изискванията към извлечението от банкова сметка като
документ, въз основа на който Банката може да претендира издаване на заповед за
изпълнение по чл.417 ГПК, валидността на изявлението за предсрочна изискуемост не
е обусловено от подробна индивидуализация на просрочените задължения по вид и
размер, както и тези, които се обявяват за предсрочно изискуеми. Длъжникът е страна
по договора и знае както размера на отпуснатия и усвоен кредит, така и каква част от
него е погасил, респ. каква част остава дължима и/или просрочена. В този смисъл е
Решение № 132/ 13.01.2021 г. по т. д. № 2195/2019 г. на I т. о. на ВКС.
С оглед доказаното съществуване в полза на Банката на претендираните от нея
вземанията за главница и лихви по процесния договор за кредит, изходът на спора е
обусловен от основателността на направеното от ответника възражение за покриване с
погасителна давност на тези вземания. Преценката за основателността на това
възражение зависи от отговора на въпроса, от кой момент започва да тече
погасителната давност за вземания по договор за кредит, когато страните са
договорили погасяването на дълга да става на отделни вноски с различни
последователни падежи – дали от изискуемостта на всяка отделна погасителна вноска
6
или от договорения краен падеж на договора, съответно от датата на обявяването на
всички вземания по договора за предсрочно изискуеми. Настоящият съдебен състав не
споделя застъпеното в решението на ОС – Ловеч становище, че давността върху цялото
вземане започва да тече от датата на обявяване на кредита за предсрочно изискуем, т.е.
в случая от 20.06.2018 г. /или от 19.09.2018 г. съгласно соченото от банката/. Това
разрешение не държи сметка, че вземането на Банката включва освен всички вноски,
които са били с ненастъпил падеж, но са падежирали с упражняването от кредитора на
потестативното му право да ги обяви за предсрочно изискуеми, и неплатените
предходни вноски, които вече са падежирали на съответните дати съгласно
уговореното в погасителния план. На съда е известна противоречивата съдебна
практика по този въпрос, но споделя становището, възприето с Решение № 90/
31.03.2014 г. по Гр. дело № 6629/ 2013 г. на IV г.о. на ВКС, Решение № 83/ 26.05.2017 г.
по т.д. № 50394/2016г. на IV г.о. на ВКС, Решение № 44/ 05.06.2017 г. по Гр. д. №
60073/2016 г. на III г.о. на ВКС, Решение № 130 от 15.04.2020 г. по т. д. № 1829/2018 г.,
I т. о. на ВКС, Решение № 45/17.06.2020 г. по д. д. № 237/2019 г. на ІІ т. о., Решение №
147 от 10.02.2021 г. по т. д. № 2356/2019 г. на II т. о. на ВКС, че при уговорено между
страните по договора за кредит погасяване на целия дълг на отделни погасителни
вноски с различни, последователни падежи, давността – 5-годишна съгласно чл.110
ЗЗД за главницата и 3-годишна съгласно чл.111 б.в ЗЗД за лихвите, тече отделно за
всяка погасителна вноска, считано от изискуемостта на същата. Това разрешение
изцяло съответства на закона: Давността започва да тече от деня, в който вземането е
станало изискуемо – чл.114 ал.1 ЗЗД, което дава право на кредитора да претендира
изпълнение на задължението. Анюитетните вноски, включващи главница и
възнаградителна лихва, стават изискуеми на падежа, посочен в погасителния план,
като с погасяването на една вноска се погасява съответната част от главния дълг.
Задължението на кредитополучателите за връщане на дадения кредит не е неделимо,
защото паричните престации по естеството си винаги са делими и могат да бъдат
изпълнявани на части при постигната такава договореност между страните. Само при
липса на уговорка връщането на паричната сума да стане разсрочено, е налице
забраната на чл.66 ЗЗД, която предвижда, че кредиторът не може да бъде принуден да
приеме изпълнение на части. При договорите за банков кредит изпълнението на части
е техен съществен елемент, при което се преодолява забраната на чл.66 ЗЗД. Очевидно
е, че хипотезите на договаряне на разсрочено погасяване на задължението на части по
погасителен план и договаряне на изпълнение на цялото задължение с един краен
падеж са напълно различни и е недопустимо и противоречащо на закона – чл.114 ал.1
ЗЗД – да се приеме, че и при двете изискуемостта на дълга настъпва в един и същ
момент. Това означава да бъдат игнорирани и напълно обезсмислени договорените
отделни падежи за погасяване на частите на целия дълг. С настъпването на падежите,
договорени във връзка с изпълнението на задължението за връщане на заема на части,
7
с което кредиторът изрично се е съгласил, съответните вноски стават изискуеми, при
неплащането им длъжникът изпада в забава и кредиторът разполага с право да
предприеме действия за удовлетворяване на своя интерес – събиране на вземането си с
обезщетение за забава, неустойки и пр., включително чрез предявяване на иск. При
липса на договореност за изпълнение на части изискуемостта ще настъпи на
договорения ден за изпълнение и едва от този момент кредиторът може да претендира
вземането си. Да се признае на кредитора възможност да търси част от вземането си
веднъж на падежа по погасителен план на съответната част – вноската и втори път на
същата част като съвкупност от отделните вноски, формиращи целия дълг, с
настъпването на крайния срок на договора, респ. обявяването му за предсрочно
изискуем, противоречи на нормите на облигационното право, уреждащи изискуемостта
на договорените престации и на института на погасителната давност, като се удължава
императивно определения от чл.110 ЗЗД/ чл.111 ЗЗД период от време, с бездействие в
рамките на който законът свързва погасяването на правото на кредитора да търси
принудително удовлетворяване на вземането си. По изложените съображения ВТАС
намира оплакването на жалбоподателя за неправилност на първоинстанционното
решение в частта му относно изводите на съда по възражението за изтекла погасителна
давност за основателно.
Банката е претендирала главница, формирана от вноски, най-старата от които е с
падеж 18.08.2013 г. Заявлението по чл.417 ГПК е подадено от нея на 04.10.2018 г., при
което погасени с 5-годишна давност са вземанията на Банката за главници по
погасителните вноски с падеж 18.03.2013 г. и 18.09.2013 г. или за сумата 893.75 лв.
/277.54 лв. + 616.21 лв./ На Банката следва да се признае вземане за главница по
договора в размер на сумата 83 247.17 лв. /84 140.92 лв. минус 893.75 лв./ Банката е
претендирала възнаградителна лихва за периода от 05.08.2013 г. до 03.10.2018 г., като
за периода от 19.09.2018 г. до 03.10.2018 г. искът й е отхвърлен и решението в тази му
част е влязло в сила. Вземането на Банката за възнаградителна лихва по погасителните
вноски е погасено за периода от 05.08.2013 г. до 03.10.2015 г. поради изтекла 3-
годишна погасителна давност. За периода от 04.10.2015 г. до 19.09.2018 г.
възнаградителната лихва е дължима и възлиза на 18 163.06 лв. /31 406.82 лв. минус
12 988.16 лв. – начислената за периода от 18.08.2013 г. до 18.09.2015 г. минус 255.60
лв. – начислена за периода от 19.09.2015 г. до 04.10.2015 г./ Сумата 255.60 лв. е
изчислена от съда, като дължимата за периода 19.09.2015 г. – 18.10.2018 г. лихва от
511.16 лв. съгласно справка-приложение № 1 – кол.6 към повторната експертиза е
изчислена за 1 ден – 17.04 лв. и е умножена по 15 дни – времето от 19.09. до 03.10.2018
г. Вземането на Банката за санкционна лихва е погасено за периода от 18.08.2014 г. до
03.10.2015 г. поради изтекла 3-годишна погасителна давност. За периода от 04.10.2015
г. до 19.09.2018 г. наказателна лихва е дължима и възлиза на 408.49 лв. /474.14 лв.
минус 65.65 лв./.
8
Предвид погасяване по давност на част от претендираните от Банката вземания,
първоинстанционното решение следва частично да бъде отменено, а именно: за
призната главница за сумата над 83 247.17 лв. до 84 140.92 лв., за призната договорна
възнаградителна лихва за сумата над 18 163.06 лв. до 31 406.82 лв. и за призната
санкционна лихва /обезщетение за забава/ за сумата над 408.49 лв. до 474.14 лв., като
искът на Банката за тези разлики бъде отхвърлен поради погасяване на вземанията по
давност. В останалата му обжалвана част решението на ОС – Ловеч следва да бъде
потвърдено.
По разноските: При този изход на спора на Банката се следват разноски за
производството съразмерно на уважената част от иска й, а на насрещната страна –
съразмерно на отхвърлената част. Предвид изменението на решението на ОС – Ловеч
за признатите суми, следва да бъде отменено решението му в частта за разноските. За
заповедното производство съразмерно на уважената част от иска на Банката следва да
се присъди сумата 2036.38 лв. – разноски за заплатена държавна такса и 43 лв.
юрисконсултско възнаграждение. За производството пред ОС – Ловеч съразмерно на
уважената част от иска на Банката следва да се присъди сумата 2481.54 лв. и 86 лв.
юрисконсултско възнаграждение. За производството пред ВТАС на Банката следва да
се присъди юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя в размер на 100 лв.
Или общо дължимите разноски в полза на „Банка ДСК” ЕАД са 4519.72 лв. и 229 лв. -
юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78 ал.8 ГПК. На ПР. П. Д. следва да
се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение и възнаграждения на вещите лица
за производството пред ОС – Ловеч съразмерно на отхвърлената част от иска – сумата
680.94 лв., а за въззивното производство съгласно представения списък съразмерно на
уважената част от жалбата му – сумата 601.92 лв. /при обжалваем интерес 116 021.88
лв. и уважена жалба за сумата 14 203.16 лв./ или общо сумата 1282.86 лв. Съдът
извършва служебно компенсация между насрещно дължимите разноски, при което ПР.
П. Д. следва да бъде осъден да заплати на „Банка ДСК” ЕАД разноски в размер на
3 236.86 лв. и 229 лв. – юрисконсултско възнаграждение.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260001/ 24.08.2020 г. по Т.д. № 127/ 2018 г. по описа на
ОС – Ловеч в частта, с която съдът е признал за установено, че ПР. П. Д. дължи на
„Банка ДСК“ ЕАД по силата на договор за ипотечен кредит от 18.12.2007 г. главница
над 83 247.17 лв. до 84 140.92 лв., договорна/ възнаградителна/ лихва за периода от
05.08.2013 г. до 19.09.2018 г. над 18 163.06 лв. до 31 406.82 лв. и санкционна лихва
9
/обезщетение за забава/ за периода от 18.08.2013 г. до 19.09.2018 г. – над 408.49 лв. до
474.14 лв., ведно със законната лихва върху тези разлики, считано от 04.10.2018 г. до
окончателното изплащане, за които суми са издадени заповед за изпълнение по чл.417
ГПК № 1177/ 05.10.2018 г. и изп. лист по Ч.гр.д. № 1989/ 2018 г. по описа на РС –
Ловеч, както и в частта за разноските, вместо което ПОСТАНОВИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Банка ДСК” ЕАД с ЕИК ********* против ПР. П.
Д. иск с правно основание чл.422 ал.1 ГПК за приемане за установено, че ПР. П. Д.
дължи на „Банка ДСК“ ЕАД по силата на договор за ипотечен кредит от 18.12.2007 г.
главница над 83 247.17 лв. /осемдесет и три хиляди двеста четиридесет и седем лв.
и 17 ст./ до 84 140.92 лв., договорна/ възнаградителна/ лихва за периода от 05.08.2013 г.
до 19.09.2018 г. над 18 163.06 лв. /осемнадесет хиляди сто шестдесет и три лв. и 6
ст./ до 31 406.82 лв. и санкционна лихва /обезщетение за забава/ за периода от
18.08.2013 г. до 19.09.2018 г. – над 408.49 лв. /четиристотин и осем лв. и 49 ст./ до
474.14 лв., ведно със законната лихва върху тези разлики, считано от 04.10.2018 г. до
окончателното изплащане, за които суми са издадени заповед за изпълнение по чл.417
ГПК № 1177/ 05.10.2018 г. и изп. лист по Ч.гр.д. № 1989/ 2018 г. по описа на РС –
Ловеч, поради погасяване на вземанията над признатите суми по давност.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260001/ 24.08.2020 г. по Т.д. № 127/ 2018 г. по
описа на ОС – Ловеч в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА ПР. П. Д. с ЕГН ********** от гр. Ловеч, *********, да заплати на
„Банка ДСК” ЕАД с ЕИК *********, сумата 3 236.86 лв. /три хиляди двеста
тридесет и шест лв. и 86 ст./ - направени разноски за заповедното производство по
Ч.гр.д. № 1989/ 2018 г. по описа на РС – Ловеч и за производствата по Т.д. № 127/ 2018
г. по описа на ОС – Ловеч и В.т.д. № 171/ 2021 г. по описа на ВТАС, съразмерно на
уважената част от иска и след извършена компенсация с дължимите от „Банка ДСК”
ЕАД на ПР. П. Д. разноски съразмерно на отхвърлената част от иска, както и сумата
229 /двеста двадесет и девет/ лв. - юрисконсултско възнаграждение на основание
чл.78 ал.8 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок, считано от
връчване на препис от него на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10
11