Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 04.06.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно
заседание на девети март през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Ивайло Димитров
при секретаря М.Митова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №10524 по описа за 2020 год., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 19.05.2020
год., постановено по гр.дело №5920/2018 год. по описа на СРС, ГО, 148 с-в, е
признато за установено по предявения от М.В.Н. срещу „О.Ф.Б.“ ЕАД иск с правно
основание чл. 439, ал. 1 вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК, че
ищцата не дължи на ответника сумата от 342.86 евро, представляваща част от главницата по договор за кредит
от 20.05.2008 год., за чието събиране е издаден изпълнителен лист по ч.гр.дело
№1757/2010 год. по описа на РС-Горна Оряховица и е образувано изпълнително дело
№393/2010 год. по описа на частен съдебен изпълнител М.Г., като искът е
отхвърлен в останалата му част за горницата до 5 114.10 евро, предявена като
част от главницата по изпълнителния лист в общ размер на 7 238.60 лв., тъй
като по делото е установено, че ищцата дължи 5 226.11 евро от действително
претендирани от ответника 5 568.97 евро и
ответникът е осъден да заплати на ищцата на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
направените разноски по делото в размер на 134.75 лв., а ищцата е осъдена да
заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски по
делото в размер на 391.84 лв.
Срещу решението в
частта му, в която е отхвърлен предявения иск е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищцата М.В.Н..
Жалбоподателката поддържа, че СРС бил приел, че
давността започва да тече от влизане в сила на заповедта за изпълнение, а
именно на 21.12.2011 год. и би изтекла през 2016 год., но преди това ищцата
била признала дълга със споразумението от 08.04.2015 год. Това споразумение
обаче било подписано за кредитополучател от Й.В.Н., но не било записано
качеството му на пълномощник и с кое точно пълномощно му е била учредена
представителна власт. По гр.дело №1074/2019 год. по описа на РС-Велико Търново,
образувано по иск по чл. 45 ЗЗД, бил представен процесния
договор за кредит, същото споразумение и пълномощно без дата. Жалбоподателката била направила искане за съединяването на
двете производства, но първоинстанционният съд бил
отказал. От заключението по съдебно-графологичната
експертиза по делото пред РС-Велико Търново било установено, че подписът в
пълномощното не е бил положен от ищцата. Следователно не било налице прекъсване
на давността и същата била изтекла през 2016 год. През посочения период взискателят не бил поискал извършването на изпълнителни
действия, като бил изтекъл и преклузивният срок по
чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Изпълнителното производство било
образувано по молба на ответника на 28.10.2010 год., като на бил наложен запор
върху трудовите възнаграждения на ищцата. На 17.11.2010 год. частният съдебен
изпълнител бил извършил опис на недвижим имот на ищцата. Това били всички
поискани от взискателя изпълнителни действия, поради
което на 17.11.2012 год. бил изтекъл срокът по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК., т.е.
изпълнителното дело се било прекратило по силата на закона. Преклузивният срок
се прекъсвал само от действия на взискателя, но не и от
действия на частния съдебен изпълнител. С настъпването на перемпция
се обезсилвали с обратна сила всички изпълнителни действия, т.е. същите не били
прекъснали давността и същата била започнала да тече в частност на 28.10.2010
год. и съответно изтекла на 28.10.2015 год. На следвало място сочи, че съгласно
чл. 99, ал. 3 ЗЗД, правно релевантно за действието на цесията било съобщението
до длъжника, извършено от цедента, а не от новия
кредитор /цесионера/. В случая съобщението изхождало
от цесионера и от негов юрисконсулт, който нямал
надлежна представителна власт. Договорът за цесия от 16.08.2012 год. бил
нищожен, като не било възможно с писмения отговор да се връчва съобщение за
извършена цесия по чл. 99 ЗЗД. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено,
а искът – уважен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.
Ответникът по
жалбата „О.Ф.Б.“ ЕАД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част. Поддържа, че процесното
изпълнително дело не било прекратено по силата на закона, т.е. поради перемпция. Налице били регулярни плащания от длъжника,
които прекъсвали перемпцията и погасителната давност.
Между отделните плащания не бил изтекъл срок, по-голям от две години. Със
сключването на извънсъдебно споразумение от 08.04.2015 год. за разсрочване на процесното вземане ищцата била признала вземането, с което
срокът на погасителната давност бил прекъснат на основание чл. 116, б. „а“ ЗЗД.
Недоказано било възражението на ищцата за нищожност на посоченото споразумение
поради липсата на форма, липсата на съгласие и липсата на представителна власт.
Споразумението било валидно, като за сключването му не се изисквала по-тежка
форма от писмената. Същото важало и за пълномощното на представителя на ищцата
– за него била достатъчна писмена форма. Недоказано било възражението на ищцата
за неистинност на приетото като доказателство пълномощно за сключване на
горепосоченото споразумение. Въпреки че по гр.дело №1074/2019 год. по описа на
РС – Велико Търново било изготвено заключение по съдебно-графологична
експертиза, от което било видно, че подписът за упълномощител
в пълномощното не е бил положен от ищцата, то съдът, пред който било висящо
посоченото дело, бил приел, чу ищцата е била наясно, че от нейно име е
подписано такова споразумение /макар и без представителна власт/ и била
потвърдила с конклудентни действия сключването му,
тъй като всеки месец по изпълнителното дело били внасяни суми в изпълнение на
това споразумение съгласно приложения към нея погасителен план. Поради това
предявените от ищцата срещу ответника по посоченото дело искове по чл. 55, ал.
1, пр. 3 ЗЗД и по чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД били
отхвърлени. На 16.08.2012 год. между „Банка ДСК“ ЕАД и ответното дружество бил
сключен договор за цесия, които имал за предмет и процесното
вземане. С оглед изричното пълномощно от банката, ответникът бил изпратил на
ищцата уведомително писмо за цесията, което се било върнало с отметка
„получателят отсъства“. Нямало законова забрана старият кредитор да упълномощи
новия кредитор за извършване на уведомлението за цесията. Освен това ищцата не
била изпълнила задълженията по раздел V, чл. 13, т. 6 от Общите условия да
уведоми кредитора при промяна на местоработата си, местоживеенето си или при
пенсиониране. Уведомяването на длъжника за прехвърляне на вземането нямало
отношение към валидността на договора за цесия, а единствено било от значение
за момента, от който новият кредитор може да поиска изпълнение на вземането си
като насочи претенцията си към вече уведомения длъжник. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото и юрисконсултско
възнаграждение.
Софийският градски съд, като прецени събраните
по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци
на атакувания съдебен акт, намира
за установено следното:
Предявен е за
разглеждане отрицателен установителен иск с правно
основание чл. 439, ал. 1 вр. с чл. 124, ал. 1 ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата.
Настоящият
съдебен състав намира, че първоинстанционното решение
е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на
императивни правни норми.
Решението на СРС
е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивната жалба е
необходимо да се добави и следното:
Безспорно е във въззивното производство, че изпълнително дело №20107300400393
по описа на частен съдебен изпълнител М.Г., с рег.№730 на КЧСИ, с район на
действие ОС-Велико Търново, е било образувано на 28.10.2010 год. по молба на
„Банка ДСК“ ЕАД въз основа на изпълнителен лист от 05.08.2010 год., издаден по
гр.дело №1757/2010 год. по описа на РС-Горна Оряховица солидарно срещу М.В.Н., К.А.Т.и
М.В.Й.за следните суми: 7 238 евро – главница по договор за кредит от
20.05.2008 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от
04.08.2010 год. до окончателното й изплащане, 1 091.44 евро – договорна
лихва за периода от 30.09.2009 год. до 03.08.2010 год. и 901.68 лв. – разноски
по делото. Ищцата е била уведомена за издадената срещу нея заповед за
изпълнение /връчена й при условията на чл. 47 ГПК/, като същата не е упражнила
правото си на възражение по чл. 414 ГПК и двуседмичният срок по чл. 414, ал. 2 ГПК е изтекъл на 21.12.2011 год.
Не се спори между
страните и от събраните писмени доказателства по делото се установява, че с
образуването на изпълнителното дело са били предприети изпълнителни действия
/запори и възбрани/ по отношение на съдлъжниците на
ищцата – на 17.11.2010 год. е бил насрочен опис на недвижим имот, собственост
на М.В.Й., на 09.11.2010 год. е бил наложен запор върху трудовото
възнаграждение на К.А.Т., като в периода от 08.11.2010 год. до 31.05.2013 год.
са били извършени 14 частични плащания от длъжницата К.Т., както и от трети за
изпълнението лица.
На 24.07.2013
год. ищцата е заплатила сумата от 230 лв, а
впоследствие на 26.08.2013 год. и 10.10.2013 год. са били
извършени плащания от нейния син /от нейно име и за нейна сметка/.
На 08.05.2013
год. ответникът е подал молба до частния съдебен изпълнител, съдържаща искане
за конституирането като взискател в процесното изпълнително дело по силата на договор за
покупко-продажба на вземания /цесия/ от 16.08.2012 год., сключен с „Банка ДСК“
ЕАД, което е било уважено на основание чл. 429 ГПК с постановление на съдебния
изпълнител от 01.10.2013 год.
На 23.03.2015
год. е бил наложен запор върху трудовото възнаграждение на М.В.Й..
На 09.04.2015
год. ответникът /взискателят/ е уведомил с молба частния
съдебен изпълнител, че е сключил с ищцата М.В.Н. на 08.04.2015 год.
споразумение за разсрочено погасяване на дълга, като представил препис от
същото, ведно с погасителен план и поискал спиране на изпълнителното дело и да
бъде вдигнат наложения запор върху трудовото възнаграждение на длъжницата М.В.Й.,
които са били уважени с постановление от 23.04.2015 год.
В периода от
15.05.2015 год. до 22.01.2016 год. /всеки месец/ ищцата е внасяла парични суми
по сметка на частния съдебен изпълнител във връзка със сключеното с взискателя споразумение.
На 29.02.2016
год. ответникът /взискателят/ е подал молба до
частния съдебен изпълнител за налагане на запор върху трудовото възнаграждение
на К.А.Т.. В тази връзка на 28.03.2016 год. е бил наложен запор върху трудовото
възнаграждение на посочената длъжница.
В периода от 12.04.2016
год. до 12.10.2016 год. са били извършени 7 частични плащания от длъжницата М.В.Й..
През периода от
08.11.2016 год. до 24.10.2017 год. /всеки месец/ ищцата е внасяла парични суми
по сметка на частния съдебен изпълнител във връзка със сключеното с взискателя споразумение.
На 21.11.2016
год. ответникът /взискателят/ е уведомил с молба
частния съдебен изпълнител, че е сключил с длъжницата М.В.Й.на 17.11.2016 год. споразумение
за разсрочено погасяване на дълга и поискал спиране на изпълнителното дело.
На 31.10.2017
год. ищцата е подала молба до частния изпълнител, съдържаща искане за
прекратяване на изпълнителното производство на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, което било оставено без уважение с постановление от 01.11.2017 год.
Видно е от
заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебно-счетоводна експертиза, че общият размер на погасяванията,
извършени от длъжниците, възлиза на 18 636.79
лв., като последното плащане е осъществено на 05.12.2018 год.
Исковият ред за защита по чл. 439 ГПК
на длъжника, срещу когото е издадена заповед за изпълнение, е приложим при
позоваване на факти, които са новонастъпили – след
влизане в сила на заповедта за изпълнение. В разглеждания случай ищцата основава
отрицателния си установителен иск на изтекла петгодишна
давност, която счита, че е започнала да се отброява от 28.10.2010 год. /когато е
била подадена молба за образуване на изпълнителното производство/ и съответно е
изтекла на 28.10.2015 год.
Въззивният
съд приема, че относими към настоящия материален спор
са единствено твърдените от ищцата новонастъпили
факти – текла давност за времето след влизане в сила на заповедта за изпълнение.
Без значение за основателността на исковете по чл. 439 ГПК срещу конституирания
в изпълнителното производство нов кредитор /цесионер/
е установяване на надлежното уведомяване на длъжника /ищцата/ по смисъла на чл.
99, ал. 4 ЗЗД за извършената цесия, тъй като този факт не рефлектира върху дължимостта на вземанията – те съществуват и следва да
бъдат удовлетворени принудително от съдебния изпълнител, като не освобождава
длъжника от отговорност за погасяването им. Съдебният изпълнител е този, който
провежда изпълнението и съответно носи отговорност за своите действия, които
освен това подлежат и на съдебен контрол, така че ако изпълни, чрез него в
изпълнителното производство, длъжникът се освобождава от дълга си – в този
смисъл Решение № 209 от 28.11.2018 г. на ВКС по т. д. № 2530/2017 г., I т. о., ТК.
На следващо място настоящият съдебен
състав счита, че при осъществяването на
принудително изпълнение въз основа на
влязла в сила заповед за изпълнение,
изпълняемото право е облечено в изпълнителна сила, която възниква
в момента на изтичане на срока
за възражение
по чл. 414, ал. 2 ГПК /като в хипотезата на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК съдът служебно издава изпълнителен лист/.
С влизането в сила на заповедта за изпълнение – чл. 416 ГПК, се получава ефект,
аналогичен на силата на пресъдено нещо и длъжникът не
може да релевира възраженията си срещу дълга по общия
исков ред, извън случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй като същите са преклудирани, с което се получава ефект на окончателно
разрешен правен спор за съществуване на вземането – арг.
и от чл. 371 ГПК, поради което и намира приложение разпоредбата на чл. 117, ал.
2 ЗЗД, а неподаването на възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК може да се
приравни по правни последици на признание на вземането от длъжника по чл. 116,
б. „а“ ЗЗД – целта на регламентираното в действащия ГПК заповедно производство
е да се установи дали претендираното вземане е
спорно, а признанието на дълга може да бъде изразено и с конклудентни
действия, доколкото същите манифестират в достатъчна степен волята на длъжника
да потвърди съществуването на конкретен дълг към кредитора – виж Решение № 100 от
20.06.2011 год. на ВКС по т. д. № 194/2010 год., II т. о., ТК,
Решение № 131 от 23.06.2016 год. на ВКС по гр. д. №5140/2015 год., ІV г. о.,
ГК.
В този смисъл и с оглед нормата на чл.
117, ал. 2 ЗЗД, считано от влизането в сила на процесната
заповед за изпълнение –
21.12.2011 год., е започнала да тече нова петгодишна
давност.
Според разпоредбата на чл. 116, б. „в“ ЗЗД, давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително
изпълнение на вземането. Съгласно задължителните за съдилищата разяснения,
дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2013 год., ОСГТК, прекъсва давността
предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен
изпълнителен способ /независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен
изпълнител по възлагане, съгласно чл. 18 ЗЧСИ/, като примерно и неизчерпателно
са изброени изпълнителните действия, прекъсващи давността. Взискателят
има задължение със свои действия да поддържа висящността
на изпълнителния процес, извършвайки изпълнителни действия, изграждащи
посочения от него изпълнителен способ, включително като иска повтаряне на
неуспешните изпълнителни действия и прилагането на нови изпълнителни способи. При
изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на
всеки
отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко
изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен
определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е
длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се
прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. В
изпълнителния процес давността не спира, именно защото кредиторът може да
избере дали да действа /да иска нови изпълнителни способи, защото все още не е
удовлетворен/, или да не действа /да не иска нови изпълнителни способи/. Когато
взискателят не поиска извършването на изпълнителни
действия в продължение на две години, изпълнителното производство се прекратява
на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК по право, без значение дали и кога
съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното
изпълнение, тъй като актът има само декларативен, а не конститутивен
характер. Поради това новата давност започва да тече не от датата на
постановлението за прекратяване на изпълнителното производство, а от датата на
предприемането от страна на взискателя на последното
по време валидно изпълнително действие.
С посоченото Тълкувателно решение е
обявено за изгубило сила Постановление № 3/1980 год. на Пленума на Върховния
съд.
Според даденото с ППВС № 3/1980 год.
тълкуване образуването на изпълнителното производство прекъсва давността, а
докато трае изпълнителното производство давност не тече. С т. 10 от
горепосоченото Тълкувателно решение е дадено противоположно разрешение като е
прието, че в изпълнителното производство давността се прекъсва с всяко действие
по принудително изпълнение, като от момента на същото започва да тече нова
давност, но давността не спира. С Решение № 170 от 17.09.2018 год. на
ВКС по гр. дело № 2382/2017 год., IV г. о., ГК и Решение
№ 51 от 21.02.2019 год. на ВКС по гр. дело № 2917/2018 год., IV г.
о., ГК, е прието, че прилагането на даденото с посоченото Тълкувателно решение
тълкуване за период преди постановяването му би имало за последица погасяване
по давност на дадени вземания, които са били предмет на изпълнителни
производства, но по тях не са предприемани действия за период по-голям от този
срок. С оглед на това давността ще се счита изтекла със задна дата преди момента
на постановяване на тълкувателното решение, но въз основа на даденото с него
тълкуване, което би довело и до несъобразяване на действащото към този момент
ППВС. Поради това даденото с отмененото тълкувателно ППВС и Тълкувателното
решение тълкуване на правната норма следва да намери приложение и след отмяната
на същото, когато спорът се отнася до последиците от нормата, които са били
реализирани за период преди отмяната на тълкувателния акт, като новото
Тълкувателно решение ще се прилага от този момент за в бъдеще. С оглед на това
извършената с т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 год. на ВКС по тълк. дело № 2/2013 год., ОСГТК, отмяна на ППВС № 3 от
18.11.1980 год. поражда действие от датата на обявяването на Тълкувателното
решение, като даденото с т. 10 от Тълкувателното решение разрешение се прилага
от тази дата и то само по отношение на висящите към този момент изпълнителни
производство, но не и за тези, които са приключили преди това.
В контекста на изложеното настоящият
съдебен състав приема, че за периода от образуването на процесното изпълнително дело до постановяване на
горепосоченото Тълкувателно дело – 26.06.2015 год., давност не е текла. Същевременно
на 08.04.2015 год. давността е била прекъсната с оглед осъщественото от ищцата изрично
признание на дълга, обективирано в сключеното на
посочената дата между страните по делото споразумение – чл. 116, б. „а“ ЗЗД /виж
т. 10 от посоченото по-горе Тълкувателно решение/, като впоследствие е била
отново прекъсната с оглед осъществените от ищцата доброволни плащания през периода
от 15.05.2015 год. до 22.01.2016 год. и през периода от 08.11.2016 год. до
24.10.2017 год. /последното от които е от 24.10.2017 год./, които също по
своето естество съставляват признание на дълга по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД, предвид конкретно обективираната от същата воля
в споразумението от 08.04.2015 год. за разсрочване на дълга, съобразно
критериите на чл. 20 ЗЗД. От посочената дата на последното плащане до момента
/до приключването на съдебното дирене в настоящата инстанция/ не е изтекъл
изискуемия срок по чл. 117, ал. 2 ЗЗД, поради което и оспореното вземане не е
погасено по давност.
Неоснователно е възражението на
ищцата, че процесното изпълнително производство е
било прекратено на основание чл. 488, ал. 1, т. 8 ГПК, поради следните
съображения:
В приложение на задължителните
разяснения, дадени с горепосоченото Тълкувателно решение, СГС приема, че
основанието по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е налице, когато взискателят
въобще не е поискал извършването на изпълнителни действия, а не когато такива
са поискани, но не са приложени поради някаква причина, включително поради
липсата на притежавано от длъжника имущество. Т.е., необходимо е бездействие на
взискателя в продължение на две години /който срок е
процесуален преклузивен/, каквото не е налице, когато
същият е отправял искания за насочване на изпълнението с посочване на
изпълнителен способ, без значение дали той е приложен, а ако е приложен или се
прилага бездействие също не е налице в периода на прилагането.
В разглеждания случай е видно от
данните по изпълнителното дело, че същото е било спряно на 23.04.2015 год. по
искане на взискателя – чл. 432, ал. 1, т. 2 ГПК.
Спирането на изпълнителното производство като правоотношение означава временна
забрана да се упражняват процесуални права и да се изпълняват процесуални
задължения. Спирането на изпълнителното производство е допустимо само в
предвидените в чл. 432 ГПК случаи, като то настъпва: 1/ по силата на закона; 2/
по разпореждане на съда с оглед на нуждите от спиране; 3/ по искане на взискателя; 4/ с постановление на съдебния изпълнител в
случая на чл. 454 ГПК.
Настоящият съдебен състав счита, че
спряното на основание чл. 432, ал. 1, т. 2 ГПК изпълнително производство не
поражда действието по чл. 61, ал. 1 ГПК, тъй като в тази хипотеза не е налице
правна невъзможност за действие, а избор на взискателя
да не иска възобновяване на изпълнителното производство и предприемането на
изпълнителни действия за удовлетворяването на вземането си. Перемирането
на изпълнението е санкция за процесуално бездействие, но само когато
предприемането на изпълнителни действия е допустимо. Извършването на
изпълнителни действия в разглеждания случай зависи само от волята на взискателя, поради което и процесуалното му бездействие в
тази насока е от значение за развитието на изпълнителното производство, респ.
поражда правни последици.
Ирелевантна
е причината, поради която взискателят не е проявил
активност. Следва да бъде посочено също така, че за разлика от чл. 330, ал. 1,
б. „д“ ГПК /отм./, нормата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не установява изключение
за настъпването на перемпция, когато взискателят заяви писмено, че длъжникът прави вноски срещу
задълженията си. Целта на изпълнителния процес е да осигури липсващото
доброволно изпълнение, което означава, че щом е налице доброволно изпълнение,
то изпълнителният процес става ненужен. В този случай поддържането на висящността на изпълнителното дело води и до допълнителни
разноски за длъжника. Следователно с нормата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК е
гарантиран и принципът за равенство на страните в изпълнителния процес, тъй
като след перемиране на делото, ако длъжникът спре да
плаща доброволно преди да е изпълнил изцяло задълженията си, кредиторът има
възможност да образува ново изпълнително дело – изтичането на срока по чл. 433,
ал. 1, т. 8 ГПК води само до прекратяване на изпълнителното производство, но не
и до погасяване на материалното право на взискателя
/виж и чл. 454, ал. 2 ГПК/.
В този смисъл и доколкото в частност взискателят е искал регулярно осъществяването на
изпълнителни способи с предмет имущество на някой от солидарните длъжници /виж чл. 122, ал. 1, чл. 123, ал. 1 и чл. 125 ЗЗД/
преди изтичането на две години /който срок тече общо, а не самостоятелно, за
солидарните длъжници с оглед общото действие на
изпълнението/, а последните са осъществявали частични плащания и срещу тях са
били предприемани изпълнителни действия – както вече бе посочено през периода
от 08.11.2010 год. до 31.05.2013 год. са били извършени 14 частични плащания от
длъжницата К.Т., на 24.07.2013 год., 26.08.2013 год. и 10.10.2013
год. – от ищцата, на 23.03.2015 год. е бил наложен запор върху трудовото
възнаграждение на М.В.Й., през периода от 15.05.2015 год. до 22.01.2016 год. са
били извършени частични плащания от ищцата, на 28.03.2016 год. е бил наложен
запор върху трудовото възнаграждение на К.А.Т., през периода от 12.04.2016 год.
до 12.10.2016 год. са били извършени частични плащания от длъжницата М.В.Й., а
през периода от 08.11.2016 год. до 24.10.2017 год. – от ищцата и е установено
от заключението по съдебно-счетоводната експертиза, че последното плащане от длъжниците е осъществено на 05.12.2018 год., то въззивният съд приема, че предпоставките за прекратяване на
изпълнителното производство по силата на закона – чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК не
са били налице към момента на подаване на настоящата искова молба от М.В.
Манова.
Неоснователно е и възражението на жалбоподателката за недействителност на споразумението от
08.04.2015 год. по смисъла на чл. 42, ал. 2 ЗЗД.
Съгласно разясненията по т. 2 от
Тълкувателно решение № 5/2014 год. на ВКС по тълк.дело
№ 5/2014 год., ОСГТК, договор, сключен от лице, действало като представител,
без да има представителна власт, е в състояние на висяща недействителност и не
поражда целените с него правни последици. Същите настъпват, ако лицето от името
на което е сключен договорът, го потвърди съгласно чл. 42, ал. 2 ЗЗД. При липса
на потвърждаване, на недействителността може да се позове само лицето, от името
на което е сключен договорът или неговите универсални правоприемници.
В мотивите на посоченото Тълкувателно
решение е прието, че както потвърждаването, така и отказът от потвърждаване са
едностранни волеизявления на лицето, от името на което е сключен договорът без
представителна власт /мнимо представлявания/, които принципно са неоттегляеми, ако са достигнали до адресата – третото лице,
което е договаряло с мнимия представител /чл. 13, ал. 2 и ал. 4 вр. с чл. 44 ЗЗД/. Поради това, ако мнимо представляваният
веднъж е потвърдил договора съгласно и във формата по чл. 42, ал. 2 ЗЗД, след
това не може да има позоваване на недействителността, както и ако той веднъж
изрично се е отказал да потвърди договора, след това сне може да го потвърди.
Потвърждаването съгласно и във формата по чл. 42, ал. 2 ЗЗД има обратно
действие във времето – договорът се валидира към
момента на неговото сключване и поражда целените с него правни последици така,
както ако би бил сключен при надлежно съществуваща към този момент
представителна власт. Когато за потвърждаването не е необходима писмена или
по-тежка форма съгласно чл. 42, ал. 2, изр. 2 вр. с
чл. 37 ЗЗД, то може да се направи и чрез конклудентни
действия, извършени от мнимо представлявания /например – изпълнение на негово
задължение по договора; подобна хипотеза е изрично уредена в чл. 75, ал. 1,
изр. 2, пр. 2 ЗЗД/. Позоваването на недействителността може да бъде направено
извънсъдебно или пред съда – чрез иск или възражение. Отказът от потвърждаване
на договора е равнозначен на позоваване на недействителността от страна на
мнимо представлявания и обратно – позоваването /извънсъдебно или пред съда/ на
недействителността от страна на мнимо представлявания е равнозначно на отказ за
потвърждаване на договора. В тези случаи висящата недействителност се
трансформира в окончателна.
В разглеждания случай дори и да се
приеме, че процесното споразумение е било подписано
за ищцата от лице без представителна власт, то по делото са налице
доказателства за потвърждаване съгласно и във формата по чл. 42, ал. 2 ЗЗД на
тези действия. Според нормата на чл. 42, ал. 2, изр. 2 ЗЗД, за потвърждаването
се изисква същата форма, която е предвидена за упълномощаването за сключването
на договора, а съгласно чл. 37, изр. 1 ЗЗД, упълномощаването за сключване на
договори, за които законът изисква особена форма, трябва да бъде дадено в
същата форма. За договора за банков кредит е предвидена писмена форма за
действителност – чл. 430, ал. 3 ТЗ, като същата е и формата за неговото
изменение /виж и чл. 20а, ал. 2 ЗЗД/. Следователно за упълномощаването да бъде
сключено процесното споразумение от името и за сметка
на ищцата необходимата форма е писмена, като такава трябва да е и формата за
потвърждаването.
Доколкото няма спор по делото, че
писмените платежни документи за извършените частични плащания по процесното изпълнително дело са били подписани от ищцата,
то следва да се приеме, че същата е потвърдила процесното
споразумение, а и отделно от това се е и възползвала от него /с оглед
значението му за развитието на воденото срещу нея изпълнително производство/.
Това потвърждаване е неоттегляемо и споразумението се
е валидирало към момента на неговото сключване.
Само за пълнота с оглед останалите
оплаквания във въззивната жалба трябва да се посочи,
че „придобиване на вземането“ от цесионера настъпва
със самото сключване на договора за цесия – цесионерът
придобива вземането в състоянието му към момента на сключване на договора за
цесия. Съобщаването на цесията на длъжника не е елемент от фактическия състав
на цесията. От сключването на договора за цесия вземането, ако е изискуемо
според сделката между цедента и длъжника, е изискуемо
и за цесионера – виж например Решение № 239 от
15.05.2018 г. на ВКС по т.
д. № 986/2017 г., I т. о., ТК.
Действително, за да има действие
извършеното прехвърляне на вземането по отношение на длъжника, законодателят е
посочил, че договорът за цесия следва да бъде съобщен на същия от предишния
кредитор /цедента/ – чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Законът не
урежда изрично начина, по който следва да бъде извършено уведомяването на
длъжника по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, а само установява, че това е задължение на
предишния кредитор /цедент/. Самото уведомяване като
правно-релевантен факт не е основание да се приеме, че липсата му препятства
изискуемостта и дължимостта на вземането.
Уведомяването има за цел да извести длъжника за промяната на кредитора, т.е. на
лицето, на което следва да се престира паричното
задължение, за да се счита, че длъжникът изпълнява точно. Липсата на
уведомяване е от значение като факт, че доколкото длъжникът е престирал чрез плащане дължимата част от паричното
задължение на предишния кредитор /цедент/, то не може
да му се вмени неизпълнение на задължението спрямо новия кредитор. Ако след
датата на договора за цесия, макар и без данни за надлежно уведомяване за
договора за цесия, длъжникът е престирал част от
паричното задължение на новия кредитор /цесионер/,
респ. сключил е с него спогодба, респ. споразумение за разсрочване на дълга, без
възражения, че не му е съобщено за цедираното вземане
– както е в разглеждания случай, то длъжникът /ищцата по делото/ не може да се
ползва от възражението за липса на надлежно уведомление и че договорът за цесия
от 16.08.2012 год. й е непротивопоставим и няма действие спрямо нея, респ. че
към момента на подаване на исковата молба не е била уведомена, че вземането е
прехвърлено на друго лице /цесионер/, а именно „О.Ф.Б.“
ЕАД и последното вече има качеството на кредитор.
В този смисъл доколкото със
споразумението от 08.04.2015 год. страните са постигнали съгласие, че към този
момент дългът е в размер на 6 830.99 евро – главница и 1 417.40 евро
– законна лихва, не се спори във въззивното
производство, че към 24.10.2017 год. неизплатеният дълг възлиза на
5 226.11 евро, равняващи се на 10 221.38 лв. /определен по правилата за
прихващане на изпълнението – чл. 76 ЗЗД/, като от посочената дата се дължи и законна
лихва върху посочената сума, то законосъобразно първоинстанционният
съд е приел, че релевираната претенция се явява
основателна до размер на 342.86 евро /разлика между претендираните
от ответника 5 568.97 евро и действително дължимите 5 226.11 евро/ и
следва да бъде отхвърлена в останалата й част до размера от 5 114.10 евро.
Ето защо въззивната
жалба следва да бъде оставена без уважение, а решението на СРС – потвърдено в
обжалваната му част, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателката няма право на разноски.
На основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 3 ГПК вр. с чл. 37 ЗПП вр. с чл. 25, ал. 1 НЗПП жалбоподателката
/ищцата/ следва да бъде осъден да заплати на ответника сумата от 100 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
На основание чл. 280,
ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 19.05.2020 год.,
постановено по гр.дело №5920/2018 год. по описа на СРС, ГО, 148 с-в, в
обжалваната му част.
ОСЪЖДА М.В.Н. с ЕГН **********, с
адрес: ***, да заплати на „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, на основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал.
3 ГПК сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/