Решение по дело №41/2024 на Административен съд - Кърджали

Производството е административно, по реда на Раздел І/Първи/ на Глава Х/Десета - чл.145 и следв./ от Административно-процесуалния кодекс/АПК/, във връзка с чл.118, ал.1 и 3 и във вр. с чл.117, ал.3 от КСО.

Образувано е по жалба, подадена от Д. Е. А., с постоянен адрес - [населено място], [улица], община [област], [област], с [ЕГН], против Решение №2153-08-10 от 15.01.2024 год., издадено от директора на ТП на НОИ - Кърджали, с което е отхвърлена, като неоснователна, жалбата му против Разпореждане №084-00-553-3 от 24.11.2023 год. на ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Кърджали, с което разпореждане му е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО.

Жалбоподателят Д. Е. А. заявява в жалбата си, че счита обжалваното Решение №2153-08-10 от 15.01.2024 год. на директора на ТП на НОИ - Кърджали за незаконосъобразно, постановено в противоречие с материалноправни разпоредби, в несъответствие с целта на закона и при съществени нарушения на административнопроизводствените правила, като излага доводи за незаконосъобразността му. Твърди най-напред, че директорът на ТП на НОИ - Кърджали е постановил обжалваното решение след непълен анализ и едностранно обсъждане на доказателствата по преписката, с което изцяло и неоснователно кредитирал незаконосъобразните изводи на длъжностното лице, на което е възложено ръководството на осигуряването за безработица, изложени в обжалваното пред него Разпореждане №081-00-553-3 от 24.11.2023 год., така също, неправилно и своеволно тълкувал императивните разпоредби на закона. Сочи, че в мотивите на обжалваното решение директорът на ТП на НОИ - Кърджали от една страна приел, че последната му заетост е била в [държава] и че съобразно това, Република България, като държава-членка на ЕС, била длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза, както и че това били общите правила и принципи, които трябвало да бъдат спазвани от всички национални органи и институции за социална сигурност. Сочи също, че към настоящият момент, тези общи правила и принципи се съдържали в Регламент (ЕО) №883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 год. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 год., както и в Регламент (ЕО) №987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 год. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) №883/2004 год., като и двата регламента намирали приложение и спрямо [държава], която била страна-членка на ЕС и че спрямо него, като гражданин на Република България, т.е. на държава-членка на ЕС, следвало да намери приложение Регламент (ЕО) №883/2004.

Сочи на следващо място, че от друга страна, директорът на ТП на НОИ - Кърджали приел, че социалното осигуряване в Република България е нормативно уредено в Кодекса за социално осигуряване и че с кодекса се уреждали обществените отношения, свързани с държавното обществено осигуряване (ДОО) при общо заболяване, трудова злополука, професионална болест, майчинство, безработица, старост и смърт, както и че ДОО се осъществявало въз основа на принципите, посочени в чл.3 от КСО, а именно - задължителност и всеобщност на осигуряването; солидарност на осигурените лица; равнопоставеност на осигурените лица; социален диалог при управлението на осигурителната система; фондова организация на осигурителните средства. Посочено било, че данните в справочната част от информационния масив на НОИ показвали, че до настоящият момент жалбоподателят нямал принос към системата на социалното осигуряване в Република България.

Жалбоподателят счита, че въз основа на тези противоречиви изводи, директорът на НОИ - Кърджали неправилно е стигнал до извода, че обжалваното пред него Разпореждане №081-00-553-3/24.11.2023 год. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Кърджали е правилно и законосъобразно, като от оспореното решение ставало ясно, че решаващият орган свел спора до обстоятелството, коя е компетентната държава по изплащане на паричното обезщетение за безработица, след като последната му заетост е била на територията на [държава]. Сочи, че критериите за определяне на центъра на жизнените интереси са нормативно установени в чл.11 от Регламент №987/2009 и че това са продължителност и непрекъснатост на пребиваването на територията на държавата-членка, естество и специфика на упражняваната дейност, постоянният характер на дейността и нейната продължителност, семейното положение и роднински връзки на лицето, жилищно положение, държавата, в която лицето пребивава за целите на данъчното облагане и други, както и че изброените в чл.11, §1 от Регламент №987/2009 критерии нямат изчерпателен характер и не е установен йерархичен ред (т.46 от мотивите по дело С-255/13 на СЕС). В тази връзка жалбоподателят счита за нужно да посочи, че е български гражданин, роден е в Република България и тя се явявала държавата по произход, освен това всичките му роднини живели в Република България, тук притежавал жилище, адресна регистрация и всичките му социални контакти били в България. Излага довод, че Република България, като държава-членка на ЕС, е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза и че това са общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони, като към настоящия момент тези общи правила и принципи се съдържали в Регламент (ЕО) №883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 год. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 год., както и в Регламент (ЕО) №987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 год. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) №883/2004 год. Твърди също, че Регламент (ЕО) №883/2004 намира приложение към правилата за отпускане и определяне на посочените в чл.3, §1 обезщетения, обуславящи клоновете на социална сигурност, сред които били и обезщетенията за безработица (чл.3, §1, б.„з“), като сочи, че персоналният обхват на регламента е определен в разпоредбата на чл.2, §1, която предвижда, че той се прилага към граждани на държава-членка, лица без гражданство и бежанци, които пребивават в държава-членка, които са или са били подчинени на законодателството на една или повече държави-членки, както и към членовете на техните семейства и към преживелите ги лица. Сочи също, че механизмът на координация на системите за социална сигурност, уреден в Регламент (ЕО) №883/2004, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ нa обезщетения и че в чл.11, §1 регламентът определя, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава-членка и това законодателство се определя по реда, уреден в самия регламент, както и че общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл.11, §3, като в буква „а“ от тази разпоредба било посочено правилото, касаещо наетите лица, каквото лице бил и жалбоподателят и това правило гласяло, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава-членка, се прилага законодателството на тази държава членка.

На следващо място в жалбата се сочи, че специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, били регламентирани в чл.65 от Регламент (ЕО) №883/2004 и че съгласно чл.65, §2, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице, е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Сочи се също, че без да се засяга чл.64, напълно безработно лице може, като допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или като самостоятелно заето лице и че безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено. Излага се довод, че във връзка с приложението на цитираната норма, от съществено значение се явявало определянето на две понятия - компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване. Относно първото понятие се сочи, че това по принцип е държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице и че в конкретния случай, това била [държава], а за определяне на държавата по пребиваване било необходимо на първо място да се изясни съдържанието на понятието пребиваване. Изложен е довод, че определение на това понятие е дадено в чл.1, б.„й“ от Регламент (ЕО) №883/2004, където се посочва, че „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от понятието „престой“, което регламентът определя като временно пребиваване (чл.1, б.„к“) и че от своя страна, правилата (елементите) за определяне на пребиваването са уредени в чл.11 от Регламент (ЕО) №987/2009 по прилагането на т.нар. основен регламент - Регламент (ЕО) №883/2004. Сочи се, че съгласно разпоредбата на чл.11 от Регламент (ЕО) №987/2009, при различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната и информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; б) положението на лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii) упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти, източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане (§1). Сочи се, че когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в §1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице (§2). Жалбоподателят твърди, че от анализа на така изложената релевантна правна уредба следва да се разбира, че с понятието „държава-членка от ЕС по постоянно пребиваване“ следва да се свързва държавата, в която работникът, макар и зает в друга държава-членка от ЕС, продължава да живее и където обичайно се намира центърът на неговите интереси и обстоятелствата, които се взимат под внимание при определяне на центъра на интересите на едно лице, могат да имат различно естество и това били семейното положение, къде живее семейството му, къде ходят децата на училище, работи ли по професията си, личните му контакти и връзки в двете държави, социалните му контакти, интервалите на работа в чужбина и завръщането на лицето, видът на трудовия договор и др. Жалбоподателят счита, че следва да се посочи, че тези принципни постановки били залегнали в мотивите на обжалвания административен акт, но били тълкувани погрешно и че административният орган подходил едностранчиво, ползвайки непълна информация и тълкувайки погрешно приложимите разпоредби, като по този начин е отказал незаконосъобразно отпускане на обезщетение за безработица.

Поради изложеното, жалбоподателят, на основание чл.118, ал.3 от КСО, във връзка с чл.172, ал.2, предл.2/второ/ от АПК, с жалбата моли съда да отмени оспореното Решение №2153-08-10 от 15.01.2024 год. на директора на ТП на НОИ - Кърджали, с което е потвърдено Разпореждане №081-00-553-3 от 24.11.2023 год. на длъжностното лице, на което е възложено ръководството на осигуряването за безработица, с което му е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО, като незаконосъобразно и да върне преписката на ръководителя на осигуряването за безработица при ТД на НОИ – Кърджали, за ново произнасяне, като даде задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона.

В съдебно заседание, жалбоподателят Д. Е. А., с постоянен адрес - [населено място], [улица], община [област], [област], редовно призован, се явява лично и с редовно упълномощения си процесуален представител – адв.М. С. от АК - [област], който поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Моли съда да постанови решение, с което да отмени оспореното Решение №2153-08-10 от 15.01.2024 год. на директора на ТП на НОИ – Кърджали, с което е потвърдено Разпореждане №081-00-553-3 от 24.11.2023 год. на длъжностното лице, на което е възложено ръководството на осигуряването за безработица, с което, на жалбоподателя е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО. Счита, че от събраните по делото доказателства по един категоричен и безспорен начин се е установило, че обичайното местопребиваването на жалбоподателя е в Р България и че са събрани множество писмени доказателства в тази насока, а именно, че семейството му е трайно установено в РБългария, че притежава имущество и месторабота, което налага и навежда на извода, че центърът на неговите интереси, като съвкупност от лични контакти и обичайно местопребиваване, е в РБългария. Сочи, че подробни съображения в тази насока са изложени в жалбата, поради което счита, че на жалбоподателя следва да му бъде отпуснато парично обезщетение за безработица. Заявява също, че претендира разноски по делото и моли за решение в този смисъл.

Ответникът по жалбата – директорът на ТП на НОИ – град Кърджали, редовно призован за съдебното заседание, не се явява, представлява се от упълномощения му процесуален представител – ст. юрк. З. М. Б., която заявява, че оспорва жалбата и счита същата за неоснователна, а обжалваното решение намира за законосъобразно, като моли съда да постанови решение, с което да отхвърли жалбата на Д. Е. А.. Счита, че административният орган правилно е приложил закона, като е счел, че не може да се приеме, че РБългария е компетентната държава по пребиваване, като сочи, че жалбоподателят по време на последната си заетост в [държава] няма периоди на заетост в РБългария и поради това не може да претендира за обезщетение за безработица в РБългария, тъй като тя е държава по произход, но не и по последно пребиваване. Моли в полза на ответника да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение, а алтернативно, прави възражение за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар и в случай, че съдът уважи жалбата, моли същият да бъде намален до минимално предвидения размер, съгласно Наредба №1 от 9 юли 2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

В предоставения от съда срок депозира и писмена защита, в която излага подробни доводи и съображения в подкрепа на оспореното решение, издадено от директора на ТП на НОИ – Кърджали, като счита че със същото е приложен правилно законът. С оглед изложеното в писмената защита и като се имат предвид и съображенията, изложени в оспореното решение на директора на ТП на НОИ - Кърджали №2153-08-10/ 15.01.2024 год., отново моли съда да постанови съдебно решение, с което да отхвърли жалбата на Д. Е. А., като неоснователна.

Административният съд, като прецени събраните по делото доказателства и доводите на страните и въз основа на тях извърши проверка на законосъобразността на оспорения индивидуален административен акт на всички основания по чл.146 от АПК, прие за установено следното:

По допустимостта на жалбата:

Съгласно разпоредбата на чл.118, ал.1, от КСО, решението на ръководителя на териториалното поделение на НОИ може да се обжалва в 14/четиринадесет/ - дневен срок от получаването му, пред административния съд, като жалбата се подава чрез ръководителя на териториалното поделение, който в 7/седем/ - дневен срок е длъжен да я изпрати заедно с преписката в съда.

В настоящия случай, оспореното решение е изпратено на жалбоподателя със съпроводително писмо с Изх.№1012-08-492#2/15.01.2024 год. на ТП на НОИ - [област]/л.7/, като е получено на адреса на жалбоподателя, от *** - Н. А., на датата 17.01.2024 год., видно от приложеното към административната преписка заверено копие от известие за доставяне/обратна разписка/ с баркод *** на „Български пощи” ЕАД ***/л.11/. Жалбата е подадена чрез административния орган, чиито акт се оспорва, до Административен съд – Кърджали, на 26.01.2024 год., регистрирана в деловодството на ТП на НОИ – град Кърджали с Вх.№2153-08-10#1/26.01.2024 год., видно от положения върху същата и попълнен щемпел/л.3/. От това следва, че жалбата е подадена по установения ред, на 9-ия/деветия/ ден след получаването на решението, т.е. спазен е предвидения в чл.118, ал.1 от КСО, респ. в чл.149, ал.1 от АПК, 14/четиринадесет/-дневен срок за оспорването на акта. Ето защо съдът счита, че така подадената жалба е допустима - подадена е в срок, в предвидената от закона писмена форма, с изискуемото се съдържание и от лице - надлежна страна, която е адресат на акта, с който се засягат негови законни права и интереси и която, с оглед на гореизложеното, има право и интерес от оспорването, поради което и следва да бъде разгледана по същество.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и взе предвид доводите и становищата на страните, намира за установена следната фактическа обстановка:

От представената и приета по делото административната преписка по издаване на оспореното решение е видно, че на 14.06.2022 год. жалбоподателят Д. А. е подал чрез Дирекция „Бюро по труда“ - град Кърджали заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица, на основание чл.54а от КСО, с Вх.№908-0570, регистрирано в информационната система на ТП на НОИ - Кърджали с Вх.№081-00-553 от 14.06.2022 год./л.29-л.30/. В същото е заявил, че е упражнявал трудова дейност в [държава], за периода от 01.05.2021 год. до 31.05.2022 год., като е приложил и декларация от 14.06.2022 год./л.31/, в която също е декларирал, че е упражнявал трудова дейност в [държава], т.е. че последният му период на заетост в чужбина е за периода от 01.05.2021 год. до 31.05.2022 год., като е работил като наето лице от работодател в [държава]. От страна на ТП на НОИ – Кърджали, на 15.06.2022 год., до компетентната институция на [държава], по електронен път чрез Системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и Европейския съюз, е изпратено искане за издаване на структурирани електронни документи U002 и U004, които са били необходими за преценка на правото на парично обезщетение за безработица.

С Разпореждане №081-00-553-1 от 15.06.2023 год. на ръководител на осигуряването за безработица/л.26/, на основание чл.54г, ал.4 от КСО, е спряно производството по отпускане на парично обезщетение за безработица на жалбоподателя, до получаване на структурирани електронни документи (СЕД) U002 и U004 от компетентната институция на [държава].

Жалбоподателят Д. Е. А. е подал впоследствие и заявление с Вх.№1019-08-1785/12.12.2022 год. на ТП на НОИ – Кърджали/л.25/, за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава - членка на ЕС, за периодите: 09.08.2012 год. - 30.01.2021 год.; 02.01.2021 год. - 15.04.2021 год. и 01.05.2021 год. - 30.05.2022 год. Ha 13.12.2022 год., отново до компетентната институция на [държава], по електронен път, чрез Системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и Европейския съюз, е изпратено напомнително за издаване на структурирани електронни документи U002 и U004. Ha 16.08.2023 год., отново до компетентната институция на [държава], по електронен път чрез Системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и Европейския съюз, е изпратено последващо напомнително за издаване на структурирани електронни документи U002 и U004/л.20-л.24/. На 23.11.2023 год., отново по електронен път чрез Системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и Европейския съюз са получени структурирани електронни документи (СЕД) U002 и U004, издадени от компетентната институция в [държава], относно преценка на правото и размера на паричното обезщетение за безработица. След получаване на необходимите документи от [държава], с Разпореждане №081-00- 553-2/24.11.2023 год. на ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – [област]/л.16/, на основание чл.55 от АПК, е възобновено производството по заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица, подадено от Д. Е. А..

Така, на 24.11.2023 год. е издадено Разпореждане №081-00-553-3 от 24.11.2023 год. на ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Кърджали/л.14/, на основание чл.54ж, ал.1, във връзка с чл.11, §3, буква „а“ и чл.65, §2 от Регламент (ЕО) №883/2004, е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО, по заявление с Вх.№081-00-553 от 14.06.2022 год., подадено от жалбоподателя Д. Е. А., [ЕГН]. В мотивите към разпореждането е посочено, че на 23.11.2023 год. е получен по електронен път структуриран електронен документ U002 издаден от компетентната институция в [държава], с който са удостоверени периоди на осигурена заетост от 03.07.2013 год. до 31.01.2021 год., от 01.03.2021 год. до 09.04.2021 год., от 01.05.2021 год. до 31.12.2021 год. и от 01.01.2022 год. до 31.05.2022 год. В мотивите е посочено също, че основен критерий при определяне държавата на пребиваване за трудово активните лица е трудово правната връзка със съответната държава, характерът й и нейната продължителност (в този смисъл е указана и трайна практика на СЕС, т.19, дело С-76/76) и че европейското законодателство е възприело 5-годишен период като срок с достатъчно голяма продължителност, след изтичане на който дадено лице има право да придобие статут на постоянно пребиваващо в дадена държава, т.е. този период от време се счита за достатъчно продължителен, за да обоснове стабилна връзка между лицето и съответната държава и се явява индикатор за връзката с тази държава (в този смисъл е указано становището на Европейската комисия по дело С-30/22, ч.III, т.11). Въз основа на това е изведен извод, на основание чл.61 и по аргумент от чл.65, ал.2 и ал.5, б.„а“ от Регламент (ЕО) №883/2004, че РБългария не е компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на право на обезщетение за безработица по българското законодателство.

Това Разпореждане №081-00-553-3 от 24.11.2023 год. на ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Кърджали е получено на адреса на жалбоподателя на датата 29.11.2023 год., член на домакинството му – Н. А. – ***, видно от приложеното по преписката известие за доставяне с баркод *** на „Български пощи“ ЕАД ***/л.15/. Против разпореждането, от Д. Е. А. е подадена в срок жалба, с Вх.№1012-08-492 от 13.12.2023 год., до директора на ТП на НОИ – Кърджали/л.13/.

По повод тази жалба е издадено и оспореното Решение №2153-08-10 от 15.01.2024 год. на директора на ТП на НОИ – град Кърджали/л.8-л.10/, с което жалбата на Д. Е. А. против Разпореждане № 081-00-553-3 от 24.11.2023 год. на ръководител на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Кърджали, е отхвърлена, като неоснователна.

В мотивите към това решение, административният орган е възпроизвел описаната по-горе фактическа обстановка, като от анализа на същата органът е направил най-напред извод, че в конкретния случай, последната заетост на заявителя А. е била в [държава] и съобразно това, Република България като държава-членка на ЕС, е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза и че това са общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи и институции за социална сигурност. Посочено е, че към момента тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) №883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 год. за координация на системите за социална сигурност, в сила 01.05.2010 год., както и в Регламент (ЕО) №987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 год. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) №883/2004 год., а освен това, че и двата регламента намират приложение и спрямо [държава], която е страна-членка на ЕС. Посочено е също, че Д. Е. А. е гражданин на Република България, т.е. на държава – членка (ДЧ) на ЕС, поради което е и лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) №883/2004. В мотивите е посочено ,че механизмьт на координация на системите за социална сигурност, уреден в Регламент (ЕО) №883/2004, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения, като е възпроизведена разпоредбата на чл.11, §1, както и на чл.11, §3 от същия Регламент, в която е формулирано общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица. Работодателя, като е посочено, че институцията на държавата, в която лицето осъществява своята дейност и в която респективно е осигурено, е компетентна за отпускане и изплащане на осигурителни обезщетения/чл.1, б.„р“ от Регламент №883/2004 и че специални по отношение на изложената обща уредба се явяват разпоредбите за безработица. В мотивите е разяснено какво означава „компетентна институция“ съгласно Регламент №883/2004 и е посочено, че общото правило следователно е, че обезщетението за безработица може да бъде търсено само в държавата членка на последната трудова заетост, която по принцип е и компетентната държава, както и че регламентът въвежда изключение от този принцип по отношение на обезщетенията за безработица за трансграничните работници, като прехвърля компетентността от институцията по последна заетост към институцията по пребиваване на лицето по време на тази последна заетост.

На следващо място, в мотивите е посочено, че специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл.65 от Регламент (ЕО) №883/2004, като е възпроизведена разпоредбата на чл.65, §2 от Регламента и че с определение по дело С 30/22, Съдът на ЕС приема, че чл.65, §2 от Регламент №883/2004 следва да се тълкува, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава - членка, в която не е завършило периода на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава - членка, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период. Прието е, по аргумент от чл.61, §2 от Регламент №883/2004 и тъй като жалбоподателят е лице, което не е придобило „последно“ осигурителен период според българското законодателство, то право на обезщетение за безработица може да възникне само „ако положението му съответства на визираното в чл.65, §5, б.„а“ от този Регламент, във връзка с чл.65, § 2 от него(дело С - 30/22). В мотивите е прието също, че с оглед тълкуването на Съдът на ЕС за приложението на чл.65, §2 от Регламента, положението на заявителя А. е несъответно, тъй като е налице завръщане в държавата му на произход след прекратяване на трудовата му дейност в [държава], където е пребивавал във връзка с дейността си.

В мотивите на следващо място е възпроизведено съдържанието на чл.65, §5 от Регламент (ЕО) №883/2004. Посочено е, че в конкретният случай, след анализ на фактите и обстоятелствата, събрани в хода на производството по определяне правото на ПОБ от значение за определяне на държавата членка по пребиваване е установено, че Република България не е държава - членка по пребиваване по време на последната заетост на Д. А. и че при извършената проверка, касаеща правото, периода и размера на ПОБ, е установено, че за Д. Е. А. последната му заетост е с периоди на осигурена заетост - от 03.07.2013 год. - 31.01.2021 год.; от 01.03.2021 год. до 09.04.2021 год.; от 01.05.2021 год. до 31.12.2021 год. и от 01.01.2022 год. до 31.05.2022 год., в държава - членка на ЕС - [държава]. Отбелязано е, че в попълнената декларация по чл.65 (2) от Регламент (ЕО) №883/2004, Д. А. е посочил, че ***, посочил е и че има намерение да се установи в Република България.

В мотивите е посочено на следващо място, че във връзка с приложението на чл.65 от Регламента, от съществено значение се явява определянето на две понятия - компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване и че относно първото понятие вече било посочено, че това по принцип е държавата, в която лицето осъществява дейност като наето лице и в конкретния случай това е [държава], а за определяне на държавата по пребиваване е необходимо на първо място да се изясни съдържанието на понятието „пребиваване“. Посочено е, че определение на това понятие е дадено в чл.1, б.„й“ от Регламент (ЕО) №883/2004, според който, „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава, за разлика от понятието „престой“, което регламентът определя като временно пребиваване (чл.1, б.„к“), а от своя страна, правилата (елементите) за определяне на пребиваването са уредени в чл.11 от Регламент (ЕО) №987/2009 по прилагането на т.нар. основен регламент - Регламент (ЕО) №883/2004 и че съгласно разпоредбата на чл.11 от Регламент (ЕО) №987/2009, при различия в становищата на институциите на две или повече държави-членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната и информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки; б) положението на лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii) упражняването на неплатена дейност; iv) когато става въпрос за студенти - източникът на техните доходи; v) жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; vi) държавата-членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане (§1). Отбелязано е, че когато съобразяването на различните критерии, основаващи се на приложимите факти, посочени в §1, не води до постигане на съгласие между съответните институции, намерението на лицето, което произтича от тези факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето, се приемат за решаващи при определяне на действителното място на пребиваване на това лице (§2), както и че прилагането на критерия „намерение на лицето“ се обуславя след невъзможност едната институция да определи еднозначно държавата по пребиваване по време на последната заетост и наличието на разногласие в становищата на институциите на двете държави, като регламентите обвързват държавата по пребиваване именно с периода на последната заетост.

В мотивите към решението е прието, че в настоящия случай намерението на лицето не се явява водещ критерий за определяне на държавата по пребиваване, а се отчита тогава, когато между отделните институции няма постигнато съгласие относно държавата по пребиваване. Прието е, че Д. А. на практика не е бил икономически обвързан с Република България, а както се посочвало изрично в Практическия наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария, изготвен и одобрен от Административната комисия по чл.71 от Регламента за координация на системите за социална сигурност, състояща се от представители на държавите - членки, предназначен да служи като работен инструмент на институции, работодатели и граждани - лице, което се премества в друга държава, без да поддържа значителни връзки с държавата си на произход, не може да се счита за пребиваващо в държавата на произход, дори ако възнамерява да се завърне в нея и че отново в Практическия наръчник било посочено, че „Намерението на съответното лице трябва да се преценява въз основа на „всички обстоятелства, от които произтича“, а това означава, че то трябва да бъде подкрепено от фактически доказателства, т.е. то може да се отчете, само ако е подкрепено от обективни факти и обстоятелства и само декларация, че лицето възнамерява или желае да има пребиваване на определено място, не е достатъчна.“.

В мотивите е отразено на следващо място, че ДОО в РБългария се осъществява въз основа на принципите, посочени в чл.3 от КСО, а именно - задължителност и всеобщност на осигуряването; солидарност на осигурените лица; равнопоставеност на осигурените лица; социален диалог при управлението на осигурителната система; фондова организация на осигурителните средства, като в тази връзка е посочено, че данните в справочната част от информационния масив на НОИ показват, че до момент Д. А. няма принос към системата на социалното осигуряване в Република България. Посочено е, че с оглед съдебната практика на Съда на ЕС, наличието на „стабилна/дългосрочна/“ заетост се явява главният критерий при определяне държавата по пребиваване по време на последната заетост за целите на преценка правото на обезщетение за безработица и когато работникът има стабилна/дългосрочна работа в държава членка е налице презумпция, че той пребивава в тази държава. В мотивите е прието, че в конкретният случай има достатъчно данни да се приеме, че е налице „стабилна/дългосрочна“ заетост в [държава], което може да обоснове извод, че пребиваването по смисъла на европейските регламенти не е в РБългария, като е отбелязано, че в този смисъл е и най-актуалната практика на националните административни съдилища, като са посочени множество решения на административни съдилища в РБългария, постановени през 2023 година.

С оглед на тези мотиви, директорът на ТП на НОИ – Кърджали е приел, че Разпореждане №081-00-553-3 от 24.11.2023 год. на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ - Кърджали е правилно и законосъобразно, постановено при стриктно спазване на материалния закон и на база наличните писмени доказателства, с оглед на което следва да бъде потвърдено, поради което и с решението е отхвърлил жалбата на Д. Е. А. срещу така издаденото разпореждане, като неоснователна.

В съдебно заседание, от процесуалния представител на жалбоподателя е представено и прието като доказателство по делото, заверено копие от нотариален акт за покупко-продажба на недвижим [имот номер] от *** год., том ***, рег.№***, дело №***/*** год. на нотариус Л. Д., с район на действие РС – ***, вписана в регистъра на Нотариалната камара под №***/л.47-л.49/, от който е видно, че на посочената датата – 30.12.2020 год., жалбоподателят Д. А. е закупил жилище в [населено място] – [адрес], с площ от 94.23 кв.м., находящ се в [населено място], [улица], ***, ведно с прилежащото му избено помещение и припадащите се идеални части от общите части на сградата.

В съдебно заседание, от процесуалния представител на жалбоподателя е представено и прието като доказателство по делото и заверено копие от Удостоверение за сключен граждански брак №*** от *** год., издадено от Община ***, въз основа на Акт за сключен граждански брак №*** от *** год., съставен в [населено място]/л.54/, от което се установява, че на *** год., жалбоподателят Д. Е. А. е сключил граждански брак със С. М. И., след сключване на брака с фамилно име А.. Представено е и е прието като доказателство по делото и заверено копие от Удостоверение за раждане №*** от *** год., издадено въз основа на Акт за раждане №***от *** год., съставен в [населено място], ***/л.53/, от което се установява, че на 16.08.2023 год. е родена С. Д. А., [ЕГН], с майка С. М. А. и баща – жалбоподателят Д. Е. А..

В съдебно заседание, от процесуалния представител на ответника е представена и приета като доказателство по делото Справка от регистъра на трудовите договори, за всички подадени уведомления за сключени трудови договори, за лицето Д. Е. А., [ЕГН], към дата 18.06.2024 год./л.59/. От тази справка нея е видно, че жалбоподателят Д. Е. А., преди 2023 година не е имал сключен нито един трудов договор на територията на Република България, като първият му трудов договор, отразен в тази справка, е бил сключен от него на датата 12.04.2023 година.

При така установената фактическа обстановка и като обсъди поотделно и в тяхната съвкупност събраните по делото писмени доказателства и доводите на страните, Административен съд – Кърджали направи следните правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл.168 от АПК, във връзка с чл.146 от АПК, при извършване на служебната проверка за законосъобразност на оспорвания административен акт, съдът следва да провери дали същият е издаден от компетентен орган, в законосъобразна форма, при спазване на материалния и процесуалния закон и в съответствие с целта на закона.

По отношение компетентността на органа, издал административния акт, предмет на настоящия съдебен контрол, съдът приема следното:

Съгласно разпоредбата на чл.54ж, ал.1 от КСО, паричните обезщетения за безработица се отпускат, изменят, отказват, спират, прекратяват, възобновяват и възстановяват с разпореждане на длъжностното лице, на което е възложено ръководството на осигуряването за безработица или друго длъжностно лице, определено от ръководителя на териториалното поделение на Националния осигурителен институт. Разпореждане №081-00-553-3 от 24.11.2023 год. е издадено от В. М. – *** в ТП на НОИ – Кърджали, на когото, със Заповед №1015-08-53 от 14.04.2016 год. на директора на ТП на НОИ – [област], т.7 от същата/л.18/, на основание чл.29, т.1 от Правилника за организацията и дейността на Националния осигурителен институт, е възложено да издава и подписва разпорежданията по чл.54ж, ал.1 и 2 от КСО, т.е. разпореждането е издадено от компетентен орган, съобразно хипотезата на чл.54ж, ал.1, предл.ІІ от КСО.

На следващо място, съгласно разпоредбата на чл.117, ал.1, т.2, б.„б” от КСО, пред ръководителя на съответното териториално поделение на Националния осигурителен институт се подават жалби срещу разпореждания за отказ или неправилно определяне, изменяне, спиране и прекратяване на обезщетенията за безработица, като в същия смисъл, съобразно изричната разпоредба на чл.117, ал.3 от КСО, ръководителят на териториалното поделение се произнася по жалбите или исканията с мотивирано решение в едномесечен срок от получаването им, като с решението ръководителят на териториалното поделение на Националния осигурителен институт решава въпроса по същество или отменя разпореждането и връща преписката за ново разглеждане от компетентния административен орган, когато не са изяснени всички обстоятелства, отнасящи се до издаване на разпореждането. Предвид това съдът приема, че оспореният административният акт е издаден от компетентен орган – директора на ТП на НОИ – Кърджали, в рамките на предоставените му по закон правомощия и в рамките на неговата материална и териториална компетентност.

Решението е издадено в посочения едномесечен срок - жалбата против разпореждането е подадена на 13.12.2023 год., а решението е постановено на 15.01.2023 год./датите 13.01.2024 год. и 14.01.2024 год. са били неприсъствени дни – събота и неделя/, при спазване изискванията за писмена форма и съдържа всички реквизити, съгласно нормата на чл.59, ал.2 от АПК, приложима по силата на чл.117, ал.5 от КСО, включително с подробно посочени фактически и правни основания за издаването му. В изпълнение на специалната норма на чл.117, ал.5 от КСО, препращаща към общия ред по АПК за издаване на административен акт, административният орган се е произнесъл с решение, след като се е запознал с жалбата срещу разпореждане от вида на посочените в чл.117, ал.1, т.2, б.„б” от КСО. В тази връзка съдът намира за неоснователно и голословно оплакването, инвокирано в жалбата, че обжалваното решение е незаконосъобразно ,тъй като е постановено при допуснати нарушения на административнопроизводствените правила. От горното следва, че по отношение на оспореното решение на директора на ТП на НОИ – Кърджали не са налице отменителните основания по чл.146, т.1 т.2 и т.3 от АПК.

По отношение материалната законосъобразност, т.е. съответствието на оспорения административен акт с приложимите материалноправни разпоредби на закона, съдът намира следното:

По силата на чл.54а, ал.1 от КСО, право на парично обезщетение за безработица имат лицата, за които са внесени или дължими осигурителни вноски във фонд „Безработица” най-малко 12 месеца през последните 18 месеца преди прекратяване на осигуряването и които: имат регистрация като безработни в Агенцията по заетостта; не са придобили право на пенсия за осигурителен стаж и възраст в Република България или пенсия за старост в друга държава или не получават пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален размер по чл.68а или професионална пенсия по чл.168; не упражняват трудова дейност, за която подлежат на задължително осигуряване по този кодекс или по законодателството на друга държава, с изключение на лицата по чл.114а, ал.1 от Кодекса на труда.

По делото между страните няма спор относно установените факти, вкл. и че през посочените по-горе периоди на заетост, които са доказани и чрез събрани по реда на електронния обмен на социално-осигурителна информация между България и ЕС, жалбоподателят Д. А. е работил по трудово правоотношение с работодател във Република [държава], като не се оспорва и обстоятелството, че до датата 12.04.2023 год. същият не е работил по трудово правоотношение в РБългария и съответно, че няма принос към системата на социалното осигуряване в страната. Спорът в случая касае коя е компетентната държава по отпускане на парично обезщетение за безработица и респ., въпроса дали по отношение на жалбоподателя е приложима нормата на чл.65, §2 от Регламент (ЕО) №883/2004.

Персоналният и материален обхват на Регламент (ЕО) №883/2004 в случая не е спорен – съгласно чл.2, §1, съответно чл.3, §1, б.„з“ от същия регламент, той се прилага по отношение на гражданите на държава-членка, какъвто, като гражданин на Република България, е и жалбоподателят, и по отношение на изчерпателно изброените клонове на системите за социална сигурност, включващи и обезщетенията за безработица. Безспорно е в случая, предвид категорично установените данни за наличен осигурителен период на жалбоподателя Д. А. в държава-членка/в случая [държава]/, различна от България, който е от значение за определяне правото на ПОБ, е приложим този Регламент №883/2004 год. за координиране на системите за социална сигурност, както и Регламент №987/2009 год. за установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) №883/2004 за координация на системите за социална сигурност.

В чл.11, §1 от Регламент №883/2004 год. се сочи, че лицата, за които той се прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава - членка и това законодателство се определя по реда, уреден в самия регламент. Общото правило за определяне на приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за безработица, е формулирано в чл.11, §3, като в буква „а“ от тази разпоредба е посочено правилото, касаещо наетите лица, каквото безспорно е бил и жалбоподателят А., а именно - че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или като самостоятелно заето лице в една държава – членка, се прилага законодателството на тази държава - членка. Специални правила, представляващи изключения от този общ принцип, че държавата - членка по последна заетост е компетентна да отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл.65 от Регламента. Така, съгласно чл.65, §2 от същия, напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Същевременно, този Регламент предвижда и хипотези, в които дадено лице обичайно осъществява дейност като наето лице в две или повече държави-членки, при което, тогава, когато работодателите са различни и са в различни-държави членки, съгласно чл.13, §1, б.„а“ от Регламента се прилага законодателството на държавата по пребиваване.

Във връзка с приложението на горецитираните норми, от съществено значение се явява определянето на две понятия - компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване. Тези понятия имат своята легална дефиниция в Регламента, като в чл.1, §3, б.р) е посочено, че „компетентна институция“ е: i) институцията, в която заинтересованото лице е осигурено към момента на искането за обезщетение; или ii) институцията, от която заинтересованото лице има или би имало право на обезщетения, ако то, член или членове на неговото семейство пребиваваха в държавата-членка, в която се намира институцията; или iii) институцията, определена от компетентния орган на съответната държава; или iv) в случая на схема, свързана със задълженията на работодателя във връзка с обезщетенията, определени в член 3, параграф 1 - или съответния работодател или осигурител, или вместо него, орган или институция, определен от компетентния орган на съответната държава - членка. Съответно, според посоченото в чл.1, §3, б.с) „институция по място на пребиваване“ и „институция по място на престой“ е съответно институцията, която е компетентна да предоставя обезщетения в мястото, където пребивава заинтересованото лице и институцията, която е компетентна да предоставя обезщетения в мястото, където съответното лице има престой съгласно законодателството, прилагано от тази институция, или ако не съществува такава институция - институцията, определена от компетентния орган на съответната държава-членка. Според чл.1, §3, б.т) „компетентна държава-членка“ е държавата-членка, в която се намира компетентната институция. Съответно, пак в определенията по чл.1, §3 от Регламента, в т.й) „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно пребивава, а съгласно т.к) „престой“ означава временно пребиваване.

Определянето на пребиваването се извършва от страна на компетентните институции на държавите членки, т.е. определянето на мястото на пребиваване на едно лице и приложимото спрямо него законодателство, не може да се извършва от самото лице. В случая, жалбоподателят Д. Е. А. твърди, че последната му заетост, въпреки че е била в [държава], неправилно е прието от органа, че обичайното му пребиваване е било в [държава], вместо в РБългария, въпреки че от събраните по преписката доказателства се установява, че по отношение на А., след проведена процедура по електронен обмен на социално-осигурителна информация между България и [държава], германската институция е удостоверила и че периодите от 03.07.2013 год. до 31.01.2021 год.; от 01.03.2021 год. до 09.04.2021 год., от 01.05.2021 год. до 31.12.2021 год. и от 01.01.2022 год. до 31.05.2022 год., са осигурителни периоди в [държава]. Това всъщност не се отрича и от оспорващия, като с подаване на заявлението с Вх.№908-0570/14.06.2022 год., с което е поискал отпускане на парично обезщетение за безработица на основание КСО, самият той, в заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава - членка на ЕС/ЕИП или Швейцария, е посочил, че е упражнявал трудова дейност в друга държава – [държава], за периода от 08.2012 год. до 31.05.2022 год.Така, както бе упоменато и по-горе, по делото няма спор, че жалбоподателят Д. А. има стаж, придобит в [държава] до 31.05.2022 год. и след завръщането си в РБългария е подал заявлението за отпускане на парично обезщетение за безработица. Така, както бе посочено и по-горе, спорният въпрос по делото е, в коя държава е компетентната институция за отпускане на парично обезщетение за безработица - в България, където Д. А. не се е осигурявал или в [държава], където се е осигурявал до 31.05.2022 год. и е пребивавал. Ясно е кои лица имат право парично обезщетение за безработица съгласно нормата на чл.54а от КСО. Съгласно член 11, параграф 3, буква в) от Регламент №883/2004, „спрямо лице, получаващо обезщетения за безработица в съответствие с член 65 съгласно законодателството на държавата - членка по пребиваване, се прилага законодателството на тази държава членка, а в чл.1, б.„й“ от Регламент №883/2004 е дефинирано понятието „пребиваване“ - мястото, където лицето обичайно пребивава. Съгласно член 11 от Регламент №987/2009 год., при различия в становищата на институциите на две или повече държави - членки относно определяне на пребиваването на лице, за което се прилага основният регламент, тези институции установяват с взаимно съгласие центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти, които може по целесъобразност да включват: а) продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави членки; б) положението на лицето, включително: i) естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно се упражнява тази дейност, постоянния характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост; ii) семейното положение и роднинските връзки на лицето; iii) упражняването на неплатена дейност; жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; vi) държавата членка, в която се счита, че лицето пребивава за целите на данъчното облагане.

С оглед посочените по-горе и установени по делото факти и с оглед приложимото законодателство, съдът счита, че административният орган правилно е приложил закона - Регламент №883/2004 год. и не може да се приеме, че РБългария е компетентната държава по пребиваване, тъй като жалбоподателят Д. А. през последните *** години е работил в [държава], с оглед декларираното от него в декларация от 14.06.2022 год. относно определяне на пребиваване, във връзка с прилагане на чл.65, §2 от Регламент (ЕО) №883/2004 год. и центърът на интересите му е бил в [държава], като разпоредбата на чл.65, §2 от Регламента е неотносима, предвид определението по дело С-30/22, СЕС, тъй като по време на последна заетост от *** години, Д. А. е пребивавал в [държава] и няма никакъв период на заетост в РБългария, предвид което той не може да претендира, на основание на чл.54а, ал.1 от КСО, за обезщетение за безработица, тъй като РБългария не е компетентна държава по пребиваване, а в случая, такава компетентна държава се явява [държава].

Ясно е, на следващо място, че в случая жалбоподателят Д. А. не е лишен от право на обезщетение за безработица, но компетентната държава е държавата по последна заетост - [държава], която е и държава по пребиваване, тъй като центърът на интересите на лицето е бил именно там, каквато е и целта на КСО - предоставяне на плащания на правоимащи лица при наличие на основание за това и съблюдаване на европейските регламенти. Това, че оспорващият е придобил един недвижим имот в [населено място], съгласно представения нотариален акт по делото, не може да промени извода, че оспорващият е пребивавал в [държава] и че именно там е мястото му на пребиваване, тъй като центърът на интересите му през последните *** години е бил в [държава], където работи, поради което компетентна държава, пред която да се претендира изплащане на обезщетение за безработица, е именно [държава]. Поддържането на социални контакти с роднини в България, наличието на недвижим имот, сключеният граждански брак (който впрочем е сключен след завръщането му в Република България), не обосновава извод, че държава по пребиваване е РБългария, тъй като тази преценка се извършва обвързано с осъществявана трудова дейност и при данни, че лицето работи постоянно през последните *** години в [държава], то не може да се приеме, че държава по пребиваване е Република България. Относно приетото по делото доказателство за наличие на недвижим имот/апартамент/ на територията на Република България - собственост на жалбоподателя Д. А., следва да се отбележи, че това обстоятелство също не е основополагащо за определянето на центъра на жизнените му интереси. Пределно ясно е, че едно лице може да притежава недвижими имоти на територията на няколко различни държави, като в подкрепа на това твърдение е и изводът на Съда на ЕС, че придобиването на апартамент в дадена държава и преместването в този апартамент на личните вещи на лицето е напълно възможно, без въпросното лице да се премести в тази държава (решение по дело Commission v Petrilli - Т-143/09).

Предвид изложеното съдът в настоящия състав намира, че Разпореждане №081-00-553-3 от 24.11.2023 год. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ - Кърджали е издадено при изяснена фактическа обстановка в съответствие с наличните доказателства и при правилно приложение на материалния закон и спазване на административнопроизводствените правила, а при постановяване на оспореното пред съда решение, горестоящият административен орган е обсъдил всички доказателства, събрани в хода на административното производство в тяхната съвкупност и съотносимост, като приетите за установени фактически констатации се подкрепят от тези доказателства, а и доказателствата, събрани в хода и на настоящото производство и спрямо релевантните и установени факти, административния орган е приложил правилно материалния закон. По тези съображения съдът намира, че оспорения административен акт е постановен и при правилно приложение на относимите материалноправни разпоредби на закона и съответно, не е налице и основанието за отмяната му по чл.146, т.4 от АПК.

Така, с оглед всички изложени по-горе съображения, съдът намира, че оспореният в настоящото производство административен акт е постановен от материално и териториално компетентен орган, в установената от закона форма и с изискуемото се съдържание, при спазване на установените административно-производствени правила, при правилно приложение на материалния закон, а като такъв се явява и издаден в съответствие с целите на закона.

Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира подадената жалба от Д. Е. А., с постоянен адрес - [населено място], [улица], община [област], против Решение №2153-08-10 от 15.01.2024 год., издадено от директора на ТП на НОИ - Кърджали, с което е отхвърлена, като неоснователна, жалбата му против Разпореждане №084-00-553-3 от 24.11.2023 год. на ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Кърджали, с което разпореждане, на жалбоподателя е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО, за неоснователна и недоказана, поради което и с решението по настоящото дело, жалбата срещу това решение следва да бъде отхвърлена.

С оглед изхода на спора по настоящото дело и предвид своевременно заявеното от процесуалния представител на ответника по жалбата искане в съдебно заседание, за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, съдът намира, че в полза на ТП на НОИ – Кърджали следва да бъде присъдено такова, на основание чл.143, ал.3, предл.I/първо/ от АПК, в минималния размер от 100/сто/ лева, определен съгласно чл.37 от Закона за правната помощ, във вр. с чл.24, предл.I/първо/ от Наредбата за правната помощ, която норма предвижда, че по административни дела възнаграждението за една инстанция е от 100 до 240 лева.

Мотивиран от изложеното и на основание чл.172, ал.2, предл.ІV/четвърто/, във връзка с чл.172, ал.1 от АПК, Административният съд

 

Р Е Ш И :

 

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Д. Е. А., с постоянен адрес - [населено място], [улица], община Кърджали, [област], с [ЕГН], против Решение №2153-08-10 от 15.01.2024 год., издадено от директора на ТП на НОИ - Кърджали, с което е отхвърлена, като неоснователна, жалбата му против Разпореждане №084-00-553-3 от 24.11.2023 год. на ръководител на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Кърджали, с което разпореждане му е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО.

ОСЪЖДА Д. Е. А., с постоянен адрес - [населено място], [улица], община [област], [област], с [ЕГН], ДА ЗАПЛАТИ на Териториално поделение на НОИ – Кърджали, с адрес – [населено място], [улица], разноски по делото за юрисконсултско възнаграждение, в размер на 100.00/сто/ лева.

Решението, съгласно чл.119 от КСО, е окончателно и не подлежи на обжалване.

Препис от решението, на основание чл.138, ал.3, във вр. с чл.137, ал.1 от АПК, да се изпрати или връчи на страните по делото.