РЕШЕНИЕ
№ 7013
гр. София, 18.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на
осемнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЯНА М. ФИЛИПОВА
при участието на секретаря МАРИЯ Т. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело №
20241110131458 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 415, ал. 1 вр. чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба от (ФИРМА) срещу В. С. Т. с искане да бъде признато
за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата в
размер на 3000 лева, представляваща непогасена главница по Договор за паричен заем №
4250508/01.09.2021 г., ведно със законна лихва за забава от подаване на заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на 08.12.2023 г. до окончателно
погасяване на вземането, сумата в размер на 861 лева, представляваща възнаградителна
лихва за периода от 04.10.2021 г. до 28.11.2022 г. и сумата в размер на 580,63 лева,
представляваща мораторна лихва върху главницата за периода от 05.10.2021 г. до 24.11.2023
г., за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК №
38360/26.12.2023 г. по ч. гр. д. № 67740/2023 г. по описа на СРС, 127 състав, която е връчена
на длъжника по реда и при условията на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК. Направено е искане
сторените от дружеството съдебни разноски в заповедното и исковото производство да
бъдат възложени в тежест на ответника.
В исковата молба са изложени твърдения, че между (ФИРМА) и В. С. Т. възникнало
валидно облигационно правоотношение по Договор за паричен заем № 4250508/01.09.2021
г., по силата на който дружеството отпуснало на ответника заем в размер на 3000 лева, като
кредитополучателят се задължил да върне главницата ведно с договорна лихва за срока на
съглашението в размер общо на 861 лева. Представителят на ищеца поддържа, че съгласно
чл. 4 от процесния договор заемателят се задължил в тридневен срок от сключване на
сделката да представи обезпечение – две физически лица поръчители, банкова гаранция или
одобрено от заемодателя дружество-поръчител, което предоставя гаранционни сделки. В
исковата молба са изложени твърдения, че на 01.09.2021 г. ответникът сключил с (ФИРМА)
договор за предоставяне на гаранция, по силата на който дружеството се задължило да
сключи договор за предоставяне на гаранция с (ФИРМА), като поръчителят се задължил да
отговаря наред с кредитополучателя при условията на солидарна отговорност за
задълженията, произтичащи от договора за кредит. Представителят на ищеца поддържа, че
кредитополучателят не е изпълнил задълженията си по договора за кредит, поради което
заемодателят отправил искане до поръчителя, в резултат на което на 05.12.2022 г. (ФИРМА)
заплатило на (ФИРМА) сумата в размер на 4023,76 лева, като след погасяване на
1
задълженията по договора за кредит поръчителя встъпил в правата на удовлетворения
кредитор. По силата на договор за цесия поръчителят прехвърлил в полза на ищеца
вземанията си по процесния договор, поради което ответникът дължи в полза на (ФИРМА)
процесните суми.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът редовно уведомен не изразява становище по
исковата претенция.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
доводите и възраженията на страните, приема следното:
В доказателствена тежест на ищеца по предявените обективно кумулативно
съединени установителни искове по чл. 422 ГПК с правно основание чл. 9 ЗПК вр. чл. 240,
ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 240, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД е да установи при
условията на пълно и главно доказване, че между (ФИРМА) и ответника е възникнало
валидно правоотношение по договор за заем, че дружеството-заемодател е изправна страна
по съглашението и е предало отпуснатата в заем сума на заемателя, като последният се е
задължил да върне главницата ведно с възнаградителна лихва съгласно погасителен план
към съглашението, размерът на непогасените вземания и настъпването на тяхната
изискуемост, изпълнение на задълженията на кредитополучателя от страна на дружество-
поръчител, както и настъпило частно правоприемство на страната на кредитора. В
доказателствена тежест на ответника е да опровергае съществуването на предпоставките за
уважаване на исковата претенция, респ. да установи, че задълженията са погасени.
В доказателствена тежест на ищеца по обусловения иск с правна квалификация чл.
86, ал. 1 ЗЗД е поставянето на ответника в забава, нейният начален момент и размерът на
обезщетението.
Като писмено доказателство по делото е приет Договор за паричен заем №
4250508/01.09.2021 г., по силата на който (ФИРМА) предоставило на ответника сумата в
размер на 3000 лева, като В. С. Т. се задължил да върне получена в заем сума ведно с
възнаградителна лихва на 15 месечни погасителни вноски, като общата дължима сума
възлиза на 3861 лева. В съглашението е посочено, че годишният процент на разходите
възлиза на 48,24 %. Съгласно чл. 4 от процесния договор заемателят се задължил в
тридневен срок от сключване на сделката да представи обезпечение – две физически лица
поръчители, отговарящи на определени изисквания, банкова гаранция или одобрено от
заемодателя дружество-поръчител, което предоставя гаранционни сделки. Като писмено
доказателство по делото е предоставен Договор за предоставяне на гаранция №
4250508/01.09.2021 г., сключен между (ФИРМА) в качеството на гарант и В. С. Т., по силата
на който дружеството се задължило да издаде гаранция за плащане на задълженията по
процесния договор за кредит срещу възнаграждение в размер на 684 лева, което следва да
бъде изплатено на погасителни вноски съобразно договора за кредит, като (ФИРМА) „е
овластено“ да приема вместо гаранта плащанията.
Като писмено доказателство по делото е представен погасителен план, включващ
дължимите вноски за главница и възнаградителна лихва по кредита, и вноските по договора
за поръчителство.
Като писмено доказателство по делото е представено преводно нареждане, с което
(ФИРМА) е заплатило в полза на (ФИРМА) сумата в размер на 4023,73 лева в погашение на
задълженията по процесния договор за кредит.
Като писмено доказателство по делото е приет договор за прехвърляне на парични
вземания, по силата на който (ФИРМА) прехвърлило в полза на ищеца вземанията срещу
ответника, произтичащи от процесния договор за кредит. Представени са пълномощно и
уведомление за настъпилото частно правоприемство на страната на кредитора връчено на
ответника в хода на настоящото производство ведно с исковата молба.
Процесният договор представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл.
9, ал. 1 ЗПК, тъй като с него (ФИРМА) е предоставило на ответника заем, съгласно
уговорените параметри и условия, като такъв за него важат допълнителните изисквания за
действителност, предвидени в ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Договорът за потребителски кредит е формален,
2
като законът изисква да бъде сключен в писмена форма на хартиен или друг траен носител
(чл. 10, ал. 1), която в настоящия случай е налице. Липсват нарушения на формата
/външната страна на представения правопораждащ спорното право документ/, съгласно
специалния ЗПК. Всяка страница от договора е подписана от кредитополучателя. Липсват
общи условия като отделно обективиран документ, като същите се съдържат в договора.
Договорът съдържа формално посочване на ГПР по кредита / 48,24 %/, но не са
посочени разходите, които са взети предвид за изчисляването му, като по този начин е
нарушено изискването на правото на ЕС, в който смисъл е Решение от 20 септември 2018 г.
по дело C-448/17, съгласно което на непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се
приравни ситуация като тази, в която договорът съдържа само математическа формула за
изчисляването на ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. В
подобна ситуация не може да се счете, че потребителят е напълно запознат с условията по
бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и
следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на
задължението му. В допълнение следва да бъде посочено, че съгласно чл. 4 от договора за
кредит заемателят следва да осигури едно измежду следните обезпечения: две физически
лица-поръчители, които да отговарят на определени разписани в съглашението условия,
банкова гаранция в размер на отпуснатата в заем сума или одобрено от заемодателя
дружество-поръчител. От съдържанието на клаузата може да бъде направен извод, че
предоставянето на обезпечение представлява неотменимо изискване за получаване на
кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да
предостави обезпечение, както и какво да бъде то. Както изискването за осигуряване на две
физически лица-поръчители, които да отговарят на редица условия, така и изискването за
представяне на банкова гаранция е практически неосъществимо особено предвид
обстоятелството, че потребителят търси паричен кредит в сравнително нисък размер. В
подкрепа на изложеното е и обстоятелството, че потребителят е сключил договор за
предоставяне на гаранция именно с одобрено от кредитора дружество - (ФИРМА) за
обезпечаване на задълженията по процесния договор за кредит, по което съглашение
потребителят дължи на т. нар. дружество „гарант“ сумата в размер на 684 лева, която следва
да бъде изплатена на падежните вноски по заема, и което вземане е включено в
погасителния план по договора за кредит. Без да са необходими специални знания, с каквито
съдът да не разполага, е видно, че в годишния процент на разходите по кредита не е
включено дължимото от потребителя възнаграждение по сключения между договор за
поръчителство.
Съдът намира, че възнаграждението дължимо на поръчителя следва да се включи към
ГПР по кредита, тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция в § 1, т. 1 от ДРЗПК за
общ разход, съгласно която „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. От изложеното следва, че в уговорения
годишен процент на разходи по процесния договор за кредит не са включени всички
действителни разходи, поради което е налице противоречие с императивната разпоредба на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. За пълнота на изложението следва да бъде посочено, че без да са
необходими специални знания е видно, че при включване на възнаграждението дължимо на
поръчителя в годишния процент на разходите по кредита, то същия би бил в размер по-
висок от законоустановения максимум.
За пълнота следва да бъде отбелязано, че без значение за изводите на съда относно
действителността на договора за кредит е обстоятелство дали в настоящото производство е
претендирано уговореното по договора за предоставяне на гаранция възнаграждение или не.
Това е така, тъй като недействителността на договора следва от съдържанието на неговите
клаузи към момента на сключване на сделката и не е обусловено от последваща преценка на
кредитора, респ. приобретателя по вземането, дали да претендира всички вземания,
3
произтичащи от съглашението или не.
В ГПР следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са включени всички
разходи, които длъжникът ще направи и, които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. В
този смисъл, като не е включил възнаграждението по договора за поръчителство в общата
сума, дължима от потребителя, кредиторът е заобиколил изискванията на закона за точно
посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника. Въпреки че формално в договора
са посочени годишен процент на разходите и общ размер на задължението, без включването
в тях на обсъжданата сума, те не могат да изпълнят отредената им функция - да дадат
възможност на потребителя, по ясен и достъпен начин, да се запознае с произтичащите за
него икономически последици от договора, въз основа на което да вземе информирано
решение за сключването му. В случая уговорката за обезпечаване на вземането е
задължително условие за получаване на сумата, а и дължимото възнаграждение на
поръчителя е изначално определено да се дължи разсрочено. Липсата на разход в договора
при изчисляването на ГПР е в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, водещо до недействителност на договора на основание чл. 22 от ЗПК – в този
смисъл Определение № 50685 от 30.09.2022 г. по гр. д. № 578/2022 г. на III г. о. на ВКС,
както и Решение № 261440 от 4.03.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 13336/2019 г. и Решение №
3321 от 21.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 8029/2021 г.
И тъй като не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК. При недействителност на
договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, потребителят връща само чистата стойност
на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Съдът следва да установи с
решението си дължимата сума по приетия за недействителен договор за потребителски
кредит и да я присъди на ищеца, доколкото ЗПК е специален закон по отношение на ЗЗД и в
цитираната разпоредба на чл.23 ЗПК е предвидено задължението на потребителя за връщане
на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на договора за потребителски
кредит, посочена по-горе и задължението за периодичност за връщането на сумата. Ако се
приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и
осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно
производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до
неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор. Това би противоречало на принципа за недопускане на
неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл е разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния
ЗПК – Решение № 50174 от 26.10.2022 г. по гр. д. № 3855/2021 г. на IV г. о. на ВКС, както и
решение № 3432 от 28.11.2022 г. на СГС по в. гр. д. № 3194/2022 г., решение № 262416 от
06.04.2021 г. на СГС по в. гр. д. № 11890/2019 г., решение № 262316 от 06.04.2021 г. на СГС
по в. гр. д. № 1799/2020 г.
От изложеното следва, че исковата претенция е основателна за сумата в размер на
3000 лева, представляваща чиста стойност на кредита, а предявените искове за
възнаградителна и мораторни лихви следва да бъдат отхвърлени.
Съгласно указанията дадени в т.12 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по
тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК, постановено по някои спорни въпроси на заповедното
производство, съдът по предявения по реда на чл. 415 ГПК иск, съобразявайки изхода на
спора разпределя отговорността за разноските, както в заповедното, така и в исковото
производство.
С оглед изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК в тежест на ответника следва
да бъдат възложени сторените от ищеца съдебни разноски в заповедното производство и
настоящото производство съразмерно на уважената част от исковата претенция.
Направените от (ФИРМА) съдебни разноски в производството по ч. гр. д. № 67740/2023 г.
възлизат на сумата в размер общо на 138,83 лева за внесена държавна такса и
юрисконсултско възнаграждение, като по съразмерност в тежест на ответника следва да
бъде възложена сумата в размер на 93,76 лева. Сторените от ищеца в исковото производство
4
разноски възлизат на сумата в размер общо на 183,83 лева, от които 83,83 лева внесена
държавна такса и 100 лева юрисконсултско възнаграждение на процесуалния представител
на страната, изчислено съобразно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25,
ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. По съразмерност в тежест на
ответника следва да бъде възложено да заплати 127,54 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявен от (ФИРМА), ЕИК ****, със седалище
и адрес на управление в гр.(АДРЕС), срещу В. С. Т., ЕГН **********, с настоящ адрес в гр.
(АДРЕС) иск по реда на чл. 422 ГПК с правно основание чл. 9 ЗПК вр. чл. 240, ал. 1, вр. чл.
79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, че ответникът дължи на ищеца сумата в размер на 3000
лева, представляваща непогасена главница по Договор за паричен заем №
4250508/01.09.2021 г., ведно със законна лихва за забава от подаване на заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на 08.12.2023 г. до окончателно
погасяване на вземането, за която е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК № 38360/26.12.2023 г. по ч. гр. д. № 67740/2023 г. по описа на СРС, 127
състав, КАТО ОТХВЪРЛЯ предявените искове за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищеца на основание чл. 240, ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата в размер на 861
лева, представляваща възнаградителна лихва за периода от 04.10.2021 г. до 28.11.2022 г. и
сумата в размер на 580,63 лева, представляваща мораторна лихва върху главницата за
периода от 05.10.2021 г. до 24.11.2023 г.
ОСЪЖДА В. С. Т., ЕГН **********, с настоящ адрес в гр. (АДРЕС), да заплати на
(ФИРМА), ЕИК ****, със седалище и адрес на управление в гр. (АДРЕС) на основание чл.
78, ал. 1 ГПК, сумата в размер на 93,76 лева, представляваща сторени в заповедното
производство съдебни разноски и сумата в размер на 127,54 лева, представляваща сторени в
исковото производство съдебни разноски.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис от съдебния акт на страните.
ПРИ ВЛИЗАНЕ В СИЛА на решението, ч. гр. д. № 67740/2023 г. по описа на
Софийски районен съд, да се върне на състава, като се приложи заверен препис от
настоящия съдебен акт.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5