№ 2807
гр. София, 16.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 85 СЪСТАВ, в публично заседание на
първи февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА
ТОШЕВА
при участието на секретаря ГЕРГАНА З. ЛЕОНТИЕВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА Г. ИВАНОВА ТОШЕВА
Гражданско дело № 20231110150313 по описа за 2023 година
Производството е образувано по искова молба на П. Г. Н. срещу ****, с която е предявен
осъдителен иск за сумата от 324 лв. – платена без основание сума, ведно със законната лихва
от 11.09.2023 г. до окончателното плащане. Претендират се разноски.
Ищцата твърди, че е сключила с ответника Договор за потребителски кредит №
****/30.05.2023 г., по силата на който й е предоставена в заем сумата от 1 500 лв., като са
уговорени фиксиран годишен лихвен процент в размер на 44.5 % и годишен процент на
разходите в размер на 54.31 %. Излага, че е поела задължение да върне до 30.05.2024 г. сума
в общ размер на 2 008.76 лв., включваща главница в размер на 1 500 лв. и лихва в размер на
508.76 лв., като следвало да я върне на 12 месечни погасителни вноски, от които 5 вноски са
в размер на 55.63 лв., а 7 вноски – в размер на 247.33 лв. Сочи, че съгласно чл. 5 от договора
била задължена да осигури обезпечение след сключването на договора, отговарящо на
редица изисквания, като поради непредставянето на обезпечение й била начислена
неустойка по чл. 11, ал. 1 в размер на 1 879.24 лв., платима разсрочено заедно с
погасителните вноски, с което цялото й задължение по кредита станало в размер на 3 888
лв. Твърди, че е погасила предсрочно задълженията си по договора, като е платила сума в
размер на 1 824 лв. Релевира възражение за нищожност на целия договор поради
противоречие със закона – с разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Изтъква, че
уговорената неустойка за непредоставяне на обезпечение в действителност представлява
добавка към възнаградителната лихва и разход по кредита, който следва да бъде включен в
годишния процент на разходите, но това в случая не е сторено, а посочените в договора
годишен лихвен процент и годишен процент на разходите са неправилни, като по
отношение на втория показател изобщо не е посочено от кои разходи е формиран той. Тезата
1
си, че се касае за добавка към възнаградителната лихва, обосновава с обстоятелството, че
към потребителя са поставени неизпълними изисквания относно обезпечението, което
следва да представи, като част от неустойката е изначално включена в месечните вноски по
погасителния план. Счита, че посочването на неправилен размер на годишния процент на
разходите представлява заблуждаваща търговска практика и влече неравноправност на
клаузата относно годишния процент на разходите, защото възпрепятства потребителя да
разбере икономическите последици на поетото от него задължение, респ. обуславя
нищожност на целия договор. Навежда възражение за нищожност на клаузата за неустойка
поради нейната неравноправност по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, защото е необосновано
висока – равнява се на 93.55 % от общо дължимата сума /главница и лихва/, както и поради
противоречието й с добрите нрави, защото нарушава принципа на справедливост и
неустойката излиза извън присъщите й функции, а цели единствено неоснователно
обогатяване на кредитора. Сочи, че когато договорът за потребителски кредит е
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, която в случая се
равнява на главницата в размер на 1 500 лв., поради което сумата от 324 лв. се явява платена
без основание.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва предявения иск като неоснователен. Сочи, че неустойката не следва да бъде
включвана в годишния процент на разходите, нито да се приравнява на лихва. Счита, че в
договора е налице яснота за заемателя относно финансовата тежест, която поема със
сключването му. Моли, ако съдът приеме, че клаузата за неустойка е нищожна, да съобрази,
че нищожността на отделни части не влече нищожност на целия договор. Моли за
отхвърляне на иска. Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната
съвкупност, намира от фактическа страна следното:
С Определение № 42923/30.11.2023 г., в което е инкорпориран изготвеният от съда
проект за доклад, приет за окончателен без възражения на страните, е обявено за безспорно
сключването между страните на Договор за потребителски кредит № ****/30.05.2023 г., по
силата на който на ищцата е предоставена в заем сумата от 1 500 лв., като са уговорени
фиксиран годишен лихвен процент в размер на 44.5 % и годишен процент на разходите в
размер на 54.31 %; предаване на заемната сума в размер на 1 500 лв. на ищцата; получаване
от ответника на сумата от 1 824 лв. по договора.
Видно е от чл. 3, ал. 1 от представения договор, че кредитополучателят дължи
връщане на сума в общ размер на 2 008.76 лв. на 12 бр. месечни погасителни вноски, от
които 5 вноски са в размер на 55.63 лв., а 7 вноски – в размер на 247.23 лв. Уговорено е
обезпечение – поръчител или банкова гаранция – по избор на кредитополучателя. Съгласно
чл. 3, ал. 2 от договора посоченият годишен процент на разходите включва единствено
договорената между страните възнаградителна лихва.
В чл. 5 от договора е посочено, че договорът за кредит в 3-дневен срок от
сключването му ще бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: 1. безусловна
2
банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване
на договора за кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по
погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на 2 пъти общата сума за
плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихва, или 2.
поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят кумулативно на следните
условия: при един поръчител – осигурителният доход следва да е в размер на не по-малко
от 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната, а при двама поръчители
размерът на осигурителния доход на всеки един от тях следва да е в размер на не по-малко
от 4 пъти минималната работна заплата за страната, като поръчителят/поръчителите не
трябва да е/са поръчител/и по други договори за кредит, сключени с кредитора, да не е/са
кредитополучател/и по договори за кредит, сключени с кредитора, по които е налице
неизпълнение, да нямат кредити към банки или финансови институции с класификация,
различна от „Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно
справочните данни на ЦКР към БНБ, и трябва да представят служебна бележка от
работодателя или друг съответен документ, удостоверяващ размера на получавания от тях
доход. Съгласно чл. 11, ал. 1, ако кредитополучателят не предостави договореното
обезпечение в срок или представеното обезпечение не отговаря на условията, той дължи на
кредитора неустойка в размер на 1 879.24 лв., която според ал. 2 ще бъде заплатена
разсрочено – съобразно посочения в Приложение 1 към договора начин.
Приложение 1 към договора представлява погасителен план към договора за кредит,
според който плащането на неустойката е разсрочено заедно с погасителните вноски – с
първите 5 вноски се дължи неустойка в размер на по 268.37 лв. месечно, а с останалите 7
вноски – неустойка в размер на по 76.77 лв. месечно, като всяка погасителна вноска с
включена неустойка възлиза на 324 лв., а общо дължимата сума по договора с включена
неустойка е в размер на 3 888 лв.
При така установената фактическа обстановка съдът формира следните правни
изводи:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на
платена при начална липса на основание парична сума по сключен между страните договор
за кредит. За неговата основателност в тежест на ищеца е да докаже извършена от него в
полза на ответника престация на определено благо /в случая – плащане на неустойка в
размер на 324 лв./ и получаване на сумата от ответника, а последният следва да установи
наличието на правно основание за получаване на процесната сума, което в случая
предполага да докаже наличието на валидно облигационно отношение, възникнало по
силата на Договор за потребителски кредит № ****/30.05.2023 г. и включващо в
съдържанието си валидна неустоечна клауза по чл. 11, ал. 1.
В случая по делото е безспорно заплащането от ищцата на ответника на сумата от 1
824 лв. по договора.
По въпроса дали за ответника съществува основание за получаване на процесната
3
сума съдът намира следното:
Сключеният между страните Договор за потребителски кредит № ****/30.05.2023 г.
попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 ЗПК и има характеристика на потребителски договор, тъй
като кредитополучателят е потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР ЗЗП.
Следователно за него се прилагат разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 ЗЗП и защитата по ЗПК.
Съдът намира, че т. нар. „неустойка“ по чл. 11, ал. 1 от договора в действителност
представлява скрита възнаградителна лихва. В тази връзка съдът съобрази, че са поставени
неизпълними изисквания към обезпечението, което кредитополучателят следва да
предостави, които ако той би бил в състояние да изпълни, би потърсил кредитиране от друг
вид финансова институция. Очевидно единствената цел на тези прекомерни изисквания е
потребителят да бъде поставен във фактическа невъзможност да предостави /при това в
толкова кратък срок/ обезпечение, отговарящо на условията на кредитора, и кредиторът да
се облагодетелства, като получи т. нар. „неустойка“, която в действителност представлява
негова сигурна печалба по отпуснатия кредит. Допълнителен аргумент е и обстоятелството,
че задължението за „неустойка“ е разсрочено заедно с погасителните вноски, като то
изначално е включено в погасителния план, т.е. то представлява за кредитора очакван
приход по кредита. Ето защо съдът намира, че „неустойката“, имаща в действителност
характер на скрита възнаградителна лихва, представлява за кредитополучателя разход по
договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент
на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит /аргумент от чл.
19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК/. Този извод следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК,
според която „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички
други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните
премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. В случая от клаузата на чл. 3, ал. 2 от договора
следва, че посоченият в него годишен процент на разходите не включва всички
действителни разходи – включва само възнаградителната лихва, но не и „неустойката“ по
чл. 11, ал. 1. Поради това съдът намира, че е налице противоречие на сключения договор с
императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Тази част от сделката е особено
съществена за интересите на потребителя, тъй като целта на уредбата на годишния процент
на разходите е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в
договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира
икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него
задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото
оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова
висока степен, че изключва валидността на договарянето /чл. 22 ЗПК/.
4
Следователно, като не е оповестил действителния годишен процент на разходите в
договора за кредит, кредиторът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от
уговорената сделка. Съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК потребителят дължи връщане
само на чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Това
означава, че плащането от ищцата на ответника на сума в размер на 324 лв., представляваща
разликата между общо платената сума по договора в размер на 1 824 лв. и дължимата
главница в размер на 1 500 лв., е извършено при начална липса на основание, поради което
тази сума следва да й бъде възстановена, ведно със законната лихва от 11.09.2023 г. до
окончателното плащане.
Предвид изложеното предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
следва да бъде уважен изцяло, като е безпредметно обсъждането на другите релевирани в
исковата молба възражения за нищожност на договора и нищожност на отделни клаузи в
него.
По разноските:
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищцата се дължат разноски, възлизащи на 50 лв. –
заплатена държавна такса, доколкото заплатената от нея държавна такса е в завишен
размер.
На основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв вр. чл. 78, ал. 1 ГПК на процесуалния
представител на ищцата – адв. Д., се дължи сумата от 480 лв. – възнаграждение за оказана
безплатна адвокатска помощ /с включено ДДС/.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА ****, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: ****, да заплати на П. Г.
Н., ЕГН **********, с адрес: ****, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 324 лв. –
платена без основание сума, ведно със законната лихва от 11.09.2023 г. до окончателното
плащане, и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 50 лв. – разноски по делото.
ОСЪЖДА ****, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: ****, да заплати на
адв. А. З. Д. от САК, с личен № ****, с адрес на упражняване на дейността: ****, на
основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв вр. чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 480 лв. –
възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на П. Г. Н..
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в 2-седмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5