РЕШЕНИЕ
№324
гр. Велико Търново, 17.11.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Административен съд Велико Търново – Втори състав, в съдебно заседание
на втори ноември две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Г.
ЧЕМШИРОВ
при участието на секретаря П.И. и прокурора …………….,
изслуша докладваното от СЪДИЯ ЧЕМШИРОВ Адм.
д. №522 по описа за 2020 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 149 и сл. от АПК, вр. с чл. 118, ал. 1 от КСО.
Образувано е по
подадена жалба от Г.С.С. от гр. В. Търново срещу Решение №Ц 1012-04-43#1/17.07.2020г.
на директора на ТП на НОИ – гр. В. Търново, с което решение е отхвърлена
жалбата му срещу разпореждания с №, № 041-00-1920-5/12.06.2020г. и
041-00-1920-6/12.06.2020г. на ръководителя на осигуряването за безработица при
ТП на НОИ – В. Търново. Жалбоподателя твърди, че неправилно с обжалването
решение е отхвърлена жалбата му срещу посочените разпореждания. Счита, че
изводите на административния орган са в противоречие с разпоредбите на КСО, тъй
като той отговаря на изискванията на чл. 40 от КСО и са налице основния да му
бъде изплатено обезщетение за безработица. Моли съдът да отмени обжалваното
решение. Не претендира за присъждане на разноски.
Ответникът по
жалбата – директора на ТП на НОИ – В. Търново, чрез процесуалния си
представител заема становище за неоснователност на жалбата, тъй като
жалбоподателят не отговаря на изискванията по чл. 40, ал. 1, вр. с § 1, т. 3 от
ДР на КСО. Моли съдът да отхвърли жалбата. Претендира за присъждане на
разноски, представляващи възнаграждение за юрисконсулт в размер на 250 лв.
Съдът като
прецени оспорвания административен акт, взе предвид становищата на страните и
представените по делото доказателства, приема за установено следното:
С разпореждане с №041-00-1920-5/12.06.2020г.
на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – В. Търново е
било отменено предходно разпореждане с №041-00-1920-1/16.11.2016г. на
ръководителя за осигуряването за безработица, с което на Г.С. на основание чл.
54ж, ал. 1, вр. с чл. 54а, ал. 1 от КСО е било отпуснато парично обезщетение за
безработица. С разпореждане с №041-00-1920-6/12.06.2020г. на ръководителя на осигуряването
за безработица при ТП на НОИ – В. Търново на жалбоподателят е било отказано
изплащане на парично обезщетение за обезщетение за безработица по чл. 54а, ал.
1 от КСО.
Тези разпореждания са били обжалвано по реда на чл.
117, ал. 2 от КСО, като с Решение №Ц 1012-04-43#1/17.07.2020г. на директора на ТП на НОИ – В.
Търново жалбата срещу разпорежданията е била отхвърлена. Това решение е връчено
на жалбоподателя чрез изпращане по пощата, на 10.08.2020г., видно от
приложената на стр. 3 от адм. преписка по делото обратна разписка, обр. 243.
Жалбата до административния съд е подадена чрез ТП на НОИ – В. Търново на
21.08.2020г., което се установява от поставения на нея вх.
№Ц2103-04-8/21.08.2020г. по описа на ТП на НОИ – В. Търново. При така установеното
от фактическа страна, съдът намира, че жалбата е подадена от лигитимирано лице,
адресат на оспорвания административен акт, в срока по чл. 118, ал. 1 от КСО,
поради което е процесуално допустима.
Разгледана по същество е неоснователна.
За да потвърди разпореждането, с което е било отменено
разпореждане с №041-00-1920-1/16.11.2016г. на
ръководителя за осигуряването за безработица, с което на Г.С. на основание чл.
54ж, ал. 1, вр. с чл. 54а, ал. 1 от КСО е било отпуснато парично обезщетение за
безработица в размер на 67,74 лв. дневно за периода от 09.11.2016г. до
21.09.2017г. директорът
на ТП на НОИ е приел, че за жалбоподателя не е възникнало задължение за
осигуряване и не е налице осигурително правоотношение с осигурител ЕТ „М
Инвестмънт – “ за периода от 05.10.2016г. до 08.11.2016г., с което дружество С.
е имал сключен трудов договор за посочения период. По тези съображения за липса
на осигурително правоотношение, независимо от сключения трудов договор
ответникът е приел, че законосъобразно на жалбоподателя е отказано отпускане на
парично обезщетение за безработица по подадено от него заявление с вх.
№041-00-1920/10.11.2016г. Поради това е потвърдил и разпореждане с №041-00-1920-6/12.06.2020г. на ръководителя на осигуряването
за безработица при ТП на НОИ – В. Търново, с което на жалбоподателят е било
отказано изплащане на парично обезщетение за обезщетение за безработица.
Така постановеното решение се обжалва с твърдения за
противоречието му с материалноправните разпоредби на КСО и при нарушение на
процесуалните правила.
Съгласно разпоредбата на чл. 168, ал.1 от АПК съдът не се ограничава само с обсъждане на основанията, посочени от
оспорващия, а проверява законосъобразността на оспорения административен акт на
всички основания по чл. 146 от АПК.
Обжалваното решение
на директора на ТП на НОИ – гр. В. Търново е издадено от оправомощен орган, в
рамките на неговата компетентност, съгласно чл. 117, ал. 1, т. 2, б. „б“ и б.
“е” от КСО. Административният акт е издаден в рамките на материалната
компетентност на органа, в установената форма, като са спазени
административнопроизводствените правила, регламентирани с разпоредбите на КСО и
АПК.
Въз основа на
събраните по делото доказателства, от фактическа страна се установява
следното:
Началото на административното производство пред ТП на НОИ
– Велико Търново е положено с представено от Г.С. заявление за отпускане на
парично обезщетение за безработица с вх. №041-00-1920/10.11.2016г. по описа на
ТП на НОИ – В. Търново, като С. е декларирал прекратяване на трудово
правоотношение с ЕТ „М Инвестмънт – “. Към заявлението са били представени акт
за прекратяване на трудовото правоотношение и трудова книжка. Въз основа на
така подаденото заявление и представените доказателства е била издадено разпореждане с №041-00-1920-1/16.11.2016г. от ръководителя за осигуряването
за безработица, с което на Г.С. на основание чл. 54ж, ал. 1, вр. с чл. 54а, ал.
1 от КСО е било отпуснато парично обезщетение за безработица в размер на 67,74
лв. дневно за периода от 09.11.2016г. до 21.09.2017г.
В хода на административното производство, по извършена
проверка по контрол на разходите на ДОО на осигурителя ЕТ „М Инвестмънт – “ –
гр. В. Търново, документирана с Констативен протокол
№КП-5-04-00434437/06.07.2018г./съдържащ се в материалите по АД №748/2018г. по
описа на АСВТ и стр. 23 и сл. от адм. преписка/, е било установено, че от
2015г. до 2018г. едноличният търговец е
бил в трудови правоотношения с общо 12 физически лица, наети на длъжности както
следва: „оператор въвеждане на данни“ 7 лица, „куриер“ 3 лица, „чистач“ и
„служител човешки ресурси“ по едно лице.
Всички те са били работници при жалбоподателя за кратки времеви
периоди/от 2 дни до 22 работни дни/, като договорените възнаграждения за някои
от тях са значителни високи – 4 лица, наети на длъжност „оператор въвеждане на
данни“ са с възнаграждение от 2 600 лв. С всички наети лица са били
оформени коректно трудови договори, подавани уведомления до НАП, изготвени
длъжностни характеристики и издадени заповеди за прекратяване на трудовите
договори. Начислявани са били и внасяни съответно осигурителни вноски, както и
подавани декларациите по чл. 2, ал. 1 и ал. 2 от Наредба №Н-8/29.12.2005г. за съдържанието,
сроковете, начина и реда за подаване и съхранение на данни от работодателите,
осигурителите за осигурените при тях лица, както и от самоосигуряващите се
лица, издадена от министъра на финансите. С оглед периода за трудова заетост и текучеството на
работещи, са бил изискани обяснения от представляващия осигурителя и са снети
обяснения от наетите лица. При преценка на дадените обяснения, както и на
всички събрани в хода на проверката доказателства, контролните органи при ТП на
НОИ – В. Търново са приели, че наетите по трудови правоотношения лица реално на
са извършвали трудова дейност в полза на работодателя, поради което не е налице
осигурително правоотношение.
Сред тези лица попада и жалбоподателят Г.С., нает по
трудово правоотношение като куриер за периода от 05.10.2016г. до 08.11.2016г.,
когато трудовото му правоотношение е било прекратено. Договореното трудово
възнаграждение на жалбоподателя е било в размер на 420 лв. месечно, като за
периода от 10.10.2016г. до 08.11.2016г./датата на прекратяването на трудовото правоотношение/
жалбоподателят е бил в отпуск за временна нетрудоспособност.
Били са издадени задължителни предписания №ЗД-1-04-00434910/09.07.2018г.
от контролен орган на ТП на НОИ – В. Търново на основание чл. 108, ал. 1, т. З
от КСО и чл. 37, ал. 1 от Инструкцията за реда и начина за осъществяване на
контролно-ревизионна дейност, с които на ЕТ „М
Инвестмънт – “, в качеството му на осигурител, е предписано да подаде коригираща
информация по чл. 5, ал. 4 ,т. 1 от КСО със заличаваща декларация обр. 1 за 12
бр. физически лица, с които е бил сключил трудови договори. Сред тези лица е и
жалбоподателят Г.С.. Издадените задължителни предписания са били обжалвани по
административен и съдебен ред, като с Решение №265/04.06.2019г. по АД №748/2018г.
състав на АСВТ е отхвърлил жалбата на ЕТ „М Инвестмънт – “ срещу предписанията.
Това решение е оставено в сила с Решение №16555/04.12.2019г. по АД №8906/2019г.
по описа на ВАС. Слез влизане в сила на задължителните предписания и тяхното неизпълнение
от страна на осигурителя, служебно от органите по контрол на осигуряването в ТП
на НОИ – В. Търново е било пред прието служебно коригиране на декларираните
данни/заличаване на данни/ за посочените в предписанията физически лица, сред
които и Г.С./видно от отбелязването върху текста на предписанията, стр. 22 от
адм. преписка/.
Събраните в хода на
административното производство доказателства са довели органите на ТП на НОИ –
В. Търново до извода, че жалбоподателят реално не е извършвал трудова дейност в
изпълнение на задълженията си по сключения трудов договор с ЕТ „М Инвестмънт – “.
Тези изводи съдът намира за правилни.
Материалното право на
парично обезщетение за временна неработоспособност поради общо заболяване е
регламентирано в чл. 40, ал. 1 от КСО, като изплащането се извършва въз основа
на акта на органа по чл. 40, ал. 3 от КСО. От същата разпоредба следва, че за да упражни това
свое право, лицето трябва да е осигурено и да има най-малко шест месеца
осигурителен стаж като осигурено за съответния риск. Разпоредбата на § 1, т. 3
от ДР на КСО определя осигуреното лице като физическо лице, което извършва
трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл.
4а, ал. 1 и за което са внесени или дължими осигурителни вноски. От това
легално определение следва, че осигурено лице е това лице, което извършва
трудовата дейност, за която подлежи на задължително осигуряване. Съгласно чл.
10 от КСО, осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да
упражняват трудовата си дейност и за което са внесени или дължими
осигурителните вноски и продължава до прекратяването й. В случая спорът е
именно на плоскостта на твърдението на ответника, че жалбоподателят не е осигурено лице поради фиктивността на
правоотношението, обуславящо дължимостта на осигурителните вноски, респ.
липсата изобщо на дължимост на такива вноски от страна на осигурителя.
В настоящото производство не се разглежда въпросът за
действителността на трудовия договор. Той не може да се решава инцидентно по
повод на спор около обезщетения, свързани с породеното от наличието на такъв
договор правоотношение. Този извод се налага при внимателното тълкуване на
разпоредбите на чл. 74, ал. 1 и ал. 3 от КТ. По аргумент за по-силното от
разпоредбата на чл. 74, ал. 5 от КТ следва да се приеме, че и контролни органи
по повод на административни спорове не могат в хода на административно
производство да се позовават инцидентно на необявена по надлежния ред
недействителност на трудово правоотношение. За неговата действителност е
достатъчно наличието на валидно годно основание за пораждането на
правоотношението и готовността на работника, служителя да престира работната си
сила. В този смисъл уведомлението, което работодателят е длъжен да изпрати в
НАП не е елемент от фактическия състав, пораждащ трудовото правоотношение. От
съдържанието на определението за осигурено лице обаче следва, че едно от
условията, на които трябва да отговаря лицето, за да се счита за осигурено, е
да извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по
чл. 4 от КСО. Неправилно се поддържа от жалбоподателя, че наличието на валидно
сключено трудово правоотношение е достатъчно, за да възникне осигурителното
правоотношение и произтичащите от него права на обезщетение. Наличието на
трудово правоотношение в повечето случаи води до възникване и на осигурително
правоотношение, но не е достатъчно за целите на осигуряването. Изискването на
законовата разпоредба, съдържаща определението за "осигурено лице" по
смисъла на КСО е лицето да упражнява трудова дейност,
т. е. не е достатъчно лицето да има сключен трудов договор и валидно възникнало
трудово правоотношение, а следва да осъществява трудова дейност въз основа на
това правоотношение. Доказателства за изпълнение на конкретни трудови функции
от страна на жалбоподателя по сключения договор няма. Липсва и представена от
жалбоподателя длъжностна характеристика, от която да се установи какви са
основните му задължения. От друга страна, съгласно нормата на чл. 63, ал. 1 от КТ работодателят е длъжен да предостави на работника или служителя преди
постъпването му на работа екземпляр от сключения трудов договор, подписан от
двете страни, и копие от уведомлението по чл. 62, ал. 3, заверено от териториалната
дирекция на Националната агенция за приходите,
като според ал. 2 на този член работодателят няма право да допуска до
работа работника или служителя, преди да му предостави документите по ал. 1.
Предвид тези разпоредби, необосновано би било да се приеме, че жалбоподателя е
изпълнявал трудови функции преди да му бъде представено завереното уведомление
от НАП за регистрацията на трудовия му договор, тъй като задължението за
предоставяне на посоченото уведомление е свързано с корелативното право на
работника.
От събраните в хода на
административното производство доказателства безпротиворечиво се установява, че жалбоподателят не е извършвал
трудова дейност. Това обстоятелство кореспондира напълно с изводите, направените от
административните органи в производството по издадените задължителни
предписания на осигурителя. Отделно от
това в конкретния случай по арг. от разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК,
приложим съгласно чл. 144 от АПК, оспорващият следва да установи с допустимите
в производството доказателствени средства твърдяният от него положителен факт –
че реално е осъществявал трудова дейност в изпълнение на задълженията си по
сключеният трудов договор. По делото не са представени други доказателства,
освен тези, събрани в хода на административното производство, поради което
съдът намира претенциите на жалбоподателят за неоснователни.
Ето защо съдът приема, че не са опровергани
фактическите констатации на административния орган за липса на престиране на
работна сила по процесното трудово правоотношение.
Легално определение
за понятието „осигурено лице” е дадено в § 1, ал. 1, т. 3 КСО, според което
„осигурено лице” е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която
подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1, и за което са
внесени или дължими осигурителни вноски; осигуряването на лицето, което е
започнало трудова дейност съгласно чл. 10, продължава и през периодите по чл.
9, ал. 2, т., т. 1, 3 и 5 КСО. Според чл. 10, ал. 1 КСО осигуряването възниква
от деня, в който лицата започват да упражняват трудова дейност по чл. 4 или чл.
4а, ал. 1 и за който са внесени или дължими осигурителни вноски, и продължава
до прекратяването й. От съдържанието на цитираното определение за осигурено
лице следва, че едно от условията, на които трябва да отговаря лицето, за да се
счита за осигурено, е да извършва трудова дейност, за която подлежи на
задължително осигуряване по чл. 4 от кодекса, както и че за целите на
социалното осигуряване, в понятието „трудова дейност” се включват не само
случаите на престиране на работна сила по трудово правоотношение, а и редица
други случаи, при които лицето осъществява дейност, приравнена на трудова за
целите на общественото осигуряване, каквито са и случаите по чл. 4, ал. 1, т. 7 КСО. В тази връзка самото упълномощаване на едно лице като търговски
пълномощник на търговско дружество не е достатъчно за възникване на качеството
на осигурено лице. Същественото е дали лицето упражнява трудова дейност.
Осигуряването възниква от деня, в който лицата започват да упражняват трудова
дейност/чл. 10, ал. 1 КСО/, а упражняването на трудова дейност е фактическо
обстоятелство, което следва да бъде установено. Внасянето на осигурителни
вноски е гаранция за дължимата солидарност на осигурените лица, която е основен
принцип на осигуряването – чл. 3, т. 2 КСО. Право да получи от общите фондове
на държавното обществено осигуряване има този, за когото е установено, че е
участвал с осигурителни вноски в тях. След като в настоящия случай по делото не
е надлежно установено именно това обстоятелство – че жалбоподателят е
упражнявал трудова дейност в полза на осигурителя ЕТ „М Инвестмънт – “, правилни са
изводите на ответника за липса на основание за заплащане на обезщетение, тъй
като не е настъпило осигурително събитие.
В заключение следва
да се посочи, че изложените в жалбата аргументи за определяне на размера на
обезщетението за безработица, съгласно чл. 54б, ал. ал. 1 от КСО, са неотносими
към предмета на спора. С обжалваните разпореждания не е определян размер на
обезщетение за безработица, а е прекратено изплащането на такова обезщетение и
е отказано изплащането му. Размер на обезщетение за безработица на
жалбоподателят е бил определен с разпореждане с
№041-00-1920-1/16.11.2016г. на ръководителя за осигуряването за безработица, с
което е било отпуснато парично обезщетение за безработица в размер на 67,74 лв.
дневно за периода от 09.11.2016г. до 21.09.2017г. Това разпореждане е отменено с
обжалваното по административен ред разпореждане с №041-00-1920-5/12.06.2020г.
на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – В. Търново и не
е предмет на спора по делото.
По изложените съображения, обжалването решение на
директора на ТП на НОИ – В. Търново, с което е отхвърлена жалбата на Г.С. срещу разпореждания с №, № 041-00-1920-5/12.06.2020г. и
041-00-1920-6/12.06.2020г. на ръководителя на осигуряването за безработица при
ТП на НОИ – В. Търново е
законосъобразно, а подадената жалба е неоснователна и следва да бъде отхвърлена
като такава.
При този изход на делото на основание чл. 143, ал. 4 от АПК съдът
присъжда разноски в полза на ответната страна в претендирания размер от 250 лв.
Разноските
се определят по реда на чл.
78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл.
37, ал. 1 от Закона за правната помощ, във връзка с чл. 25,
ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ/делото е с определен
материален интерес/, субсидиарно приложими на основание чл. 144
от АПК.
Водим от горното и на основание чл.
172, ал. 2 от АПК, във връзка с чл. 118, ал. 2 от КСО, Административният съд –
В. Търново, ІІ-ри състав
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ
оспорването, извършено с жалбата на Г.С.С. от гр.
В. Търново срещу Решение №Ц 1012-04-43#1/17.07.2020г. на директора на ТП на НОИ – гр. В.
Търново, с което решение е отхвърлена жалбата му срещу разпореждания с №, №
041-00-1920-5/12.06.2020г. и 041-00-1920-6/12.06.2020г. на ръководителя на
осигуряването за безработица при ТП на НОИ – В. Търново.
ОСЪЖДА Г.С.С. ***,
ЕГН ********** да заплати на ТП на НОИ – В. Търново разноски по делото в размер
на 250/двеста и петдесет/ лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред
Върховен административен съд на Република България в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: