Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 13.09.2021
год.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IІ „Г“ въззивен състав, в публично съдебно заседание на
единадесети юни през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ
НАЙДЕНОВА
Мл. с. МАРИЯ
ИЛИЕВА
при
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от младши съдия Илиева
гражданско дело № 8041 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 110703 от 04.06.2020 г., постановено по
гр. д. № 55066/2019 г., допълнено на основание чл. 250, ал. 1 от ГПК, с решение
№ 125852 от 17.06.2020 г., по същото дело, Софийският районен съд, 53 състав, е уважил предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу К. К.М. установителни искове с правно основание чл. 79,
ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено, че ответникът
дължи на ищеца сумата от 1256,15
лева - незаплатена топлинна енергия за топлоснабден
имот, представляващ апартамент № 11, находящ се в гр. София, ж.к. ******, аб. №
272424, за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва
върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК - 12.06.2019 г. до окончателното изплащане на
главницата, както и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата от 152,89 лева –
лихва за забава върху главницата за периода от 14.09.2017 г. до 30.05.2012 г., и
сумата от 59 лева, представляваща цена на извършена услуга за дялово
разпределение, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК - 12.06.2019
г. до окончателното изплащане на вземането, както е отхвърлил иска за
признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 12,01 лева,
представляваща лихва за забава върху главницата за стойността на услугата
дялово разпределение за периода от 30.06.2016 г. до 30.05.2019 г., за които суми
е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от 25.06.2019 г. по ч.гр.
дело № 33531/2019 г. на СРС, ГО, 53 състав.
С решението, съдът е осъдил на основание чл. 78, ал.
1 от ГПК ответника да заплати на ищеца сумата от 250 лева – разноски в
заповедното исковото производство, а ищецът е осъден да заплати на ответника,
на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 50 лева.
В законоустановения срок срещу решението е постъпила
въззивна жалба от К. К.М. чрез адв. Х., в която прави оплакване, че неправилно
първата съдебна инстанция е приела, че исковата претенция е доказана, защото не
се установява ответникът да има качеството на потребител на топлинна енергия за
процесния период. Твърди, че действително ответникът е собственик на процесния
имот, но в полза на трети лица върху имота има учредено вещно право на ползване
по чл. 56 от ЗС, а съдът е извършил процесуално нарушение като е събрал
служебно информация за лицата, в полза на които правото на ползване е учредено.
Излага, че заплащане на услугата дялово разпределение не се дължи на ищеца. Прави
оплакване, че ответникът не е изпаднал в забава, тъй като сумите по месечните
фактури са начислявани по прогнозни стойности, а общите фактури са издадени
съответно на 31.07.2017 г. и 31.07.2018 г. и няма как да бъде поставен в забава
в по-ранен период. Прави искане решението да бъде отменено и вместо него
постановено друго, с което исковете да бъдат отхвърлени. Претендира разноски.
В срока за отговор на въззивната жалба по чл. 263,
ал. 1 от ГПК, такъв не е постъпил от въззиваемата страна-ищец в
първоинстанционното производство „Т.С.“ ЕАД.
Софийският
градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства, становищата и
доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира от
фактическа и правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата. Настоящият състав на въззивния съд намира, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо, поради което същият дължи
произнасяне по съществото на правния спор в рамките на заявените с въззивната
жалба доводи, съобразно нормата на чл. 269, изр.2 ГПК.
Ищецът в
първоинстанционното производство „Т.С.“ ЕАД е депозирал заявление
за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК от 12.06.2019 г. г.
срещу К. К.М., по което е
образувано ч. гр. дело № 33531/2019 г. на СРС, ГО, 53 състав. На 25.06.2019
г., по делото е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК с предмет описаните в диспозитива на обжалваното решение вземания за посочените
от съда периоди и възникнали на описаните основания.
В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК длъжникът в
заповедното производство е подал възражение по образец, че не дължи изпълнение
на вземанията по издадената заповед.
При наличие на валидно възражение, породило своите
правни последици, в срока по чл. 415, ал. 2 от ГПК заявителят, съгласно
дадените от съда указания, е предявил установителни искове с предмет всички
вземания,
за които в негова полза е издадена заповедта за изпълнение на парично задължение
по посоченото дело.
Пред първата съдебна
инстанция са предявени за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, предл. първо и чл.
86, ал. 1 ЗЗД, по които в тежест на ищеца при условията на пълно и главно
доказване е да установи, че ответникът е сключил договор за доставка на
топлинна енергия, че сградата, където е имотът, за който е сключен договорът, e
топлофицирана, монтиран е топломер, преминал метрологична проверка, че дяловото
разпределение на отчетеното количество доставена топлинна енергия е извършено
законосъобразно, което включва установяване на извършваните отчети на ТЕ и
изчисляване на стойностите на различните компоненти, съставящи цената на
доставената топлинна енергия, размера на търсената главница, както и изпадането
на длъжника в забава и размера на обезщетението за забава.
От представените по
делото писмени доказателства се установява, че сградата, в която се намира ап. № 11, находяща се в гр. София, ж.к. „******, е
била топлофицирана, като ищецът е доставял в абонатната станция на сградата определено количество топлинна енергия, отчетено от
общия топломер.
От представения по делото
с исковата молба нотариален акт за дарение на недвижим имот № 122, том I, рег.
№ 5788, дело № 115 от 21.11.2011 г. на нотариус В.А., се установява, че П.Г.М.и К.А.М.
са дарили на сина си К.К.М. собствения си недвижим имот ап. № 11, находящ се в гр. София, ж.к. „******, като дарителите са си
запазили пожизнено правото на ползване на недвижимия имот.
Съгласно чл. 153, ал. 1
ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция след 17.07.2012 г.) потребител,
респ. битов клиент на топлинна енергия през процесния период е физическо лице –
ползвател, притежаващ вещно право на ползване, или собственик на имот, който
ползва електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за
отопление, климатизация и горещо водоснабдяване или природен газ за
домакинството си.
Според
чл. 59 от ЗС правото на ползуване се погасява със смъртта на ползвателя, ако то
не е учредено за по-кратък срок. В настоящия случай страните спорят по въпроса
погасено ли е правото на ползване, учредено в полза на прехвърлителите на имота
с тяхната смърт. В първото по делото заседание, обстоятелството, че прехвърлилите
са починали, е заявено от процесуалния представител на ищеца, но не е отделено
като безспорно между страните и ненуждаещо се от доказване по реда на чл. 146,
ал. 1, т. 4 от ГПК. За установяване на правнорелевантния факт, процесуалният
представител на ищеца е направил искане за извършване от страна на съда на
служебна справка в съответния регистър, на което ответната страна се
противопоставила, а в протокола от проведеното открито съдебно заседание не е
налице отразено произнасяне на първоинстанционния съд по искането на страната
(лист 70-71). Вместо това съдът е пристъпил към изслушване на заключението на
вещото лице по допусната СТЕ и е приключил съдебното дирене в същото заседание
– на 04.03.2020 г. На 03.06.2020 г., преди постановяване на решението по
делото, съдът е разпоредил извършване на справка в Национална база данни
„Население“, от която действително се установява, че лицата, в полза на които е
учредено правото на ползване - П.Г.М.и К.А.М. са починали през 2014 г. Справките са
приложени към делото и първата съдебна инстанция е основала решаващия си извод,
че ищецът има качеството на потребител на топлинна енергия, на тях. С
въззивната жалба ответникът по иска е направил обосновано оплакване за
допуснати от първата съдебна инстанция нарушения при допускане и събиране на
доказателства по делото, като е аргументирал оплакването си, че решението е
необосновано, тъй като в него са приети за осъществили се факти, за
установяването на които не са събрани доказателства по надлежния ред.
Посоченото оплакване съставът на съда счита за основателно. Съгласно чл. 7, ал.
1 от ГПК, съдът служебно извършва необходимите процесуални действия по
движението и приключването на делото и следи за допустимостта и надлежното
извършване на процесуалните действия от страните. Той съдейства на страните за
изясняване на делото от фактическа и правна страна. Съгласно принципа на състезателното
начало, уреден в чл. 8, ал. 2 от ГПК, страните са тези, които посочват фактите,
на които основават исканията си, и представят доказателства за тях, а
допускането и събирането на доказателства без участието на страните, служебно
от съда, при липса на предвидените в закона предпоставки за това нарушава равенството
на страните в процеса, В конкретния случай, първата съдебна инстанция не се
произнесла по искането на ищеца за допускане на доказателства в съдебното
заседание с участие на страните, а служебно е установила правнорелевантния факт
след обявяване на делото за решаване.
При
наличие на обосновано оплакване във въззивната жалба, което преодолява
ограниченията в обсега на въззивната дейност относими към установяване на
фактическата страна на спора, пред настоящата инстанция ответникът по
въззивната жалба нито е завил искане за приемане по реда на чл. 266, ал. 3 от ГПК на изготвените справки, нито е направил други доказателствени искания за
установяване на сочения факт по надлежния ред от въззивния съд, поради което
съдът не може да приеме за установен посочения факт, за който по делото не са
приети доказателства, в какъвто смисъл е и произнасянето на съдебния състав,
провел закритото заседание по чл. 267 от ГПК, което е обективирано
във връченото на страните определение от 10.09.2020 г.
След като ищецът не е
ангажирал друго доказателство за установяване на спорния факт във въззивното
производство, решаващият съдебен състав, е длъжен по правилото на чл. 154, ал.
1 от ГПК да приеме, че качеството на потребител на топлинна енергия на ищеца не
е установено в процеса с допустими доказателствени средства.
След като не е установено
притежавано от ответника качество на потребител на топлинна енергия и наличие
на облигационно договорно правоотношение между страните, произтичащо от договор
за продажба на топлинна енергия, по който ищецът е доставял топлинна енергия,
искът за главницата е неоснователен, поради което неоснователна се явява и
акцесорната претенция за присъждане на обезщетение за забава в размер на
законната лихва върху нея, както и претенцията за заплащане на стойността на
услугата „дялово разпределение“. Тъй като не се установява възникване на
спорните вземания в полза на ищеца срещу ответника, съдът не следва да
разглежда възражението за изтекла погасителна давност.
С оглед изложеното и предвид предмета на проверка,
въведен с въззивната жалба въззивната жалба е основателна и като такива следва
да бъде уважена, а решението следва да бъде отменено и вместо него постановено
друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.
По разноските:
При този изход на спора,
разноски на въззивника-ищец „Т.С.“ ЕАД не се дължат и решението, в частта с
която такива са присъдени подлежи на отмяна.
Разноски, на основание чл. 78,
ал. 3 от ГПК се дължат на въззивника-ответник.
Същият е заплатил адвокатско
възнаграждение в размер на 850 лева за заповедното производство според
представения заедно с възражението по чл. 414 от ГПК договор за правна защита и
съдействие, който служи и за разписка за получаване на посочената в него сума в
брой съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 6/2012г. от 06.11.2013г. на ОСГТК
на ВКС и 980 лева за първа съдебна инстанция според представения на лист 46
договор за правна защита и съдействие.
Във въззивното производство въззивникът е платила
държавна такса за въззивно обжалване в размер на 75 лева (лист 22) и още 750
лева адвокатско възнаграждение според представения на лист 5 от делото договор
за правна защита и съдействие, който служи и за разписка за получаване на
сумата.
Подаването на възражение в срока по чл. 414
от ГПК е основание за започване на исков процес. По възражението заповедният
съд не дължи произнасяне, а указания до молителя за предявяване на иска по чл.
422 от ГПК. То няма самостоятелен характер и е само формалната предпоставка за
прерастване на заповедното производство в състезателно и двустранно, а не израз
на материално правната защита на длъжника, поради което и след като се е
развило производство по чл. 422 от ГПК разноски за заповедното производство
отделно от исковото не се дължат. (Така Определение № 45 от 23.01.2019 г. по
ч.т.д. № 3074/2018 г. на I TO на ВКС).
Възражението на процесуалния представител на ищеца за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на въззивника-ответник както в първа така и във въззивна
инстанция съдът намира за основателно, тъй като претенциите от по 850, 980 и
750 лева надвишават необосновано минимума по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1
от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер
на 332,76 лева. Ето защо на страната следва да се присъди общо сумата от 740,53
лева сбор от две минимални адвокатски възнаграждения за първа и въззивна и
инстанция без ДДС за една инстанция, тъй като по делото не са представени
доказателства, че адвокатът е регистриран по ЗДДС, и таксата за въззивно
обжалване.
От общия сбор на разноските следва да се
извади сумата, присъдена в полза на ответника в необжалваното допълнително
решение в размер на 50 лева и в полза на страната да се присъди разликата от 690,53
лева.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение № 110703 от 04.06.2020 г., постановено по
гр. дело № 55066/2019 г. на Софийския районен съд, II ГО, 53 състав и вместо
него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422 от ГПК от „Т.С.“
ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление ***, срещу К.К.М., ЕГН **********,
с адрес ***, установителни искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр.
чл. 153, ал. 1 ЗЕ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищеца сумата от 1256,15
лева - незаплатена топлинна енергия за топлоснабден
имот, представляващ апартамент № 11, находящ се в гр. София, ж.к. ******, аб. №
272424, за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната лихва
върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК - 12.06.2019 г. до окончателното изплащане на
главницата, както и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД сумата от 152,89 лева –
лихва за забава върху главницата за периода от 14.09.2017 г. до 30.05.2012 г.,
сумата от 59 лева, представляваща цена на извършена услуга за дялово
разпределение за периода от 01.05.2016 г. до 30.04.2018 г., ведно със законната
лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК - 12.06.2019 г. до окончателното
изплащане на вземането, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от
25.06.2019 г. по ч.гр. дело № 33531/2019 г. на СРС, ГО, 53 състав.
ОСЪЖДА
„Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******, със седалище и адрес на
управление ***, да заплати на К.К.М., ЕГН **********, с адрес ***, на основание
чл. 78, ал. 3 от ГПК, сумата от 690,53 лева – разноски в производството
пред всички инстанции.
Решението № 125852 от 17.06.2020 г., постановено
по същото дело, на основание чл. 250, ал. 1 от ГПК, с което искът за признаване
за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 12,01 лева,
представляваща стойността на
услугата дялово разпределение за периода от 30.06.2016 г. до 30.05.2019 г., е
отхвърлен не е обжалвано и е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.