Р Е Ш Е
Н И Е №
31.05.2021г., гр. Стара Загора
В
И М Е
Т О Н
А Н А
Р О Д А
Административен съд-Стара Загора,
в открито съдебно заседание на двадесет и шести април през две хиляди и
двадесет и първа година, трети касационен състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРЕМЕНА
КОСТОВА-ГРОЗЕВА
при секретаря ПЕНКА МАРИНОВА
и в присъствието на прокурор
изслуша докладваното от съдия
КОСТОВА-ГРОЗЕВА а.д. №612 по описа на
съда за 2020г.
Производството е по
реда на чл.145 и сл. от АПК, вр. с чл.166, ал.2 от ДОПК.
Образувано
е по жалба на „Т.П.“ ООД, със седалище с. Зимница, общ. Мъглиж, обл. Стара Загора, ХХХХ, представлявано от Управителя Р.Р.
против Акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ № 01-2600/484 0
от 27.08.2020г., издаден от Заместник Изп. Директор
на ДФЗ.
Оспорващият
счита АУПДВ за незаконосъобразен, като издаден в противоречие с материално –
правните разпоредби, при неспазване на административно производствените правила
по издаването му и при несъответствие с целта на закона, осн.
по чл.146, т.3-5 от АПК.
Според
органа били налице основанията за прилагане на разпоредбата на чл.14, ал.1, т.3
от Наредба №11/2008г. за условията и реда за прилагане на мярка 211 и мярка 212,
съгласно която земеделски стопанин, който не подаде заявление за подпомагане по
вре не поетия петгодишен ангажимент, се изключвал от подпомагане и бил длъжен
да възстанови получените до момента компенсаторни плащания или част от тях в
зависимост от годината, в която ставало прекратяването, в случая след третата
година се дължало 50%. Видно от мотивите, изложени от органа в акта, не се
съдържали данни кога било извършено първото компенсаторно плащане и за коя
година на кандидатстване и в какъв размер била отпусната финансовата помощ. Не
ставало ясно и дали за конкретния стопанин не били налице условията за
изключване на приложението на чл.14, ал.4 от наредба №11/2008г. или не били
налице обстоятелствата за дерогиране на отговорност по чл.15 от същата –
наличие на форсмажорни обстоятелства.
На следващо място се мотивира, че съгласно
чл.166 от ДОПК установяването на публични вземания се извършвало по реда и от
органа, определен в съотв. закон, ако там не бил
определен такъв, то то се установявало по основание и размер с акт за публично
вземане, издаден по реда на АПК, поради това и актът следвало да има
реквизитите по чл.58, ал.2 от АПК, в това число фактически и правни основания
за издаването си. Това задължение било от съществено значение, защото така се
спазвало изискването на закона, а и създавало възможност за засегнатото лице да
организира адекватна защита.
На трето
място се мотивират доводи, че конкретният издател не притежавал по делегация
правомощието за издава акт от категорията на процесния.
Оспорващият,
редовно призован в с.з., се представлява от адв. И.,***,
която поддържа оспорването.
Ответникът,
редовно призован, не се явява и не се представлява. В нарочна молба, чрез
процесуален представител претендира неоснователност на жалбата и разноски за
юрисконсулт. Прави възражение за прекомерност на уговореното възнаграждение за
един адвокат от жалбоподателя.
Съдът
въз основа на приетия по делото доказателствен материал, намира за установено
от фактическа страна следното:
Със
заявление за регистрация 2013г. /форма за ЕТ/ЮЛ/ от 17.04.2013г. „Т.П.“ ООД, ХХХХ,
седалище с.Зимница заявил подпомагане по следните
схеми и мерки за подпомагане – СЕПП и НР1 /плащания за природни ограничения на
земеделски стопани в планинските райони/ относо имот,
представляващ Парцел 49494-123-2-2 с площ от 33,55 ха. Част от заявлението били
общи декларации и декларация за запознавачане с
определенията за нередности, подписана от представляващия дружеството /л.26,
гръб/. Заявлението било регистрирано под № 17236702. На заявителя бил генериран
УРН 597733, а на заявлението УИН 24/250413/77462.
От името
на дружеството били подавани заявления за подпомагане и за годините 2014 и
2015г., като съответно за трите години били изплатени следните субсидии: за
2013г. – 8530,22лв., за 2014г. – 14603,41лв; за 2015г. – 20051,29лв.
До “ХХХХ“ООД с УРН 597733
било изпратено писмо изх. № 01-2600/4840 от 15.08.2019г., с което на осн. чл.26, ал.1 от АПК дружеството било уведомено, че при
извършени административни проверки на осн. ЗПЗП, било
установено, че дружесвото не било подало завяление за подпомагане за 2016г. по мярка 211 „Плащания
на земеделски стопани за природни ограничения в пленниските
райони“ и мярка 212 „Плащания на земеделски стопани в райони с ограничения,
различни от планиниските райони“ от Програмата за
развитие на селските райони за периода 2013-2017г. В писмото било посочено, че
бил нарушен чл.14, ал.1, т.3 от Наредба № 11/2008г., задължаваща стопаните да
подават заявления за подпомагане с декларация на площите за съответния
неблагоприятен район всяка година след първото компенсаторно плащане. В писмото
било посочено, че на стопанинина били заплатени общо
суми в размер на 43 184,92лв. и в съотв. с
посочения текст от наредбата на връщане подлежала сума в размер на 50 % от
изплатените субсидии или 21592,46лв. Писмото било получено на 27.08.2019г.
Под № 01-2600/4840 от
27.08.2020г. против „ХХХХ“ООД бил издаден АУПДВ, с който било постановено
изключване на на дружеството от подпомагане по ЗПЗП и
установяване на публично държавно вземане в размер на 21 592,46 лв.,
представляващи 50 % от общо изпрлатената сума по
мярка 211 за кампании 2013, 2014, 2015г. Видно от отбелязването върху титулната
страница на акт, същият бил получен на ръка на 16.09.2020г., а жалбата против
него била подадена директно в съда по пощата на 30.09.2020г.
По делото се представят и:
заповед № 03-РД/715 от 27.06.2017г., Решение от заседание на УС на ДФЗ,
съгласно Протокол №114 от 15.06.2017г.
При така
установеното от фактическа страна, от правна Съдът намира следното:
По
допустимостта : оспорването се явява процесуално допустимо, като направено от
активно легигитимираното лице, против годен за
оспорване акт, в срок, предвид искането за прогласяване на акта за нищожен, пред
местно компетентния административен съд. Не се установява налицие
на другите обстоятелства по чл.159 от АПК.
Разгледано
по същество, Съдът го намира за основателно:
В
жалбата основния довод за отмяна на поцесния АУПДВ се
свежда до това, че актът е нищожен, като издаден от орган, който не доказва да
притежава към датата на постановяване на процесното властническо волеизявление
правомощие в този смисъл.
Съдът, като съобрази
събрания по делото доказателсвен материал, намира
този довод за основателен.
ДФЗ е държавен орган, на който със
закон се предоставя да изпълнява
функциите на разплащателна агенция и същият е акредитиран с нарочен акт на
Министъра на земеделието и храните /обнародвани/. Няма спор, че в периода
на издаване на жаления акт
Изпълнителен директор на ДФЗ-РА е Ж.Ж., като същият в качеството си на
такъв и на осн. чл.
20а, ал.5 /нова, в сила от
28.06.2019г./
от ЗПЗП притежава законовото правомощие да издава АУПДВ по реда на ДОПК, като съгласно ал.6
на текста, това си правомощие Изпълнителният директор може да делегира с
нарочна заповед на Зам. Изп. Директори на фонда или
на Директорите на областните дирекции на фонда.
По делото се
представят конкретни писмени доказателства, че П.С. с Решение от заседание на
УС на ДФЗ, взето по т.5 от Протокол № 114/15.06.2017г. е избрана за Зам.
Изпълнителен Директор с ресорна отговорност „Директни плащания на площ“ и
„Информационни технологии“ /л.48/, както и заповед на Директора на ДФЗ /л.18/,
за делегиране в полза на П.С., в качеството й на Зам. Изп.
директор на ДФЗ на посочените в тази заповед седемнадесет правомощия.
Процесният АУПДВ е издаден след
изменението и допълнението на чл.20а от ЗПЗП
от ДВ, бр. 51/2019г., където в
новите ал.5 и ал.6 законодателят урежда безпротиворечиво
възможността материално компетентният да издава АУПДВ орган – Изп. Директор на фонда, да делегира това си правомощие на
своите заместници, което следва да става въз основа на изрична заповед. Това
изменение/допълнение на закона /в сила от 28.06.2019г./, е последващо на
датата, обиктивирана в представената заповед /л. 18/ за
делегиране в полза на П.С. на определени правомощия. Дори и видно от нейното
съдържание, същата не съдържа изрично делегиране на правомощие в полза на П.С.,
като Заместник Изпълнителен директор на ДФЗ и това да издава АУАПД по мярка 211
от Наредба №11/2008г. В така приложената заповед се удостоверява единствено
предоставяне на правото въпросният Зам. Изп. директор
да издава и подписва писма за откриване на производство по издаване на АУПДВ
/т.6/. Законът в чл.20а, ал.6 и след 28.06.2020г., изисква обаче изричен акт за
делегиране на правомощието да се издава АУПДВ и от заместник на Изпълнителния
директор, а такъв не се удостоверява да има обективиран преди постановяване на
процесното властническо волеизявление от конкретния заместник.
На ответника се указа изрично
възможността да удостовери, дали след извършеното изменение/допълнение на
чл.20а от ЗПЗП има издадена нарочна заповед на осн.
чл.20а, ал.6 от ЗПЗП в полза на конкретния Зам. Изп.
Директор, с която материално компетентният административен орган да делегира
въпросното правомощие, а именно да се издават АУПДВ по конкретната мярка. До
приключване на съдебното дирене, такова доказателство не се представя от ответнита страна. Ето защо, Съдът приема извода, че пред
него не се доказва по несъмнен начин, че в полза на конкретния издател на
процесния АУПДВ към дата 27.08.2020г. е била издадена заповед, с която да е
делегирано правомощието да издава АУПДВ по мярка 211 от Наредба №11/2008г.
Въпросът за компетенцията на конкретния издател е изрично повдигнат като спорен
и изцяло в тежест на ответника е да установи по несъмнен начин това
обстоятелство.
Горните доводи
обуславят извода, че процесният АУПДВ е издаден от орган, който не доказва пред
съда да притежава нито по закон, нито по делегация правомощието по чл.20а,
ал.6, вр. с ал.5 от ЗПЗП към датата на
постановяването на акта, поради което същият се явява нищожен и следва Съдът да
я прогласи с решението си. При този извод, не се налага спорът да се разглежда
по същество.
Оспорващата страна
претендира направените от нея разноски, които се доказват до сумата от 54 лв. ДТ и банкови комисионни, и
възнаграждение за един адвокат в размер на 1190 лева, платено в брой /вж. л.
42/. Ответникът, чрез процесуален представител прави своевременно възражение за
прекомерност на така уговореното възнаграждение за един адвокат, което
настоящият съдебен състав намира за неоснователно. Делото е с материален
интерес – 21 592,46 лв., поради което така уговореното възнаграждение от
1190 лв. е определено по реда на чл.8, ал.1, т.4 от Наредбла
№1/2004г., като минималния според нормата размер се равнява на 1177 лв. Ето
защо, така уговореното с представения договор на л. 42 възнаграждение за
адвокат от 1190 лв. не се явява прекомерно, нито несъразмерно на правната и
фактическа сложност на конкрентото дело, а и видно от
данните по него, от страна на пълномощиника на
жалбоподателя има реално извършени процесуални действия.
Водим от горното,
Съдът
Р Е Ш И :
ОБЯВЯВА нищожността на Акт за
установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ № 01-2600/4840 от
27.08.2020г., издаден от Заместник Изп. Директор на
ДФЗ.
ОСЪЖДА Държавен фонд „Земеделие“
да заплати на „Т.П.“ ООД, със седалище с. Зимница, общ. Мъглиж, обл. Стара Загора, ХХХХ, представлявано от Управителя Р.Р.,
разноски по делото в размер на 1244 лева.
Решението подлежи на
касационно обжалване пред ВАС на Р. България в 14 дневен срок от съобщението му
на страните.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: