РЕШЕНИЕ
№ 12
гр. С., 11.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – С., XII-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на девети ноември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:И.Р.
при участието на секретаря В.П.
като разгледа докладваното от И.Р. Гражданско дело № 20225530100975 по
описа за 2022 година
Предявен е частичен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.
Ищецът - твърди в исковата си и уточняващата я молба, че на 19.04.2021 г. сключил с
ответника договор за потребителски кредит № 202104190413170070, по който ответникът се
задължил да му предостави потребителски кредит под формата на заем в размер на 3000
лева, а ищецът се задължил да го върне в срок до 20.04.2023 г., на 24 месечни вноски, при
годишна лихва 40,88 % и ГПР 49,49 %, като общата дължима сума, която следвало да върне,
била 4440 лева, от която 3000 лева главница и 1440 лева лихва при условие, че представел в
срок до края на следващия ден от сключване на договора (до 20.04.2021 г.) банкова гаранция
или гаранция, издадена от небанкова финансова институция, която да била в размер на 4440
лева, със срок на валидност до 21.04.2023 г., съгласно чл. 4, ал. 3 от договора. В случай, че
не представел такава гаранция, то съгласно чл. 6, ал. 1 от договора дължал на ответника
неустойка в размер на 5136 лева. Съгласно погасителният план, посочен в чл. 11, ал. 2 от
договора, всяка погасителна вноска била в размер на 185 лева и включваща главница и
лихва, като първата погасителна вноска била с падеж 20.05.2021 г., а последната, под номер
24, била с падеж 20.04.2023 г. Размерът и падежът на всяка погасителна вноска били, както е
посочено в исковата молба. В посочения в чл. 11, ал. 2 от договора погасителен план, не
била включена неустойката за непредставяне на гаранция по чл. 4, ал. 3 от договора.
Съгласно чл. 6, ал. 2 от договора, същата се начислявала на месец, считано от изтичането на
срока по чл. 4, ал. 3. В чл. 6, ал. 5 било посочено, че начислената неустойка се заплащала
заедно със следващата погасителна вноска по кредита съобразно уговорения погасителен
1
план. Доколкото договор за потребителски кредит № 202104190413170070 от 19.04.2021 г.
бил договор на свободно договаряне, съгласно чл. 9 ЗЗД, то неговото съдържание следвало
да не противоречи на добрите нрави. Санкцията при несъобразяване с тях била посочена в
чл. 26, ал. 1 ЗЗД, според който, били нищожни договорите, които накърнявали добрите
нрави. Сделки, противоречащи на добрите нрави се считали тези, които водели до
значително несъответствие на правата и задълженията на страните, неравноправно се
третирали икономически слаби участници в оборота, използвал се недостиг на материални
средства или незнание на едната страна в правоотношението за облагодетелстване на
другата. В случая било налице такова несъответствие, доколкото му било вменено
задължение да осигурял гаранция по договора в срок до края на следващия ден от
сключването му, като в противен случай дължал неустойка в размер на 5136 лева, за което
се излагат след това подробни доводи в исковата молба. В чл.6, ал. 1 от договора било
посочено, че при непредставяне на гаранция по чл. 4, ал. 3 кредитополучателя дължал на
кредитора неустойка в размер на 5 136 лева. В ал. 2 се посочвало, че същата се начислявала
на месец, като в ал. 3 се уточнявало, че ако срокът, за който се начислявала, бил по-кратък
от срока между две погасителни вноски, неустойката се начислявала на ден и била в размер
на 1/30 от месечната неустойка. В ал. 4 било предвидено, че неустойката се дължала само за
периоди, в които кредитът бил без осигурена гаранция, като тя се заплащала заедно със
следващата погасителна вноска по кредита. В Глава IV на ЗПК било уредено задължение на
кредитора преди сключването на договора за кредит, да извършил оценка на
кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да откажел сключването на
договора изобщо или в искания размер на заема. Така клаузата, съдържаща се в чл.6 от
Договора, според която се дължала неустойка при непредставяне на обезпечение в срок до
края на следващия ден от сключването на договора чрез банкова гаранция или гаранция,
издадена от небанкова институция в полза на кредитора, се намирала в пряко противоречие
с преследваната от закона цел и съответното задължение на потребителя. Неустойката в
размер на 5136 лева предвиждала задължение за ищеца за заплащане на обезщетение за
непредставяне в срок на гаранция по кредита. Такава уговорка се явявала нищожна, поради
противоречие с добрите нрави, доколкото излизала извън допустимите законови рамки, тъй
като кредиторът по вече отпуснат заем получавал имуществена облага от насрещната страна
в определен размер, без обаче да престирал, респективно извършвал допълнителни разходи
по заема, което водело до неоснователно обогатяване и нарушавало принципа на
справедливост. На практика тази клауза прехвърляла риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника, върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. Съгласно чл. 16 ЗПК оценката на платежоспособността се извършвала преди
разрешаване отпускането на кредита, като едва след предоставяне на исканите обезпечения
се сключвал договора за кредит. Чрез тази клауза на длъжника се вменявало задължение да
осигури гаранция, която да обезпечала кредита, след като той вече бил отпуснат, като ако не
го направел, дългът му нараствал, тоест опасността от негова свръхзадлъжнялост се
увеличавала. Същевременно задължението за неустойка възникнало въз основа на
2
задължение, което не било свързано пряко с претърпени от кредитора вреди, водело до
извода, че целта на регламентираната неустойка излизала извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, тоест същата противоречила на добрите нрави, което
правело уговорката за дължимостта й нищожна. В този смисъл били и задължителните
тълкувателни разяснения на т. 3 на ТР № 1/2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. За
съответствието на тази уговорка със закона съдът следял служебно, като валидността й се
преценявала към момента на сключване на съответния договор, а не с оглед конкретно
неизпълнение. С нея се постигало и заобикаляне на закона, тъй като императивната
разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК предвиждала, че при забава се дължало само обезщетение в
размер на законната лихва, а с процесната клауза се добавяло още едно обезщетение за
неизпълнение на едно акцесорно задължение - непредставена гаранция, от което пряко обаче
не произтичали вреди. Косвено вредите, чието обезщетение се търсело с тази неустойка,
били че вземането нямало да бъде събрано. Така се стигало до кумулирана неустойка за
забава, компенсаторна неустойка и иск за реално изпълнение, което било недопустимо.
Поради това клаузата за неустойка, предвидена в чл. 6, ал. 1 от договора за потребителски
кредит № 202104190413170070 от 19.04.2021 г., била нищожна, за което се излагат подробни
доводи в исковата молба. В този смисъл били и задължителните постановки в т. 3 на ТР №
1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС , за което също се излагат подробни доводи. Дължимата
по договора неустойка не била съобразена с действащата към момента на сключване на
договора правна уредба и в предвидените в ЗПК ограничения, като не била съобразена с
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно
договорите за потребителски кредити, за което също се излагат подробни доводи в исковата
молба. Клаузата за заплащане на сума в размер на 5136 лева за непредставена гаранция,
била нищожна и не е следвало да дължи суми за неустойка, а заплатените до подаване на
исковата молба суми, следвало да му се възстановят. Към датата на подаване на исковата
молба заплатил сума в общ размер на 5142.43 лева, като на 31.05.2021 г. платил 400 лева, на
12.07.2021 г. - 400 лева, на 03.08.2021 г. – 3280.30 лева, на 03.09.2021 г. – 584.10 лева, на
07.09.2021 г. - 250 лева и на 28.09.2021 г. – 228.03 лева, с които бил погасил задължението
си за главница в размер на 3000 лева, лихва в размер на 1440 лева и част от неустойката в
размер на 702.43 лева. Искането по същество е да се осъди ответника да върне на ищеца
сумата от 50 лева за главница от съдебно предявена част от платена без основание, поради
нищожност, сума от 702.43 лева за уговорена в чл. 6, ал. 1 от договора за потребителски
кредит от 19.04.2021 г. – неустойка за неосигуряване на гаранция, и законна лихва върху
тази сума от 14.03.2022 г. до изплащането й, както и сторените по делото разноски.
Ответникът Н. оспорва предявения иск, който моли съда да отхвърли, като
неоснователен и му присъди сторените по делото разноски, с възражения и доводи,
изложени подробно от пълномощника му в подадения в срок отговор и в писмени молби по
делото, а в съдебно заседание, редовно призован, не изпраща представител.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
съвкупност с искането, възраженията и доводите на страните, взе предвид и настъпилите
3
след предявяването на иска факти, от значение за спорното право, намери за установено
следното:
Страните не спорят, че на 19.04.2021 г. са сключили, по реда на ЗПФУР, при общи
условия, представения с исковата молба договор за потребителски кредит №
202104190413170070 (л. 8-23). По силата му ответникът се задължил да предостави на ищеца
обещания кредит от 3000 лева по системата -.-, а ищецът се задължил да му го върне с
уговорените възнаградителни лихви от 1440 лева, или общо сумата от 4440 лева, разсрочено,
на 24 месечни анюитетни погасителни вноски, всяка от които в размер на 185 лева, с
падежи, посочени в погасителен план в чл. 11, ал. 1 от договора, първата от които платима
на 20.05.2021 г., а последната – на 20.04.2023 г. В чл. 4, ал. 3 от договора е уговорено и
следното задължение на ищеца - до края на следващият ден от сключването на договора да
предостави на ответника гаранция по кредита, по реда и при условията, предвидени в ОУ на
договора (банкова гаранция или гаранция от небанкова финансова институция, и двама
поръчители, отговарящи на посочените в чл. 3.2 от ОУ на договора изисквания – л. 19). В чл.
6, ал. 1 от договора е уговорено още, че в случай, че ищецът не представи на ответника
гаранцията по чл. 4, ал. 3 от договора в уговорения срок, ред и условия в ОУ, дължи на
ищеца неустойка в размер на 5136 лева, която според ал. 2 на чл. 6 от договора се начислява
на месец, считано от изтичането на срока по чл. 4, ал. 3 от договора (или 5136 : 24 месеца =
214 лева месечна неустойка), а в ал. 3 на чл. 6 от договора е уговорено още, че ако срокът, за
който се начислява същата неустойка, е по-кратък от този между две погасителни вноски,
същата се начислява на ден и е в размер на 1/30 от месечната неустойка (л. 9).
Основателни обаче са доводите на ищеца в исковата му молба за нищожност на тази
неустоечна клауза от договора, поради противоречието й с добрите нрави, а възраженията за
противното в отговора са неоснователни. Според т. 3 от задължителното за съдилищата ТР
1-2010-ОСТК на ВКС, неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел,
за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции, като нормативно закрепен в чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД коректив на недопускане тя да
бъде използвана като средство за несправедливо обогатяване на кредитора (Р 234-2016-III
г.о., Р 74-2011-ІV г.о., Р 88-2010-І т.о., Р 702-2008-ІІ т.о., Р 776-2011-IV г.о. и Р 4-2009-I т.о.).
В случая в чл. 6, ал. 1 от договора за кредит е уговорена неустойка от 5136 лева или в размер
на 171.20 % от целия получен кредит от 3000 лева, но не за неговото невръщане, а за
неизпълнението от ищеца на друго несъществено задължение по чл. 4, ал. 3 от договора за
кредит – до края на следващият ден от подписването му да предостави на ответника
посочените в чл. 3.2 от ОУ на договора горепосочени обезпечения/гаранции (л. 19). Към
момента на сключването на кредита на 19.04.2021 г. обаче, размерът на тази неустойка от
171.20 % от същия, уговорена независимо от възможното му пълно, частично и/или
предсрочно погасяване, надхвърля над седемнадесет пъти очакваните от невръщането му
вреди, съизмеряващи се със законната лихва за забава в плащането на главницата, която към
същата дата е 10 % годишно (ПМС 426/18.12.2014 г., Обн. ДВ, бр. 106/2014 г.).
Съобразявайки тези присъщи за процесното договорно правоотношение обстоятелства,
4
съдът намери, че посочената договорна неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, като още към момента на сключване на процесния
договор за потребителски кредит създава възможност за несправедливо обогатяване на
кредитора - ответник, накърняващо добрите нрави и обуславящо нищожността й на това
основание по чл. 26, ал. 1, пр. 3 и ал. 4 ЗЗД, а възраженията и доводите за противното на
пълномощника на ответника в отговора му са неоснователни. Този извод не търпи промяна
от обстоятелството, дали ответникът е начислявал или не в счетоводството си същата
неустойка и в какъв размер, защото преценката за нищожността й се извършва към момента
на сключване на договора, а не с оглед конкретното му неизпълнение или размера на
уговорената или начислена неустойка (така и т. 3 от ТР 1-2010-ОСТК).
От т. IV-4 на допълнителното заключение на назначената по делото съдебно -
икономическа експертиза, се установява, че за погасяването на процесния кредит, ищецът е
извършил чрез - три плащания в общ размер на 4080.30 лева, от които 400 лева на
31.05.2021 г., 400 лева на 12.07.2021 г. и 3280.30 лева на 03.08.2021 г. (л. 107). С тях
ответникът е осчетоводил като погасени по договора цялата му главница от 3000 лева и
1080.30 лева от посочените в погасителния план възнаградителни лихви, начислени за
периода от 20.04.2021 г. до 20.05.2022 г. (т. А-2 от ДЗСИЕ, л. 109). С тези плащания обаче,
ищецът е погасил предсрочно още на 03.08.2021 г. всички свои задължения към ответника
по договора за кредит, които с оглед горепосочената нищожност на клаузата за неустойка са
били към този момент в общ размер само на 3341.65 лева, от които 3000 лева главница и
341.65 лева дължими до предсрочното погасяване на кредита - възнаградителни лихви по
погасителния план от 20.05.2021 г. до 03.08.2021 г. (включващи изцяло само първите три
вноски от същите лихви по този план в общ размер от 298.04 лева, с падежи от 20.05.2021 г.
до 20.07.2021 г., както и изтеклата от 20.07.2021 г. до 03.08.2021 г. част от 43.61 лева от
четвъртата вноска от същата лихва, чийто размер е 93.45 лева и падеж 20.08.2021 г. по
същия план). Само тези лихви до 03.08.2021 г. по погасителния план ищецът дължи при
предсрочното погасяване на същата дата на задълженията си по договора. Не само според
нормата на чл. 70, ал. 3 ЗЗД, според която, при лихвоносно парично задължение длъжникът
може да плати преди срока и да приспадне лихвите за времето до края на срока. Но и според
нормата на чл. 32, ал. 1 ЗПК, според която, потребителят има право по всяко време да
погаси изцяло или частично задълженията си по договора за кредит, в които случаи той има
право на намаляване на общите разходи по кредита, като това намаляване се отнася до
лихвата и разходите за оставащата част от срока на договора. Поради това в нарушение на
тези законови норми ответникът е осчетоводил без основание надплатената от ищеца при
предсрочното погасяване на процесния кредит на 03.08.2021 г. сума от 738.64 лева (платени
до тази дата за погасяването му общо 4080.30 лева – 3341.65 лева общо дължими по
договора към същата дата 03.08.2021 г. главница и възнаградителни лихви), като погасяваща
начислените в погасителния план в договора за кредит възнаградителни лихви след периода
на предсрочното му погасяване на 03.08.2021 г. до 20.05.2022 г., защото такива лихви
ищецът не му дължи (чл. 70, ал. 3 ЗЗД и чл. 32, ал. 1 ЗПК). Не му дължи с оглед
нищожността на клаузата по чл. 6 от договора и уговорената в нея неустойка, която по
5
изчисления на съда по чл. 162 ГПК, за периода от изтичане на 20.04.2021 г. на срока по чл.
4, ал. 3 от договора до предсрочното му погасяване на 03.08.2021 г., е в приблизително
същия размер от 734.73 лева (3 х 214 лева + 1/30 част от 214 лева х 13 дни от 20.07.2021 г. до
03.08.2021 г.), в който е надплатената от ищеца до 03.08.2021 г. сума от 738.64 лева при
предсрочното му погасяване на 03.08.2021 г.
Осчетоводяването от ответника на същата надплатена му от ищеца сума от 738.64
лева, като погасяваща начислените в погасителния план на договора за кредит
възнаградителни лихви за периода след предсрочното му погасяване на 03.08.2021 г. до
20.05.2022 г., не променя този извод, защото е извършено от ответника в нарушение на чл.
70, ал. 3 ЗЗД и чл. 32, ал. 1 ЗПК, и по аргумент от чл. 37, ал. 8 ЗПК. Поради това е нередовно
и същите му счетоводни записвания не могат да му служат сега поради това като основание,
което да оправдава получаването на същата надплатена му от ищеца без основание сума по
договора за кредит при предсрочното му погасяване на 03.08.2021 г. (чл. 182 ГПК и чл. 55,
ал. 2 ТЗ, в този смисъл и Р 71-2009-I т.о., Р 42-2010-II т.о., Р 166-2010-II т.о., Р 109-2011-II
т.о., Р 103-2014-II т.о., Р 96-2009-I т.о., Р 47-2013-II т.о., Р 23-2011-II т.о., Р 30-2011-I т.о.,
според които, първичните счетоводни документи и вписванията в счетоводните книги
следва да се преценяват според тяхната редовност и съобразно другите доказателства по
делото). Поради това, като противоречащи на законовите норми на чл. 70, ал. 3 ЗЗД и чл. 32,
ал. 1 ЗПК, и по аргумент от чл. 37, ал. 8 ЗПК, и горепосочените доказателства по делото,
съдът не възприема в останалите им части, както първоначалното, така и допълнително
заключения на назначената по делото съдебно-икономическата експертиза, и отговорите на
изготвилото ги вещо лице в първото по делото заседание, в които същото по същество е
заключило, че при предсрочното погасяване на кредита от ищеца на 03.08.2021 г., следвало
да се включи, като дължима от него, цялата четвърта вноска от възнаградителната лихва по
погасителния план, по който начин дължимите от него към предсрочното погасяване на
кредита лихви по договора от април 2021 г. до август 2021 г. били в размер на 391.49 лева;
че при ответника не били констатирани начислени неустойки по чл. 6 от договора, нито
извършени от ищеца плащания на суми за погасяването им; че при извършената проверка
експертизата не намерила основания за съмнения в редовността на осчетоводяване от
ответника на извършените от ищеца горепосочени плащания; че сумата, осчетоводена от
ответника, като договорна лихва, била различна и не съвпадала с пропорциално дължимата
неустойка по чл. 6 от договора, чийто размер следвало да бъде 856 лева за периода от април
до август 2021 г. (чл. 202 ГПК).
Вярно е, че в представените по делото разписки за горепосочените плащания, ищецът
не е посочил кои свои задължения за главница, лихви/неустойка по договора за кредит
погасява, нито последния, а само своя ЕГН и ответника, на който да се преведат тези
плащания (л. 24). Но също така е вярно, че това съответства напълно на уговореното от
страните в чл. 3, ал. 2, пр. 2 от договора за кредит, според който, главницата и лихвите, и
всички плащания по същия договор се заплащат от ищеца или по банков път по посочените
след това в табличен вид банкови сметки на ответника, „..или като кредитополучателят
6
преведе дължимата сума по сметка на - в избран от него офис на - и за основание посочи
своето ЕГН..“, както в случая е процедирал и ищеца (л. 8). Вярно е също така, че според т.
IV-16-19 и т. Б от ДЗСИЕ, за „процесния период“ ищецът е имал при ответника и друг
кредит, по който му е била отпусната и усвоена сума от 950 лева, като в периода от
03.09.2021 г. до 28.09.2021 г. са били платени от ищеца за погасяването му общо 1062.13
лева с представените на листи 25-26 от делото разписки, в които също не е посочено по кой
кредит са платени, но със същите ответникът е погасил в счетоводството си същата сума от
1062.13 лева по другия кредит на ищеца, като на вещото лице не е била представена от
ответника информация, какви по съдържание задължения по този друг кредит са
осчетоводени като погасени с тези плащания в счетоводството на ответника (л. 108-109). Но
същото така е вярно, че съдът не възприема това заключение и в тази му част. Не само
защото е необосновано и възниква съмнение за неговата правилност, тъй като ответникът в
нарушение на чл. 161 ГПК не е представил и на вещото лице, което поради това не е и
посочило в заключенията си - на коя точно дата е сключен този друг договор за кредит
между страните, нито пък кой е падежът за връщане на кредита по него. Поради това съдът
очевидно не може да приеме при липсата на такива доказателства същият друг кредит да е
бил сключен преди предсрочното погасяване от ищеца на 03.08.2021 г. на всички негови
задължения към ответника по процесния договор за кредит, а именно ответникът носи тук
тежестта да представи такива доказателства по делото (чл. 154, ал. 1 ГПК). Поради това е
очевидно необосновано без същите заключението на вещото лице, че „през процесния
период“ между страните е бил сключен и този друг договор за кредит, който да е действал
до предсрочното погасяване от ищеца на 03.08.2021 г. на задълженията му по процесния
договор за кредит, нито пък ответникът е посочил и представил доказателства какви по
съдържание задължения по другия кредит са били погасени с плащането от ищеца на
горепосочените суми от общо 1062.13 лева в периода от 03.09.2021 г. до 28.09.2021 г., нито
как, при положение, че в разписките и за тяхното плащане ищецът не е посочил по кой
точно договор за кредит и какви по съдържание задължения по него погасява, ответникът е
осчетоводил след това в счетоводството си тези плащания само по този друг договор за
кредит, при положение, че и той според вещото лице е действал за „процесния период“, през
който е бил в сила и процесният договор за кредит. А в този случай последният се явява по-
обременителен за ищеца с оглед по-големите кредит по него и възнаградителна лихва за
ползването му, поради което и съгласно правилото на чл. 76, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, ответникът е
следвало да погаси и с тези плащания на ищеца сумите по процесния, а не по този друг
кредит, както е сторил (така и т. 1 ТР 3-2019-ОСГТК). Но и защото, заключението на вещото
лице, че през „процесния период“ ищецът е имал два кредита при ответника, противоречи и
на т. 4 от ПЗСИЕ и т. IV-21, изр. 2 от ДЗСИЕ, според които, процесният договор за кредит е
прекратен и по него няма дължими суми, защото последното плащане по същия от ищеца,
погасяващо предсрочно всички негови задължения по него, е извършено на 03.08.2021 г., за
който извод са без значение неоснователните доводи за противното на ответника пред
вещото лице, че ищецът не бил подал молба за предсрочното му погасяване и не бил
посочил, че го погасявал изцяло в разписката за това последно плащане, защото такава
7
молба и посочване не е необходимо за погасителния ефект на същото предсрочно плащане
(чл. 70, ал. 3 ЗЗД и чл. 35, ал. 7 ЗПК, както и чл. 13, ал. 1, т. 2 от договора – л. 11, и чл. 3.6.1
от ОУ на договора – л. 20). Поради това съдът не възприема, защото са необосновани, и т.
IV-14 и 15, и т. А-2 от ДЗСИЕ, че сумата, осчетоводена от ответника в счетоводството му,
като дължима от ищеца договорна лихва, била различна и не съвпадала с пропорционално
дължимата неустойка по чл. 6 от договора за кредит, като такава ответникът не бил
начислявал на ищеца, защото му бил редовен клиент от 2015 г. и му била направена
„отстъпка по отношение на дължимите суми за неустойки“ (л. 108-109). Това последно
посочено заключение на вещото лице противоречи и на чл. 6 от договора за кредит, където
такава неустойка е уговорена от страните, а няма данни същата да е отменяна от тях по-
късно с анекс към същия договор, нито пък има данни ответникът да е сключвал с ищеца
друг договор по чл. 108 ЗЗД, с който да се отказвал изцяло или частично от това неустоечно
вземане по договора за кредит, респективно да е опрощавал същото на ищеца с такъв
договор по чл. 108 ЗЗД, при което е очевидно необосновано заключението на вещото лице
по т. IV-15 от ДЗСИЕ, че ответникът бил „направил отстъпка“ на ищеца от същото
неустоечно вземане, и поради това не му начислил тази неустойка по чл. 6 от договора (чл.
108 ЗЗД).
С оглед всичко изложено, съдът намери за установено по делото само, че ищецът е
погасил предсрочно на 03.08.2021 г. всички свои задължения към ответника по процесния
договор за кредит, до която дата му е платил за погасяването им сумата от общо 4080. 30
лева, а му е дължал към същата дата по този договор само сумата от общо 3341.65 лева, от
която 3000 лева главница и 341.65 лева дължими до предсрочното му погасяване на
03.08.2021 г. възнаградителни лихви по погасителния план за периода от 20.05.2021 г. до
03.08.2021 г., поради което ищецът е надплатил на ответника за погасяването на този кредит
сумата от 738.64 лева, която в нарушение на чл. 70, ал. 3 ЗЗД и чл. 32, ал. 1 ЗПК ответникът
е осчетоводил без основание, като погасяваща начислени в погасителния план
възнаградителни лихви за периода след предсрочното погасяване на кредита на 03.08.2021 г.
до 20.05.2022 г., каквито лихви ищецът не му дължи поради същото предсрочно погасяване
на кредита, нито пък му дължи с оглед нищожността на клаузата по чл. 6 от договора –
уговорената в нея неустойка, която по изчисления на съда по чл. 162 ГПК, за периода от
изтичане на 20.04.2021 г. на срока по чл. 4, ал. 3 от договора до предсрочното погасяване на
03.08.2021 г. на кредита, е в приблизително същия размер от 734.73 лева (3 х 214 лева + 1/30
част от 214 лева х 13 дни от 20.07.2021 г. до 03.08.2021 г.), в който е и надплатената от
ищеца на 03.08.2021 г. сума от 738.64 лева при предсрочното погасяване на кредита по
договора.
При тези установени по делото обстоятелства, съдът намери, че предявеният от
ищеца частичен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД е основателен и следва да се уважи. Според
нормата на чл. 55, ал. 1, т. 1 ЗЗД, който е получил нещо без основание, е длъжен да го върне.
Този фактически състав изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална
липса на основание, която е налице и в случаите на нищожен договор, респективно клауза
8
от същия (т. 1 от ППВС 1/1979 г.). Искът по чл. 55 ЗЗД е един и с него ищецът претендира
връщането на нещо, което е дал на ответника, поради което в тежест на ищеца е да докаже
само даването, а в тежест на ответника е да докаже на какво основание е получил даденото
(Р 374-2009-III г.о., Р 161-2013-IV г.о. и Р 9-2017-IV г.о.). Поради това първата хипотеза на
чл. 55 ЗЗД е налице, както когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже
претендираното от него основание, така и когато ответникът докаже основанието, на което е
получил даденото, но ищецът докаже и репликата си, че същото основание е нищожно. И в
двата случая даденото е без основание, какъвто е и случая (Р 374-2009-III г.о., Р 161-2013-IV
г.о. и Р 9-2017-IV г.о.).
При него по делото ищецът доказа, че за предсрочното погасяване на всички свои
задължения по процесния договор за кредит е платил на ответника до 03.08.2021 г.
включително сумата от общо 4080.30 лева, към която дата му е дължал по същия договор
само сумата от общо 3341.65 лева, от която 3000 лева главница и 341.65 лева дължими до
предсрочното му погасяване на 03.08.2021 г. възнаградителни лихви по погасителния план
за периода от 20.05.2021 г. до 03.08.2021 г. Поради това ищецът доказа по делото, че е
надплатил на ответника за погасяването на този кредит сумата от 738.64 лева, а ответникът
не доказа наличието на валидно основание, което да оправдава получаването й. От една
страна защото съдържащата се в чл. 6 от договора уговорка за дължимост на неустойка по
договора в приблизително същия размер от 734.73 лева за периода от 21.04.2021 г. до
предсрочното погасяване на кредита на 03.08.2021 г. е нищожна с оглед изложеното. Поради
това такава неустойка ищецът не дължи на ответника. От друга страна защото без
основание ответникът е осчетоводил в счетоводството си същата надплатена от ищеца сума
от 738.64 лева по договора, за погасяване на уговорените в погасителния му план
възнаградителни лихви за периода след предсрочното му погасяване на 03.08.2021 г. до
20.05.2022 г., каквито лихви ищецът не му дължи съгласно чл. 70, ал. 3 ЗЗД и чл. 32, ал. 1
ЗПК именно поради предсрочното погасяване на задълженията му по кредита на 03.08.2021
г. А след като е така, надплатената от ищеца сума от 738.64 лева при предсрочното
погасяване на 03.08.2021 г. на задълженията му за главница и възнагардителна лихва по
процесния договор за кредит, ответникът е получил без основание, респективно при начална
липса на основание. Поради това и съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД дължи връщането й на
ищеца, като с частичният си иск последният претендира връщането от ответника на част от
50 лева от същата сума, което обуславя основателността му, заедно със законната лихва от
датата на подаване в съда на исковата му молба до изплащането й (Р 374-2009-III г.о., Р 161-
2013-IV г.о. и Р 9-2017-IV г.о.).
При този изход на делото, само ищецът има право да му бъдат присъдени сторените
разноски по същото разноски в общ размер от 830 лева (от които 50 лева внесена държавна
такса за производството, 480 лева внесено възнаграждение за вещото лице и 300 лева
платено адвокатско възнаграждение), които следва да се възложат в тежест на ответника.
Неоснователно е възражението на пълномощника му за прекомерност на платеното от
ищеца адвокатско възнаграждение от 300 лева, защото към момента на уговарянето и
9
плащането му на 23.02.2022 г. е било в минималния размер по чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, под който съдът не
може да го намалява поради прекомерност (чл. 78, ал. 5 ГПК). При този изход на делото,
ответникът няма право на да му се присъдят сторените по делото разноски (чл. 78, ал. 3
ГПК).
Воден от горните мотиви, С. районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА Н., с ЕИК -, със седалище и адрес на управление - (-), -, да заплати на -, с ЕГН
**********, с адрес -, по банкова сметка с -: -, сумата от 50 лева за главница от съдебно
предявена част от сума, която без основание е получило от него при предсрочното
погасяване на 03.08.2021 г. на задълженията му по договор за потребителски кредит №
202104190413170070/19.04.2021 г., и законна лихва върху главницата от 14.03.2022 г. до
изплащането й, както и сумата от 830 лева за разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред С. окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните по делото.
Съдия при Районен съд – С.: _______________________
10