О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
Номер 1827 Година 16.05.2019 Град Стара Загора
СТАРОЗАГОРСКИЯТ РАЙОНЕН
СЪД XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
На шестнадесети май Година 2019
в закрито съдебно
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: И. Р.
Секретар:
Прокурор:
като разгледа докладваното
от съдията Р. гражданско дело номер 3184 по описа за 2018 година и за да се
произнесе взе предвид следното:
След
изтичане на срока по чл. 131, ал. 1 ГПК, в който назначеният от съда особен
представител по чл. 47, ал. 6 ГПК на ответника е подал писмен отговор, съгласно
нормата на чл. 140, ал. 1 ГПК, съдът намери, че поправената искова молба е
редовна, а предявените с нея искове по чл. 422, ал. 1 ГПК допустими.
За
изясняване на делото от фактическа страна следва да се приемат като относими,
допустими и необходими писмени доказателства, представените с исковата молба
писмени документи, каквито с отговора не са представяни, както и да се изиска и
приложи заповедното ч.гр.д. № 695/2018 г. на Старозагорския районен съд.
Следва
да се уважи искането на особения представител на ответника в отговора и задължи
ищеца да представи най-късно в съдебно заседание погасителния план към договора
за заем (чл.
190 ГПК).
Следва
да се назначи и исканата от ищеца съдебно-икономическа експертиза, която да
отговори на поставените към нея въпроси в исковата молба и в отговора на
особения представител, както и на следните възникнали по делото въпроси от
обстоятелствата му, а именно: 1/. какъв е размера на предоставения от И. заем
на ответника по процесния договор от 15.07.2016 г., на коя дата е бил
предоставен и усвоен, и в какъв размер; 2/. извършвани ли са от ответника и/или
от други лица някакви плащания за погасяването на този заем, на И. и/или на
ищеца, на кои точно дати и в какви точно размери, поотделно и общо, както и
какви точно по съдържание и размер задължения на ответника по погасителния план
и/или по договора, за главница, възнаградителни лихви, неустойки, обезщетения
за забава, такси, комисиони и прочие, са били погасени с всяко от тези
плащания, като вещото лице посочи в заключението си и какви задължения (за
главница, лихви, неустойки, обезщетения, такси, комисиони и прочие) е посочено,
че се погасяват от/за длъжника с всяко плащане във всяко от платежните
нареждания/РКО, с които е извършено, и какви задължения след това е погасил с
всяко от плащанията И. и/или на ищеца в счетоводството си; 3/. какви точно по
съдържание и размери вземания по този заем, за главница, възнаградителни лихви,
неустойки, обезщетения за забава, такси, комисиони и прочие, са били цедирани
на ищеца, от И., с подписаното на 01.02.2017 г. приложение № 1 към договора за
цесия от 16.11.2010 г.; 4/. обявяван ли е от ищеца и/или от И. процесния заем
за предсрочно изискуем, на коя дата, на какво точно фактическо основание
(поради неплащане на кои точно задължения по него, с какво точно съдържание,
размери, падежи и неплатена част от същите) и с какво точно негово и/или на И. волеизявление,
и уведомяван ли е ответникът за тази предсрочна изискуемост, от ищеца и/или от И.,
на коя точно дата и по кой точно начин (по пощата, с нотариална покана, с
телеграма или по друг начин); и 5/. спирани ли са плащанията за погасяването на
този заем и на коя точно дата, както и останали ли са след това непогасени от
ответника суми по същия заем и с какви точно размери поотделно за главница,
възнаградителни лихви, неустойки, обезщетения за забава (като
за последното се посочи и в какъв точно процент/размер е начислявано от
кредитора – на законната лихва или на уговорена в договора по-голяма лихва за
забава),
такси, комисиони и прочие, както към датата на спиране на плащанията, така и
към всяка една от следните дати – на обявяване на заема за предсрочно
изискуем/настъпване на уговорения в договора падеж за връщането му, на
подписване на посоченото приложение № 1 към договора за цесия, на подаване в
съда на заявлението по ч.гр.д. № 695/2018 г. на СтРС, на подаване в съда на
исковата молба по настоящото дело и на представяне на заключението на вещото
лице по делото; за отговор на които въпроси съдът не разполага със специални
знания в областта на счетоводната отчетност, което обуславя назначаването на
същата експертиза за отговор на същите (чл. 195, ал. 1 ГПК). За изготвянето й
следва да се определи депозит и задължи поискалият назначаването й ищец да го
внесе по сметка на съда (чл. 76 ГПК).
Доколкото
страните нямат искания за събиране на други доказателства делото, следва да се
внесе и насрочи в открито съдебно заседание, за което да се призоват същите с
препис от настоящото определение, с което да им се съобщи и проекта на съда за
доклад на делото, като на ищеца се изпрати и препис от отговора на особения
представител на ответника. Страните следва да се приканят към постигане на
спогодба по делото, като им се разяснят преимуществата й.
Воден
от горните мотиви и на основание чл. 140 ГПК, съдът
О П
Р Е Д
Е Л И:
ПРИКАНВА
страните към постигане на спогодба по делото, като им разяснява, че всяко
доброволно разрешаване на спора би било по - благоприятно за тях, тъй като чрез
взаимни отстъпки биха могли да постигнат взаимно удовлетворяване на претенциите
си по собствена воля, като освен това при спогодба се дължи и половината от
дължимата се за производството държавна такса.
РАЗЯСНЯВА
на страните възможността да разрешат спора си чрез медиация (доброволна и
поверителна процедура за извънсъдебно решаване на спорове), като се обърнат към
съответен медиатор вписан в единния публичен регистър на медиаторите към
министъра на правосъдието.
СЪОБЩАВА
на страните следния проект за доклад на делото: обстоятелствата, от които
произтича съществуването на претендираните от ищеца вземания, са посочени в поправената
му искова молба и изразяват по същество в това, че на 01.02.2017 г. подписал с И.
приложение 1 към рамковият им договор за продажба и прехвърляне на вземания
/цесия/ от 16.11.2010 г. По силата му вземането на И., което произтичало от сключения
между същото и ответника договор за паричен заем № 2599533/15.07.2016 г., било
прехвърлено на ищеца с всички привилегии, обезпечения и принадлежности,
включително и всички лихви. Договорът за заем съдържал изрична клауза, която
уреждала правото на кредитора да прехвърли вземането по него в полза на трети
лица. И. упълномощило ищеца да уведоми длъжниците за цесията. До ответника било
изпратено от И. чрез ищеца уведомително писмо с изх.№ УПЦ-П-ИАМ/2599533/03.02.2017
г. за същата цесия, чрез Б., с известие за доставяне, на посочения в договора
за кредит настоящ адрес на длъжника, което се върнало в цялост с отбелязване
върху обратната разписка – „непотърсена пратка". На 06.06.2018 г. ищецът
отново направил опит да уведоми длъжника за цесията с уведомително писмо с изх.
№ УПЦ-С-ИАМ/2599533/05.06.2018 г., чрез куриер, но ответникът отново не бил
открит и писмото отново се върнало в цялост. Позовавал се на посочената в исковата
му молба практика за връчването на съобщението за цесията. Процесното вземане
произтичало от договор за паричен заем с № 2599533, който бил сключен на
15.07.2016 г. между И., като заемодател, и ответника, като заемател, в съответствие
със ЗПК. С договора заемодателят се задължил да предостави на заемателя 700
лева главница и чиста стойност на кредита. Предоставянето му на заемателя,
съставлявало изпълнение на задължението на заемодателя да предостави заема и
създавало задължение на заемателя да платял погасителните вноски, които били указани
по размер и брой в договора, като лихвеният процент, бил фиксиран за срока на договора
и посочен в него, при което общата стойност на плащанията по кредита била
договорена в размер на 735.48 лева, а договорната лихва - в размер на 35.48 лева.
С договора заемателят се задължил да върне кредита в срок до 08.10.2016 г., на
12 равни седмични погасителни вноски, всяка по 61.29 лева, като падежът на
първата погасителна вноска бил на 23.07.2016 г., а на последната - на 08.10.2016
г. С чл. 16, ал. 2 от договора заемателят бил заявил, че бил запознат с Тарифа
за таксите на И., която се намирала на видно място в офиса и на интернет
страницата на заемодателя. Съгласно същата Тарифа, в случай че заемателят забавел
плащането на падеж на погасителна вноска, която включвала главница и договорна
лихва по заема, с повече от 30 календарни дни, дължал на заемодателя
заплащането на такса за разходи (изпращане на напомнителни писма, електронни съобщения,
провеждане на телефонни обаждания, лични посещения и др.) за събирането на
просрочените вземания в размер на 9 лева. Таксата се начислявала за всеки
следващ 30-дневен период, през който имало погасителна вноска, чието плащане било
забавено с повече от 30 календарни дни, като всички начислени разходи за
събирането на просрочените погасителни вноски, които трябвало да заплати
заемателя, не можело да надхвърлят 45 лева. На това основание на длъжника била
начислена такса разходи за събиране на вземането в размер на 45 лева. С
договора заемателят се задължил в 3-дневен срок от подписването му да предоставел
на заемодателя посочените подробно в исковата молба обезпечения на задълженията
му по договора. Поради непредставянето им, му била начислена неустойка за
неизпълнение в размер на 208.20 лева, която страните постигнали споразумение да
бъдела разсрочена на 12 равни вноски, всяка по 17.35 лева, които били платими
на съответните падежи на погасителните вноски по договора за заем. Така
погасителната вноска, която следвало да заплаща заемателя, била в размер на 78.64
лева. На длъжника била начислена лихва за забава в размер на действащата
законна лихва от 24.07.2016 г. до предхождащата дата на подаване на заявлението
в съда. Общият й размер бил 96.53 лева и бил съвкупност от лихвите за забава, които
били изчислени за всяка отделна падежирала и неплатена погасителна вноска, която
включвала главница и договорна лихва. Длъжникът не извършил плащане по дължимия
паричен заем. Срокът на договора бил изтекъл с падежа на последната погасителна
вноска на 8.10.2016 г. и не бил обявяван за предсрочно изискуем. Ищецът
входирал заявлението си за издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника за
общо 1085.21 лева, от които 700 лева главница и законна лихва върху същата от заявлението
до изплащането й, с 35.48 лева договорна лихва, с 208.20 лева неустойка за
неизпълнение, с 45 лева такса разходи, с 96.53 лева обезщетение за забава. Съдът
уважил претенцията му и по ч.гр.д. № 695/2018 г. на СтРС била издадена заповед
за изпълнение за тези суми, която обаче била връчена на длъжника при условията на
чл. 47, ал. 5 ГПК, което обусловило правния интерес на ищеца от предявените
искове.
Искането
е да се признае за установено по отношение на ответника, че дължи на ищеца,
сумата от 700 лева за главница от невърнат заем по договора за заем, с 35.48
лева договорна лихва от 23.07.2016 г. до 08.10.2016 г., с 45 лева такса разходи,
с 208.20 лева неустойка за неизпълнение от 23.07.2016 г. до 08.10.2016 г., с
96.53 лева обезщетение за забава от 24.07.2019 г. до 05.02.2018 г., и законна
лихва върху главницата от подаване на заявлението в съда до изплащането й, за
които парични задължения е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д № 695 описа за
Правната
квалификация на предявените искове за съществуване на процесните вземания е
нормата на чл. 422, ал. 1 ГПК.
С
подадения в срок отговор назначеният особен представител на ответника заема
становище, че установителните искове били допустими, но неоснователни, поради
което ги оспорвал изцяло. Не оспорвал изложените факти в исковата молба,
касаещи сключването на приложения договор за паричен заем от 15.07.2016 г. Оспорвал
всички останали твърдения в исковата молба и най-вече изложените факти, че на
ответника било връчено уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД за цесията чрез
назначения му особен представител по делото, поради което оспорвал предявените
искове. Неоснователността им се предопределяла от следното. Ищецът не бил
кредитор на ответника, защото последният не бил уведомен за цесията. От
изложените факти в исковата молба било видно, че уведомлението за същата му
било изпратено двукратно по пощата, но и двата пъти се върнало в цялост, без да
бъде връчено. Важно било да се отбележи, че и двата пъти писмото не било
изпратено до постоянния адрес на ответника в Стара Загора, който бил посочен в
исковата молба. Писмата били изпратени на адрес в С., за който ищецът сочел, че
бил настоящия на ответника, което твърдение оспорвал. От друга страна не можело
да се приеме, че заемателят бил уведомен за цесията чрез приложеното
уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД към исковата молба. Съдебната практика
наистина приемала, че прехвърлянето на вземане пораждало действие спрямо
длъжника, ако последният бил уведомен за цесията с изходящо от цедента, но
приложено към исковата молба на цесионера уведомление, достигнало до него.
Настоящият случай обаче не бил такъв. Поради това тази практика била неотносима.
По делото ответникът не се представлявал от упълномощен представител, който можел
да доведе до знанието му всички относими към спорното право факти, включително
извършената цесия. На ответника бил назначен особен представител по реда на чл.
47, ал. 6 ГПК, на който били връчени съдебните книжа. Връчването им не можело
да се приравни нито на връчване на ответника /поради невъзможност за извършване
на фактически действия от страна на особения представител, които да доведели до
знанието на длъжника за цесията. Нито на упълномощен адвокат, който можел да
извърши тези фактически действия, доколкото връзката с клиента му се предполагала.
Особеният представител защитавал процесуални права на страната, но не бил нито
законов, нито договорен представител и не можел да приема адресирани до
представляваното лице (в случая ответник) материално-правни изявления на трети
лица, каквото безспорно било уведомяването на длъжника от стария кредитор за
цесията. Вярно било, че уведомлението за нея в рамките на исковото производство,
с връчване на изходящо от цедента или пълномощника му съобщение, било валидно и
имало действие спрямо длъжника. Но само ако последният го бил получил лично или
чрез законен или негов договорен представител. Целта на уведомяването била
защита на длъжника при изпълнение на неговото задължение на надлежно
легитимирано лице, което било носител на вземането. Особеният представител и
ответникът нямали контакти (или правоотношение) помежду си. Затова длъжникът не
можел да се счита уведомен за цесията чрез особения представител. Поради това
тя нямала действие за него. Поради това към момента ищецът не бил кредитор на ответника.
Клаузата в чл. 4 от договора, с която била уговорена неустойка от 208.20 лева,
била нищожна, като противоречаща на добрите нрави - чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. С
нея било въведено задължение за заемателя, в срок от три дни от сключването на
договора да предоставел на заемодателя едно от посочените в отговора две
обезпечения. Според чл. 4, ал. 2 от „договора", неизпълнението на това задължение,
имало за последица дължимост на неустойка в размер на 208.20 лева. Съображенията
за нищожността й били, че според чл. 92 ЗЗД, същата обезпечавала изпълнението
на задължението и служела като обезщетение за вредите от неизпълнението му, без
да било нужно доказването им. Смисълът и правните последици на чл. 4 от
договора обаче, били други. Според тази разпоредба, неустойката била дължима не
при забава в плащането на дължими вноски, а при неизпълнение на задължението да
се предостави обезпечение. Дори и да не допуснел забава в плащането на всяка от
12-те месечни вноски по чл. 2 от договора, заемополучателят дължал неустойка,
ако не предоставел посоченото обезпечение в тридневен срок след сключването на
договора. От друга страна начинът, по който било уредено в чл. 4, ал. 1
задължението на заемополучателя - особено това, което се отнасяло до
осигуряване на поръчител, можело да обоснове извод, че изпълнението му било
обективно невъзможно за заемополучателя. От една страна това задължение не било
определено от кредитора, като предварително условие за сключване на договора, в
какъвто смисъл била обичайната практика. От друга страна изискванията към
поръчителя били многобройни, като за част от тях длъжникът не можел да получи в
определения тридневен срок информация. Такива били например изискванията, които
били свързани с кредитната история на поръчителя и данните за това имал ли
сключени други кредити. Последната заемателят можел да получи много по-трудно и
бавно от заемодателя, който предоставял кредитни услуги по занятие и имал
необходимите знания и умения, за да извършел и сам тази проверка. Прехвърлянето
й на заемополучателя, съчетано с определянето на кратък срок за изпълнението й,
водело до извод, че клаузата била предвидена по начин, който да възпрепятствал
длъжника да я изпълни. По този начин се целяло да се създаде автоматично, със
сключването на договора, предпоставка за начисляване на неустойката в чл. 4,
ал. 2. Поради тези й особености, същата била уговорена в отклонение от
функциите й, предвидени в чл. 92 ЗЗД, което я правело нищожна, поради
противоречие с добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД, в който смисъл
било посоченото в отговора ТР. Клаузата в чл. 4 от договора, с който била
уговорена неустойка в размер на 208.20 лева, била нищожна и поради противоречие
и заобикаляне на закона. Неустойката била включена като падежно вземане -
обезщетение на кредитора, а от друга - същата била предвидена в размер, който
не съответствал на вредите от неизпълнението. В договора, още със сключването
му, било предвидено неустойката по чл. 4 да се кумулирала към погасителните
вноски, като по този начин се отклонявала от обезпечителната и обезщетителната
си функция и водела до скрито оскъпяване на кредита. Посоченият в размер на
разходите по кредита за потребителя като ГПР от 47.81 %, нараствал допълнително
с размера й. По този начин се заобикаляло ограничението в чл. 19, ал. 4 ЗПК при
определяне ГПР, който не можел да надвишава пет пъти законната лихва, т.е. 50 %.
Както било посочено, неустойката представлявала 30 % от заетата сума. Тя била в
пряко противоречие и с разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, която повелявала, че
при забава на потребителя, кредиторът имал право само на лихва върху платената
в срок сума за времето на забавата, а по ал. 2 - само на законната лихва. Клаузата
в чл. 4 от договора, с който била уговорена неустойка в размер на 208.20 лева,
била и неравноправна. По своята правна характеристика договорът между страните бил
за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК. Следователно кредиторът
и длъжникът били обвързани от института на потребителската закрила, който бил уреден
в ЗПК - арг. чл. 24 ЗПК, вр. чл. 143 - 148 ЗЗП. Член 4 от договора бил точно
такава клауза. При отпуснат заем от 700 лева, неустойката за неизпълнение на
задължението за осигуряване на двама поръчители или банкова гаранция била
208.20 лева, тоест около 30 % от заемната сума. Дори само съпоставени, тези
суми водели до еднозначен извод за излизане на неустойката от нейните присъщи
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, което водело до
неоснователно обогатяване. Главното задължение на заемателя по договора за заем
било да върне заетата сума, а не да дава обезпечение. Възникването на
задължението за плащане на уговорената неустойка, не било обвързано по никакъв начин
с наличието на забава в плащането на уговорените погасителни вноски. Налице
било противоречие с принципа на добросъвестността, защото уговорката за
неустойка била свързана с реално неизпълними задължения. Кредиторът разполагал
с достатъчно много източници на информация, за да оценял предварително
кредитоспособността на потребителя /чл. 16 ЗПК/, и ако оценката му била лоша,
можел да откаже да предостави кредит /чл. 18 ЗПК/. В обобщение, чрез начина на
формулиране и събиране на предвидената в договора неустойка се заобикалял
закона, който изисквал посочване на общите разходи по кредита, като ГПР не можел
да надвишава 50 %. Със сочената за нищожна клауза на чл. 4 от договора, на
ответника били наложени по скрит и неясен начин допълнителни разходи, непосочени
в чл. 2 от договора и в предложението за сключването му. В такъв вид
неустойката не обезпечавала вредите от неизпълнението на задължението, а
представлявала събиране на допълнително 30-процентно възнаграждение по кредита.
Именно с презумпцията, че задължението за осигуряване на два поръчители или
банкова гаранция нямало да бъде изпълнено, бил съставен и предварително
изготвеният погасителен план по договора, дължимата месечна вноска по който
била 78.64 лева, а не 61.29 лева, както било посочено в чл. 2.2. Освен това, плащането
на неустойката било поставено в зависимост от изпълнение от ответника на
необосновани, с оглед стойността и срока на кредита, изисквания - нито
условията, на които трябвало да отговарят двамата поръчители, още по-малко
изискването за банкова гаранция, съответствали на кредитния риск от отпускането
на 700 лева заем. Според чл. 26, ал. 1 ЗЗД клаузите на договорите, които
заобикаляли закона, били нищожни и съответно нищожна била клаузата на чл. 4,
поради което не пораждала правно действие. Тя била нищожна и на основание чл.
143, т. 5 ЗЗП, към приложението на която разпоредба препращал чл. 24 ЗПК. С
оглед изложеното ответникът не дължал неустойка в размер на 208.20 лева. Моли
съда да приеме, че предявените искове били изцяло неоснователни.
Тежестта
за доказване на твърдените от страните горепосочени обстоятелства, се
разпределя между тях по делото, както следва: ищецът носи тежестта да докаже по
делото всички обстоятелства, твърдени в поправената му искова молба, тъй като
на тях е основал предявените искове за съществуване на процесните вземания, а
ответникът носи тежестта да докаже по делото всички обстоятелства, твърдени в
отговора на особения му представител, тъй като пък на тях са основани
възраженията му за неоснователност на тези искове.
ПРИЕМА
като писмени доказателства по делото следните заверени преписи от: договор за
паричен заем № 2599533/15.07.2016 г., предложение за сключването му, тарифа, рамков
договор от 16.11.2010 г., потвърждение за сключена цесия, извлечение от приложение
№ 1/01.02.2017 г. към рамков договор, пълномощно, уведомително писмо изх. №
УПЦ-П-ИАМ/2599533/03.02.2017 г. с известие за доставяне и обратна разписка, и уведомително
писмо изх. № УПЦ-С-ИАМ/2599533/05.06.2018 г. с товарителница и обратна
разписка.
ЗАДЪЛЖАВА
ищеца, най-късно в насроченото за разглеждане на делото съдебно заседание да
представи намиращия се у него погасителен план към процесния договор за заем, КАТО
МУ УКАЗВА, че непредставянето му в този срок, съдът ще прецени съгласно чл.
161, във вр. с чл. 190, ал. 2 ГПК.
ДА СЕ ИЗИСКА и ПРИЛОЖИ ч.гр.д. № 695
по описа за
НАЗНАЧАВА
по делото съдебно-икономическа експертиза, като за вещо лице определя Г.Д.К.,
което след като се запознае с доказателствата по делото, извърши проверка при
страните, в счетоводството на ищеца и цедента, както и там, където това стане
необходимо, да представи по делото заключение, с което да отговори на всички въпроси
поставени към тази експертиза в исковата молба, в отговора и в
обстоятелствената част на настоящото определение, при депозит в размер на 100
лева, вносим от ищеца по сметка на Старозагорския районен съд в 3-дневен срок
от получаване на призовката с препис от настоящото определение, и представяне в
същия срок по делото на платежния документ, удостоверяващ внасянето му, КАТО МУ
УКАЗВА, че ако в дадения срок депозита не бъде внесен в цялост, експертизата
няма да бъде изготвена, а той ще загуби възможността да поиска назначаването на
друга такава по-късно в процеса, освен ако пропускът му се дължи на особени
непредвидени обстоятелства.
ВНАСЯ
делото в открито съдебно заседание и го НАСРОЧВА за 12.06.2019 г. от 11.20 часа,
за която дата и час да се призоват страните с препис от настоящото определение,
а на ищеца да се изпрати и препис от отговора на особения представител на
ответника. За тази дата да се призове и вещото лице след внасяне от ищеца на
определения от съда депозит за изготвяне на експертизата.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО
не подлежи на обжалване.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: