РЕШЕНИЕ
гр. София, 28.05.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, І ГО, 11-ти с-в, в открито заседание на
дванадесети март две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Съдия Вергиния Мичева-Русева
при секретаря Д. Борисова и с
участието на прокурор при СГП Антон Стефанов,
като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 6852 по описа за 2017
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл.
2, ал. 1,
т. 3, предл. първо ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът Д.Г.Д. твърди, че на 21.07.1998 г. бил привлечен като обвиняем за
престъпление по чл. 211 НК, а на 10.02.2000 г. отново бил привлечен като обвиняем
за престъпления по чл. 203 и чл. 208 НК, като му била определена и мярка за
неотклонение задържане под стража. С обвинителен акт на Софийска градска П.по
пр.пр. № 302/97г. ищецът Д. бил предаден на съд по повдигнатите му обвинения в
престъпления по чл. 211 вр. с чл. 210, ал. 1, т. 1 и т. 2, вр. с чл. 209, ал. 1 вр. с чл. 26, ал. 1, по чл.
203, ал. 1 във вр. с 202, ал. 1, т. 1 и
с чл. 201, вр. с чл. 282, ал. 3 във вр. с ал. 2 и ал. 1, вр. с с чл. 20, ал. 3 и ал. 4 и с чл. 26, ал.
1 НК. В исковата молба се твърди, че
ищецът Д. бил задържан под стража на 02.06.2000г. до 18.04.2002 г.,
първоначално в Италия, а в последствие
бил екстрадиран в България по искане на Главния прокурор чрез министъра
на правосъдието. По внесения обвинителен акт било образувано н.о.х.д. №
285/2004 г. по описа на СГС, НО. Ищецът излага, че с Присъда № 167 от
05.02.2013 г., постановена по посоченото дело, бил оправдан по така
повдигнатите му обвинения. Поддържа, че вследствие на незаконно повдигнатото му
обвинение в престъпленията, за които бил оправдан, както и вследствие на
задържането му под стража, се обострило психическото заболяване от което
страдал, а получил и редица соматични заболявания – захарен диабет, съпроводен
с диабетна полиневропатия, артериална хипертония, трикратен остър миокарден
инфаркт, наложил трикратно стентиране, мозъчен инфаркт, ретинопатия. Тези
заболявания прогресирали и му бил определен процент на пожизнена загуба на работоспособността от
84%. Твърди се в исковата молба също така, че ищецът претърпял допълнителни
житейски страдания и неудобства от това, че ответникът – П.на РБ
разпространявал в медиите подробности от воденото срещу Д. наказателно
производство. Съобразно с изложеното моли съда да постанови решение, с което да
осъди П.на РБ да му заплати сумата от 200 000 лева, ведно със
законната лихва. Не претендира
присъждане на разноски.
Ответникът П.на РБ оспорва иска по основание и размер, като поддържа, че
ищецът не е претърпял описаните в исковата молба неимуществени вреди вследствие
на воденото срещу него наказателно производство. Сочи, че Прокуратурата не била
разгласявала разследването и не следва
да отговаря за публикации в медиите.
Заявява възражение за погасяване по давност на акцесорната претенция за
законна лихва за миналия до исковата молба период от над 3 години. Претенцията
за неимуществени вреди намира за прекомерна с оглед принципа на справедливостта
по чл. 52 ЗЗД и стандарта на живот в страната.
Съдът, като прецени събраните по
делото доказателства и релевантният закон, намира следното от фактическа и правна страна:
Съгласно чл. 2 ал. 1, т. 3, предл. първо
ЗОДОВ държавата отговоря за вредите, причинени на
граждани от разследващите органи, прокуратурата и съда при обвинение в извършване на престъпление, ако лицето
бъде оправдано.
Според т. 13 на задължителното за съобразяване от съдилищата
Тълкувателно Решение № 3 от 22.04.2005 г. по тълк.дело № 3/2004 г. на ОСГК на
ВКС, ако
лицето е оправдано, държавата отговаря по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, сегашна т. 3 на чл. 2, ал. 1 ЗОДОВ. В тези случаи обезщетението
за неимуществени вреди обхваща и вредите от незаконното задържане под стража. Легитимиран ответник по иск с процесното правно
основание е Прокуратурата на РБ, като процесуален субституент на държавата.
В
процесния случай от представено по делото / л. 214 / Постановление 21.07.1998
г. за привличане на обвиняем и вземане
на мярка за неотклонение по сл.дело № 107/1998 г., се установява, че Д.Г.Д.,
ЕГН **********, е привлечен като
обвиняем за престъпление / продължавано/
по чл. 211, ал. 1 вр. с чл. 210, ал. 1,
т. 1 и т. 2 и с чл. 209, ал. 1 вр. с чл. 20, ал. 3 и ал. 4 и вр. с с чл. 26, ал. 1 НК, както и от Постановление / л. 217/ за
привличане на обвиняем и вземане на мярка за неотклонение от 10.02.2000 г. на следовател при
Специализирана следствена служба, видно от което Д. бил привлечен като обвиняем
за престъпления по чл. 203, ал. 1, вр. с
чл. 202, ал. 1, т. 1, чл. 201 вр. с чл. 282, ал. 3, вр. с ал. 2, вр. с ал. 1, вр. с чл. 20, ал. 3 и ал.
4 , вр. с чл. 26 НК, като спрямо привлеченото лице била взета мярка за
неотклонение задържане под стража, взета с Постановлението от 21.07.1998 г. при
условията на чл. 268, ал. 3, т. 1, т. 2 и т. 3 НПК/ отм./ Надлежни писмени
доказателства, установяващи периода на фактическо задържане на ищеца Д. по
делото не са ангажирани и в тази връзка, предвид и разпределената
доказателствен тежест, съдът намира, че твърденията в исковата молба за
задържане на Д.Д. по взетата спрямо него мярка за неотклонение „задържане под
стража”, за периода от 02.06.2000г. до 18.04.2002г., са недоказани в настоящият
процес. Факта на задържането по най – тежката мярка за неотклонение и
продължителността на това задържане следва да бъде установен пълно и главно в
процеса и не може да се извлича по подразбиране от други документи, представени
по делото.
Видно от Обвинителен акт № ПД- 68/04 от 05.02.2004 г. на заместник –
градски прокурор при Софийска градска прокуратура, обвиняемият Д.Г.Д., заедно с
още 8 обвиняеми – П.И.Т., Т.А.П., И.А.М., В.Р.М., Г. П.Г., Т.В.Г., М.Н.Д.и К.С.З.,
били предадени на съд , като спрямо настоящият ищец обвинението било за
престъпление по чл. 211 вр. с чл. 210, ал. 1, т. 1 и т. 2, вр. с чл. 209, ал. 1 вр. с чл. 26, ал. 1, по чл.
203, ал. 1 във вр. с 202, ал. 1, т. 1 и
с чл. 201, вр. с чл. 282, ал. 3 във вр. с ал. 2 и ал. 1, вр. с с чл. 20, ал. 3 и ал. 4 и с чл. 26, ал.
1 НК.
Не е спорно между страните, а и
се установява от представена по делото
Присъда № 167 от 05.02.2013 г., постановена по н.о.х.д.№ 285/2004 г. на СГС,
НО, 4 състав, че подсъдимият Д.Г.Д. бил оправдан по повдигнатите обвинения.
Присъдата била протестирана от СГП. Видно от Решение № 188 от 28.04.2017 г.,
постановено по в.н.о.х.д.№ 659/2015 г. по описа на САС, НО, 3 състав, протестът
бил подаден срещу оправдателните части
на присъдата по отношение на някои от подсъдимите, като срещу оправдаването на Д.Д. протест не бил подаден.
Тук е мястото да се отбележи следното: Съгласно задължителните за съдилищата
постановки / чл. 130 ЗСВ/ на Тълкувателно Решение № 5 от 21.05.2018 г. по
тълк.дело № 5 от 2017 г. на ОСНК на ВКС, по
отношение на оправдан изцяло подсъдим – какъвто е и настоящият случай, за
оправдаването на когото не са подадени протест от прокурора или жалба от
частния обвинител, присъдата влиза в сила след изтичане на срока за обжалване
на акта на въззивната инстанция. Това е така, тъй като, исканията и
съображенията в жалбата или протеста не са обвързващи и не определят пределите
на въззивната проверка. Изяснено е с цитираното тълкувателно решение, че
подаването на въззивна жалба или протест поддържа висящността на целия процес,
а страните пред втората инстанция са същите, както пред първата. Ето защо моментът в който е приключило
производството по н.о.х.д.№ 285/2004 г. на СГС, НО, 4 състав по отношение на
настоящият ищец Д.Д., е с изтичането на 15 дневният срок за обжалването на
въззивното Решение № 188 от 28.04.2017 г., постановено по в.н.о.х.д.№
659/2015 г. по описа на САС, НО, 3 състав. При липса на данни кога същото е
връчено на подсъдимия Д., настоящият състав на съда намира, че 15 дневният срок
е започнал да тече от постановяване на решението и е изтекъл на 15.05.2017 г. – първият присъствен ден. От
този момент според т. 4 от Тълкувателно
Решение № 3 от 22.04.2005 г. по тълк.дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, започва
да тече погасителната давност, включително това е моментът от който държавните
органи – процесуални субституенти, дължат лихва за забава върху претендираното
от ищеца в производството по ЗОДОВ
обезщетение за вреди от правораздавателна дейност.
На следващо място съгласно нормата на чл. 4 ЗОДОВ на обезщетяване
подлежат всички вреди, които са пряка причинно – следствена връзка от незаконното обвинение, като константната
съдебна практика приема, че обичайно всяко лице, участник в съдебно
производство, особено наказателно, търпи обичайни вреди – притеснение, неудобства,
неизвестност за изхода на делото, за чието установяване няма
ограничения в процеса на доказване. Нетипичните
вреди обаче, каквито твърди да е претърпял настоящия ищец - захарен диабет, съпроводен с диабетна
полиневропатия, артериална хипертония, трикратен остър миокарден инфаркт,
наложил трикратно стентиране, мозъчен инфаркт, ретинопатия, подлежат на
конкретно на доказване по делото. В тази
връзка са изслушани, приетите по делото и неоспорени от страните съдебно – медицинска експертиза с вещо лице
специалист по вътрешни болести и съдебно – психиатрична експертиза, чиито
заключения съдът кредитира като обективни, компетентни, пълни и обосновани.
Според СМЕ ищецът Д. страдал от биполярно афективно разстройство / БАР/ отпреди
започване на процесното наказателно производство. През 2004 г. развил
алвеоларна пневмония и кетоацедоза.
Ищецът Д. страдал от захарен диабет с неизвестна давност / предполагаема
година 1998 г./ и придружаващите го
усложнения диабетна полиневропатия и
ретинопатия. Давността на артериалната хипертония също не можела да се
установи, но по всяка вероятност била с начало преди 2004 г., като степента й
нараснала до III степен през 2012 г. Според СМЕ артериалната
хипертония не била добре контролирана. През 2012 г. Д. развил остър коронарен синдром, като с
коронарна ангиография се установило, че следва да се постави стент. Такъв е
поставен през 2013 г. През 2016 г. Д.Д. претърпял исхемичен мозъчен инсулт. Заключението на СМЕ е, че сочените
заболявания били възрастово регистрирани през 5 и 6 декада от живота и са
генетично обусловени. Стресът, преживян по време на наказателното производство,
според вещото лице, е оказал влияние върху тези заболявания, но не единственият
фактор, като степента на приноса му,
не можело да бъде оценена количествено,
още повече, че наличието на биполярното афективно разстройство размивало
картината на осъзнаването на събитията, техните последствия на когнитивно ниво
и модифицирал влиянието на стреса. Според СПЕ,
ищецът Д. страдал от БАР от 1968 г. – по време на редовната военна
служба. Заболяването протичало фазово - манийно
с епизоди с различна тежест, хиподепресии и интермисии между тях,
приравняващи се на клинично здраве. За периода след 1998 г. били регистрирани
три болестни епизода с манийна симптоматика – през 2000 г., през 2004 – 2005 г.
и през 2014 г. През 2006 г. били установени хипомания и хиподепресия на фона на задържане по друго обвинение,
извън процесното, със стационарно освидетелстване. След проведено лечение била
постигната медикаментозна ремисия. Нямало данни за промяна в хода на болестта,
а рискът от последващи болестни епизоди бил пожизнен. При изслушването си по
реда на чл. 200 ГПК вещото лице психиатър уточни, че стресът може да ускори
проявата на болестен епизод, но не и да
предизвика такъв, тъй като ищецът си страдал от това заболяване от 1968 г. и
рискът от изява на нови болестни симптоми оставал за цял живот. От своя страна
вещото лице по СМЕ при изслушването си по реда на чл. 200 ГПК установи, че ищецът
има само един инфаркт, като му е поставен стент и е реканализиран спонтанно
тромб на дясната коронарна артерия. Предвид тези заключения на СМЕ и СПЕ, съдът
намира, че са недоказани релевираните в исковата молба твърдения, че
незаконното обвинение в престъпление, за което в последствие Д.Д. бил оправдан,
е причинило заболяванията, от които ищецът страда. Съдът приема, че същите са
били само повлияни от наказателното производство, но в неособено интензивна степен, предвид
наличието на биполярно афективно разстройство, от което ищецът Д. страда и
което модифицира влиянието на стреса, според СМЕ.
Събраните гласни доказателствени средства
чрез разпит на свидетелите Р.И.Д./ бивша
съпруга на ищеца/ и М.Т.В., установяват, че ищецът бил депресиран и травмиран,
а притесненията от делото се били отразили на здравето на ищеца. Съдът дава
вяра на тези показания, които са лични и не се опровергават от другия, събран
по делото доказателствен материал.
Представена е и приета медицинска документация, която съдът не обсъжда
поотделно, тъй като с нея са работили вещите лица по СМЕ и СПЕ и са взели предвид при изготвяне на
заключенията си.
Други допустими и относими доказателства, на които съдът да основава
изводите си не са ангажирани по делото.
Съобразно
с кредитираната доказателствена съвкупност, установяваща търпените от ищеца Д.Д.
неимуществени вреди / обичайни такива/ и засягане на здравословното му
състояние; пряката им причинна връзка с незаконно повдигнатото и поддържано
обвинение; като съобрази и продължителността на наказателното производство
спрямо ищеца от привличането му като обвиняем на 21.07.1998 г. до влизане в
сила спрямо него на оправдателната присъда на 15.05.2017 г.; обстоятелството,
че му е повдигнато обвинение и е поддържано такова за тежко умишлено
престъпление по чл. 211 вр. с чл. 210, ал. 1, т. 1 и т. 2, вр. с чл. 209, ал. 1 вр. с чл. 26, ал. 1, по чл.
203, ал. 1 във вр. с 202, ал. 1, т. 1 и
с чл. 201, вр. с чл. 282, ал. 3 във вр. с ал. 2 и ал. 1, вр. с с чл. 20, ал. 3 и ал. 4 и с чл. 26, ал. 1 НК, при условията на продължавано
престъпление в съучастие и при квалифициращи престъпната деятелност признаци;
като отчита все пак и обстоятелството, че интензивността на засягане на
личността на ищеца е по – ниска, предвид наличието на биполярно афективно
разстройство, което е модифицирало влиянието на стреса от участие в
наказателното производство и предвид това, че останаха в хода на съдебното
дирене недоказани твърдените неимуществени вреди от разгласяване на случая от
ответника чрез публикации в медиите, както не беше доказан и периода на
фактическо задържане под стража; не е изяснено и съдебното минало на ищеца, за
когото по делото има данни, че е задържан и по други обвинения, извън
процесното, настоящият състав на съда намира, че справедливо обезщетение да
репарира търпените от ищеца Д.Д. вреди е
сумата от 2000 лева, до която искът по чл. 2, ал.1, т. 3, предл. 1 ЗОДОВ е
основателен и доказан, като за разликата над сумата от 2000 лева до пълния
заявен размер от 200 000 лева следва да се отхвърли като неоснователен.
На
уважаване подлежи и акцесорната претенция за лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, която
както е посочено и по – горе, съгласно т. 4 от ТР № 3/2005 г. на ОСГТК на ВКС,
се дължи от датата на влизане в сила на
окончателния съдебен акт, който в случая е акта на въззивната инстанция - Решение
№ 188 от 28.04.2017 г., постановено по в.н.о.х.д.№ 659/2015 г. по описа на САС,
НО, 3 състав, влязло в законна сила на 15.05.2017 г., от която дата ответникът П.на
РБ е в забава.
Възражението за изтекла погасителна давност по отношение на
обезщетението за забава в размер на законната лихва за периода надхвърлящ три
години назад от датата на исковата молба
е неоснователно, предвид факта, че
кратката тригодишна давност по чл. 111, б.“в“ ЗЗД е започнала да тече от
15.05.2017 г., а искът е предявен на 02.06.2017г., когато течението на давностния
срок е спряно.
По
разноските за настоящото производство:
Ищецът
Д. не е заявил претенция за присъждане
на разноски и съдът не дължи служебно произнасяне.
На основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ вр.
с чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът П.на РБ следва да бъде осъден да заплати по
сметка на СГС сумата от 713,63 лева –
депозити за вещи лица по СМЕ и СПЕ.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА П.на РБ да заплати на Д.Г.Д., ЕГН **********, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3,
предл. първо ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата
от 2000 лв. / две хиляди/, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, вследствие на незаконно повдигнато
обвинение в престъпление по чл. 211 вр. с чл. 210, ал. 1, т. 1 и т. 2, вр. с чл. 209, ал. 1 вр. с чл. 26, ал. 1, по чл.
203, ал. 1 във вр. с 202, ал. 1, т. 1 и
с чл. 201, вр. с чл. 282, ал. 3 във вр. с ал. 2 и ал. 1, вр. с с чл. 20, ал. 3 и ал. 4 и с чл. 26, ал.
1 НК, за което бил оправдан с Присъда
№ 167 от 05.02. 2013 г. по н.о.х.д.№ 285/2004 г. на СГС, НО, 4 състав, ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от 15.05.2017 г. до окончателното изплащане, като отхвърля исковете по чл.2, ал.1, т.3, предл.
първо ЗОДОВ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за разликата над 2000 лв. до пълния претендиран размер от 200 000 лв., ведно със законната лихва
върху отхвърлената разлика, като
неоснователни.
ОСЪЖДА П.на РБ на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ вр. с чл. 78, ал. 6 ГПК да
заплати по сметка на Софийски градски
съд, сумата от 713,63 лева – разноски по делото за депозити за вещи лица по СМЕ
и СПЕ.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия: